Жалба до император Гордиан III, 238 г. сл. Хр.

От траките в Скаптопара (с. Грамада, Благоевградско)

Сцена от Колоната на Траян - войната с дакийскте племена (на север от р. Дунав)

До императора Цезар Марк Антоний Гордиан - благочестивия, щастливия Август, молба от селяните, жители на Скаптопара, които се наричат още гресити ... ние самите представяме пред божествената ти личност справедлива просба с молба да се отнесеш благосклонно към нашите нужди, които са следните: Ние живеем и притежаваме имоти в споменатото село, което е на много привлекателно място, защото тук има топли извори и самото село се намира между два лагера, разположени в твоята Тракия.

Жителите на това село, които живеят по тези места от много години, плащаха без остатък всички данъци и налози, докато си живееха необезпокоявани и незаплашвани от никого. След това обаче твърде често някои започнаха да произволничат и да вилнеят и тогава селото тръгна към упадък. На две мили (прибл. 2 км) става прочут народен събор. Тези, които идват на събора, който трае петнадесет дни, не остават на мястото, където става съборът, а като го напущат, идват в нашето село и ни принуждават да им даваме квартира и още много други неща за тяхното лекуване и всичко това, без да ни се заплаща. Освен това войници, пращани на друго място, се отбиват от пътя си, идват при нас и по същия начин ни принуждават да ги приемаме по къщите си, да им даваме храна, без да плащат нищо... На представителите на властта ние оказваме по необходимост постоянно прием, но понеже не сме в състояние да понасяме другите, ние няколко пъти се оплакахме на наместниците на Тракия.

Из «Христоматия по стара история», проф. Хр. Данов, Сф, 1952

София (HDR- фотографии) 1

 

 Храм-паметник "Св. Александър Невски"

 Народната библиотека "Св.св. Кирил и Методий"

Първата ботаническа градина

 Улица "Париж"

 Народното събрание

 Министерство на земеделието

 Метростанция "Обеля"

 Църквата в кв. Филиповци

 В старата махала "Три кладенци"

Квартал "Изток"

Орлов мост

 

Цариградско шосе

Е-Арт: Георги-Момчил Попов

Е-благодаря :)

„Маестро Попов (Джуниър) с Муза и Потури” – 1975, на колиба в Ловешкия балкан

Покрай Голямото Шашардисване (Биг Шаш) съм пропуснал лична дата. През март станали 2 г. откак пуснах да се щура м/у жици и косм. спътници Е – ми тефтер „Из София – вчера и днес”. Много ми е дженти, че на седмица ме четат по 4-500 души. Ай Ти обаче водят и до Е-смехории... И до саморазправи, както с българския език в момента. Моля, извинете: късо съединение из полупроводниците, продължавам на цели.
Искам да благодаря на Вас, моите читатели, за интереса и взаимно споделените мисли (понякога и чувства). Благодаря, уважаеми, че чувате какво и как ви казвам. Така ми помагате да държа главата си на нормалното й географско място, а не да седна на нея, произвеждайки пост- кулинарни звуци... Това е точно обратното на тъпата месоядна поговорка: „По-добре врабче в ръката, отколкото лебед до възглавницата”. Разбира се, много, много по-добре е да обгрижваш лебед, а не проскубано... И прочие.
Благодаря Ви. Пак ще си я карам така – с тъги, щуротии и шеги на голо (последните водят до запознанства). Дано успявам да Ви зареждам с енергия така, както вие мене – Вас, моите вече над 50 000 българско четящи електронни читатели (в цифрата са включени и посетителите на виртуалната ми библиотека).
Не забравям, разбира се, и 5000 ми хартиени читатели, притежатели на моя книга. И те са благодат за мен, грешнаго книжовника. Благодаря и на Вас, хартиени – Вие ми дадохте тласъка да литна и към електрическите. И тъй като всеки миг дава чудесната възможност да станеш за смях, се изтипосах на два автошаржа специално за случая.

„Маестро Попов (Олд Голд) рисува ХХ век” – 2010, ремикс по реминисценции

Е, благодаря! Е, и един разказ, който може би сте пропуснали:
Интимности в пейзажа
http://liternet.bg/publish22/m_popov/intimnosti.htm

Момчил ПОПОВ

Юрий ГАГАРИН в София, 1961

Паметник на първия човек, полетял в Космоса, ще бъде издигнат в центъра на Лондон, съобщи директорът на руската космическа агенция „Роскосмос” А.Перминов. Статуята на Юрий ГАГАРИН ще бъде поставена срещу паметника на капитан Джеймс Кук. (Април 2011)

ДП „Българска фотография”, 1961 г.

Източник: Архив Анамнезис, Фонд „Димитър Попов”

http://anamnesis.info/anamneza/

ЛУДИТЕ ГЛАВИ ОТ ДРАЗ МАХАЛА

Шарен мост, Владайска река, Балкан джадеси - София, 1878 г.

Землището е в чертите на някогашния „Шарен мост", наричан още „Съндъкли кюпрю", а в най-ново време „Лъвов мост". За „Драз махала" са се считали софиянците заселени покрай днешния бул. „Сливница" и „Г. Димитров", а дори и някои от къщите оттатък реката. Самото име означава далечна махала, „забягнала" в покрайнините на града. Основната пътна артерия покрай нея, бул. „Г. Димитров" носела името „Балкан джадеси".
Прииждайки от селата, ревнивите към земята си шопи предпочитали да са в краищата на селището, по-близо до нивите и имотите си. Така махалата растяла, като в нея винаги е имало едно по-старо поколение, което е давало облика на покрайнината. Най-старото й население е отпреди падането под робство. Реката в тази част на града се нарича „Канла". В превод това означава „Кървава". С други думи - кървавата част на реката.
В близост до нея, при днешния пазар „Георги Кирков" са се намирали касапчийници и кожарници. От тук произлиза и името - те непрекъснато превръщали реката в „кървава". Съществува и едно предание - при падането на Средец труповете на защитниците били нахвърляни именно тук. Чрез реката те напомняли непрекъснато за себе си.
Жителите на „Драз махала" са свързани с реката през всичките тези петстотин години. Те имали задължението да се грижат за мостовете в землището, като от това получавали известните привилегии. Кюпрюджиите в превод на български - мостарите, се борили упорито за тези права и ревностно ги отстоявали. Привилегиите са ги поставяли на по-особено положение спрямо останалата рая.
Като охрана, дразмахаленските мостаджии имали право и на лично оръжие. Признавала им се неприкосновеност и освобождаване от военна повинност, а също и права при спор за празни и безстопанствени места. Всичко това създало особеното им самочувствие. Останалите шопи имали обичай да казват: „Остай го, он че е из Дразмаала!" С други думи - луда глава, с особени права, които му дават право на своеволия.

София, 1907г., Драз махала – Нестор Деспотов (един от братята на дядо ми) в дебърска народна носия

„Банишора" и „Драз махала" имали и една тъжна слава. При някогашния „Съндъкли кюпрю", а и на близкото хорище се извършвали част от екзекуциите на провинилите се софиянци. От там и името на моста - „съндъкли" - от тук нататък бунтовниците ги чакал сандъка. Репресиите трудно можели да стреснат драз-махаленци. Недоволствата от изстъпленията са били явни и през 1876 година башибозукът заплашва с пожари будните и непокорни българи от това землище. Имало опасност реката още веднъж да стане „канла"... Малко преди Освобождението и по време на игото около моста са обесени няколко десетки софиянци, трима- четирима дразмахленци и един от софийските книжари - Георги Стоицев, родом от Горна Джумая.
След Освобождението идеята била, чрез „Лъвов мост", да се започне изграждането на мемориален комплекс на избесените тук софиянци. Проектът не бил доведен докрай и в този си вид мостът на лъвовете, т. е. на обесените, останал без завършен смисъл. Все пак, той е белег за хилядолетното минало, покрай Кървавата река. Би могло да се пожелае едно преразглеждане на забравения ансамбъл и неговото доизграждане. Монументът би напомнял за землището, което още през 1619 година българите почнаха да си възвръщат, до реката, която всички наричаха „канла", кървава.

Георги ТАХОВ
«От Средец до София», 1987, стр. 152
Фотографии: Личен архив

Контифюрчета от Париж

От Париж вместо сувенири жена ми донесе шест малки контифюрчета. Шестоъгълни като голяма гайка, с кръгло жълто капаче, лепенка през винта и етикетче. Харесала такива на закуските в хотела и вече на летище „Шарл де Гол” две минути преди излитане, какво, какво – айде контифюрчета за спомен... По евро-две, стотина грама, различен чешит: смокиня, ягода, праскова, горски плодове.
Наистина, така добре паснаха на рафта с туристически еснафии и сантименти, че Айфеловата куличка отпреди заприлича на колонка от трамвайна спирка в „Надежда 5”. Повече от месец ги подреждахме ха така, ха иначе и хем им се радвахме, хем отлагахме момента на великата дегустация. Сладурански стъкленици с произведения на великата френска кухня – о-ри-ги-нал!
Радост, радост, ама... Работа без мъж – светкавици без дъжд.
Не, не паднаха от етажерката... И диво гостенче не ги измята тайно от балкона. Просто в мига, в който отворихме едно от тях, изпод капачето така се разсмърдя, че любезната взе да плюе и пустосва работния си английски език:
- Я бе, я вижте какво пише тука?!... Това сладко е от лук!!!
- Хе-хе... Най-сетне да ми повярвате как в Унгария ядох пържен шаран, поръсен обилно със захар! – аз, разбира се.
- Ама, вярно бе! Хем е кромид, хем е със захар... Има и подправки.
- Те хората от Европа са напреднали, изискани и леко изчанчени... Нищо, дай го на кучето.
- Ха, да го отровим! Не!
Вярно, кучето ни е американско, а майка му е директен внос от Сърбия, с документ... Не става за експерименти.
Леле, заради несходства в миризмите да не вземем да прескочим закуската. Културната идентичност не бива да ни ограничава, а да ни интегрира със...
- Ти няма ли да млъкнеш, бе? Да влача кромид лук чак от Париж! Пту!
Ама такава е тя, новата глобална култура! Ако не я разбираш и приемаш, ако не я развиваш, отиваш „към архив”, аут си. Като вехтия казармен етно-бос, който крещял на „френски” из спалното: „Всичкото войник на баламатума строй се! Кой изяде на старото Хасан контифлюра?!”.
- А-айде, от мен да мине...
В ранния „уикенд” голям „забравен” буркан с домашно сладко ягоди кацна отнейде на масата. Успя блажено да услади и палачинките, и нас. Между 22 и 26 пъти. А стъклото от контифюрчето с лук и захар измихме любезно и върнахме обратно в евро-витринката.

Момчил ПОПОВ
Март ММХ