ЖЪЛТИТЕ КЛАРКОВЕ

 > Кухненска миниатюра (посветена на 9-ти ноември - Денят на рухването на Берлинската стена)

ДИМО: Кларкът е чипик като кубинката – хваща глезена с яка кожа, има дебела подметка, държи крака сух през зимата, минава навсякъде... Бяха много модни през 70-те.

АЗ: Абе, ясно! И аз имах едни кафяви велурени, като ученик...

ДИМО: Та ходихме на екскурзия до ГДР-ето с нашите и си харесах едни жълти. Ле-е-ле-е, страхотни! Купиха ми ги.

АЗ: А помниш ли колко вида хляб имаха още тогава в Източна Германия? Трийсет! Като влезеш в хлебарница, мирише на препечена коричка, на чисто, на слънце... Да се сбъркаш от разнообразие... А тука, в България – 3 вида: типов, добруджа, бял (заводски и ръчен). От другаря Живков – толкоз! Само в някои фурни – погачи и франзели по поръчка... Отскоро взеха да проглеждат нашите хлебари, ама има още много да месят...

ДИМО: Не, хляба не помня. Само жълтите кларкове. Леле-е, толко ми харесаха, че още в магазина ги обух. Цял ден обикалях Берлин с тях!... Хи-хи... А майка ми до мене по джапанки! Цирк! Ганьовска работа... Сигурно е било лято.

АЗ: Димо, не пипай трушията! Чакай да седнат жените!

ДИМО: ) -:(  ??? !!!

НЕЛА: А аз пак съм безработна-а... Вчера ми връчиха докимента. Назначиха едно младо, по-малко от дъщерята, току-що завършила информатика... Гола вода! Може само да чати...., да набира на латиница, писмо не може да изпрати. А за екселски файлове, таблици, чертане – абсурд! Хал хабер си няма...

ДИМО: Значи е било 8-ми клас.., да, 8-ми клас накрая. И на 15 септември отивам в новия техникум с черна униформа и жълти кларкове. Всички ме зяпат, ще се пукнат...

НЕЛА: Хора, чухте ли добре? Търся си работа!

АЗ: Те хората такива като нас са ги защитили: или те пенсионират, или те държат в някое кьоше, но не ти бият шута към нищото... Профсъюзите, социалните... Да сгъваш по някоя и друга филия на месец, да не виеш като куче срещу луна... Булка, я нарежи от туршийката.

ДИМО: Е нали не даваш?! ... Майтап ли?!... Ега ти майтапа!... Като ревна срещу мене-е... Като заклан.

АЗ: Разбира се! Народът трябва да се стряска – иначе само ще си спинка.

ДИМО: Леле, колко си бил страшен!

АЗ: В казармата бях ефрейтор! Разказвал ли съм ти тоя майтап?

ДИМО: Чакай да си довърша за жълтите кларкове.

НЕЛА: Хора, чухте ли? Търся си работа... Добре, че шефката се съгласи да ме остави и деветия месец – да вържа борсата за помощи. Още месец, ама да уча малката, „висшистката”...

АЗ: А-а, те други я учат. Учат и блажат: сложни осморки на чаршаф, „пълзешком – пълни!”, възвратно- постъпателни движения на заден ход. Хе-хе...

НЕЛА: Да бе, и момчетата от фирмата накрая ме гледаха страшно. Особено като останех да си довърша след работно време.

 ДИМО: И на вратата на училището ни проверяват. Един от даскалите – не го знам по какво, ама винаги си ходеше с военната униформа. Като ме видя на входа с жълтите кларкове, като се разкрещя, очите му се обръщат на бяло: „Тези обувки – черни! И чорапите – черни! Марш обратно! Марш-ш-ш!!!”

НЕЛА: Мен пък са ме спирали за цвета на косата... ) -:(  ??? !!! Жое, помниш ли, в ІІІ курс се появи един от даскалите по практика?... Мургав един такъв, строен, ама смотан някакъв...

АЗ: Берберов. Натегач. Партиец. В ІV курс стана директор на техникума. Той ни връчва дипломите накрая.

НЕЛА: А, забравила съм това. Та той ме спира сутринта на входа на училище: „С боядисана коса не можеш да влезеш в час!”... Толко се шашардисах, че сигурно съм се изчервила, нещо смънках... Добре, че до него се беше изпружила и старата зам.-директорка. Подхилва се хитричко и му обяснява – момичето си е такова по рождение, рижо...

АЗ:... И красиво! Абе, Нел, винаги...

ДИМО: Е какво, главата ли да си смени? Ега им угоди!

НЕЛА: Кажи, Жое...

АЗ: В класа навремето витаеше един „фолософски въпрос”, пък и аз съм се питал... Сега му викат „камилска лапичка”, а преди си беше „катеричка рунтавелка”. Та твойта с рижа опашка ли е, като косата или...?

ДИМО: Хи-хи... Питай мене. Цял живот се грижа за това животинче... Хи-хи...

НЕЛА: Пияници!

ДИМО: А наздраве!... И кво да правя, занесох ги жълтите кларкове на един Джони, циганин, боядисваше обувки на „Възраждане”. С такъв черен лак ги няпляска, че им разката мамицата! Само след седмица носене се напукаха и заприличаха на печени ябълки.

АЗ: Като нас!... Абе! Чухте ли в новините оня ден? По данни на ООН  България вече е на първо място в света по демографски срив! О-фи-ци-ал-но! Това значи, че умрелите са повече от новородените. Не загиваме като нация, а вече ни няма... Пуснаха я веднъж в новините и фит! – издимя като тънка пръдница... Кой чул - чул. Да не стряскаме задрямалата популация...

ДИМО: Ами то младите вече ги мързи и да се чукат... Гот му е сам, със себе си, на компютъра. Я да ми е на мене, ехе-е!

АЗ: Много страшен тоя Димо, а, Нел?

НЕЛА: Беше... Сега само стърчи сред другите умрели по трамваите...

ДИМО: После сума ти време се катерех по улуците, за да вляза в час... През прозореца! Дълга ми била косата... Ай сиктир, бе! Писна ми и зарязах даскалото. Така и не завърших.

НЕЛА: А-а, на сватбата обеща и завърши вечерно. Трета гимназия.

АЗ: Тая, за гамените и пройдохите? На „Московска” дето беше?

НЕЛА: Тая, ама Димо не е такъв!

ДИМО: У-у, трушийката е страхотна!

АЗ: Домашна. Царска!

ДИМО: Май е със захар. Баба ми я правеше с мед.

АЗ: Идеална е към боб, сланина, спържа, ракия, кисело зеле и всякакви балкански „простотии”...

НЕЛА: Простотии, ама наши!

АЗ: Нел, знаеш ли защо сме бедни? Още от деца?

НЕЛА: Пак си стигнал до философски въпрос? Леле, май доста се наквасихме.. Хи-хи..

АЗ: Мизерията на Балканите се крие в паница боб. Хапваш и след час вече си бог. Бог на гръмотевиците!... И от височината на голите си задници започваме да изпускаме такива газове, че всичко се покрива с пепел. Та да не виждаме и навън, и навътре... Като Европа под пепеляка на вулкана миналата пролет.

Момчил ПОПОВ, ММХІ