А С А Н С Ь О Р

Девет етажа, двайсет и седем апартамента и цяла сюрия  глухонеми. Ако щеш - вярвай, това е нашият вход.

Връща се от работа, срещаш го долу на  вратата, а-ха  да  му речеш "Добър ден" и то ти завърти гръб. Уж си отваря пощенската кутия. Ама тя празна, та се чуди как и вземе да оглежда па табелката - дали му е написано името добре...

Ей го и сега - уж има списък  за почистването отпред, а никой не излезе да изрине снега. Добре бе, хора, дядо ви Миленко пак ще изчисти. Какво ми е на мен?! Държавен пенсионен стипендиант... Очи  в очи със социалния минимум. Така де: ако се сбъдне кучешката молитва, от небето само пастърма ще вали... Идвам си на всяко шесто число на месеца, получа си ценните хартии и айде обратно. На село. Това през лятото. Ама зимата е студено в къщето и си кротим с бабата на парно тук, в апартамента... Колко му е да изляза сутрин и с гребалото - леко, леко и готово. Те излизат от входа като бесни крави. Прескачат ми гребалото, ще ме занесат. Ама бързат, бързат... Само домоуправителят се спре: "Как си, бай Миленко?". Ама си мисля, че го казва по служба. Знам ли? Нали съм в домсъвета.

След малко се събираме ръководството на входа. Извънредно! Абе да ти  кажа, много се наостриха един срещу други тия ми ти хора! И взеха  да си правят мискинлъци. Едното си око да  вярваш, другото да не вярваш...

Пълният текст: http://www.popovart-sofia.eu/tv-asan.html
«Асансьор», разказ от Момчил ПОПОВ