Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

понеделник, 8 февруари 2021 г.

ИЗМИШЛЬОТИНАТА С КАМБАНИТЕ НА КОМУНИЗМА

Капището „Камбаните“ на червената принцеса Людмила от династия Правешки Хан над София бе фрашкано с народ вчера следобяд. До алеята между боровете имаше и назидателен надпис „Не влизайте в тревата“, а все пак е на Витоша. Но гордата табела, че през 2010-а международния детски копмплекс е възстановен успешно от „Булгарстрой“, направо ме потресе...

Греша ли, но още през 2000г. Парламентът на РБ със закон постанови, че комунистическият режим в България е престъпен?! Защо ли отидох, да се ядосвам? А какво ли обясняват родителите на доволните от разходката деца?! Коя е остроносата жена на огромния барелеф?!

При бистри глави това изчанчено чудо може да се превърне успешно в

МЕМОРИАЛ НА ЗАЩИТНИЦИТЕ  АВИАТОРИ И ЗАГИНАЛИТЕ ПРИ БОМБАРДИРОВКИТЕ НАД СОФИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА. 


Горе на високото може да се монтира истинският запазен от ония години български военен самолет LAZ - 7, който сега е сбутан в храсталаците около кръговото на "площад" "Авиация" на 4-и км в София. Паното с Людмила долу спокойно да отиде в бъдещ музей на комунизма. На негово място да има ново, изобразяващо въздушната битка на кап. Списаревски на 20.12.1943г. – висш пилотаж, изучаван във всички военни академии по света.

Такъв мемориал все още няма в столицата на РБ, а е факт съвсем исторически достоверен. За разлика от измишльоните с камбаните на комунизма.


 

понеделник, 11 януари 2021 г.

С НАВИТИ КРАЧОЛИ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ

За учителя ни по рисуване Иван Прасков, с когото пътувахме от Женски пазар до Древен Вавилон


Първият випуск 1972 г. в специалност „Вътрешна архитектура“ бяхме приети 42-а от около 1000 кандидати – с изпит по рисуване и успеха по математика от прогимназията. Кабинетът по Рисуване и Стилознание (История на изкуството) стана наша класна стая, защото курсов ръководител ни бе Иван Прасков. С гипсови декорации по стените и тавана в тази заличка сър Прасков беше представил 32 ли, та 36 стилове от световната култура. Учехме на стативи за рисуване и табуретки, много „ергономично“... Това в старата сграда на ТДВА-София, на завоя на трамвай 2 срещу Завода за хладилници.
Много випуски познават и се възхищават на стария ни учител по рисуване, най вече на остроумието и афоризмите, с които преподаваше. Ходеше с костюм, сандали и кожена пазарска чанта, от която понякога стърчаха стръкове праз или друг зеленчук... Така де, живееше на Женски пазар и сутрин е най-евтино, дЕца. Имаше и култови фрази от рода на „Не джвакайте като малайски биволици“ за дъвчещите дъвка, „Тия индианци пак са бегАли от час“ и ни извиняваше отсъствията в дневника, а често към момчетата: „Ей, дЕца, що тЕка?... Пазета мометата, че са като рибета, а старите само хвъргат въдици да ги ловят“ и т.н. Особено точен бе по модни въпроси, що се касае до панталоните клош тогава - разказваше как ерегените в родното му село Доспей, Самоковско излизали на хорото на мегдана с навити крачоли, че да им се видят отдолу новите дълги ватени гащи – наполеонки...


През 1975-а Столична община реши да ни премести в новата сграда до Военна рампа. И класиката с гипсови декорации и стенни колонки на сър Прасков отиде по дяволите. Курсовият ме помоли да снимам кабинета като за последно – сторих го. И в неговата стаичка към кабинетчето също - сър Прасков с изящията си от гипс.
На дипломирането през 1976-а ми подари стария си фотоапарат с мехче и стъклени плаки, не му трЕбел, бил му още от студентски години... Чак в началото на 1990-е на среща на курса ни разказа, че е завършил художествена академия в Мюнхен. На приемния изпит в Германия бил толко беден, че нямал пари за моливи, а рисувал с въглен. Въобще не се надявал, че ще го вземат. Е, завършил, дори спечелил място за асистент, но било края на Втората световна около 1945-а... НРБ властите не му разрешили да остане там и заради семейството си се прибрал. Пет години вместо преподавател в Германия правил дърворезби за прехраната... После станал учител. По наше време му дадоха почетното „Народен учител“. И така цял живот с нас, учениците си – с навити или не крачоли, но на хорото на световното познание.

П.П. Новата сграда на ТДВА-София на Военна рампа от десетина години е превърната в Бежански лагер.






четвъртък, 16 януари 2020 г.

ТИХА МИНУТА С ЯН ПАЛАХ, 1973


Българска лекарка облекчава страданията на самозапалилия се студент в последните му часове

От Момчил ПОПОВ

На Вацлавски намести – централния площад в Прага, през лятото на 1973-а  имах кратка тиха минута с Ян Палах. Студентът, който в знак  на протест срещу съветската окупация и сриването на морала в родината на 16 януари 1969-а  се полива с бензин и самозапалва. Някъде около 4 часа след обяд на паважа пред Народния музей. Мигове не толкова с 21-годишния младеж, а с огромната почит и скръб по саможертвата му от хората в Чехословакия.
Весела, лятна, цветна Прага – изискани или по-делнични господа, оперени и кокетни жени в шарени ярки рокли, токчета, прически, дамски чанти... Панове и пани, тоест дами и господа /никакви „другарки и другари“!/, кафета, бирарии, Европа... И до будка за вестници в по-високата част на площада забързана Прага млъква. Забавя ход и навежда глава пред само едно цвете или букетче на тротоара. 
Домакинята тихо продумва на нас гостите скитници от България - Дора и Георги:

-Тук се запали Ян Палах! Всеки ден му носим цветя... Той е национален герой!

Градският площад. Весела, тъжна, стара, млада шумотевица от хора, но с общи цели и идеали, която в мислещите общества наричат нация... Същите тези мили чехи и словаци, на които съветските танкове, куртки и ботуши от операция „Дунав“ 1968  прогониха 300 000 роднини в емиграция. И то предимно интелигенция с висока квалификация... Един от тях, великолепният Милош Форман, кино режисьорът, дал ново лице на световната култура. От Новия континент зад Атлантика след това, разбира се...

А живата факла срещу насилието Ян Палах завинаги си остана млад студент столичанин, от кръга „Литерарни листи“, дал тласък на Пражката пролет.

В Пражката клиника за пластична хирургия, в отделението по изгаряния, над последно дишашата плът бди и българската лекарка  Д-р Мария Христова Войтова- Беязова. Чак през 1996 г. издава книгата си със спомени за последните дни и часове на Ян Палах „Защо не продумах“ - Proč jsem nemluvila, Arca JIMfa Třebic, 1996 г.

Ян Палах  - духът, горящ  от жаждата за Свобода на цяла Източна Европа. 

В замъка „Храдчани“, Прага, 1973 г.