Ако сте се заглеждали, сградата е във вид на елипса, във вътрешния двор опасана с рампа. Всичко това е било дюкянчета – носени, прани и изгладени панталони, сака, рокли; поомачкани, но лъснати за продаване чепици; галоши, чадъри, не много обувани гумени цървули „Бакиш”; работни дрехи, вехтории, кухненски чаркалаци, изхвърлени от богаташките къщи...
Съответно и майстори кърпачи на обуща, стари дрехи, изгорели от слънце или дъжд модни умбрели, прекройвачи модисти на леко захабени шапки, капели, каскети... Въобще, „Битов пазар” – втора ръка, екстра качество!
Сред опойващ мирис на нафталин, под зорките погледи на шмекери търговци важно се разхождала клиентелата- спаружени от ракии и блъскане по фабрики и строежи общи работници, хамали, каруцари. Заедно с нежните си половинки, предимно от слугинските стаички по сутерени и тавани. Мичета, Пенки, Петранки, Димитрички, Спаски и проч. с напукани от тежък труд длани, скоро забегнали от близки и далечни села... Но на „шляй пазар” в Софето... Столицата, бате, а ?!
През Владайска река пък по диагонал, под же-пе линията за Пловдив, където дълги години се мъдреше Кожно– венерическият диспансер, още по фердинандово време отваря врати полезен за здравния баланс на соковете публичен дом. С напудрена и гримирана „стока”, социален (тоест – пак за фукарята), винаги на „атрактивни” цени.
Бивши момчурляци от махалата са ми свеждали тихо как се катерели по насипа към же-пе моста над Владайска река. Така погледите им се изравнявали с прозорците на проститутките. Изпускали доста часове от училище, но ги наваксвали с пълна програма - наблюдения по биология. По-точно, с нагледни уроци на тема: „Интимности на вида хомо сапиенс” (с подвидове: хомо-хамаликус, хомо-каруцарикус, хомо-цървуликус и т.н.)
И полегнали на тревата под линията, на броени метри и очи в очи срещу този виртуален разкош, се включвали в играта на живот... саморъчно. Тоест, така прегрявали механично собствените си любовни пружинки, че като се приберяли гузни в къщи, даже фокусът им се губел. А ръката за любов ги боляла силно чак до рамото... Да. Пак се отплеснах.
Та Битпазар, публичният дом под моста и самата Сточна гара („гара за стоки, товарна гара”) били любимо средище на шарен, пран по стотици пъти народ.
Най- гръмко, най- цветисто и на различни прото- диалекти псували представителите на т.нар. „транспортен сектор”. Те дали живот на изисканата забележка: „ Не псувай като каруцарин... файтонджия... гальотаджия от Сточна гара”.
Дори и днес, в първите години на електронното 21-во столетие, каруцата е любим и широко практикуван транспорт. В столицата традицията се пази жива (и уханна на конски фъшкии) от бизнесмените- роми. Не знам научните съображения, но обявени напоследък за съоснователи на Древен Рим – Ромул и Рем под Вълчицата-майка, а сега и брат им Ром?...
Поради енергийната криза се наблюдава и повишен интерес към еко - транспорта на дедите сред младежките среди от прованса. Предимствата са явни: за управление на превозно средство с 1- 2 конски сили не се изисква книжка за правоуправление на МПС - просто средството няма мотор. Талон, винетка, застраховки – забрави! Двигателят пасе трева, а не бензин. Бедната братовчедка на каретата вози меко с гуми от 12 до 20 цола, втора ръка. При нужда събира цяло бусче хора. На каруца- парти със съученичка можеш да си пийнеш спокойно, без да мислиш за евентуални духане в дрегер и актове, а само за случващите се в момента... Кеф!
Файтони има по курортите и по историческите филми. И те могат да се видят...
Докато гальотата е изчезнала вече. А може би още през 30-те на 20-то столетие, когато кметът инж. Иван Иванов подхваща масово и повсеместно павиране на София с прочутите владайски павета от кариерата край Мърчаево... Когато камионетките започват да се множат, а през 1935-та тръгва първият градски автобус до Търговската гимназия.
Та гальотата е къса товарна платформа с един кон и две големи колела, но не е за хора, а за стоки и товари. Колелетата й стигат до 2 метра в диаметър – като на тракторите, за да може да гази из калта по улиците на кварталите в миналото. Гальотите разкарвали по домовете мляко, зеленчуци, строителни материали, мебели, изхвърляли боклука. Много работа вършели.
На боядисаната снимка горе са изобразени оригинална гальота и водачът й гальотаджия – около1905 г., когато централната част на София е постлана с прочутите жълти павета. Чудно защо износвачът на боклуци и вехтории още тогава е заснет пред Българския парламент?!
Зареждали и Битпазар със стари чирепории. По-стари момчета като мен помнят, че чак до 70-те, 80-те години техни колеги – гальотаджии, но спешени вече рицари- амбуланти крещяха под прозорците из махалите: „Стари неща купу-у-у-у-вам!”.
И до днес каруцари от близките села им припяват: „Зеляро-о-о! Зеляро-о-о!”. А ехото на праотците отвръща с панелен ек: „От Витоша по високо нема-а-а! От Искъра по-дълбоко нема-а-а!”.
Носталгично разнежен слизаш, питаш...”Наше, българско е зелето! Екстра!”. И намигащият шоп ти насецва чувала с прясна стока от опушените и обпърдяни от комините на социализъма ниви на Кремиковци, Чепинци, Обрадовци или от онова, дето щеше да ни изтрепе преди три лета - Бо(мбо)тунец... Не лъже човекът, наше си е, от подивелия Изток.
Но най ме кефят еколозите с големите оранжеви камиони за боклука. Тия хора не спят! Имат и силни фарове за сесиите в 5, 6 и 7 сутринта. Ако не сте чували как попържа каруцарин в стил „Сточна гара”, как гласните ехтят в издрусваните алуминеви контейнери, много сте пропуснали... Много!
В сладка заран, в най-захарния сън дрезгавината процепва яка свирка към шафиорчето на камиона: „у-а-аа!”, „о-о-у”, „шефе-е-е-е”... Карай бе, уоу!... Не мърморете, а се заслушайте.
Това е живата традиция на балканския двугласен фолклор... Това е музика... Това са мелодии от боклуджийски кофи и премръзнали гальотаджии... Богато украсени с хилядолетни синкопи – балкански каруцарски псувни.
Момчил ПОПОВ, ММХІ
