Във ветрища и студ, на 17 октомври 2013, четвъртък, пред бившата сграда на Народната милиция на Лъвов мост се проведе възпоменателна церемония за жертвите на държавен терор в България. По спомените на Мирчо Спасов в периода 9 - 22 септември 1944 г. тук (или впоследствие от близките радомирски села) са намерили смъртта си и поели към Вечността най-малко 10 000 българи.
На възпоменанието говори политзатворникът от лагер Белене, писателят Петко Огойски - автор на тритомника спомени "Записки по българскте страдания". Тук бе и взривилият статуята на Сталин в Борисовата градина през 1953 г., политзатворникът Георги Константинов. На скромната конференция, организирана с помощта на Фондация "Конрад Аденауер" бе предложено СТРАДАТА НА БИВШАТА МИЛИЦИЯ НА ЛЪВОВ МОСТ В СОФИЯ ДА БЪДЕ ПРЕВЪРНАТА В МУЗЕЙ НА ДИКТАТУРАТА.
България е единствената страна от бившия Източен блок, в който няма изграден музей на комунизма или репресивния му апарат. ПОКЛОН пред мъчениците!
Още по темата:
Предлагат създаването на Мемориал на диктатурата
Любопитни страници от историята, културата и архитектурата на София, фотогалерия
Блогът на Момчил Попов
понеделник, 28 октомври 2013 г.
петък, 25 октомври 2013 г.
МОБИЛЕН НЕТ В ЦЯЛОТО МЕТРО
Удобството е факт след безпрецедентно обединение и на трите мобилни оператора. Изграждането на съвместна 3G мрежа е първият проект, по който трите компании работят заедно. Завършването на проекта превръща софийското метро в едно от най-модерните в Европа. Най-старата подземна железница в света – лондонската, не разполага с мобилна връзка
Източници: bnews.bg , Капитал Daily
Източници: bnews.bg , Капитал Daily
вторник, 22 октомври 2013 г.
13-та ГОРДОСТ
Според тая брошура, натикана неделно в пощенската ни кутия, паметникът на съветската армия е 13-та гордост за „21 века в 2 км София”. Четиринадесетата е „Музеят на великите българи” на открито, който украсявал алеите на Борисовата градина – най-големия парк на София (в творението „гарниран” със снимка на паметника на Ив. Вазов ул. „Раковска”, пред... катедралата „Света София”). „Музеят на великите българи” в и досегашния „Парк на свободата” – наситен и „освежен” през 1950-те със статуи на комунистически терор – каскети, шмайзери, съветски инженери, звеноводки, юмруци, изкривени от злоба физиономии... И до ден днешен! Първата забележителност е „Западната стена на града и Католическата катедрала”, а „Центърът на Антична София” (какъвто няма, а може би е този на Антична Сердика) благосклонно е заслужил №5. Пак според хартийката, по програма „София и югозападен регион – кандидат за Европейска столица на Културата 2019”...
Човек да махне с ръка, ако небрежното осчетоводяване чрез изобретението на Гутенберг е дело на неук, самороден гений. Но и отпред и отзад на печатното творение стои герба на София и надпис: „Издаден с финансовата подкрепа на столична община, Програма Европа, 2013 г. и се реализира в подкрепа на кандидатурата на София и югозападен район (?!) за Европейска столица на културата – 2019 г.”. Тоест, пак с измъчените левчета на БГ гражданите, кандидати за култура.
Нещо като галерията в прослава на Тодор Живков и социалистическия реализъм, издигната наскоро срещу 5 млн. лева в югоизточния район на София пак с нашите парици...
След като снощи забележителност № 13 бе оградена с колчета и надписи „Пази се от падащи предмети!” към тази култура №13 ще трябва да се добавят и каски за посетителите. Въпреки добродушното извинение на авторите, че „Паметникът на съветската армия, влязла в България през 1944 г. е един от най-спорните в София”. ( Да, оспорен е още в началото на 1950-те от самите му автори- принудителни създатели.)
За допечатването самодейците могат да добавят и една БГ поговорка: „Роди ме, мамо, с късмет, пък ме хвърли на паркет!”. Дали над столицата на Република България ще стърчи автомат на съветски окупатор или бензиноколонка на руския император, не е важно... Истината е във фактурите, иже назоваемая от Алеко „келепирецът”.
21-10-2013: Гордост №13 вече с метална ограда околовръст и с предупредителни табелки: "Влизането забрането" и "Внимание! Опасност от падащи предмети". Сн. Нина ДЕНЕВА
П.П. Току-що ми връчиха тържествено хартийката, разпространявана "безплатно" и в Софийското метро... Радост!/МП/
Човек да махне с ръка, ако небрежното осчетоводяване чрез изобретението на Гутенберг е дело на неук, самороден гений. Но и отпред и отзад на печатното творение стои герба на София и надпис: „Издаден с финансовата подкрепа на столична община, Програма Европа, 2013 г. и се реализира в подкрепа на кандидатурата на София и югозападен район (?!) за Европейска столица на културата – 2019 г.”. Тоест, пак с измъчените левчета на БГ гражданите, кандидати за култура.
Нещо като галерията в прослава на Тодор Живков и социалистическия реализъм, издигната наскоро срещу 5 млн. лева в югоизточния район на София пак с нашите парици...
След като снощи забележителност № 13 бе оградена с колчета и надписи „Пази се от падащи предмети!” към тази култура №13 ще трябва да се добавят и каски за посетителите. Въпреки добродушното извинение на авторите, че „Паметникът на съветската армия, влязла в България през 1944 г. е един от най-спорните в София”. ( Да, оспорен е още в началото на 1950-те от самите му автори- принудителни създатели.)
За допечатването самодейците могат да добавят и една БГ поговорка: „Роди ме, мамо, с късмет, пък ме хвърли на паркет!”. Дали над столицата на Република България ще стърчи автомат на съветски окупатор или бензиноколонка на руския император, не е важно... Истината е във фактурите, иже назоваемая от Алеко „келепирецът”.
21-10-2013: Гордост №13 вече с метална ограда околовръст и с предупредителни табелки: "Влизането забрането" и "Внимание! Опасност от падащи предмети". Сн. Нина ДЕНЕВА
П.П. Току-що ми връчиха тържествено хартийката, разпространявана "безплатно" и в Софийското метро... Радост!/МП/
петък, 11 октомври 2013 г.
НА ЛОВ ЗА МЕЧКИ В КЛАДНИЦА, 1841
През 1891 г. в своя пътепис „Един ден на Витоша" Иван Вазов нарича това южно витошко селце с поетичното име Кладенци. Писателят разказва за юнаците от ближното село Кладенци, които отивали в самите им дупки да търсят мечките и им обявявали отчаян дуел на живот и смърт:
“Те влазят при звяра просто с един ятаган в дясна ръка, цяла от пръстите до лакътя, навита с въжа. Мечката се фърля с ужасен рев върху нападателя си, а той с хладнокръвие ръгва ножа в разтворените й челюсти и вече не го изважда, доде не повали мечката в агония. Тая неустрашимост далеко надминава смелостта на прочутите лапонски (лапландски – б.а.) ловци на бели мечки."
Тридесетина години по-късно Павел Делирадев споменава витошките "мечколовци" или „мечкоубийци", като твърди, че последната мечка е била унищожена през 1921 г. „някъде край с.Бистрица". За радост на мечките и “едно наум” на туристите впоследствие това не се оказа вярно…
Много български, дори възрожденски, е духът на Кладница. Тук никога не са се заселвали поробители - турци, което говори за статут на дервентджии (пазители на пътища и проходи) по времето на Османската империя. Затова пък намирали родина хора откъде ли не - сърби от Знеполско, италианци- каменоделци, дошли заради изобилието от материал за техния занаят, че дори и руски белогвардейци след 1917 година. Кладнишки родови задруги пък дали началото на близките махали, които се превърнали в самостоятелни села - Мърчаево, Драгичево и Рударци.
Не е за вярване, че само на 22 километра от гръмовната и боклучлива София са съхранени като по чудо толкова уют и красота. Традиционните стари къщи, няколко от които архитектурни паметници, и умело вписалите се нови градежи внушават ред и хармония. На хиляда метра надморска височина в Южна Витоша, сладък ромон на Кладнишка река, чудни пейзажи, докъдето поглед стига, свеж аромат на борови исполини - все спокойствие и радост. На рударството се основава древната история на селото, едно от най- старите във Витоша. А може би оттам идва и самото име - от кладните за добив на дървени въглища, необходими за закаляване на метала.
Най-ранните свидетелства за материалната култура по тези места са керамични отломки и хоросан от V – VІ в. Открити са край крепостта в местността Селимица, на 3 км над селото. Към същия период се отнася и строителството на твърдината.
Разположението й е стратегическо - хълмът, на който се намира, е ограден от три страни с много стръмни склонове. Само от север тесен провлак я свързва с близкия терен. Изключително добра е зрителната връзка с околните крепости - особено важно при сигнализацията между тях. Добре се вижда и хълмът над с. Владимир, в Радомирското поле, също с останки от крепост.
Голямата забележителност на Кладница е действащият и днес, обявен за паметник на културата, Кладнишки манастир „Свети Николай Мирликийски Чудотворец", намиращ се под Кладнишката крепост. Основан през XIII в., манастирът е бил част от Витошката (Мала) Света гора. По време на османското робство е разрушен. Изграждането на църквата „Свети Николай Чудотворец" през 1841 г. се дължи на дядо Спас Бурнов от с. Мърчаево. За самочувствието и вярата си обаче дядо Спас заплатил с живота си. Бил посечен от местни заптиета на прага на самата църква.
Момчил ПОПОВ
“Те влазят при звяра просто с един ятаган в дясна ръка, цяла от пръстите до лакътя, навита с въжа. Мечката се фърля с ужасен рев върху нападателя си, а той с хладнокръвие ръгва ножа в разтворените й челюсти и вече не го изважда, доде не повали мечката в агония. Тая неустрашимост далеко надминава смелостта на прочутите лапонски (лапландски – б.а.) ловци на бели мечки."
Тридесетина години по-късно Павел Делирадев споменава витошките "мечколовци" или „мечкоубийци", като твърди, че последната мечка е била унищожена през 1921 г. „някъде край с.Бистрица". За радост на мечките и “едно наум” на туристите впоследствие това не се оказа вярно…
Много български, дори възрожденски, е духът на Кладница. Тук никога не са се заселвали поробители - турци, което говори за статут на дервентджии (пазители на пътища и проходи) по времето на Османската империя. Затова пък намирали родина хора откъде ли не - сърби от Знеполско, италианци- каменоделци, дошли заради изобилието от материал за техния занаят, че дори и руски белогвардейци след 1917 година. Кладнишки родови задруги пък дали началото на близките махали, които се превърнали в самостоятелни села - Мърчаево, Драгичево и Рударци.
Не е за вярване, че само на 22 километра от гръмовната и боклучлива София са съхранени като по чудо толкова уют и красота. Традиционните стари къщи, няколко от които архитектурни паметници, и умело вписалите се нови градежи внушават ред и хармония. На хиляда метра надморска височина в Южна Витоша, сладък ромон на Кладнишка река, чудни пейзажи, докъдето поглед стига, свеж аромат на борови исполини - все спокойствие и радост. На рударството се основава древната история на селото, едно от най- старите във Витоша. А може би оттам идва и самото име - от кладните за добив на дървени въглища, необходими за закаляване на метала.
Най-ранните свидетелства за материалната култура по тези места са керамични отломки и хоросан от V – VІ в. Открити са край крепостта в местността Селимица, на 3 км над селото. Към същия период се отнася и строителството на твърдината.
Разположението й е стратегическо - хълмът, на който се намира, е ограден от три страни с много стръмни склонове. Само от север тесен провлак я свързва с близкия терен. Изключително добра е зрителната връзка с околните крепости - особено важно при сигнализацията между тях. Добре се вижда и хълмът над с. Владимир, в Радомирското поле, също с останки от крепост.
Голямата забележителност на Кладница е действащият и днес, обявен за паметник на културата, Кладнишки манастир „Свети Николай Мирликийски Чудотворец", намиращ се под Кладнишката крепост. Основан през XIII в., манастирът е бил част от Витошката (Мала) Света гора. По време на османското робство е разрушен. Изграждането на църквата „Свети Николай Чудотворец" през 1841 г. се дължи на дядо Спас Бурнов от с. Мърчаево. За самочувствието и вярата си обаче дядо Спас заплатил с живота си. Бил посечен от местни заптиета на прага на самата църква.
Момчил ПОПОВ
Етикети:
Зелено - хубаво,
На кирилица,
Пътеки около София
Абонамент за:
Публикации (Atom)