Целувка под дъжда

Есента отново плаче по прозореца. С топли и едри сълзи. Едни се хлъзгат по стъклото, други глухо дрънчат по ламарината на перваза.

Очите ми отдавна са вперени в тъмнината. Ръцете са под главата ми на възглавницата. Жена ми спи, а дишането й не се чува.

Тихо е. Навън също.

Само далечен задгробен тътен от мотори тревожи примрелите ми сетива.
Жилищният комплекс, в чието начало сме свили панеленото си гнездо, се населява от над сто хиляди човекоединици. И цялата му моторизация, тролейбусация, автобусация, таксиметризация, камионизация и прочее реве с цяло гърло около дома ни. Дори мазилката под единия прозорец се е отлюпила от подобен вик на техниката.

 

В къщи е тихо само от един до пет през нощта. От последния тролей до първите ауспуси.
Ето и сега: ру-у-у-р.
Сигурно е от големите оранжеви самосвали. Виждам го и със затворени очи.
Навън е още тъмно. Капките се разбиват като бръмбари в прозореца. Време за сън или мъдруване... Но трябва да се става.

Размърдвам се под завивката си и тихичко надигам съседната. Заспалото тяло инстинктивно се помества, за да направи място на ококореното. Промушвам ръка под главата на момичето, а то преплита крака в моите. Без да се събуди. Само тихо въздъхва. Търся сухите горещи устни. Дръпват се. Плъзвам длан по намерено прозорче плът. Горещите пръсти леко, но твърдо ме спират.

Рано е. Нека поспи още.

Пълният текст:
http://www.popovart-sofia.eu/int-celuvka.html
Рисунка (пастел): Васил ПОПОВ
http://www.popovart-sofia.eu/files/vasil/index.htm
„Целувка под дъжда” - разказ от Момчил ПОПОВ