НА ПЛАЖ В СТАВРОС

 Драги ми мосю Боб,
Ставрос се оказа красно егейско градче на 10-ина км от Аспровалта в посока Халкидики, окръг Тесалоники. Вече доста оживено от туристи, с хилядолетно дърво в центъра, много гръцки знамена, пристанище и плаж като в прехвалените от мутрите Малдиви. Само че на 300 км южно от София.

На влизане в пясъка по дървените скари – тротоари не ти искат такса "шезлонг, чадър и зъбобол от скъпотия", а те настаняват чорбаджийски на дървени шезлонги или нарове в егейско – средиземноморски етно кътове. Млада сервитьорка долетява на секундата да предложи кафе, бира, сокче, парфе, капучино... Може да сръбнеш само 1 кайве, но пак си добре дошъл и обслужен. Любезна табела те е предупредила, да не влачиш торби с манджи тук, защото има и къде да похапнеш. Така си плащаш разкоша. Сиреч, има го Ставрос на картата на уърлд туризма, проверих на място. Да не забаравя палмите, яхтите и безусловната чистота.

За да подсилят тропическия колорит, между пролягващите курортисти минават двама- трима чернокожи, продаващи много нужни джунджурии. Кремове против изгаряне, бълхи или комари, самобръсначки, четки за зъби, електронни биялки за мухи (не знаех, че има), малки транзистори, стерео колонки и проч. Всичко накичено по тях, с тихо включени ритми. Реклама на мястото на продажба, ъф коорс... Предполагам, абисинци, както са ги наричали преди век у нас... Толко черни, че чак бият на син металик. Верно!... А през гишето на шарения крачещ павилион– стряскащо ухилени блестящи бели зъби.  

Сред чадърите слушах и типичен говор от Банско... Пардон, крясъци от отропана, надиплена и накъдрена в синьо баба по малкото й палаво внуче. Докато майка му се бори с вълните. И реплика към него: "Да слушаш, че видиш ли тая църната? Че те тури у торбата и че те земе!". Отнасяше се за едра чернокожа жена от Африка с тънка шарена туника, пак оттам. Арфо Афродитата макс носеше фризьорския си салон в раница заедно с голяма рекламна табела на екзо-прически. Прамайката от горещия континент предлагаше да ти оплете плитки, докато мързелуваш под тръстиковия си чадър. За жалост, нямаше какво да й предложа... А имах и туй горещо желание.

Текст и фото: ГМ Попов

 

ПО МРЪСЕН ВЪЗДУХ СОФИЯ Е В ЧЕЛНАТА ТРОЙКА НА ПЛАНЕТАТА

Само стойностите в Делхи (Индия) и в Лахор (Пакистан) с малко превишават мръсотията, която софиянци дишаме

София е на трето място в света по замърсяване на въздуха, предаде агенция БГНЕС, позовавайки се на световните агенции за измерване на чистотата на въздуха. Според Европейската агенция по околна среда въздухът в София е с най-високо замърсяване и е реално опасен за човешкото здраве.

По данни на Агенцията дори когато има вятър и мъглата от фини прахови частици се разсея, въздухът остава опасен за здравето на столичани.

Най-голямо замърсяване на въздуха се случва нощем, като пикът му е бил в неделя срещу понеделник, сочат данните. Това означава, че наистина битовото отопление е виновникът за опасния въздух в столицата, както съобщи по-рано днес кметът Йорданка Фандъкова.

Ситуацията е идентична за събота, неделя, понеделник и вторник, когато въздухът отново е бил с превишени стойности, които са опасни за здравето. От Агенцията отбелязват, че районите с най-отровен въздух са Павлово и Хиподрума.

Европейската агенция по околна среда на Еврокомисията използва държавните станции за измерване на въздуха, които са няколко в София.

Това означава, че и държавните и общински власти трябва да са наясно с нормите на превишение на праховите частици. В борбата със запрашаването и опасния въздух ръководството на Столична община въведе безплатни буферни паркинги, но не и „зелен билет“.

От Европейската агенция по околна среда окачествяват въздуха в столицата като „много нездравословен“, като индексът на замърсяване е оцветен в тъмнолилаво – най-високата степен на замърсяване.

Според международния сайт за чистота на въздуха – airvisual.com, София се нарежда на трето място в света по опасно мръсен въздух.

Само стойностите в Делхи, Индия, и в Лахор, Пакистан, с малко превишавали мръсотията, която софиянци дишат. Дори жителите на градове като Дака, Бангладеш, и Мумбай, Индия, дишат по-чист въздух от жителите на София. Тази висока позиция в класацията на сайта София „завоюва“ за първи път.

Това обаче са стойности за определен период от време, моментни. За измерване на качеството на въздуха в един град например се вземат предвид среднонощните температури.

Източник: БГНЕС, Vesti.bg.

ХАРТИЕНА СОФИЯ – СВЕЖ ВЪЗДУХ И СТРУИ ВОДА

Хигиената в столицата, 1930е - 1960е

От Момчил ПОПОВ
Леля ми живееше в стара еврейска кооперация на завоя на трамвай Тройката откъм Женски пазар към ул.“Пиротска“. По комунистическо време именувани съответно пазар „Г.Кирков“ и ул.“Жданов“. Като дете през 1960-е често ходех на гости у тях, понякога ме канеха и да преспя в апартамента. В стаята точно над трамвайните линии - от и за Захарна фабрика. Кратки, шумни, светли, кресливи нощи – нищо общо с пасторалната тишина у дома на ул.“Дунав“.

До 11 часа през нощта червените чудовища на ток си караха по график насам и натам. На завоя железните им колелета така скърцаха, пищяха и жулеха, че зъбите ти можеха да изпадат от напрежение. После по светлите от уличните лампи прозорци започваха да плющят звуци от силна струя вода, гарнирани с някои коньовичарски възгласи по роднинска линия... Яки труженици миеха паважа и тротоарите на София с гумени маркучи, навити на огромни ролки с колела... Това чудо докъм 1 през нощта, а след кратък сън, до 4 сутринта, пак по здрач, отново  тръгваха циркулациите  на трамвайните мотриси. За новия ден по железните линии – трясък и звън... Роднините ми се смееха, че са свикнали с шумотевицата, но за мен си беше чиста екзотика. Като селянче, дошло на екскурзия в столицата, до новото чудо – ескалатора в ЦУМ.

Въздухът беше чист и мокър след дъжд, Кремиковци още не бе построен да бълва рудните си отрови, великото преселение на работници от села, поля и  гори току-що бе започнало. Трескаво строяха бетонното ни бъдеще - първите панелени комплекси - „Толстой“, „Люлин“, „Надежда“ и проч. Нямаше толкова боклук като сега, хората бяха по-чисти и прибрани. Още беше ерата на хартиените опаковки и големите кафяви кесии за пазаруване. Млякото беше в стъклени бутилки и буркани – връщаха се, соковете, нектарите, лимонадите – също, зеленчуците бяха в дървени ковани на ръка щайги и прочие.

Миячите на София, 1950е: „Чистотата на столицата на Народната Република се поддържа с постоянство и упоритост“

Когато изчезнаха гумените маркучи на миячите и ги замениха с огромни цистерни с вода „Зил“, започна пластмасовата ера. Шитите пазарски торби бяха заменени от мода!, мода!, модата на найлоновите югославски мрежи за пазаруване. После в джобове и дамски чанти се намърдаха едни плетени от изкуствена вълна, дето се разтягат... Май шушляците, найлоновите опаковки, автомобилите, „великото“ раздуване на София прецакаха акварелната й свежест, чистота, зеленина. За да се стигне днес до руини-сметища в крайните квартали, облаци от полиетилен торбички при вятър, хартии, кашони, кутии, парцали, кенчета и галончета бира, интимен гардероб втора ръка, страхотии. Мръс и гнус!

Скоро ми попадна документ на Столична община от 1934 г., когато кмет става именитият инж.Иван Иванов. Наредбата е за хигиената, която трябва да се спазва, как, кога и от кого, а ако сгафиш – щраф и бецален, бите...

ЗА ЧИСТОТАТА НА СТОЛИЦАТА, 1934
Столичната община въ желанието си да подържа чистота въ улиците е утвърдила и започва да прилага, съгласно новия законъ, следния правилникъ:
Съ 5 лева ще се глобява:
1)Който хвърля по тротоарите или платното на улиците трамвайни, театрални и др. билети, амбалажни хартии, остатъци отъ плодове, или кесии отъ шоколадъ, бонбони, кестени, мекици, бюрекъ и др. цигарени, кибритени кутии и др.;
2)който храчи и се секне по улиците;
3)който ходи по естествена нужда вънъ отъ определените места;
4)който не оросява предварително тротоарите при метене, както и изтърсване на вещи отъ балкони и прозорци вънъ отъ определеното време.
Съ 10 лева ще се глобява:
1)Който не подържа презъ деня чистота по тротоарите и не почиства старателно следъ стоварване на въглища, дърва, пръстъ, тухли и др.;
2)който не поставя въ кофите, а до реголите сметь - която се събира при почистването на тротоарите вънъ отъ определеното време;
3)който постава къщна сметь на улицата;
4)на когото въ къщната сметь преобладаватъ: хартии, кокали, парцали и др. Материали, които биха могли да се изгорятъ предварително;
5)на когото не съ почистени тротоарите до определеното време.
Съ 20 лева ще се глобява:
1)Който не си е набавилъ формени кофи и дадения му срокъ съ предупредително е изтекълъ;
2)на когото предъ магазина, тротогрътъ е замърсенъ съ остатъци отъ стока или пъкъ амбалажъ на стока, която той продава. Същото се отнася и за амбулантния търговецъ;
3)които съдържатели на кина, театри, циркове и пр. не съ си поставили специални кошчета за билетите, вследствие на което е замърсенъ тротоара;
4)съдържателите на магазини, кина, кафенета, хотели, които не съ почистили навреме тротоарите си отъ снягъ и последните съ заледенели;
5)на когото тротоара или улицата е замърсена съ нечистотии, които изтичатъ отъ двора или магазина;
6)който въ запретената зона отглежда животни;
7)Амбулантни търговии, които заематъ съ стоките си тротоарите;
8)който замърсява платото на улицата съ пръстъ, чакълъ, пясък, материали. ...       
4)който излага предъ магазина по тротоара стоки;
5)който излага стоки по външните стени на магазина.
Съ 100 лева ще се глобява:
1) Който заема тротоара отъ строителни материали: тухли, пясъкъ, варъ, баластра, бетонно железо, бурета, тезгяхи за сгъване, бетономесачки и др. подобни, безъ предварително да е оградилъ тротоара си.
За всяко нарушение, следъ глобяване, глобата се увеличава въ двоенъ размеръ. Ако следва глоба надъ 100 л., съставя се актъ.“

Същият този инж. И.Иванов, наречен с респект за стореното „Царя на София“, през 1930-е докарва по тъбопровод чак от Рила още питейна вода за столицата. През 1950-е – изваден от затвора, под домашен арест, строи каскадата язовири „Бели Искър“ – „Сталин“ – ез.Панчарево пак с такава цел – хигиената и свежестта на разрастващия се полис. Пак той -„Царя на София“, въвежда европейската практика редовно да се мият с маркучи улиците и тротоарите на града, известен от древни времена като минерален оазис на Балканите.

Вестникарска реклама от 1930е: „Клозети- алатурка, твърде практични и напълно хигиенични за болници, казарми, хотели, фабрични заведения и работилници. Препоръчани от архитектурното отделение при М-вото на Общ.Сгради; инсталирани в много държавни учреждения. Представител за България - Н.И.Странски, София.“
Доскоро в Окръжната палата /Министерство на земеделието днес/ бяха запазени някои от тези популярни в миналото хигиенни съоръжения.

НА ПЛАЖ В РУДАРЦИ И ЗА РЪЧЕН ХЛЯБ

Как конопът в Граовско придобивал „чудна целебна сила“
- И за витошките павета, постлани по улиците на Стара София и целия булевард „Цар Борис III“ от Княжево до Руски паметник

 

От Георги-Момчил ПОПОВ
Бензиновият файтон се е спуснал от Владайската височина на юг, по шосето за Кулата и Солун. Момичето от космическия спътник мърмори в GPS-а до волана: „На разклона в Драгичево завий на ляво. До адреса – 3 километра“... Задали сме й „село Рударци“, отстоящо на 18 км от центъра на София.  Космическата мома се старае, но понякога е доста досадна... По магистрала Люлин също става – от Драгичево вляво. Може и с електрически семеен файтон, именуван „хибрид“. Зависи от парата в джоба и съдържанието под шапката.

Запътили сме се към „морето“ на Перник  - плаж с минерална вода под открито небе, в западните склонове на Витоша, на 880 м н.в. На слънчеви бани, море и планина – три в едно. Към Плувния комплекс, именуван преди само „Плажа на Рударци"... В горещите летни дни, в това зелено кътче от Рая до река Рударщица, ще поемем чист планински въздух с мирис на витошки бор. Ще се отдадем на минерални блаженства из красиви хора „натюр“ - с дух спортен, здравословен, добротворен... Ще бегнем за ден-два (или цял живот) от смръщени персони, циркулиращи „официал“ или „неглиже“ из стъклена „сандък архитектура“... Сред сенки, горещ асфалт, криви тротоари,  паркове, бирарии, аптеки из прашната ни задушена София...

Чуйте за курортното дело в Граовско и се чудете! 

Плувният комплекс в село Рударци (открит на 29 юни 2001г.) се състои от три открити плувни басейна с минерална вода (един от тях с олимпийски размери, а друг специално за деца), закрит плувен басейн със сауна. Има и футболен стадион със съблекалня и база за настаняване, игрища за баскетбол, волейбол и тенис на корт. Допълнителна атракция е зарибеното изкуствено езеро. Минералната вода е подходяща не само за бани, но и за пиене с  лечебни цели. Температурата е 29° С, дебитът - 600 литра в минута. По състав водата е слабо минерализирана, хипотермална, хидроксикарбонатна, сулфатнонатриева и радиоактивна - най-силно радиоактивна от всички минерални води в Софийската котловина и подножието на Витоша.

Пръв, преди повече от 90 години, на нейните качества и възможни ползи обръща внимание  географът пътеписец Павел Делирадев (1926):
„Кладнишките извори. Те са единствените термални извори под западните склонове на Витоша с по-голяма радиоактивност...  Трябва да се съжалява, че и досега тези извори стоят още неизползвани. Мръсните трапища под изворите служат за киснене на гръстите (стеблата на конопа), които единствено изпитват благодатната сила на радия. И ако конопът притежава способността да кондензира радиевата еманация, направените от него ризи ще притежават чудна целебна сила."

Освен живителната минерална вода село Рударци радва гостите си и с идеално за курорт разположение -  в югозападното подножие на планината Витоша, на 880 м н.в., добре огряно  от слънчевите лъчи, с дворове, къщи и хотелчета на двата бряга на река Рударщица. Нейните води, идещи от хладния връх Острица, след Рударци се мушват в Голобрежка река и двете заедно се вливат в Струма.

За любознателните трябва да се каже, че и село Рударци идва от стари-стари времена... В землището му, в местността Маниш на левия бряг на реката, археолозите са открили останки от антично селище още от тракийско време, в местността Църквището - средновековен некропол, а под самото днешно село са намирани основи на градежи от Средновековието. Много векове, от времето на Първото българско царство, тук – в местността Врелото, се е добивала и обработвала желязна руда. Оттам и името на селището Рударци. Мъжете са произвеждали желязо, много нужно за войската. Родова задруга от съседното село Кладница, пак свързана с рударството и обработката на желязната руда, в миналото дала началото на махала Рударско. Като самостоятелна административна единица махалата се отделила чак през 1960 година.

Статистиката за броя на жителите не казва колко са били те в Рударци през 1960 г. (когато станало самостоятелно село). Но знаем, че през 1956 г. Кладница била населена от 2104 жители (общо в двете махали), а  през 1965 г. в нея живеят 1393, а в новото село Рударци 904. През 2002 г. по брой на постоянно живеещите Рударци вече превъзхожда Кладница, а с временно пребиваващите броят достига над 1600. Пред някогашната махала Рударско става все по-ясна перспективата за развитие, свързано с планината, чистия въздух и минералните води.
Така Рударци става най-младото населено място в полите на Витоша, а след това и балнеоложки курорт. Изграждат се два открити басейна с кула, строят се почивен дом, хотел, ресторант, закусвалня, много вили и бунгала. А през 1980-е имало дори проект за строителството на лифт за хижите "Селимица" и "Острица" на Витоша.

Всички исторически бележки за съседното село Кладница, станала самостоятелна община 30 години преди Рударци да се отдели от нея, с пълна сила се отнасят и за двете села. Едни и същи са традиционните занаяти - рударство, въглищарство, каменоделство... Също така общ е и самобитният граовски фолклор, поддържан жив от самодейни състави в местното читалище. Има и училище за децата до 7-и клас. За него имало проект да стане специализирано училище по народни занаяти. Но...

Името Рударци недвусмислено показва връзката със занаяти като рударство и металообработка. Казват, че и в наши тук има пет ковашки работилници. Но наша милост туристическа е срещала напоследък две такива в град Пирот, в съседно Сръбско, тъдява - не.

Пазят се спомените за живелите тук каменоделци, скулптори, иконописци. Интересна подробност, която не бива да пропуснем, е че майстори-каменоделци са работили на близката кариера за витошки павета до село Мърчаево. Познати повече като владайски павета в миналото, изработени от твърдия камък сианит, с тях са павирани повечето улици на Стара София, а в по-ново време (1955 г.) е постлан целият булевард „Цар Борис III“ - от Княжево до Руски паметник. За съжаление, под натиска на криво разбраните цивилизатори на София легендарните владайски павета изчезват или биват заливани директно с асфалт. Което, казано нелюбезно, си е чиста и проста невежа диващина... По цял свят градове и градчета си пазят старите павета като писани яйца. Да съхраняват дух и родова памет – по тях са крачили гордо деди и пра-деди, фърчали са файтони, карети, дяволски бициклети...

Местните хора тачат християнските празници и народните традиции. Събори с курбан се организират в последната неделя на май и на Петровден (29 юни).  А празникът на селото - Свети Йеремия, се почита на първи май. Името на същия светец носи и църквата, на мястото на съществувала и преди.

От 25 години в  Рударци работи хлебопекарна "Ехо", по 12 часа на ден. Освен в селото, я знаят и хората от големия град. Дойдат ли, се спират за ръчен хляб или питка – с препечена коричка и меко сърчице... По стари рецепти, но... и последен писък на еко- гурме модата по цял свят.

Време е да се прибираме у дома. На „Момичето от космоса“ му е изключено копчето - да си трае, а в купето на семейния файтон ухае на слънце, борови иглички, планински бриз, прясно печен ръчен хляб...
Детска песничка от млади динозавърски дни се е забила в ухото ми:
„Отиваме на екскурзия до Витоша-а. Не е далеч от София, ела и ти!“.

Писа Георги – Момчил ПОПОВ, MMXVIII  
Граматик от Софийска книжовна школа

БИСТРИЦА – „БУЧИ КРИВО“...

Шопите и интерферационната диафония

От Момчил ПОПОВ
В Бистрица читалището се нарича “Цар Борис І”. Зад вратите му се крие уникат, признат от ЮНЕСКО за световно културно наследство. Това са гласовете и репертоарът на фолклорната група “Бистришки баби”. Техен самобитен патент е “бистришкият триглас”, демонстриран на доста сцени по света. Мелодията се изплита от три гласа: „ока”, ”бучи право” и “бучи криво”. “Бучи" издава определен вид постановка на гласа, характерна за пеенето в Източното Средиземноморие. А в Бистрица той е специално подчертан. “Бистришката интерферационна диафония", както я наричат в световните музиколожки среди, е свидетелство за висока музикална и танцова култура, родееща се с изкуството на древните траки, фриги, елини. Пренесена е през вековете от жените на село Бистрица от планината Витош.

Разположено на 860 м.н.в., на 15 км от София и на 4.5 от кв. Симеоново, село Бистрица е едно от най-старите и най-големите подвитошки села. Още през 1920 г. в него живеели повече от 2000 жители. До селото водел добър коларски път, по който можел да се движи и автомобил. Във връзка с изграждането на водопровода била построена и теснолинейка.

“Населението поминава със земеделие, скотовъдство, каменярство, воденичарство (има 16 воденици), кръчмарство и пр. Напоследък  тук  почнаха да летуват много софийски семейства, с което тоже се подобрява селският баланс." - отбелязва през 1926 г. в книгата си “Витоша – популярен очерк”  Павел Делирадев.

Шопи на петъчен пазар в София, края на 19 век /оцветена пощенска картичка/

Белезите на древна култура по тези места са свързани с добиването и обработката на благородния метал злато. “Промиването на златото е ставало по един примитивен, но практичен и до днес (1926 г.) запазен начин, от който можем най-добре да съдим за миналото" - пише Делирадев. “И тук, както и в Бояна, разправят, че когато това поле (Софийското) било езеро, около него имало само три села: Яна, Бояна и старо село Бистрица". Това предание - хипербола обаче се основава на действителния факт, че по тези места има следи още от Неолита.

Църквата към близкия манастир “Св. св. Йоаким и Анна" в м. Мали дол лежи върху могилен некропол. Под черковния наос се намира запазена антична гробница (3.35 х 2.99 х 2.28 м), в която се слиза по каменни стълби откъм притвора. Предполага се, че това е римска гробница от IV век. Манастирът е разположен на около 2 километра югоизточно.

Жените от Бистрица се гордеят с древните си музикални умения, а мъжете тук са потомци на храбри войни от стари-стари времена. В краеведска книга за селището са оставили интересно свидетелство, което предупреждава чуждоземците за едно от скритите им оръжия – овчарската сопа:

Ние Бистричани сме от шопски произход. Но кои са тия шопи? Обяснението на наши стари хора на тая дума е:

1. Че при разни битки през вековете, нашите прадеди не отстъпвали от фронта никога, защото щом се свършвали стрели, копия, боздугани, или даже на Железната шопска дивизия мунициите, те грабвали сопите и продължавали боя. Ето защо от нашите сопи, сме получили името шопи.

2. Че споровете помежду си за мери, за сметки, за едно яйце даже, или за една лъжица при делба на братя, много често уреждали със сопи, а не по други, по- човечни начини и затова ни нарекли шопи... И ми изглеждат прави. Това се потвърждава и от един исторически паметник от 1522 г., а именно: "В ръкописна история от Хилендарския манастир, сега /1921 г./, притежание на Ст. Аргиров от София, със заглавие: "История о царствие Болгарское  от любородци в кратце от многих и старии собравшихся", е казано: „В 1522 година Цариградския Патриарх повдигнал Селима I - турски султан, срещу българите и "тако и що ги зароби у Ниш, у Радомирско засели, а шопи се зоват, по турски /сопа/ тояга, да пазят воскрилия кога ся бият и днес кадя ходят, и тоягите си носят и ся зоват шопи“...

Тоест,  Селим I  преселил в Радомирско шопите, които били войска около 1522 година... /По А. Монеджикова, „София през вековете“, 1946 г./

Днес все повече семейства са избрали Бистрица за свое постоянно местоживеене. Привличат ги чистият планински въздух и добре уреденият бит. Кокетният център около площадчето с пазара, спирката на рейса за София, магазините, читалището, по-надолу църквата “Св. Георги",  носят аромата на малко градче... Въпреки че официално Бистрица  е село към столичния район Панчарево.

Село Бистрица носи името на река Бистрица. На 3,5 км нагоре по течението й се намира вторият по големина витошки водопад. Нарича се Самоковището и е висок 20 метра. Пътеката продължава стръмно нагоре и навлиза в иглолистния биосферен резерват Бистришко бранище.

Върховете Резньовете, Купена и Скопарник вече във високата част на планината допълват импресията, наречена Витоша.

Момчил Попов, „Бистрица – бучи „криво“...“, MMXVIII

ЛЪВОВЕТЕ ОТ ДРАГАЛЕВЦИ, 1382

Средновековните занимания на загадъчните шопи

„Драги лъвове”, „Драгу левци” - сиреч „Драги бойци, верни мои войни”. Най-вероятно така се е обърнал цар Иван Александър към преданите си бойци - защитници на крепостта Средец, за да остане името на витошкото село от 1345 г. до наши дни Драгалевци.

Историците правят това предположение на базата на автентични средновековни документи – османски и български, един от които е „Витошката грамота” на цар Иван Шишман (1371 -1393).  Двамата владетели се явяват и като основатели и градители на най-личния манастир от т.нар. Софийска Света гора - Драгалевския манастир „Успение Богородично”. Наричан е още „Царски манастир" и „Света Богородица Витошка".

Във Витошката грамота на Цар Иван Шишман, писана преди 1382 г., за първи път столицата на България е назована със съвременното й име София:
„...И така, Царство ми освобождава този манастир на Царство ми заедно с всички достояния и владения на този манастир, да не смее да се бърка в този манастир нито средешкият кефалия, в манастирските владения и над людете от село Новачени, които се намират в града на Царство ми София...“

Във витошкото село Драгалевци е един от дълбоките ми родови корени.
Легендата, оцеляла през вековете, е съхранила истината за последната защита на крепостта Средец от 1382г. Тогава, след падането на крепостта, телата на убитите след тримесечна обсада смели защитници на Средец- София били изхвърлени във водите на река Владайска. В района на Шарен мост и Драз махала. От това барата почервеняла, а белите кости по брега дълго напомняли за героите. Сред падналите за Средец юнаци имало и „Лъвове от Драгалевци“. През петте века османско владичество наричали реката Канла /Кървава/.
През 1889 г. софиянци издигнали мост над Владайска река с фигури на легендарните защитници на столицата. Наречен и до днес Лъвов мост.

Музей на София. Средновековно въоръжение от Средец, 9. – 14. век. Горе: Гравюра на цар Иван Шишман II, 1387г. и потомците на неговите войни – Шопи, 1900 г.

Християнската обител „Света Богородица Витошка" над Драгалевци също е разрушена при завладяването на София от османските орди през 1382 г. Следващият XV в. манастирът отново е въздигнат, за да стане средище на Софийската книжовна школа. Разположен на 1.5 км над Драгалевци сред вековна букова гора, манастирът „Успение Богородично" е обявен за паметник на културата. Съхранени са уникални стенописи от Средновековието. Специалисти твърдят, че сред майсторите- ваятели, работили тук през ХVІ век, е самият Св.Пимен Зографски – небесен закрилник на българските художници.

Интересно е, че през дългите години на османско владичество витошкото село запазва името си: 1455 г. - Драгулевци; 1606 г. - Дирагулуфче; 1749 - Драгалефча. Още по-интересно, дори шокиращо някои читатели, е откритието на писателя- историк Георги Тахов за средновековните занимания на загадъчните шопи: ”Колкото и да е странно, по времето на робството драгалевчани не са се задоволявали само от поминъка си от пасищата и дърводобива. Според османски документ от средата на ХVІІ век – хюджет за 1647 година, драгалевците заплащат данък от 31 340 акчета – облог в полза на “кюрекчиите”, тоест весларите и кормчиите в императорската флота. Нещо повече – в хюджета се споменават и имената на драгалевчаните, които се прехранват от занаят в морето. Такива са Вучко, Мишо, Павле, Вълко и др… Може да се предполага,че драгалевските “кормчии” са били в Егея, която е сравнително по-близо до тази част на страната. Още повече, че в тази част на Беломорска Тракия съществува една постоянна комуникация с манастирите от Света гора. Както е известно, това е съхранена традиция още от времето на  Иван Александър и Иван Шишман.” Георги Тахов, “От Средец до София”, Сф, 1987.

Под покрива на манастира „Света Богородица Витошка" по време на национално освободителната борба на българите от Софийско срещу Османската империя се е крил Дяконът на Свободата Васил Лъвский. Има записано предание как изхитрил турците и се спасил от потерята по неговите дири, посрещайки и изпращайки въоръжените люде лично и любезно...

Манастирът „Света Богородица Витошка", паметната плоча за Васил Лъвский – Дякона на свободата и пишещият, с пра-род от Драгалевци

Следващата забележителност на село Драгалевци датира от годините след Руско-турската война от 1877/78 г. Нарича ce „Света Троица", църква е - но вече в населеното място, и е строена от 1893  до 1898 г. Идеята и първоначалният замисъл са да бъде умалено копие на руския златен храм в с. Шипка. На освещаването й присъства цар Фердинанд. Лично дарява на храма две икони - „Свети Цар Борис I" и „Св.св. Кирил и Методий". След реконструкция от 1956-1958 г. храмът променя облика си. Църквата съхранява частици от мощите на Св.Йоан Златоуст, Св.Трифон, Св.Панталеймон...

Една августовска нощ на 1895 г. заспалo Драгалевци е споходено от нашествие. Със запалени факли, с въодушевен фанатически устрем към небесата, „с развято, нарочно приготвено знаме, под звуковете на една военна тръба" десетки граждани са поели нагоре. Пълзят в тъмнината към Витошкия първенец Черни връх в първото организирано туристическо изкачване. По покана от Алеко Константинов там на върха, под слънцето по пладне на деня 28 август е поставено началото на Българския туристически съюз.

Лека-полека, с течение на годините, Драгалевци и околностите му се превръщат в китно кътче за отдих на хората от големия град. Още се помни Вучковото ханче - място за среща на софийски писатели и интелектуалци. На екскурзия до Драгалевския манастир през 1906 г. е първата среща от великата фатална любов между Лора Каравелова и Яворов... С построяването на първата хижа у нас - „Алеко", туристическият поток през Драгалевци се увеличава. През 1956 г. тържествено е пусната в експлоатация първата отсечка на двуседалковия лифт. Втората отсечка на Драгалевския лифт започва работа през 1968 г.

Павел Тодоров, „Воденици под Драгалевци и София“, 1924

Село Драгалевци става квартал на София през 1938 г. Наредбата- закон за Столичната голяма община от 6 април 1938 г. е ратифицирана: „На първообразния съ собствената на Негово Величество Царя ръка написано: „Одобрено БОРИСЪ III“.

Дни след това Кметът г. инж. Иван Иванов тържествено е посрещнат в Кметството на с.Драгалевци и са начертани мерки за близкото бъдеще като курортно селище на Витоша. Село Драгалевци е електрифицирано и водоснабдено отдавна, според репортажа от сп. „Сердика“ тогава!... Има регулационен план още от 1910 г., предстои павирането на пътя до центъра на София и основни улици тук.

Скотовъдците от Дралевци по това време доставят всеки ден на столицата по 4000 литра прясно мляко, но го карат с гальоти и животинска тяга. Създава се млекодобивна кооперация и млекосъбирателен пункт за облекчаване на снабдяването на София с прясно мляко. Обсъждат се въпроси с безплатни трапезарии за бедните, градското благоустрояване в близко бъдеще като развиващ се курорт...

След 1990-а кв.Драгалевци се превръща в една от най-престижните жилищни зони не само в София, но и в България.

Най-новата забележителност на Драгалевци е посетителският център на Природен парк „Витоша". Тук е изградена специална кула - наблюдателница, от която се открива прелестна панорама към столичния град, та чак до сините вършини на Стара планина отвъд Софийската котловина.

Писа Георги – Момчил ПОПОВ,
Граматик от с. Драгулевци, Софийска книжовна школа, MMXVIII

НЕ МЕ АРЕСТУВАХА НА БУЗЛУДЖА, 1976

Втора голяма журналистическа командировка от вестник „Ехо“, фоторепортер на Младежки туристически събор – Бузлуджа, лятото на1976. Зрял средношколец, мобилен и креативен, като му се вика напоследък, вече приет за студент... Първата голяма фото-фиеста, финансирана от туристическия вестник, бе през пролетната ваканция съ.гъ...

Цяла седмица на снимки в Мелник. Еха-а-а! Набарахме се със сродни души – абитуриенти от Художествената гимназия, София.  Дошли на пленер из скалните пирамиди... Дегустирахме всички видове мелнишко вино из възрожденските механи и винарни в пещери. Така задълбочено и отговорно, че не помня кога бяха дошли още 2-3 творци със скицници. С тях се разпознахме по моя снимка оттогава чак на изложбата ми в Университета, III курс... Мелнишкото вино в кърпа може да се носи, но мирно в глава не стои.

На Бузлуджа вече, толко нафукан и нахъсан, че си турих в раницата ванички, бъчонка и химикали за проявяване на филми... Специалните щипки и въже... Лаборатория на терен, в палатка. Като великите пътешественици из пустинята. Забелязвате ли, другарки комсомолки, младия журналист от София? Не-е?! Аре, стига бе... Преди малко ви снимах, сега ви проявявам. За класиката на БГ печат.

Е, точно тая химическа галимация в палатката ме спаси от арест на Бузлуджа. Строеха нещо огромно на върха, викам си, дай да допълня репортажа с бетонна романтика. Панорама на палатките долу – бива, ама скука. Я да завъртя камерата 6х6 към скелето и работниците. Така на силует, работническо ежедневие дори на афиши за конгресите на БКП правят, та аз ли?!...

Имаше долу на шосето към върха бариера, военен пост, бях поразпитал – нищо?... Аз отстрани по камъняка. Щрак, щрак и обратно в лагера.

Да бе, „нищо“!... Пионери, комсомолци, комунисти от цяла България пазарувахме на поразия марки по 1 и 2 лева дарителски с образа на Дом- паметника на БКП – летящата чиния с комин и петолъчка на връх Бузлузжа... „Дарения“ на обща стойност 14 186 000 лв., съдрани от джоба на всеки простосмъртен... Открит тържествено през 1981 г. лично от другаря Тодор Живков, на галено „Бай Тошо“...

Вече съм в химическата палатка, проявявам, плакна, суша... Те ти пред входа й лейтенант от Строителни войски в парадна униформа, с кортик  и двама войници от охраната, въоръжени.  Мене търсят,  да ме... видят! Хайде, пак ме набараха в лука...

- Имаме сведения, че сте снимали строежа! Това е секретен обект и е строго забранено... Имаме заповед  да конфискуваме филма!

- Информиран съм, другарю лейтенант! – аз любезно, с усмивка. – Качих се на високото да снимам панорама на Младежкия събор... Ето ги филмите – проявени, вече се сушат.

Военната художествена комисия внимателно разгледа негативите от мероприятието, увисени по въжето в палатката. Повториха огледа. Отворих им и фотокамерата, да се уверят, че е празна... Козируваха и си тръгнаха.

В редакцията на „Ехо“ не пожелаха  да публикуват строителната ми романтика от връх Бузлуджа. Харесваха природа, простор, свобода, а не бетонни железарии. Жалко, че преди обиска на фуражките скрих и опазих изснимания току-що филм. С език под сърцето, но с мисъл за идните поколения – жизнерадостни и дръзновени.

Искрено Ваш,
Георги- Момчил ПОПОВ

АСПАРУХОВИЯ ДЪБ КРАЙ СОФИЯ

Кръстатия дъб край София - на билото на Плана планина, над Кокалянския манастир. Специалисти – лесовъди в началото на 1980-е установяват възрастта му – 1300 години, и го наричат Аспаруховия. Зимният дъб е бил фиданка през 7. Век сл.Хр. , когато конницата на кхан Аспарух минава Дунава и основават държава на тези земи. Днес Кръстатия дъб вече е на 1335 години. По въздушна линия хилядолетният исполин е само на 10 км южно от София и съответно Църквата „Света София“, строена преди 1600 години. Така Аспаруховия дъб се явява живият още зелен старейшина на София. Въпреки че преди време хаймани ловци го напълниха с олово, а след тях идиоти иманяри с металотърсачи и моторни триони рязаха снагата му, търсейки съкровище.

Съкровището е самият той – Кръстатия или Аспаруховия дъб в Плана планина край София!

Писателят Алеко Константинов е обичал да ходи там с приятели от клуб „Весела България“. Има фотография от 1888 г., която напълно отговаря на разбирането на Щастливеца за туризъм, за здравословен излет сред природата: „Гуляй в мъжка компания на зелена трева“... Зад веселата дружина с печеното агне се виждат още няколко цера – зимни дъбове, които днес са по на 500- 600 години възраст.

Алеко Константинов на излет с приятели над Кокалянския манастир, 1888 г. 
Горе: Кръстатия /Аспаруховия/ дъб край София, на същата поляна вляво, с възраст 1335 години.

И аз обичам да ходя там, когато мога. Достъпът не е лесен и откъм трите места - и от манастира „Св. Архангел Михаил“ – Кокалянския, и откъм каньона на река Егуля /Железнишка/, и откъм шосето за село Плана.... Но си заслужава. Това е едно от култовите места на България!

Да постоиш под свода на живия зелен храм похлупил площ от 1000 кв.м. Да чуеш тропота на войниците на Цар Иван Шишман, който последен по тия места през 14. век е защитавал София срещу Османското нашествие към Европа. Срещу манастира през река Искър оттатък е крепостта Урвич, една от последните крепости на Средновековна България...

Да си поговориш мълком с Щастливеца... Любимецът на читатели от близо и далеч, който още пътува между Световете на живите и мъртвите, между Небето и Земята, по ствола на Кръстатия дъб край София.

Момчил ПОПОВ

ДЪРВОТО НА ФИЛОСОФА

Квартал Изток. Притчите на майстор Алекс върху стара джанка, ударена от гръм

В митовете на много народи съществува култ към Дървото на живота. Вековен зелен гигант, който олицетворява връзката на хората от Реалния с Подземния и Небесните светове. Жив, мощен символ на енергиите, които текат от недрата на Планетата – корените, през стеблото към клоните и листата – безкрайната Вселена. И обратно... Древните жители на Стария континент, вкл. и ние българите, избирали дъб-гигант. И на всяка определена дата от звездния календар, важна за битието,  се събирали под короната му да се молят и празнуват. Като под купола на зален храм... Някои прегръщали ствола му да получат сила, да влязат в естествена космическа пътека. Енергиен лъч по Дървото на живота...

А когато дървото умре? По- скромното... Какво се получава от него?... Отива в печката за огрев. Или за други битови нужди... А когато дървото е дочакало столетната мъдрост, не е дъб, а дива балканска джанка? Ударена от гръм небесен, осукана и жилава като жилите наминьор ?!  Забита дълбоко на лично място в голям град като София?
Дървеният исполин, дето е труден за рязане от обикновени триони, трябва да попадне пред очите на поет, майстор на линията, мъдрец... Каквото се случило през 2014-а в кв. Изток, два жилищни блока надолу от спирка "Плиска", в локалното покрай Цариградско шосе. Тогава от мъртвия ствол се родило Дървото на философа. Под изящното длето и светлите чувства на създателя му Алексей Алексиев - Алекс.

 

Мастрото не е художник по професия, но не е и самодеец, както го наричат. Не е и обикновен човек. Инженер-химик, но ваятел по душа и мъдрец- философ. През времената, когато булевардът от Орловия мост нагоре се е именувал „Ленин“, Алексей на 4 пъти кандидатства в Художествената академия – София. Не е „избран“ в паркетните среди... Завършва инженерство, но цял живот се занимава и с ваяне на дърво. Изкуството с длето, именувано дърворезба... На лято 1994 г. създава 14 подобни символа на духа и красотата в София. Без поръчка, без поклони на чиновници, безплатно, на добра воля. С прекършени от Времето дървета... Всичко е потрошено от новите варвари.

Докато преди две години тук, в кв. Изток създава Дървото на философа. Така си го нарекох аз от ония дни, когато ходих втори път да го видя. Алексей твърди в интервютата, че всичко тук е правил без план, без скици, както му „хрумне“... Но мене ми се струва, че столетното дърво му е подсказало да разкаже за живота въобще. За Подземния свят, за демоните, за хитреците, за муфтаджиите от Балканите, за изтерзаните, за Светлите хора, загледани в Изгрева на слънцето. За тъмните и светлите страни на Човека, за страховете и Вярата му...

Една сложна композиция от дърво, сравнима с драматизма на Дюрер или Огюст Роден... Не пресилвам нещата. Вижте тази „Божествена Балканска комедия“ от Алексей Алексиев, пък преценете сами.

Внимателно гледах и фотографирах в детайли. За две години под студ и пек дървесината е почнала да се нацепва и вехне... Трябват няколко кутии импрегниращ разтвор, безир, лак, Бог знае какво... Това е била и единствената молба на майстор Алекс към община „Изгрев“ през 2014-а.

Тъжно е да изглеждаш като напукана джанка от Балканите. Защото преди Дърво на философа, то е било Дърво на живота в София.

Текст и снимки: Момчил ПОПОВ

С БЕБЕ В „ДРУЖБА”

В жк „Дружба” живее Коки – моя млада колежка художница. Коки си има бебе. Отидохме да се запознаем семейно. Излязохме на разходка около езерото „Дружба” в жк „Дружба 1”.
Малките човечета виждат различно света – всичко им е близко, усмихнато, светло, на „една ръка разстояние”. Къщите, дърветата, слънцето се навеждат към тях, за да си побъбрят, да пуснат по някоя шега за възрастните… Това бебешко сливане със Света е и космическа, витална история. В художествените науки се нарича „Обратна перспектива”, има го и в средновековните български икони. Себеотдаване, сливане с простора… Но тук нямам време да се занимавам.
Просто с бебока на Коки направихме в този ден най-хубавите снимки на жк „Дружба”. Дори и аз се учудих – архитектурата тук е в своя социалистически блясък от 1947- 83… Жилищен квартал за работниците от индустриалната зона около Гара Искър, на практика 70 000-ен град… Ама на! Разходката около езерото по ми хареса от гъчканицата на „Ариана” и „Орлите”… Който не вярва, да качи метрото и да се покаже на слънце на станция „Искърско шосе”. Ще попадне тук, в рая на бившата българо-съветска дружба, както се зове и езерото. Близо до летище София и международната жп линия Истанбул – София – Мюнхен… С прекрасен панорамен разкош пред очите на цяла Витоша…/Г-М.П./

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Фотографии: Георги-Момчил ПОПОВ