В този град само тежък дебил не може да се ориентира – толкова и всякакви указателни табелки, надписи, схеми и карти на всяка една спирка – било тя на метрото, трамвая или автобуса – има. Бил съм във Виена преди много години и за кратко. Сега беше по- различно, макар за три дни да видиш всичко е абсурд. За разлика от дойчовците, австрийците хич не се гнусят да говорят на други езици като аглийски, по мъничко сръбски и руски и пр., включително и на лобимия ми универсален жестомимичен език. С други думи – оправихме се.
На всеки, предполагам, българин му прави впечатление първом чистотата. Ама как няма да я има, като по улиците няма нито един контейнер за боклук, в който да се надпреварват да ровичкат клошари, цигани, бездомни котки и псета, а в Бургас – и гларуси. Причината е проста – всички кофи за боклук си стоят във входовете на сградите. При това част от тях се заключват от собствениците им, така и не разбрах защо, но единственото обяснение е, че таксата за смет се плаща според обема на изхвърляния боклук. Но може и да не е така.
Улиците са изключително чисти – просто няма прах на тях. Всички, без изключение, тротоари са в идеално състояние. Това много ме сащиса, още повече, че в деня преди заминаването /летяхме от София/ ни поразходиха малко из китната ни столица. По „Витошка“ нямаше плочка, която да не “подскача”.
Впрочем, във Виена наистина всичко е напълно достъпно и за инвалиди, със или без колички. Автобусите на спирка изпускат въздушната възглавница от дясната си страна и рейсът се наклонява към тротоара, че хората да се качват по-лесно... Глезотии, в общи линии :Р
Второто, което се вижда с просто око, е, че хората са спокойни и ведри. И как не – нервосъсипващият у нас обществен транспорт във Виена /който е май малко над 1 милион човека град/ може да се характеризира от българин единствено като идеален. Има пет линии на метрото и незнайно /за мен/ колко на автобусите, трамваите и градски влакчета S-bann. Независимо какво ще ползваш, няма абсолютно никакъв начин да чакаш на спирката повече от пет /!/ минути. С любимата ти братовчедка използвахме на фул тази придобивка на западната цивилизация, хеле пък докато първия ден свикнем с посоките на метрото - то не беше возене, връщане, прикачване, смени и т.н., като всичко става в изумително кратки за нас срокове.
В този контекст, ама и не само в него, учудващо е доверието в хората, което има там. Всеки закупен билет /ние пътувахме с тридневен такъв/ трябва просто да се валидира на специални автомати, преди да се качиш. Валидирането е просто един печат с датата и времето. Билетчето, вкл. и различните му варианти - еднодневен, тридневен, седмичен, са най-обикновени хартийки – няма магнитни ленти, няма нищо друго. Важат за всички видове транспорт в целия на практика, а за по-нататък – към по-далечните предградия /т.е. друга зона/ трябва още един билет. При това в метрото /за трамваите и автобусите не знам/ можеш да се качиш с кучето си /както и да пазаруваш в магазините с него/ или с велосипеда си – последното, разбрах, не било позволено в Софийското метро.
А във Виена си я има и системата с общинските велосипеди – на немалко метростанции и пред всеки по-значим туристически обект има стоянки с по 40-50 колелета. Навсякъде из града има малки зелени указателни табелки в коя посока и на колко метра има стоянка, откъдето да вземеш или на която да оставиш велосипеда си.
На теория се правят проверки на пътниците и глобата за нередовен е 70 евро. За толкова возене обаче, не видяхме нито кьорав, нито куц или сакат, или какъвто и да е контрольор. Голямо доверие в човека, голямо нещо! Много ме глождеше това, та си намерих и възможен отговор – просто хората си знаят колко пътници дневно преминават през метрото и какви са им приходите от билети и карти. Евентуалната разлика вероятно я има, но е толкова несъществена, че вероятно не може да покрие разходите за батальон контрольори в сини жилетки... Е, другият вариант е просто хората да са дисциплинирани и да уважават правилата, разбира се.
Въпросното доверие е същото и в магазините. Аз, като българче, много държах да пазим касовите бележки от пазарлъка, щото ако влезем нейде другаде, да не ни питат откраднали ли сме този салам в чантата или да... Истината е, че никой не се интересува какво носиш, дори в празни магазини с по няколко зали има по един човек на касата и няма пазвантин, който да обикаля след теб и да те наблюдава.
За да свърша с този въпрос, ще ти разкажа за хотела ни. Той всъщност не беше хотел, а нещо като къща за гости, избрана по интернет. Посрещнаха ни две момичета, които държаха няколко апартамента и стаи в една от така характерните за Виена голяма жилищна сграда: с традиционните пет етажа, със сравнително по-малки от нашите прозорци и чувствително по-дебели /до 70 см на външните зидове/ стени. Момичетата ни връчиха три ключа – за вратата на сградата, за асансьора и за апартамента. След което ни казаха, преди да си тръгнем на четвъртия ден, да се отбием при тях, за да си уредим сметките. Няма портиер, няма репепция. Влизаш – излизаш когато искаш, може и барабар с куфарите да се изнесеш и никой няма да те забележи. И почти съм сигурен, че и да ги “избомби” някой, ще помислят, че човекът просто е забравил да си плати и надали дори ще алармират „органите“...
Впрочем, жив полицай във Виена можеш да видиш само с огромна доза късмет и то ако специално се оглеждаш. Виж турци, сърби, араби и азиатци – колкото душа ти иска. Чернокожите им са малко, ама скоро може да наваксат и с тях.
Павилиончетата “Кебап” са в остра конкуренция с “Виенски вурстчета”, пълно е с малки пекарни /основно две вериги/, които разполагат с доста богат асортимент от закуски, сандвичи, хлябове, сладкиши.
Многобройните кафета предлагат и екстри като... фирмено одеяло, с което да се завиеш в по-ветровито време. Това, ако си седнал в откритата част, където си има и газови печки. Другите екстри са прекрасно виенско кафе /или кафе-меланж/, също и чудесни торти Сахер. Любопитно, но кафето някъде се поднася както и в нашите едновремешни пенсионерски клубове – с чаша вода. Не видях бяло сладко, но може и да има - Ориентът не е чак толкова далеч.:Р
Що се отнася до проблема с пушенето, във Виена всичко е ясно – по кръчмите и кафетата се пуши! Вярно, в специално изградени “аквариуми”, но и не само – на някои места има тютюнджийски сепарета без стени към останалата част. Пуши се и в онези заведения, които са из моловете им. Така че дрънканиците на родни управляващи капацитети как било според тях в Европа, са меко казано несъстоятелни.
Цените по принцип, в числа, са почти същите като у нас, само че мерната единица е евро, а не лев. Само за по- пълна представа – позната медицинска сестра, която от две ли, колко, години работи във Виена, получава 1 800 евро, твърди че с 200 се оправя за храна, около 400 евро плаща за квартира и режийни. По думите й всяко едно лекарство – предписано от лекар! , струва на пациента 3 евро. Останалото се поема от тяхната здравна каса... Тук оставам „без коменар“.
С братчедката ти си направихме една програма – имахме усърдно предварително проучване чрез форуми и сайтове – какво точно да видим, но така, че да успеем да се разходим и извън чисто туристическите обекти. Е, вече на виенски терен се постарахме - навъртахме горе-долу по 11-12 часа мотаене дневно из града. До пълно, омайно и щастливо каталясване вечерта :Р
От музеите и галериите общото впечатление е, че Австрийската република прекрасно печели от наследството на Австро-Унгарската империя. Другото, още по-впечатляващо е, че и в тази област абсолютно всичко се прави с много, ама наистина много мислене. На този фон нашите музеи изглеждат като нескопосани читалищни сбирки от 19 век. И то не защото няма какво толкова да покажат, а защото не знаят как да го предложат интригуващо.
Даже като се върнах в Бургас и прочетох, че градът ми щял да кандидатства за европейска /sic!/ културна столица, направо се шокирах... Познавам четирите ни музейни експозиции – археологическа, историческа, природонаучна и етнографска – и си ги представих на фона на виенските....
Много ни хареса /наистина, нещо невероятно е!/ Къщата на музиката в центъра на града. Тя е току до един ирландски пъб, гдето си пих бирата, а братчедка ти пробва чаша бяло вино, което – странно защо?, не беше “кръстено” с водица от местния кръчмар. За Къщата не мога да ти разкажа – то не са мултимедии, слушалки, петметрови екрани, лазерната арфа на Жан-Мишел Жар, на която също можеш да посвириш, дигитални пултове да композираш музика и т.н. Особено забавна бе възможността да дирижираш Виенската филхармония – от истински диригентски пулт /че и с червено килимче застлан/ на огромен екран пред себе си виждаш оркестъра в концертната зала. Първом се появява Зубин Мета и ти предлага да си избереш едно от 80 произведения, което да дирижираш. Взимаш дигиталната палка и започваш да я размахваш, оркестърът свири произведението с твоето темпо – не само звукът е забързан, но и движенията на изпълнителите също! Накрая получаваш аплодисменти, благодарности от Зубин Мета и сертификат за диригент... А във вътрешното дворче на Къщата има роял, на който всеки може да посвири. Ние присъствахме на джаз импровизациите на едно младо момче, май беше рускоговорящ, ама те много чужденци, хеле пък япончета, учат музика във Виена.
От по-модерните забележителности много впечатляващи са и двете къщи на художника и архитекта Хундертвасер, нещо като австрийския Гауди, Музейният квартал /MQ/ с изложбени зали за по-модерно изкуство, книжарници и галерии, с обширни вътрешни дворове – обособено място за социални контакти, палатът на Кински, където се провеждат арт аукциони.
От традиционните видяхме къщата на Моцарт, разбира се, съкровищницата в двореца Хофбург, градините на летния дворец Шьонбурн, които са необозрими, Кметството... Едно око хвърлихме на Операта, Академията за изящни изкуства с паметника на Шилер пред нея и на Гьоте, където може би се е разиграл вицът: „Гьоте, Гьоте, знам те аз! „Малка нощна музика“, а? Та-та-та-таааа!“... На отсрещната страна на улицата и още някои нещица, сред които доста църкви – включително и Шотландската, при това с пиян, но набожен шотландец в нея.
От архитектурното наследство на вярата най-впечатляваща, разбира се, е огромната Щефанкирхе. Честно казано, най-ми хареса един, излят от бронз, неин модел в мащаб 1:100, горе-долу, който играеше ролята на касичка, за да събира пари за поддръжката й. Хареса ми, защото само така можеш да я обхванеш цялата с един поглед. Иначе ще ти трябва самолет.
В самата катедрала явно винаги е голяма навалица. Един ръкав е отделен за ябанджиите, останалата част си е за богомолците. В него видях и един клас от 15-16 годишни деца, на които учителка изнасяше някакъв урок. Може да е бил по история, може по религия, изкуство или философия, но урок си беше, защото част от хлапетата отвреме навреме се престрашаваше да вдигне ръка.
Изобщо впечатляващо е и това, колко много местни деца на ученическа възраст могат да се видят и в музеите, и в галериите. В единия хлапета-петокласници търчаха из залите с картини, като при това носеха нещо като чеклист и отбелязваха вътре. По-голямо момиче, студентка, беше взела един аудиогид , седеше срещу една картина, слушаше гида и си водеше бележки. Явно за няколко часа си е написала курсовата работа или реферата... Но това е по-маловажно от факта, че малките жители на Виена отрано опознават културното богатство на града си, при това чрез шедьоври на световни творци. После как няма да имат самочувствие, че и познания...
Разбира се, видяхме и Културноисторическия музей с безбройните оригинални платна от италиански, испански, нидерландски и немски майстори, чийто вестибюл е украсен с фрески на Климт, който пък тамам имаше едновековен юбилей от рождението си.
Понеже фреските са високо под тавана, хората вдигнали специална платформа, че любознателните по-отблизо да разгледат фреските. За да не се катурне скелето, горе се пускаха само определен брой зрители, ама не като у нас да нариташ едната група и да въведеш следващата. Всеки получава картонче-пропуск, който предава на следващия, след като се наслади на рисунките.
Честно казано, репродукциите на картините, които могат и в нет-а да се намерят, изглеждат по-добре, благодарение на дигиталните технологии. Но пък оригиналите наистина имат свое излъчване, което дори и непосветен в дълбините на живописното майсторство някак си усеща. Да не казвам как ме зашеметиха платната на прочутите холандци, изпълнили от горе до долу и четирите огромни стени на две зали... Но то, голямото изкуство, винаги си е зашеметяващо.
Като че ли за следващото ни евентуално ходене след някоя и друга година останаха само дворецът Белведере, музеят Албертина – огромна колекция от графика и живопис, зоологическата градина в Шьонбрун, музеят на глобусите и къщата на Фройд.
Отделно се наслаждавахме на малките завъртяни уличики в историческото ядро на града /доста обилно умирисано от теглителната сила на множеството файтони, по-скоро ланда/, с прекрасните пасажи, входове, вътрешни дворове, уют, зеленина, кафенца, миниатюрни магазинчета и адски много художествени галерии и антикварни дюкяни.
Прескочихме и до Пратера, който очарова с родството си с нашенските панаири, толкова, че не се сдържах и си пострелях на стрелбище. Иначе за една сериозна част от атракциите съм почти уверен, че е открадната от някой център за подготовка на космонавти. Самото наблюдаване на главозамайващите изпитания, на които са подложени хората в тях, е само по себе си тест за вестибуларния апарат.
И тъй като панаир без кебапчета не е панаир, с братчедката ти си позволихме малко кулинарно изкушение, за което четох в нета – специалитет на едно ресторантче /с градина като за 550-600 човека/ в парка – печен свински джолан. Оказа се, че “джоланчето” приготвено е към 1 кило месо, та бая зор си дадохме в продължение на два дни, та да го довършим. Ама с хубава виенска бира всичко е възможно. Впрочем дали ще пиеш една кока-кола, една бира или 250 г. хубаво вино – цената в повечето случаи е еднаква, може би в тузарските ресторанти е друго.
Бирата – изненадващо за нас, е като упоменатото вече бяло вино, т.е. силничка. На виенчани обаче май не им прави впечатление и във въпросното ресторантче, наименувано “Швейцарска къща” доста хора редом с халбите надигаха едни малки чашчици с видимо по-сериозно питие в тях.
В общи линии, във Виена наистина си заслужава да се отиде. Ама и не само там, де. Извинявай за многословието ми, вероятно доста от нещата ги знаеш, ама аз пък да си кажа...
Твой САШО
/Сиреч, Александър ИНДЖОВ/
Няма коментари:
Публикуване на коментар