ДУПНИЦА - ОВЧАР И ПАРТИЗАНКА

 

На шляй воаяж до Дупница ми хвана окото интересен фронтон на къща от 1923-а. Запазена, възстановена, в еркери и ковано желязо балконче, с висок магазин в партера, на площадчето под старата часовникова кула. Оцветен релеф на овчар с малко стадо, високо над главите на хората? Наивното изкуство ме метна чак в Германия или Чехия, много ме зарадва.

После прочетох, че в Дубница (от „дъб“, а не от „дупе“) преди Девети 1944-а се събирал ежегодно голям международен събор, пазар на добитък и селскостопанска продукция. Идвали едри търговци от съседни Сърбия, Македония, чак от Солун на Бяло море. Вървял алъш вериша, Дупница била заможна и многолюдна. Къщата с овчаря сигурно е била на някой търговец на добитък. Така.

Насреща й, по първия склон на Рила, има стълбище и статуя на гневна партизанка, слизаща от гората. Да не се забравя кой командва мирна България! Фигурата е монтирана след кошмарния Девети 1944-а.  Международният панаир отишъл по дяволите след опъването на телените мрежи на Желязната завеса от юг и от запад по новите граници на НРБ. И къщата на търговеца на добитък започнала да се лющи...

Дупница е родно гнездо на две големи български прими – Леа Иванова и Невена Коканова. Леа- джаз суинг бунтарката, лежала по лагери на сталинизма, Невена – нежна нимфа от киното, любимка на социалистическото общество. Е, театърът в градчето под величествената Рила носи името на Коканова. Красотата е слабост, бунтът – сила.

И за обикновена разходка си поставям цел. Иначе е скучно и се остарява бърже. Практикувам „нещотърсачество“ – любимото занимание на Пипилота Дългия Чорап. След 40 години от трудовия военен лагер тук, преодолял горчилката, спрях пак в Дупница. Грейна ми, като разбрах, че градчето всъщност е наречено на горите от дъб наоколо в далечното минало – Дубница, а не на заоблената двубуза част на гърба. Просто някой невежа е наложил простотията си топонимно. Затова се изказах пак. /М.П./

СВАТБА В „ТРИ КЛАДЕНЦИ“, 1967

 

Старият фотоалбум е като забравен да работи нощем телевизор. Погледнеш го случайно и без да си го питал, продължава да разказва...

Лили беше леля на отлетялото ми Кате. Фина, елегантна, руса хубавица, обрана в маниерите жена, преводачка от немски. С мъжа си Христо дълги години работиха в чужбина. Като млада двойка с Катето им гостувахме 2 седмици в Будапеща през 1987г. Имаха си и вносна кола, но нямаха деца. Леля Лили страдаше от тежък инсулинов диабет от мизерното си трагично детство през Втората световна война. На 5 годинки остава сираче от общо три деца, защото баща им Крум Славков е застрелян от своите на „победния Девети септември 1944 г.“

Леля Лили беше родена в бедния краен квартал Булина ливада, а сетне живаля по интернати. Из архивите в мазето са и снимките й с „вожда и учителя Г. Димитров“, който дошъл в интерната в Банкя при сираците – деца на герои... Завършила успешно Немската езикова гимназия в Ловеч, а после и Софийския университет. Мъжът й чичо Христо бе хубавец от Ючбунар (кв.Три кладенци), добър механик и шофьор. В мръсните казарми като войник бе лепнал тежък хепатит и в зряла възраст изпревари леля Лили към Отвъдното.  Живяха скромно, волно, без старини – винаги заедно.

В албумите на сем. Лиляна и Христо Белеви от София, които останаха при нас, има интересни снимки от сватбата им в Ючбунар през 1967г. Отскоро има нова, секундна, компютърно –магическа програма за оцветяване на черно-бели снимки. Дъщеря ми, внучката на баба-леля Лили ги изтипоса в цвят, та литнах директно към 1967-а.

Може би наистина цивилизациите живеят в светлина, която пътува.

 

ИЗМИШЛЬОТИНАТА С КАМБАНИТЕ НА КОМУНИЗМА

Капището „Камбаните“ на червената принцеса Людмила от династия Правешки Хан над София бе фрашкано с народ вчера следобяд. До алеята между боровете имаше и назидателен надпис „Не влизайте в тревата“, а все пак е на Витоша. Но гордата табела, че през 2010-а международния детски копмплекс е възстановен успешно от „Булгарстрой“, направо ме потресе...

Греша ли, но още през 2000г. Парламентът на РБ със закон постанови, че комунистическият режим в България е престъпен?! Защо ли отидох, да се ядосвам? А какво ли обясняват родителите на доволните от разходката деца?! Коя е остроносата жена на огромния барелеф?!

При бистри глави това изчанчено чудо може да се превърне успешно в

МЕМОРИАЛ НА ЗАЩИТНИЦИТЕ  АВИАТОРИ И ЗАГИНАЛИТЕ ПРИ БОМБАРДИРОВКИТЕ НАД СОФИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА. 

Горе на високото може да се монтира истинският запазен от ония години български военен самолет LAZ - 7, който сега е сбутан в храсталаците около кръговото на "площад" "Авиация" на 4-и км в София. Паното с Людмила долу спокойно да отиде в бъдещ музей на комунизма. На негово място да има ново, изобразяващо въздушната битка на кап. Списаревски на 20.12.1943г. – висш пилотаж, изучаван във всички военни академии по света.

Такъв мемориал все още няма в столицата на РБ, а е факт съвсем исторически достоверен. За разлика от измишльоните с камбаните на комунизма.

 

С НАВИТИ КРАЧОЛИ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ

За учителя ни по рисуване Иван Прасков, с когото пътувахме от Женски пазар до Древен Вавилон

Първият випуск 1972 г. в специалност „Вътрешна архитектура“ бяхме приети 42-а от около 1000 кандидати – с изпит по рисуване и успеха по математика от прогимназията. Кабинетът по Рисуване и Стилознание (История на изкуството) стана наша класна стая, защото курсов ръководител ни бе Иван Прасков. С гипсови декорации по стените и тавана в тази заличка сър Прасков беше представил 32 ли, та 36 стилове от световната култура. Учехме на стативи за рисуване и табуретки, много „ергономично“... Това в старата сграда на ТДВА-София, на завоя на трамвай 2 срещу Завода за хладилници.
Много випуски познават и се възхищават на стария ни учител по рисуване, най вече на остроумието и афоризмите, с които преподаваше. Ходеше с костюм, сандали и кожена пазарска чанта, от която понякога стърчаха стръкове праз или друг зеленчук... Така де, живееше на Женски пазар и сутрин е най-евтино, дЕца. Имаше и култови фрази от рода на „Не джвакайте като малайски биволици“ за дъвчещите дъвка, „Тия индианци пак са бегАли от час“ и ни извиняваше отсъствията в дневника, а често към момчетата: „Ей, дЕца, що тЕка?... Пазета мометата, че са като рибета, а старите само хвъргат въдици да ги ловят“ и т.н. Особено точен бе по модни въпроси, що се касае до панталоните клош тогава - разказваше как ерегените в родното му село Доспей, Самоковско излизали на хорото на мегдана с навити крачоли, че да им се видят отдолу новите дълги ватени гащи – наполеонки...

През 1975-а Столична община реши да ни премести в новата сграда до Военна рампа. И класиката с гипсови декорации и стенни колонки на сър Прасков отиде по дяволите. Курсовият ме помоли да снимам кабинета като за последно – сторих го. И в неговата стаичка към кабинетчето също - сър Прасков с изящията си от гипс.
На дипломирането през 1976-а ми подари стария си фотоапарат с мехче и стъклени плаки, не му трЕбел, бил му още от студентски години... Чак в началото на 1990-е на среща на курса ни разказа, че е завършил художествена академия в Мюнхен. На приемния изпит в Германия бил толко беден, че нямал пари за моливи, а рисувал с въглен. Въобще не се надявал, че ще го вземат. Е, завършил, дори спечелил място за асистент, но било края на Втората световна около 1945-а... НРБ властите не му разрешили да остане там и заради семейството си се прибрал. Пет години вместо преподавател в Германия правил дърворезби за прехраната... После станал учител. По наше време му дадоха почетното „Народен учител“. И така цял живот с нас, учениците си – с навити или не крачоли, но на хорото на световното познание.

П.П. Новата сграда на ТДВА-София на Военна рампа от десетина години е превърната в Бежански лагер.