Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

петък, 31 май 2013 г.

БЕСИЛО ЗА ЕДНА ПЕСНОПОЙКА, 1877


В края на ноември 1877 година турският областен съд в София осъди на смърт  десетина души българи, обвинени като комити, за които скоро се приготвиха бесилките. Те бяха от разни села и от София. Между тях бяха и двамата софийски граждани - х. Стоян Неделчов Табаков и х. Никола Вардев, и двамата от с. Якоруда.

Преселени петнайсетина години преди това в София със семействата си, те отворили в София първата българска книжарница, която се намирала в едно дюкянче в златарската чаршия на днешната улица "Арда". В книжарницата, освен неиз6ежните калаени кръстчета, божигробски броеници и кандилца, те продавали изданията на Хр. Г. Данов - буквари, читанки, числителници, календарчета, песноспойките и календарите на дядо Славейкова, а още и печатните издания на библейското дружество в Цариград. И двамата имали един кон, с който се изреждали да обикалят по околните градове, като пътуващи книжари. Така те стигали до Пирот, Ниш, Плевен и по- близките градовце, северно от Балкана, до Радомир и Дупница.

Разбира се, като книжари, те били просветени и издигнати хора и когато се явил апостолът Левски в София, те не останали вън от организацията и се пъхнали в революционния му чувал.

Макар и станали вече софийски граждани, те не забравяли и родното си село. Изпращали му учители, снабдявали училището с географски карти и взаимоучителни таблици и църквата с черковни книги и принадлежности. В такава книжарска дейност те прекарали читави до есента на 1877 год.

В края на октомври турската полиция направила обиск в книжарницата, задигнала книгите, между които се намирала и една габровска песнопойка. За тази песнопойка те били хвърлени в затвора и турският съд ги осъдил на смърт. В края на ноември в една ранна сутрин, още в тъмно, х. Стоянъ билъ доведен до бесилката и обесен, като стоял увиснал цял ден.

Мястото, на което е обесен, се казваше тогава „Капано". Когато ние с баща ми в месец август 1879 година дойдохме в София, оцелелият х. Никола ни взема и заведе на мястото на бесилката. То беше при долния ъгъл на обширния хански двор на цинцарина Никола Караджа. Горната половина с ханските постройки и половината от двора се отчуждиха за двореца и площада, а долната празна част остана, на която се издига сега кафенето „Ница".

Бесилката е била точно при стълбата на кафенето. Х. Никола бил пощаден, тъй като след присъдата той се е ухитрил да заяви, че ще приеме ислямската вяра, но трябвало по- рано да му дадат книги, по които да изучи вярата и един ходжа, който да идва в затвора и да го наставлява. Поисканото му било дадено. Напредъкът в изучаване на вярата вървял успоредно с гърмежа на руските оръдия при Арабаконак. Пред Рожество Христово турците се върнали, разбити при Богров и Враждебна, през нощта напуснали София, а с тях заедно и ходжата. Така х. Никола избягнал въжето.
На сутринта Георги Чолеов, якорудчанин, отишъл в затвора, дето намерил всички затворници по местата им, в това число и х. Никола, и им казал радостната вест, че турците ги няма. Всички затворници радостни се разотишли.

Х. Никола, след Освобождението, се занимава с адвокатура и почина в есента на 1913 година. Х. Стоян остави две невръстни деца — момиче и момче, от които момичето - сега старица - живее в един апартамент на ул. "Денкоглу", а синът му се помина.
Изнасям тия бележки с желанието да се намери начин за увековечаване паметта на обесения труженик. Би трябвало и столичните книжари и книгоиздателства да вземат живо участие в това дело.

Н. п. ФИЛИПОВ
„ПРОСВЕТИТЕЛИ И БУНТОВНИЦИ”, сп. „Сердика”, 1940 г.
На колажа: Софийските книжари х. Стоян Неделчов Табаков и х. Никола Вардев, Гравюра от полския художниик Пьотровски

неделя, 19 май 2013 г.

Свети Иван Рилски и славният град Средец


Небесният покровител на България – Свети Иван Рилски, живял през 10 век, по времето на цар Петър. Биографът му, Свети Евтимий Търновски, казва за родното му място следното: „Родителите на този блажения бяха благочестиви във всичко, българи по род, родени и израснали в селото, наречено Скрино, намиращо се в Средечка област. А този Средец е в европейските предели, един от славните и забележителни градове.»

Скромен монах- пустинник, Иван прекарал житейския си път в непрестанна борба със злото – и в себе си, и сред другите. Като отшелник, живял сам в Рила планина цели 12 години. Денем - сред зверове и природа, нощем – прислонен в пещера или колиба от клони. Така, общувайки с бога, придобил чудодейна сила. Лекувал и телата, и душите на хората. С учениците си основал  най личния по българските земи манастир - Рилския, а се предполага, че е дал началото и на един от най- старите край София – Германския. И двата са наречени на него.

Из житието на Св.Иван Рилски: «Беше изминало немалко време, а (от гроба) се разнасяше пресилно благоухание. Щом отвориха ковчега му, видяха тялото на преподобния напълно запазено и недокоснато от каквото и да е тление, изпускащо благоухание и подтикващо към божествена ревност. След като бе отслужено обичайното славословие, пренесоха с почит светите му мощи (от Рила) в славния град Средец. И бяха положени в църквата на светия евангелист Лука. По-късно бе създадена църква на негово име и в нея бяха положени светите му мощи, които правеха дивни и преславни чудеса.»

Писах кратко, за да се помни.

Момчил ПОПОВ
/по жития и книги за светеца/
Горе: Свети Иван Рилски Чудотворец и манастирът, основан от него край с.Герман в Лозенската планина край София

четвъртък, 2 май 2013 г.

ВЕЛИКДЕНСКИЯТ СЪБОР НА КОРЕНЯЦИ СОФИЯНЦИ, 1920-те


Петър МИРЧЕВ
Из книгата „София тъжна и весела”

На Великден в квартал «Банишора» ставаше събор. Всички кореняци софиянци си даваха среща на това весело сборище. Във въздуха се носеха остри писукания на детски книжни свирки и тантурести бърдучета. Край продавачите на жълта и червена «турска лимонада», сипана в едри стъклени глобуси, дрънчаха непрекъснато, като за наздравица, звънци. Пред цирка без покрив думкаше тъпан, но представлението все още не почваше, защото билетите стояха непродадени.

Цирковите артисти, покачени на маси пред входа, скачаха и вдигаха невъобразим шум, викаха, биеха голям училищен звънец и удряха камбани. От време на време цирковата група влизаше зад пердето, за да даде вид, че представлението започва, но след това пак излизаше. За зяпачите този шум, викове и звънци бяха доста, пък и най-важно - беше безплатно!

Какво ли не продаваха тук! Пъстри играчки, червени захаросани ябълки на клечка, захарни петлета, маниста, обеци, пиринчеки пръстенчета. Във въздуха се виеха облаци дим от скарите. Семкаджиите носеха стоката си в кошници. Симитчията слагаше тежката табла със симити на главата си, върху мръсен парцален геврек, за да не му убива. В ръката си носеше сгъваемо столче. Тук бе и продавачът на бели и розови «кити», наредени в стъклено сандъче. Това бяха две големи като дискове тънки вафлени кори с дантелени шарки, слепени с рядка като лепило халва, която миришеше на сусам. Друг носеше провисено на голям четал розово захарно тесто, провикваше се напевно и хвалеше стоката си, която миришеше на рози. На купувача откъсваше с ръка от тестото, според парите.

Навсякъде прах, шум, люлки, въртележки, латерни, гърмящи топчета, флигорни, а по земята - черупки от великденски яйца. Всичко наоколо се въртеше като омагьосано шарено колело и замайваше празнично облечените в новите си великденски дрехи деца, стиснали плахо ръцете на родителите си.

В махалата се завръщахме замаяни от събора и, докато той траеше, мъчехме се да намерим стотинки, за да идем пак, вече само с другарчетата. Ходехме и без петачета, така, само за шума и шаренията.

Петър МИРЧЕВ
Из книгата „София тъжна и весела”, 1978