„Хората на Бънди“ по Света /и у нас/ с песните на „забранен език“, поколението с "арестувана младост" и падането на Берлинската стена, с „Бъндараците“ на големия концерт в София, 1991
От Симона Б.
БЯЛА СЛАТИНА, КРЕМИКОВЦИ, ПУСТИНИТЕ, ВЕНЕЦИЯ...
Когато се дипломирахме, още една соц измислица се стовари върху съдбите ни – централното разпределение.
Сега не ви звучи никак. Но тогава беше присъда за изпращане на заточение в най-забутаните части на социалистическия лагер. Такива, каквито по никакъв начин не биха могли да си намерят доброволци за работа там. Всички от тайфата се втурнаха да се спасяват, да търсят роднини и познати, да се женят, да забременяват, да се разболяват...
Мен ме разпределиха в Градския съвет на Бяла Слатина. В това кътче злачно и потайно всички бяха или по чудо още живи участници в „работническо- селски“ бунтове и преврати от 1923 и 1944 година, или по-скромните – просто техни потомци. Дипломата ми замина, без дори да си ми я показали или връчили, за да я заключат в някой сейф на Окръжния съвет във Враца. А аз унило се затътрих към този борчески край подир нея.
Друга опера е по какъв фантастичен начин бях помилвана и освободена от дъържавно заточение само след няколко месеца...
Имаше изискване в общинските съвети тогава, по всяко време на денонощието да има дежурен човек на оперативния телефон... За спешна връзка с партията! В обедната почивка бях на пост до слушалката. Борческа Враца зазвъня, вдигнах и хукнах към ръководството... Влетях по спешност в кабинета на кмета. И-и...
И го заварих да чука фигурантката на общината на дивана си.
Другарката в живота, жената на човечеца беше рускиня – от тези с двете плитки, качени като корона на главата. Чакаше го нещо страшно отвсякъде! И кметът беше готов да ме прати не само обратно в София, че дори на Луната, само и само да не съм в Бяла Слатина... Още същия ден ми издаде заповед за освобождаване от разпределение! Измисли като мотив, че градският съвет е гласувал средствата за благоустрояване за три години напред за асфалтиране, защото то било по-приоритетно, и нямало да имат нужда от мен като специалист. Което си беше свята истина! Въобще не им трябвах, нито те на мен...
Толкова се вълнувах, че докато търчах на стоп до Враца да си взема дипломата, паднах и си счупих ръката. Но щом се докопах до документа, разказах на де кого намерих из окръжния град за краката във формата на Ve –победната поза „Виктория“ на фигурантката в Бяла Слатина...
„ТЕ ДА СИ СТРОЯТ СОЦИАЛИЗМА, НИЕ ЩЕ ИМ ПЕЕМ“
Бънди побърза да запише второ висше в Художествената академия, за да избегне подобна незавидна съдба.
Продължавах да го навестявам. Все по-спорадично. Те с Вачо бяха пълни сираци и животът им никога не е бил лесен. Веднъж ги заварих да се карат много разгорещени. Цанили се да оформят и изрисуват първомайската украса на Кремиковци, а после ги досрамяло да си вземат парите. Споряха дали да ги... Не ги...
Бънди се самоунищожаваше пред очите ми – с алкохол и много цигари. Беше тягостно, нямаше го нон-шаланса на отминалите години, животът ставаше все по-труден, сложен и страшен.
Тъжно си спомняхме как само се изхитряхме да се събирахме на тумби ту тук, ту там, да слушаме музика, да пеем, да си говорим.
– Те да строят социализма, ние ще им пеем! – обещаваше Бънди в стила на Лафонтен.
– Да не са го построили вече, без да разберем? Отдавна се напъват?
– Ще им секне ентусиазма от нас, те тази музика не я одобряват.
– Ти на това отношение „неодобряване“ ли му викаш?
– Тях ще ги питаме ние. Я дай Go, Johny! Go, Johnny, go, go Go, Johnny, go, go Johnny B. Goode...
Невероятните звуци и ритъм на Чък Бери ни заливаха, ние политахме, животът беше прекрасен все пак! Сега е сериозно, трябваше да го овладеем този живот, да го оползотворим, да свършим нещо голямо, което да остане.
= = =
БЕЛЕЖКА В „СТУДЕНТСКАТА КНИЖКА“ – 4
„Безумната мечта от младостта, ей така да се вея с хипита по Света!... Трябваше да ни позволят да го видим и изживеем, докато бяхме млади, докато го искахме. За нас вече беше късно.“ Симона Б.
= = =
Димитър Милев – Лорд Бънди, на големия концерт „Рок носталгия”, София, 1991
„ХОРАТА НА БЪНДИ“ ПО СВЕТА
Запилях се с мъжа ми по пустините. Оставих след себе си площади, градини, резиденции, цели нови градове. Бънди успя да се самоунищожи, но това, което остави, е безценно и несъизмеримо с нищо материално.
Години наред из различни краища на света срещах хора, с които се разпознавахме като част от "хората на Бънди". Името му беше знак, парола за тайно братство, по-силно от кръвното. Като масонска ложа някаква– щом си бил там, ясно от кои си. От нашите.
В един оазис на Западния ерг посред нощ пристигнаха група френски хлапетии, върнати от „Бидон 5“ поради неспазени изисквания в оборудването. Тръгнали с един раздрънкан „Ситроен Ами“ към Танезруфт, страната на жаждата!
Вдигнаха бивака и извадиха китарите.
В осветения от огъня кръг на сахарското неформално братство взе да обикаля една коварна бутилка... И аз уж я пропусках... Но по едно време се оказах край китаристите... Ревях с цяло гърло.
Какво мислите, че пееха французите?... Раз-би-ра се, всички песни бяха от времето на Бъндарака. Tutti frutti A whop bop a lu a whop bam bam! Което някога ние пеехме като Тури фури... Литъл Ричард второ поколение под палмите.
Мъжът ми ме забрави до една крайпътна чешма около Флоренция. Докато седях там и чаках заплесът да установи, че на седалката до него жена липсва, и да се върне, пристигнаха холандски момчета с едно бусче.
Извадиха една шапка и китари, запяха да съберат малко пари. И какво да пеят? Ами песните, дето ги знам от Бънди... Присъединих се, викнах заедно с тях разтапящите думи на любимите Кinks: Lazing on a sunny afternoon... Ah, save me, save me, save me from this squeeze!
Момчетата отиваха във Венеция и предложиха да тръгна с тях. Опа-а!
Безумната мечта от младостта, ей така да се вея с хипита по света!
Обаче-е-е... Вече не ми се щеше да обикалям света с некъпани китаристи, да спя на плочника на Сан Марко, с най-забележителния в света растер според професорите ми, и да ме ядат комарите, само за да накажа един разсеян мъж.
Трябваше да ни позволят да го видим и изживеем, докато бяхме млади, докато го искахме. За нас вече беше късно. Но и за тях биеше камбаната.
РОК НОСТАЛГИЯ
Дълго отлаганата и жадувана революция неизбежно се стовари на главите им. Със същите забранявани песни!
Изпяхме им ги с пълна сила по улиците и площадите! С нас бяха и порасналите ни деца, които им написаха нови, специално за случая.
През 1991-ва седях на тревата на препълнения стадион сред хиляди пощуряли от радост хора и слушах концерта "РОК НОСТАЛГИЯ".
Част от поколението с "арестувана младост" беше на сцената. Останалите – наоколо по тревата.
Бяха дошли от различни краища на света, кой където го бяха заварили събитията, за да изпеят свободно „забранените песни“.
На сцената Вачо с жълата фланелка с надпис ROCK AND ROLL изглеждаше направо щастлив. До него Бънди страшно слаб, вдигаше двата пръста с нашия знак.
Бяхме чакали четвърт век, за да чуем "Can't buy my love" на сцена.
"Това са песни от средата на 60-те години. Тогава, за да ги пееш, трябваше много да обичаш рок и да нямаш никакъв, ама никакъв инстинкт за самосъхранение", обявиха от сцената.
Когато запяха "Sunny afternoon", вече открито плачех, та се тресях. Исках да отида при тях. Да ги прегърна, да плача, да се смея, да им кажа: "Момчета, оцеляхме, дочакахме! Не можаха да купят любовта ни."
Беше невъзможно. Страшно много хора имаха същата идея.
Симона Б. „Рок с Бънди 4“, София, MMXVI
/Край/
Бъндараците - Can't buy my love (1991)
https://www.youtube.com/watch?v=_bibXdlFnoQ&index=2&list=PLB5wUpas_W9QPcNGJZbsSThiYnC6PTG6e
Любопитни страници от историята, културата и архитектурата на София, фотогалерия
Блогът на Момчил Попов
петък, 26 февруари 2016 г.
РОК С БЪНДИ – 4
Етикети:
Бийт култура БГ,
Комунизъм,
Рок с Бънди
петък, 19 февруари 2016 г.
РОК С БЪНДИ – 3
Бурното лято на 1968-а, танковете в Прага, конна милиция по „Раковски“ заради първия филм на „Бийтълс“ в София, обич от младите и спънки към сцената за първата рок група „Бъндараците“
От Симона Б.
КОГАТО КОМУНИЗМЪТ НЕ СИ ОТИВАШЕ, НО РОКЪТ НАХЛУВАШЕ
Професор Папазова благоговейно показва стръкче изсушено цвете:
– Омайниче. Geum coccineum. Вярва се, че ако дадеш на някой тайно да пие от омайното биле, той остава завинаги запленен от любов. Пуснете експоната за разглеждане.
Гледам го очарована, когато стига до мен. От това значи ни бяха дали Бийтълс, бяха успели да напият с омайниче целия свят. Подвам го на Бънди и той веднага го изяжда.
– Глупак ! – съскам аз. – Не ти, трябва да го дадеш на "Концертна дирекция”!
– Или направо на ЦК! Леле, като ни заобичат! Тези обаче не можеше да ги омаеш и с цяла поляна Геум.
Рок групата „Бъндараците“ така и не видя истинска сцена и рок концерт. Бънди е таткото на българския рок, джон ленънът на българската рок музика. Роден в една и съща година с Джон Ленън, Бънди се случва от другата страна на Берлинската стена. Имате ли идея как се пее рок, музиката на свободата, в несвободна страна? Имате ли представа как се разучават песни и се свалят текстове от радио Люксембург, което при това се заглушава? Как се създава рок банда без инструменти и уредби, като за услилватели ти служат радиоапарати?
Не, нямате.
И аз нямам, но Бънди успя да създаде първата българска рок група. С Вачо, малкия Бъндарак, Кирил Маричков и Пепи Цанков. У тях от навалица не можеше да се репетира, започнаха да свирят на тавана у Маричков. Ходехме там, защото всяка група, дори когато репетира, има нужда от публика и фенове.
По-късно, прямо чудеса!, им дадоха мазето на читалище „Алеко Константинов”. Милицията редовно разгонваше от малките прозорчета струпалите се да ги слушат. Радост и мъка... Бънди непрекъснато беше жертва на забрани и репресии. За да се пее на сцена, трябваше песните да не са от западна посока! Западът беше презрян и трябваше да го мразим, а не да се подлъгваме по упадъчната му култура.
Иван Милев /Вачо/, Кирил Маричков, Димитър Милев /Бънди/ - „Бъндараците”, първата рок група в България
Трябваше да са наши песни, а не чужди. Или съветски, които разбира се, не бяха чужди.
За да пеят с Георги Минчев „Бяла тишина”, трябваше да острижат дългите коси.
И що за име е това Бъндараците?
Майката на Маричков искаше да ги облече в зелени елечета с фолклорни мотиви. Невъздържаният Бънадарак крещеше по Кирил, обиждаше го. А уредбата беше осигурена от Кирил. Или роднините му в чужбина. И как го виждате Бънди да се подчинява на изисквания? Да се облича в нещо различно от ризи без яки и джинси, да си подстригва кечето, да пее, каквото му кажат? И да се кръщава на нещо друго, пък било то и по аналогия бубулечка? Разделиха се. "Щурците" облякоха зелените елечета и поеха по други, по- обиколни, но по- сигурни пътища към успеха.
Кои са сцените, които видяха "Бъндараците"?
Тези на два абитуриентски бала. На татковите синчета от Английската гимназия, които искаха на бала да им свирят нещо по така. И тази на бала на випускниците от родната им 23-та гимназия, които също ги искаха неистово /както и всички останали гиназии/ и на които не можеше да се откаже. След като цяла нощ Бъндараците им дъниха рок, накрая им платиха със събрани в една шапка стотинки. Трогателно!
Двата пролетни бала в Академията, където ченгетата в публиката бяха повече от студентите и нямаше място за желаещите, та трябваше да скачат в залите от високите прозорци.
Участие в едно турне на Сатиричния театър, където все пак някои успяха да ги видят на живо.
Измислената сцена на филма "Вула"– потресаваща комунистическа история, която поне им донесе малкото полско Фиатче на старо. Разбира се, ако не броим сцената на зала „Универсиада”, където Бънди не удържал на порива и след концерта се втурнал горе да прегръща Джейн Сверт. А тайният живот, скрито от властта, продължаваше да тече в дома на "Джовани Горини".
Песента на Висоцки сякаш е написаната точно за него.
„Помнишь ли, товарищ, этот дом, нет, не забываешь ты о нём. Я скажу, что тот полжизни потерял, кто в Большом Каретном не бывал. Ещё бы... Где твои семнадцать лет? На Большом Каретном. А где твои семнадцать бед? На Большом Каретном. А где твой чёрный пистолет? На Большом Каретном. А где тебя сегодня нет? На Большом Каретном...“
Точно, с изключение на черния пистолет...
Не, не сме водили въоръжена съпротива срещу властта. Не сме писали позиви, не сме съзаклятничили, взривявали сталински паметници. Нашата съпротива беше рокът. И неподчинението. С непретенциозното си гостоприемство домът на Бънди приютяваше тълпи от хора, всеки се чувстваше добре дошъл и водеше когото си иска.
ТАЙФАТА НА БЪНДИ И ГОСТИ „ОТКЪДЕТО ТРЯБВА“
По това време вече бях безвъзвратно влюбена в настоящия си мъж и за да не се разкъсвам между желанието да бъда с него и с тайфата, просто го заведох там и го приобщих.
Неминуемо са идвали и хора, които ни снасяха където трябва. Някои от тях просто се разпознаваха по домовете, в които живееха, известни с това, че са нагъчкани с величия от партиен и държавен калибър, по това, че безпроблемно се снабдяваха с плочи, по провокативния си ентусиазъм. Не знам защо това не ни тревожеше.
Бъндараците постоянно ги викаха да пишат обяснения в кварталното РПУ– най- често официално заради шума и самата непоносимост към съществуването ни или за намерени при обиска "незаконни" неща– чужди списания, плочи с нелегитимна западна музика, я откъде са се взели, някой ги е забравил у дома? Вачо един път спасил от конфискация мизерни 70 долара, част от вечно събираната непосилна сума за купуване на китари, като успял да ги пъхне в купа с прегледаните и обявени за "редовни" списания.
Понякога заварвах компанията да рисува. По пода на справедливо разпределени парцели, като на тротоар в Монмартър. Един път Бънди, за когото не беше останала свободна територия, рисуваше върху любимеца си боксера Джия. Веднага спасих кучето и го изкъпах.
Вечер у Бънди всичко се превръщаше в повод за празнуване.
Всяка загуба на Советская сборная ни докарваше до истерия. Чешкият хокеен отбор и Надя Команечи бяха издигнати в ранг само една стълбица по-нисък от този на Джон Ленън.
Един път пак празнувахме нещо си - някакъв пореден провал на нашето или съветско ръководство... И Бънди реши, че трябва да поднесе на момичетата букет цветя. Но грандиозен, съответсващ на момента! Изчезна и се върна оскубал цветята от Ларгото пред Партийния дом насред петолъчката на София!...
Изтръпнали, зачакахме представителите на съответните органи. Защото такъв букет вървеше само в комплект с тях. Когато на вратата започна упорито да се звъни, бързо започнахме да придаваме законен и невинен вид на обитаването си – никакви китари, шишета, магнетофони, списания, бои, четки и други интелигентски глупости. Бънди примирен отиде да отвори и видя Шеруудската гора да стои пред вратата му, като в някаква Шекспирова трагедия.
– Нося зеленината за букета - каза между клоните някой от гостите му.
Стълбищната площадка беше непроходима от шубраци и бързо вмъкнахме гората вътре. Въпреки че в хола не остана много място за нас, Бънди имаше идея да извикаме Желяз Дончев да проведе в природосъобразна обстановка изпита по декоративна дендрология.
– Направо ни го дава разплакан, само си донасяте книжките! Направо ни праща в тухларната за дребно хулиганство.
ЛАЗЕНЕ С АНТЕНИ ПО ПОКРИВИТЕ
Кацането на Луната предизвика предварително едноседмично лазене по покрива за монтиране на антени, способни да хванат румънска, сръбска или каквато и да е друга телевизия, готова да го покаже.
Имаше седмица на френското кино, седмица на италианското кино. Може би защото френските и италианските комунисти ни бяха „братски”, това беше възможно? Как една кинозала да побере всички желаещи да видят Антониони и Фелини, френската „нова вълна”, филми, които по изключение не са за войната, за колхозите или за местната свирепа и грандиозна съпротива, оказана на фашизма по мандрите в гората?
Пускаха ме през едно малко прозорче на тоалетните в Студентския дом и отивах да им отворя отвътре една тайна врата на задния вход. А тази врата я знаехме от една комсомолска инициатива, някакъв преглед на художествена самодейност, на който Института ни изрита – нали много искате да пеете – отивайте там да ни представите.
= = =
БЕЛЕЖКА В „СТУДЕНТСКАТА КНИЖКА“ – 3
„Не, не сме водили въоръжена съпротива срещу властта. Не сме писали позиви, не сме съзаклятничили, взривявали сталински паметници.
Нашата съпротива беше рокът. И неподчинението...“ Симона Б.
= = =
Избрахме да изпеем песен от филма „Форт Аламо”, като им казахме, че композиторът е руснак. А Дмитрий Тьомкин си беше украинец от Кременчук, избягал след Революцията, невъзвращенец с една дума, баща на американската филмова музика, 4-5 пъти носител на „Оскар”. И досега във филмите на Тарантино звучат мотиви от песните на „Форт Аламо”. Но те откъде да знаят такива неща. Казаха само да я изпеем на български. Но другите явили се самодейци пееха такива кошмарни неща, че ние, пантите на Бънди, не издържахме и избягахме преди да ни дойде реда през тази врата, която по спешност открихме.
Без Бънди осиротялата „сборная“ на Института сигурно се е представила плачевно, не знам да са класирани.
„БИЙТЪЛС“ В БЪЛГАРИЯ!
Звучи невероятно, но имаше прожекция на „Hard day’s night” в БИАД. Само с пропуски и без превод. Бийтълс в България!
Целият народ искаше да отиде и да ги види, да ги чуе. „Раковски” беше преградена от двете страни с конна милиция, по- пазена и от храма на Великден... И ние да не сме там? Невъзможно!
Всички можехме да рисуваме, та един гениален фалшификатор ли няма да излъчим? Трябваше ни само един истински пропуск за модел и такова количество произведохме! Не помня кой изработи от обикновена гума Кохинор печата за пропуските, а то и кой ли можеше много да ги огледа в тъмницата и страхотната блъсканица.
Беше зима и когато се озовах в салона, бях останала без палто – просто то изпадна някъде при провирането през кордоните. Но в тълпата се загубих с двамата англофони , които трябваше плътно да стоят до мен и да ми превеждат. То и без друго почти нищо не се чуваше – просто крещях истерично с останалите. После ми възстановиха няколко реплики.
Но когато руските танкове нахлуха в Прага, опряха до мен. Всички си купихме броя на L’Umanite, органа на френската компартия, свободно разпространяван у нас. Снимката с танковете по пражките улици беше огромна – на цялата първа страница, а френските комунисти бяха потресени и разкаяни. Всички им се чудехме на акъла – живеят в свободен свят, могат да са информирани отвсякъде и били дълбоко „заблудени” досега. А ние зад Желязната завеса знаехме всичко.
ЗАПАЛЕНИ РИЗИ В „КАЙЛЪКА“
Една световно неизвестна английска рок група – Round and about, гостува в България с два концерта, в Плевен и в София. Не можех да рискувам и бях още на първия концерт в Плевен. Невероятно и невиждано – целият град, непобрал се в Летния театър, се беше изкатерил по скалите на Кайлъка над него.
Момчетата дадоха здрава жица и стана взривоопасно. След няколко песни милицията се опита да ги подбере от сцената „в интерес на безоопасността на хората”. Публиката освирепя, не иска да си тръгва, изключиха тока и всички запалиха ризите си, размахваха ги като горящи факли, изпочупиха седалките...
Няколко дни седях опушена и опърлена – свидно ми беше да се изкъпя и да сваля следите от първия си рок концерт на живо.
На концерта в София вече знаеха какво да очакват и бяха взели всички възможни съответни мерки. След няколко песни прекратиха концерта „поради крайно неподходяща обстановка” и всичката публика, заедно с неуспялата да влезе тълпа зад оградата се изля в шествие от Летния театър до сегашния Шератон, като викаше мощно по пътя ROCK FOREVER и даже LONG LIFE FOR QUENTIN. Последното може да се вземе и като опит за държавен преврат. По-късно научих, че групата била самодейна, към лондонските пощи. И гостувала у нас по покана на Профсъюза на българските пощи, който бил в приятелски взаимоотношения със сродния британски профсъюз. Някой ще да е пострадал яко за този гаф.
Невероятни вълнения имахме при референдума през 1971 година, който промени Конституцията и вкара в него прословутия ЧЛЕН ПЪРВИ. Този член узаконяваше БКП като единствена упражняваща ръководна сила в обществото и държавата. Тревожни разговори – как да направим така, че да се зачитат гласовете ни, те броят ли изобщо бюлетините, като резултатът е предварително готов?
Дали сега не се гласува така безотговорно, поради останали рудиментирали внушения от миналото, че това е без значение?
РОК В НОЩНИЯ ВЛАК
През един уикенд десетина души отидохме с Вачо на излет някъде по Осъма. На мястото му викаха Сътни бунар, беше диво и железният мост срещу Деветашката пещера, тогава строго пазен военен обект, още не беше откраднат и продаден за скрап. Плувахме, пяхме, пекохме се и привечер по сумрак слепешката и тичешком се хвърлихме в някакъв влак на селската гара, за който ни бяха казали, че е последен.
Този влак нямаше отделни купета, а дървени седалки в общия салон на вагона, с уморени, дремещи хора по тях. Вачо извади китарата, запяхме.
Че като се разсъниха ония ми ти хора, като се струпаха върху нас, ще се задушим. Тази знаете ли я? А тази? А може ли още един път тази? Някакъв кондуктор се мярна и избяга ужасен, по пътеката между седалките размятаха крака и завихриха рок.
Настана нощ. И месец може да е изгрял, кой ти гледа времето и какво става навън. Накрая се оказахме в Троян, защото влакът беше дотам. Не стига че го бяхме взели в обратната посока, ами и бяхме го избутали с песен до крайната гара. Сигурна съм, че този случай е останал в аналите на българските железници.
Животът си вървеше, ние май вече пораствахме, а комунизмът нямаше никакво намерение да си отива.
Симона Б. „Рок с Бънди 3“, София, MMXVI
/Следва/
От Симона Б.
КОГАТО КОМУНИЗМЪТ НЕ СИ ОТИВАШЕ, НО РОКЪТ НАХЛУВАШЕ
Професор Папазова благоговейно показва стръкче изсушено цвете:
– Омайниче. Geum coccineum. Вярва се, че ако дадеш на някой тайно да пие от омайното биле, той остава завинаги запленен от любов. Пуснете експоната за разглеждане.
Гледам го очарована, когато стига до мен. От това значи ни бяха дали Бийтълс, бяха успели да напият с омайниче целия свят. Подвам го на Бънди и той веднага го изяжда.
– Глупак ! – съскам аз. – Не ти, трябва да го дадеш на "Концертна дирекция”!
– Или направо на ЦК! Леле, като ни заобичат! Тези обаче не можеше да ги омаеш и с цяла поляна Геум.
Рок групата „Бъндараците“ така и не видя истинска сцена и рок концерт. Бънди е таткото на българския рок, джон ленънът на българската рок музика. Роден в една и съща година с Джон Ленън, Бънди се случва от другата страна на Берлинската стена. Имате ли идея как се пее рок, музиката на свободата, в несвободна страна? Имате ли представа как се разучават песни и се свалят текстове от радио Люксембург, което при това се заглушава? Как се създава рок банда без инструменти и уредби, като за услилватели ти служат радиоапарати?
Не, нямате.
И аз нямам, но Бънди успя да създаде първата българска рок група. С Вачо, малкия Бъндарак, Кирил Маричков и Пепи Цанков. У тях от навалица не можеше да се репетира, започнаха да свирят на тавана у Маричков. Ходехме там, защото всяка група, дори когато репетира, има нужда от публика и фенове.
По-късно, прямо чудеса!, им дадоха мазето на читалище „Алеко Константинов”. Милицията редовно разгонваше от малките прозорчета струпалите се да ги слушат. Радост и мъка... Бънди непрекъснато беше жертва на забрани и репресии. За да се пее на сцена, трябваше песните да не са от западна посока! Западът беше презрян и трябваше да го мразим, а не да се подлъгваме по упадъчната му култура.
Иван Милев /Вачо/, Кирил Маричков, Димитър Милев /Бънди/ - „Бъндараците”, първата рок група в България
Трябваше да са наши песни, а не чужди. Или съветски, които разбира се, не бяха чужди.
За да пеят с Георги Минчев „Бяла тишина”, трябваше да острижат дългите коси.
И що за име е това Бъндараците?
Майката на Маричков искаше да ги облече в зелени елечета с фолклорни мотиви. Невъздържаният Бънадарак крещеше по Кирил, обиждаше го. А уредбата беше осигурена от Кирил. Или роднините му в чужбина. И как го виждате Бънди да се подчинява на изисквания? Да се облича в нещо различно от ризи без яки и джинси, да си подстригва кечето, да пее, каквото му кажат? И да се кръщава на нещо друго, пък било то и по аналогия бубулечка? Разделиха се. "Щурците" облякоха зелените елечета и поеха по други, по- обиколни, но по- сигурни пътища към успеха.
Кои са сцените, които видяха "Бъндараците"?
Тези на два абитуриентски бала. На татковите синчета от Английската гимназия, които искаха на бала да им свирят нещо по така. И тази на бала на випускниците от родната им 23-та гимназия, които също ги искаха неистово /както и всички останали гиназии/ и на които не можеше да се откаже. След като цяла нощ Бъндараците им дъниха рок, накрая им платиха със събрани в една шапка стотинки. Трогателно!
Двата пролетни бала в Академията, където ченгетата в публиката бяха повече от студентите и нямаше място за желаещите, та трябваше да скачат в залите от високите прозорци.
Участие в едно турне на Сатиричния театър, където все пак някои успяха да ги видят на живо.
Измислената сцена на филма "Вула"– потресаваща комунистическа история, която поне им донесе малкото полско Фиатче на старо. Разбира се, ако не броим сцената на зала „Универсиада”, където Бънди не удържал на порива и след концерта се втурнал горе да прегръща Джейн Сверт. А тайният живот, скрито от властта, продължаваше да тече в дома на "Джовани Горини".
Песента на Висоцки сякаш е написаната точно за него.
„Помнишь ли, товарищ, этот дом, нет, не забываешь ты о нём. Я скажу, что тот полжизни потерял, кто в Большом Каретном не бывал. Ещё бы... Где твои семнадцать лет? На Большом Каретном. А где твои семнадцать бед? На Большом Каретном. А где твой чёрный пистолет? На Большом Каретном. А где тебя сегодня нет? На Большом Каретном...“
Точно, с изключение на черния пистолет...
Не, не сме водили въоръжена съпротива срещу властта. Не сме писали позиви, не сме съзаклятничили, взривявали сталински паметници. Нашата съпротива беше рокът. И неподчинението. С непретенциозното си гостоприемство домът на Бънди приютяваше тълпи от хора, всеки се чувстваше добре дошъл и водеше когото си иска.
ТАЙФАТА НА БЪНДИ И ГОСТИ „ОТКЪДЕТО ТРЯБВА“
По това време вече бях безвъзвратно влюбена в настоящия си мъж и за да не се разкъсвам между желанието да бъда с него и с тайфата, просто го заведох там и го приобщих.
Неминуемо са идвали и хора, които ни снасяха където трябва. Някои от тях просто се разпознаваха по домовете, в които живееха, известни с това, че са нагъчкани с величия от партиен и държавен калибър, по това, че безпроблемно се снабдяваха с плочи, по провокативния си ентусиазъм. Не знам защо това не ни тревожеше.
Бъндараците постоянно ги викаха да пишат обяснения в кварталното РПУ– най- често официално заради шума и самата непоносимост към съществуването ни или за намерени при обиска "незаконни" неща– чужди списания, плочи с нелегитимна западна музика, я откъде са се взели, някой ги е забравил у дома? Вачо един път спасил от конфискация мизерни 70 долара, част от вечно събираната непосилна сума за купуване на китари, като успял да ги пъхне в купа с прегледаните и обявени за "редовни" списания.
Понякога заварвах компанията да рисува. По пода на справедливо разпределени парцели, като на тротоар в Монмартър. Един път Бънди, за когото не беше останала свободна територия, рисуваше върху любимеца си боксера Джия. Веднага спасих кучето и го изкъпах.
Вечер у Бънди всичко се превръщаше в повод за празнуване.
Всяка загуба на Советская сборная ни докарваше до истерия. Чешкият хокеен отбор и Надя Команечи бяха издигнати в ранг само една стълбица по-нисък от този на Джон Ленън.
Един път пак празнувахме нещо си - някакъв пореден провал на нашето или съветско ръководство... И Бънди реши, че трябва да поднесе на момичетата букет цветя. Но грандиозен, съответсващ на момента! Изчезна и се върна оскубал цветята от Ларгото пред Партийния дом насред петолъчката на София!...
Изтръпнали, зачакахме представителите на съответните органи. Защото такъв букет вървеше само в комплект с тях. Когато на вратата започна упорито да се звъни, бързо започнахме да придаваме законен и невинен вид на обитаването си – никакви китари, шишета, магнетофони, списания, бои, четки и други интелигентски глупости. Бънди примирен отиде да отвори и видя Шеруудската гора да стои пред вратата му, като в някаква Шекспирова трагедия.
– Нося зеленината за букета - каза между клоните някой от гостите му.
Стълбищната площадка беше непроходима от шубраци и бързо вмъкнахме гората вътре. Въпреки че в хола не остана много място за нас, Бънди имаше идея да извикаме Желяз Дончев да проведе в природосъобразна обстановка изпита по декоративна дендрология.
– Направо ни го дава разплакан, само си донасяте книжките! Направо ни праща в тухларната за дребно хулиганство.
ЛАЗЕНЕ С АНТЕНИ ПО ПОКРИВИТЕ
Кацането на Луната предизвика предварително едноседмично лазене по покрива за монтиране на антени, способни да хванат румънска, сръбска или каквато и да е друга телевизия, готова да го покаже.
Имаше седмица на френското кино, седмица на италианското кино. Може би защото френските и италианските комунисти ни бяха „братски”, това беше възможно? Как една кинозала да побере всички желаещи да видят Антониони и Фелини, френската „нова вълна”, филми, които по изключение не са за войната, за колхозите или за местната свирепа и грандиозна съпротива, оказана на фашизма по мандрите в гората?
Пускаха ме през едно малко прозорче на тоалетните в Студентския дом и отивах да им отворя отвътре една тайна врата на задния вход. А тази врата я знаехме от една комсомолска инициатива, някакъв преглед на художествена самодейност, на който Института ни изрита – нали много искате да пеете – отивайте там да ни представите.
= = =
БЕЛЕЖКА В „СТУДЕНТСКАТА КНИЖКА“ – 3
„Не, не сме водили въоръжена съпротива срещу властта. Не сме писали позиви, не сме съзаклятничили, взривявали сталински паметници.
Нашата съпротива беше рокът. И неподчинението...“ Симона Б.
= = =
Избрахме да изпеем песен от филма „Форт Аламо”, като им казахме, че композиторът е руснак. А Дмитрий Тьомкин си беше украинец от Кременчук, избягал след Революцията, невъзвращенец с една дума, баща на американската филмова музика, 4-5 пъти носител на „Оскар”. И досега във филмите на Тарантино звучат мотиви от песните на „Форт Аламо”. Но те откъде да знаят такива неща. Казаха само да я изпеем на български. Но другите явили се самодейци пееха такива кошмарни неща, че ние, пантите на Бънди, не издържахме и избягахме преди да ни дойде реда през тази врата, която по спешност открихме.
Без Бънди осиротялата „сборная“ на Института сигурно се е представила плачевно, не знам да са класирани.
„БИЙТЪЛС“ В БЪЛГАРИЯ!
Звучи невероятно, но имаше прожекция на „Hard day’s night” в БИАД. Само с пропуски и без превод. Бийтълс в България!
Целият народ искаше да отиде и да ги види, да ги чуе. „Раковски” беше преградена от двете страни с конна милиция, по- пазена и от храма на Великден... И ние да не сме там? Невъзможно!
Всички можехме да рисуваме, та един гениален фалшификатор ли няма да излъчим? Трябваше ни само един истински пропуск за модел и такова количество произведохме! Не помня кой изработи от обикновена гума Кохинор печата за пропуските, а то и кой ли можеше много да ги огледа в тъмницата и страхотната блъсканица.
Беше зима и когато се озовах в салона, бях останала без палто – просто то изпадна някъде при провирането през кордоните. Но в тълпата се загубих с двамата англофони , които трябваше плътно да стоят до мен и да ми превеждат. То и без друго почти нищо не се чуваше – просто крещях истерично с останалите. После ми възстановиха няколко реплики.
Но когато руските танкове нахлуха в Прага, опряха до мен. Всички си купихме броя на L’Umanite, органа на френската компартия, свободно разпространяван у нас. Снимката с танковете по пражките улици беше огромна – на цялата първа страница, а френските комунисти бяха потресени и разкаяни. Всички им се чудехме на акъла – живеят в свободен свят, могат да са информирани отвсякъде и били дълбоко „заблудени” досега. А ние зад Желязната завеса знаехме всичко.
ЗАПАЛЕНИ РИЗИ В „КАЙЛЪКА“
Една световно неизвестна английска рок група – Round and about, гостува в България с два концерта, в Плевен и в София. Не можех да рискувам и бях още на първия концерт в Плевен. Невероятно и невиждано – целият град, непобрал се в Летния театър, се беше изкатерил по скалите на Кайлъка над него.
Момчетата дадоха здрава жица и стана взривоопасно. След няколко песни милицията се опита да ги подбере от сцената „в интерес на безоопасността на хората”. Публиката освирепя, не иска да си тръгва, изключиха тока и всички запалиха ризите си, размахваха ги като горящи факли, изпочупиха седалките...
Няколко дни седях опушена и опърлена – свидно ми беше да се изкъпя и да сваля следите от първия си рок концерт на живо.
На концерта в София вече знаеха какво да очакват и бяха взели всички възможни съответни мерки. След няколко песни прекратиха концерта „поради крайно неподходяща обстановка” и всичката публика, заедно с неуспялата да влезе тълпа зад оградата се изля в шествие от Летния театър до сегашния Шератон, като викаше мощно по пътя ROCK FOREVER и даже LONG LIFE FOR QUENTIN. Последното може да се вземе и като опит за държавен преврат. По-късно научих, че групата била самодейна, към лондонските пощи. И гостувала у нас по покана на Профсъюза на българските пощи, който бил в приятелски взаимоотношения със сродния британски профсъюз. Някой ще да е пострадал яко за този гаф.
Невероятни вълнения имахме при референдума през 1971 година, който промени Конституцията и вкара в него прословутия ЧЛЕН ПЪРВИ. Този член узаконяваше БКП като единствена упражняваща ръководна сила в обществото и държавата. Тревожни разговори – как да направим така, че да се зачитат гласовете ни, те броят ли изобщо бюлетините, като резултатът е предварително готов?
Дали сега не се гласува така безотговорно, поради останали рудиментирали внушения от миналото, че това е без значение?
РОК В НОЩНИЯ ВЛАК
През един уикенд десетина души отидохме с Вачо на излет някъде по Осъма. На мястото му викаха Сътни бунар, беше диво и железният мост срещу Деветашката пещера, тогава строго пазен военен обект, още не беше откраднат и продаден за скрап. Плувахме, пяхме, пекохме се и привечер по сумрак слепешката и тичешком се хвърлихме в някакъв влак на селската гара, за който ни бяха казали, че е последен.
Този влак нямаше отделни купета, а дървени седалки в общия салон на вагона, с уморени, дремещи хора по тях. Вачо извади китарата, запяхме.
Че като се разсъниха ония ми ти хора, като се струпаха върху нас, ще се задушим. Тази знаете ли я? А тази? А може ли още един път тази? Някакъв кондуктор се мярна и избяга ужасен, по пътеката между седалките размятаха крака и завихриха рок.
Настана нощ. И месец може да е изгрял, кой ти гледа времето и какво става навън. Накрая се оказахме в Троян, защото влакът беше дотам. Не стига че го бяхме взели в обратната посока, ами и бяхме го избутали с песен до крайната гара. Сигурна съм, че този случай е останал в аналите на българските железници.
Животът си вървеше, ние май вече пораствахме, а комунизмът нямаше никакво намерение да си отива.
Симона Б. „Рок с Бънди 3“, София, MMXVI
/Следва/
петък, 12 февруари 2016 г.
РОК С БЪНДИ – 2
Летни бригади и стажове, песни на „забранен език“, бесове и кокошки в студентската компания на Големия Бъндарак, 1960-е
От Симона Б.
ВЕРСАЙ НА ФИЛМЧЕ, ТРУД НА СЕЛО,
ДЖАБАЛА, ЖИЦИ, ПРАХ
Нашата Алма матер предоставяше на специалността ни една много привлекателна привилегия. Вместо на лятна бигада ходехме на стаж да разглеждаме ландшафта на страната и архитектурните забележителности, вписани в него.
Версай, вила Боргезе, Капри s'est fini и други подобни също ги изучавахме детайлно, но по диапозитиви и филмчета. Никакъв шанс да ни заведат, да ги видим лично.
Когато завършвахме, един курс го заведоха до Прага... О, чудеса!
Задължителният труд го полагахме на базата в Равда. И не завиждайте много – от есенните бригади нямаше мърдане. Вадехме цвекло по селата като всички останали. Така че и на цвеклото сме му пели. Пътувахме с рейса на института, който никак не беше в първа младост.
На мен при пътуване ми става лошо. Лежах просната на освободената първа седалка с лице към движението, с ментов бонбон в устата и очаквах да ме залее тъмата на прилошаването.
На задната седалка хората около Бънди беснееха и огласяха родния ландшафт с хитовете на световната рок музика.
Реших, че ако ще умирам, по-добре да е сред тях. При крайно неподходящи за страдащ от пътна болест човек се преместих на друсащата задна седалка... И о-о-о, чудо! Страшната джабала от жици, песни, крясъци, жега, дим от ауспух, кламбичкане до глътване на граматиката ме излекуваха завинаги от пристъпите на гадене при пътуване.
Години по-късно понесох без проблем извивките на Route Napoleon в Алпите, стръмните криволици към Мон Сьони, поднасящата пустош на Каракалпакия край Аралско море, спускането по подобните на лунен пейзаж високи плата в Атласките планини, пресичането на Големия Западен ерг в Сахара, побъркващото друсане на каменните регове из Танезруфт в Южен Алжир... Бях повярвала, че е достатъчно да пея, за да не ми става лошо. По тази причина различни части на европейския, азиатския и африканския ландшафт чуха много от песните, научени от Бънди.
Вече го няма, за да му се извиня, но от колата изпяхме и целия /не/велик Жо Дасен. Та даже и Франсис Кабрел. J'aimerais quand même te dire Tout ce que j'ai pu écrire...
ИГРА НА КРИЕНИЦА
Обикновено, бъдещите паркостроители пътувахме все към морето, като разглеждахме с научна цел всичко по пътя. Преодолели вече началните дисциплини, осеяни с опасно скучни изпити и преподаватели - членове на партийния актив, на стаж ни водеше ръководителят на катедрата проф. Стойчев. Беше приятен и ерудиран човек, който леко понасяше нашите изблици на хлапашка енергия. В парка Врана или в бившия царски зимен дворец в Кричим играехме на криеница, а професорът жумеше, с уговорката, че ако ни намери, ще се качим в рейса и ще продължим по пътя. Никак не му се ровеше из шубраците да ни търси и обикновено чакаше насред някоя поляна, да ни писне и да излезем.
– Ние сме зад Betula verukoza! – подсказвахме му, въпреки че наоколо нямаше кьорава бреза, а и той не знаеше нищо за латинските имена на дърветата.
Но един учебен ден в София, на Четвъртия етаж в института нахлуха строги мъже в костюми. Затвориха ни в Голямата чертожна зала. Забраниха да мърдаме оттам. Туриха някакъв да пази отпред.
Естествено, открехвахме вратата и надзъртахме.
Услужливи и възбудени ченгета-слуги изнасяха книги и документи от кабинета на проф. Стойчев... Накрая изкараха и него, плътно обграден с костюмите от целволе.
Повече не го видяхме!
И не можахме да научим нищо. Проф. Стойчев просто изчезна...
Ужасени се питахме какво му се е случило и какво ли ще стоварят на главите ни за шеф. Но маса време я карахме така, без ръководител на катедра по специалността.
= = =
БЕЛЕЖКА В „СТУДЕНТСКАТА КНИЖКА“- 2
„Бънди към Симона:
– Стоиш край мен в пълен нащрек! В първата фаза говоря английски и ме оставяш да се кефя. Във втората минавам на френски и веднага вземаш мерки, защото в третата тръгвам да свалям властта...“
= = =
Поеха ни двама асистенти – Данчо Кулелиев и арх. Димов. Е, това ако не е късмет! Не стига Бъндарака, ами Даната и Димича! Следването се превърна в истинско удоволствие. Даната изглеждаше като наш връстник, в тон с професията бе подстриган на „канадска ливада“ и носеше интелигентски очила. Димича беше с опасна мавърска хубост и пееше като Карузо, ама малко се разминаваха стилово с Бънди. Цяла година го тормозех, като дописвах с фулмастер към "АРХ." на табелката с името на кабинета му едно "ОНТ", за да се получи АРХОНТ. Димича го изтриваше, аз го добавях пътьом отново. Докато той най-сетне ме разби – един ден отивайки да добавям онт-а, видях на вратата примирено да се мъдри чисто нова табелка – "Архонт Димов"...
В Равда спяхме в бунгала, които си бяха истински бараки, накацали по лек склон към малък плаж. Рай! Когато не пътувахме наоколо, правехме „плочо-пътека“ към плажа. Хранеха ни, сякаш доброволно се бяхме подложили на диетичния глад на д-р Емилова.
Наоколо гъмжеше от дворове с кокошки. Още при първото разузнаване се разбра, че мен никакви свирепи кучета- пазачи не ме лаят, а идват да се галят в краката ми и въртят опашки. Вечери наред ги чешех зад ушите с уговорката , че „ловците“ няма да убиват кокошките пред мен. Така че кокоше месо имаше в изобилие.
МОРЕ, „ЛЕЗГИНКА“, БАЛКАНТУРИСТ
От базата в Равда правехме преходи по цялото крайбрежие. Заливът Алепу беше непокътнат и див, осеян в раковини и пясъчни лилии. На Аркутино имаше някакво барче и чадъри, но пясъчни дюни и диви смокини си стояха необезпокоявани наоколо. Имахме издадени открити листове и стигахме чак до кльона. Насред който нашият принципен ректор Биолчев имаше вила! Южното черноморие дремеше не особено обезпокоявано. Но на север поразиите бяха започнали и знаехме, че тази прелест няма да остане задълго непокътната.
Шегувахме се, че на изток България граничи с „Балкантурист“. Сега на изток граничим с Русия и са погнали и последните девствени кътчета Силистар, Иракли, Карадере...
Откъдето минехме, оставяхме неизличими спомени. Бедни, почернели, дългокоси и размирни, обути с неизменните бъндаракови панталони, тесни и впити до невъзможност. Хулигани, готови за лагера „Слънчев бряг“ край Ловеч... Там такива като нас ги даваха за храна на прасетата.
Вечер по ресторантите Бънди неизменно роптаеше срещу репертоара от български и съветски песни. Само чакаше орекестърът да седне да почива, превземаше подиума и леко завалящ р-то, обявяваше:
–Сега ще ви изпея една страхотна песен на забранен език.
И докато рокът тресеше из основи поверените им заведения, разтревожени управители се втурваха да ни гонят, освен ако не ни бяха изгонили вече заради танците. Не ни оставяха поне да си приберем бутилките, които понякога трогнатата клиентела поръчваше за масата ни.
Първата рок група в България „Бъндараците“ на сцена с другарите Маркс и Ленин, 1960-е
В пристъп на дива завист, от една кръчма ни изгони... самият оркестър. Не се шегувам! Бънди отиде да преговаря с музикантите. Казал им – момчета, успахте рускините с тези „Подмосковние вечера“. Дайте да ги разсъня малко с една лезгинка!
И подкара Come back in USSR...
Едва не му строшиха китарата!
...И просто се налагаше да бъде отмъстен...
Отвърнахме на удара по много артистичен начин. На следващата вечер отидохме с Фрий, хапнахме кротко нещо евтино и поискахме книгата за оплаквания и похвали, имаше такива книги. За да напишем похвала:
"Очаровани от приятната вечер, прекарана с вашия прекрасен оркестър! Особено впечатлени от безупречния английски, на който изпълниха песните на Литъл Ричард, Бийтълс, Бий Джийс!
Подпис: студентки английска филология в СДУ".
Да се оправят, както могат... Според лозунгите им, клиентът винаги имал право.
„ВСИЧКИ НА ПАЛУБАТА!“
От всички само аз не можех да пия. Оставах си свежа като репичка и сутрин ме ползваха за детайлизиране на събитията. Бънди ми нареждаше:
– Стоиш край мен в пълен нащрек! В първата фаза говоря английски и ме оставяш да се кефя. Във втората минавам на френски и веднага вземаш мерки, защото в третата тръгвам да свалям властта.
Следях фазите, но нищо чудно някъде да сме свалили поне местната власт.
В Евксиноград прекарахме седмица. Спяхме в някакви пристройки, които сигурно са били някога помещения за прислугата. Предупредиха ни строго да не вдигаме шум и да се държим на висотата на мястото, на което се намираме. Сегашната висота имаха предвид.
Пазейки тишина, вечер безумно скучаехме. Започнахме да ровим по шкафове, килери и чекмеджета. Навсякъде беше пълно с красиви и изящни неща – огледала, сервизи, прибори – всички имаха разни корони, а покривките за храненене и салфетките бяха истинска малка прелест. И без друго бяхме вече забелязали, че спим в чаршафи, фино избродирани в гербове и корони. Царски неща, забутани и забравени по ъглите.
Вечерта преди да си тръгнем, си направихме угощение на маса, заредена наистина по царски. Видях, че ще се запиват и отидох да си легна като една коронована особа - в бродираното спално бельо.
Но бях събудена още... по първи петли!
Поради обявен „Аврал!“ – извънредна тревога към целия екипаж: „Всички на палубата!“. За справяне с внезапни природни бедствия или коварни вражески атаки...
Сънена се блъснах във вратата. И понеже по това време имаше забрана да се говори по друг начин, освен с цитати от Мечо Пух, тъкмо се канех да кажа, че е невъзможно да съм напълняла през нощта, най- вероятно вратата е отслабнала... Когато видях погрома.
Погром след цунами! В кротката барака на дворец Евксиноград край Варна...
Бъркотия, навсякъде счупени стъкла, включително голямото кристално огледало!
Но основното, което трябваше да се почиства, бе милата ни Фрий.
Посред нощ Бънди поискал да рисува. И за да не секне вдъхновението му, и поради липса на платно, тя му предоставила тялото си. Съжалявам, Яхнаджиев, но Бънди е преди теб! Фрий беше изрисувана с плакатни бои по един забележителен начин, но се чешеше без никакво уважение към историческите фрески по тялото си.
Преобладаваха мнения, че творбата не трябва да бъде унищожена, преди да бъде показана на по-широка публика. Фрий също много искаше да бъде показана, но вече се лющеше и пукаше. Остъргахме я с царските ножове и я забърсахме с подръчни разтворители – водка и вода.
Даната и Димича дойдоха и огледаха бойното поле:
– Дали сте жертви в бойна сила и техника. Всичко да се изчисти! До блясък!
В двореца в Балчик бдяха над нас грижливо, като надзиратели към лагерници. Имаше обаче и хора, способни да проявят търпимост към младостта ни... Стремяха се да опазят бясната студентска тайфа да не я докопа властта.
Симона Б. „Рок с Бънди 2“, София, MMXVI
/Следва/
От Симона Б.
ВЕРСАЙ НА ФИЛМЧЕ, ТРУД НА СЕЛО,
ДЖАБАЛА, ЖИЦИ, ПРАХ
Нашата Алма матер предоставяше на специалността ни една много привлекателна привилегия. Вместо на лятна бигада ходехме на стаж да разглеждаме ландшафта на страната и архитектурните забележителности, вписани в него.
Версай, вила Боргезе, Капри s'est fini и други подобни също ги изучавахме детайлно, но по диапозитиви и филмчета. Никакъв шанс да ни заведат, да ги видим лично.
Когато завършвахме, един курс го заведоха до Прага... О, чудеса!
Задължителният труд го полагахме на базата в Равда. И не завиждайте много – от есенните бригади нямаше мърдане. Вадехме цвекло по селата като всички останали. Така че и на цвеклото сме му пели. Пътувахме с рейса на института, който никак не беше в първа младост.
На мен при пътуване ми става лошо. Лежах просната на освободената първа седалка с лице към движението, с ментов бонбон в устата и очаквах да ме залее тъмата на прилошаването.
На задната седалка хората около Бънди беснееха и огласяха родния ландшафт с хитовете на световната рок музика.
Реших, че ако ще умирам, по-добре да е сред тях. При крайно неподходящи за страдащ от пътна болест човек се преместих на друсащата задна седалка... И о-о-о, чудо! Страшната джабала от жици, песни, крясъци, жега, дим от ауспух, кламбичкане до глътване на граматиката ме излекуваха завинаги от пристъпите на гадене при пътуване.
Години по-късно понесох без проблем извивките на Route Napoleon в Алпите, стръмните криволици към Мон Сьони, поднасящата пустош на Каракалпакия край Аралско море, спускането по подобните на лунен пейзаж високи плата в Атласките планини, пресичането на Големия Западен ерг в Сахара, побъркващото друсане на каменните регове из Танезруфт в Южен Алжир... Бях повярвала, че е достатъчно да пея, за да не ми става лошо. По тази причина различни части на европейския, азиатския и африканския ландшафт чуха много от песните, научени от Бънди.
Вече го няма, за да му се извиня, но от колата изпяхме и целия /не/велик Жо Дасен. Та даже и Франсис Кабрел. J'aimerais quand même te dire Tout ce que j'ai pu écrire...
ИГРА НА КРИЕНИЦА
Обикновено, бъдещите паркостроители пътувахме все към морето, като разглеждахме с научна цел всичко по пътя. Преодолели вече началните дисциплини, осеяни с опасно скучни изпити и преподаватели - членове на партийния актив, на стаж ни водеше ръководителят на катедрата проф. Стойчев. Беше приятен и ерудиран човек, който леко понасяше нашите изблици на хлапашка енергия. В парка Врана или в бившия царски зимен дворец в Кричим играехме на криеница, а професорът жумеше, с уговорката, че ако ни намери, ще се качим в рейса и ще продължим по пътя. Никак не му се ровеше из шубраците да ни търси и обикновено чакаше насред някоя поляна, да ни писне и да излезем.
– Ние сме зад Betula verukoza! – подсказвахме му, въпреки че наоколо нямаше кьорава бреза, а и той не знаеше нищо за латинските имена на дърветата.
Но един учебен ден в София, на Четвъртия етаж в института нахлуха строги мъже в костюми. Затвориха ни в Голямата чертожна зала. Забраниха да мърдаме оттам. Туриха някакъв да пази отпред.
Естествено, открехвахме вратата и надзъртахме.
Услужливи и възбудени ченгета-слуги изнасяха книги и документи от кабинета на проф. Стойчев... Накрая изкараха и него, плътно обграден с костюмите от целволе.
Повече не го видяхме!
И не можахме да научим нищо. Проф. Стойчев просто изчезна...
Ужасени се питахме какво му се е случило и какво ли ще стоварят на главите ни за шеф. Но маса време я карахме така, без ръководител на катедра по специалността.
= = =
БЕЛЕЖКА В „СТУДЕНТСКАТА КНИЖКА“- 2
„Бънди към Симона:
– Стоиш край мен в пълен нащрек! В първата фаза говоря английски и ме оставяш да се кефя. Във втората минавам на френски и веднага вземаш мерки, защото в третата тръгвам да свалям властта...“
= = =
Поеха ни двама асистенти – Данчо Кулелиев и арх. Димов. Е, това ако не е късмет! Не стига Бъндарака, ами Даната и Димича! Следването се превърна в истинско удоволствие. Даната изглеждаше като наш връстник, в тон с професията бе подстриган на „канадска ливада“ и носеше интелигентски очила. Димича беше с опасна мавърска хубост и пееше като Карузо, ама малко се разминаваха стилово с Бънди. Цяла година го тормозех, като дописвах с фулмастер към "АРХ." на табелката с името на кабинета му едно "ОНТ", за да се получи АРХОНТ. Димича го изтриваше, аз го добавях пътьом отново. Докато той най-сетне ме разби – един ден отивайки да добавям онт-а, видях на вратата примирено да се мъдри чисто нова табелка – "Архонт Димов"...
В Равда спяхме в бунгала, които си бяха истински бараки, накацали по лек склон към малък плаж. Рай! Когато не пътувахме наоколо, правехме „плочо-пътека“ към плажа. Хранеха ни, сякаш доброволно се бяхме подложили на диетичния глад на д-р Емилова.
Наоколо гъмжеше от дворове с кокошки. Още при първото разузнаване се разбра, че мен никакви свирепи кучета- пазачи не ме лаят, а идват да се галят в краката ми и въртят опашки. Вечери наред ги чешех зад ушите с уговорката , че „ловците“ няма да убиват кокошките пред мен. Така че кокоше месо имаше в изобилие.
МОРЕ, „ЛЕЗГИНКА“, БАЛКАНТУРИСТ
От базата в Равда правехме преходи по цялото крайбрежие. Заливът Алепу беше непокътнат и див, осеян в раковини и пясъчни лилии. На Аркутино имаше някакво барче и чадъри, но пясъчни дюни и диви смокини си стояха необезпокоявани наоколо. Имахме издадени открити листове и стигахме чак до кльона. Насред който нашият принципен ректор Биолчев имаше вила! Южното черноморие дремеше не особено обезпокоявано. Но на север поразиите бяха започнали и знаехме, че тази прелест няма да остане задълго непокътната.
Шегувахме се, че на изток България граничи с „Балкантурист“. Сега на изток граничим с Русия и са погнали и последните девствени кътчета Силистар, Иракли, Карадере...
Откъдето минехме, оставяхме неизличими спомени. Бедни, почернели, дългокоси и размирни, обути с неизменните бъндаракови панталони, тесни и впити до невъзможност. Хулигани, готови за лагера „Слънчев бряг“ край Ловеч... Там такива като нас ги даваха за храна на прасетата.
Вечер по ресторантите Бънди неизменно роптаеше срещу репертоара от български и съветски песни. Само чакаше орекестърът да седне да почива, превземаше подиума и леко завалящ р-то, обявяваше:
–Сега ще ви изпея една страхотна песен на забранен език.
И докато рокът тресеше из основи поверените им заведения, разтревожени управители се втурваха да ни гонят, освен ако не ни бяха изгонили вече заради танците. Не ни оставяха поне да си приберем бутилките, които понякога трогнатата клиентела поръчваше за масата ни.
Първата рок група в България „Бъндараците“ на сцена с другарите Маркс и Ленин, 1960-е
В пристъп на дива завист, от една кръчма ни изгони... самият оркестър. Не се шегувам! Бънди отиде да преговаря с музикантите. Казал им – момчета, успахте рускините с тези „Подмосковние вечера“. Дайте да ги разсъня малко с една лезгинка!
И подкара Come back in USSR...
Едва не му строшиха китарата!
...И просто се налагаше да бъде отмъстен...
Отвърнахме на удара по много артистичен начин. На следващата вечер отидохме с Фрий, хапнахме кротко нещо евтино и поискахме книгата за оплаквания и похвали, имаше такива книги. За да напишем похвала:
"Очаровани от приятната вечер, прекарана с вашия прекрасен оркестър! Особено впечатлени от безупречния английски, на който изпълниха песните на Литъл Ричард, Бийтълс, Бий Джийс!
Подпис: студентки английска филология в СДУ".
Да се оправят, както могат... Според лозунгите им, клиентът винаги имал право.
„ВСИЧКИ НА ПАЛУБАТА!“
От всички само аз не можех да пия. Оставах си свежа като репичка и сутрин ме ползваха за детайлизиране на събитията. Бънди ми нареждаше:
– Стоиш край мен в пълен нащрек! В първата фаза говоря английски и ме оставяш да се кефя. Във втората минавам на френски и веднага вземаш мерки, защото в третата тръгвам да свалям властта.
Следях фазите, но нищо чудно някъде да сме свалили поне местната власт.
В Евксиноград прекарахме седмица. Спяхме в някакви пристройки, които сигурно са били някога помещения за прислугата. Предупредиха ни строго да не вдигаме шум и да се държим на висотата на мястото, на което се намираме. Сегашната висота имаха предвид.
Пазейки тишина, вечер безумно скучаехме. Започнахме да ровим по шкафове, килери и чекмеджета. Навсякъде беше пълно с красиви и изящни неща – огледала, сервизи, прибори – всички имаха разни корони, а покривките за храненене и салфетките бяха истинска малка прелест. И без друго бяхме вече забелязали, че спим в чаршафи, фино избродирани в гербове и корони. Царски неща, забутани и забравени по ъглите.
Вечерта преди да си тръгнем, си направихме угощение на маса, заредена наистина по царски. Видях, че ще се запиват и отидох да си легна като една коронована особа - в бродираното спално бельо.
Но бях събудена още... по първи петли!
Поради обявен „Аврал!“ – извънредна тревога към целия екипаж: „Всички на палубата!“. За справяне с внезапни природни бедствия или коварни вражески атаки...
Сънена се блъснах във вратата. И понеже по това време имаше забрана да се говори по друг начин, освен с цитати от Мечо Пух, тъкмо се канех да кажа, че е невъзможно да съм напълняла през нощта, най- вероятно вратата е отслабнала... Когато видях погрома.
Погром след цунами! В кротката барака на дворец Евксиноград край Варна...
Бъркотия, навсякъде счупени стъкла, включително голямото кристално огледало!
Но основното, което трябваше да се почиства, бе милата ни Фрий.
Посред нощ Бънди поискал да рисува. И за да не секне вдъхновението му, и поради липса на платно, тя му предоставила тялото си. Съжалявам, Яхнаджиев, но Бънди е преди теб! Фрий беше изрисувана с плакатни бои по един забележителен начин, но се чешеше без никакво уважение към историческите фрески по тялото си.
Преобладаваха мнения, че творбата не трябва да бъде унищожена, преди да бъде показана на по-широка публика. Фрий също много искаше да бъде показана, но вече се лющеше и пукаше. Остъргахме я с царските ножове и я забърсахме с подръчни разтворители – водка и вода.
Даната и Димича дойдоха и огледаха бойното поле:
– Дали сте жертви в бойна сила и техника. Всичко да се изчисти! До блясък!
В двореца в Балчик бдяха над нас грижливо, като надзиратели към лагерници. Имаше обаче и хора, способни да проявят търпимост към младостта ни... Стремяха се да опазят бясната студентска тайфа да не я докопа властта.
Симона Б. „Рок с Бънди 2“, София, MMXVI
/Следва/
Етикети:
Бийт култура БГ,
Комунизъм,
Рок с Бънди
събота, 6 февруари 2016 г.
РОК С БЪНДИ – 1
В студентската компания /тайфата/ на Големия Бъндарак, средата на 1960-е
От Симона Б.
DON'T LET ME DOWN /Вместо увод/
Имам една снимка с Бънди – седим на подпорна стеничка в градината край резиденцията на румънската кралица в Балчик, където сме на стаж, навили сме крачолите на дънките си "Made in Bundy" и сме натопили краката си в морето. Бънди е кисел, даже леко отчаян – снощи пак ни бяха изгонили всички от ресторанта, където Бънди беше превзел подиума на оркестъра на абордаж и беше опитал да пее на забранени езици. Леко го побутвам:
– Нищо де, довечера ще им изпееш "Сан Франциско" на български, нали я преведе за всеки случай.
Бънди ме поглежда мрачно:
– Поне на отсрещния бряг да беше Калифорния!
– Че то тогава на тукашния нямаше да остане никой!
Бънди съвсем помрачнява и аз бързо сменям музикалната тематика с географска:
– Виж сега, Черно море през Босфора и Дарданелите се влива в Средиземно, а оттам през Гибралтар – в океана. Така че ние сега сме си натопили краката в Световния океан.
Тази снимка е наречена "Предоставяме краката си на света".
Бяха години на звучащи сега като безумни ограничения и забрани. Бяха години на безумен копнеж по пътуване, по музика, по свобода. Аз мечтаех безумно за южните морета, сред които "Баунти" търси остров Питкерн и свободата. Мечтаех безумно за Париж. Със същите шансове за успех Бънди мечтаеше за рок концерт на живо и да стъпи с китарата си на сцена.
А по света беше Лятото на любовта. Светът пътуваше, омотан в шалове и мъниста, от единия до другия си край и пееше "Je t'aime, moi non plus", студентите вилнееха из Париж - 1968, Бийтълс пишеха песните за Белия албум, Франсоаз Арди и Джейн Бъркин разхождаха дълги, голи и боси крака из Сен Тропе, в Удсток младите прииждаха на тълпи. А съветските танкове влизаха в Прага.
Париж го видях, когато Бийтълс вече го продаваха в раздела за класика. Когато с Бънди предоставяхме краката си на Света, не подозирах, че като ни е лишила от възможността да го видим като млади, съдбата ни е приготвила за компенсация друг, грандиозен спектакъл – падането на Берлинската стена. Когато едни приятели, избягали навреме във Франция, ми писаха, че участват във войната в Голфа, като я гледат по телевизията, можах гордо да отговоря: "Аз пък участвам на живо в свалянето на комунизма!"…
Симона и Бънди на студентска бригада- стаж в Балчик, 1966
= = =
БЕЛЕЖКА В „СТУДЕНТСКАТА КНИЖКА“
„Деца на цветята“, Битници, Хипита – имало ли е такива в България? О-о, да!... В годините 1960-е, 1970-е, пък и през целия период на комунизма ни сочеха любезно с пръст /и милиционерска палка/ като „гамени“, „хулигани“, „градски тарикати“, „повлияна от Запада младеж“, „гнила интелигенция“ и проч... А ние, по своя воля и избора на Съдбата, се сляхме със Световната вълна за Мир, Любов и Светлина, Просперитет и Добро. Хора, а не пушечно месо на историята, с думите „Прави любов, а не война!“... Така наречената, Бийт култура. Култура на бунта, която роди страхотните хитове и музиката на 20.и век - Рока...
Всичко ценно в човешкия дух оттатък Калотина вече е в Класиката. Тук, за истинските хипари, а не естрадните любимци на властта, малко и съвсем мършаво се говори. Докато се забравят съвсем... А една култура не остави ли литература, е осъдена да умре. Сиреч, не е съществувала в БГ. Това означава, че и нас ни е нямало под това Слънце... Не е така!
Имам много приятели от ония години, но те не могат да се изразяват и да обобщават като Симона Б., моя нова сестра от Големия протест 2013-2014. Състудентка и дружка на Големия Бъндарак, Създателя на Първата рок група в НеРеБе-то... Затова я поканих, вече на зрели години, да сподели с мен бурята на младостта си. Едвам я убедих... Нека ни има, братя и сестри! Симона може и разказва умно и сладко, дадено й е Свише... /М.П./
= = =
ТАВАНЪТ
С Бънди в живота със страшна сила нахлу забранената музика.
Учех във ВУЗ, доминиран от комунистичски изявени и заслужили светила на науката, някои от тях бивши партизани /Мако Даков/, праволинейно ректорско ръководство и много принципен и идейно здрав вузовски комитет. Бяхме малък курс, 16 души в елитна и много трудна за влизане тогава специалност. И от тези шестнадесет, шестима бяха "параграфисти" – деца на активни борци, двама чужденци от братски партии на братски страни, а един от тях даже се бе се изхитрил да бъде член на БКП на тази крехка възраст.
Но останалите всички бяхме неблагонадеждни панти, промъкнали се там непонятно как…, за ужас на партийното ръководство, което не можеше да се досети, че все някой трябва да влезе с талант и акъл. Затова курсът ни го наблюдаваха изкъсо и внимателно.
Без Бънди първите години на общи дисциплини, преди да навлезем в тесно профилираните специални, биха били непоносими.
Още в самото начало, съсипани от досада след лекция на другарката Людмила Фомина, която въобще не си правеше труда да преподава на български, а направо си пердашеше на руски, като вмъкваше по някоя дума на български колкото да ни разкикоти и събуди, излязохме в коридора. Отчаяни се питахме къде сме попаднали и как ще оцелеем в този мрачен затвор. Но... в коридора на нашия свещен и недостъпен за другите специалности, легендарен Четвърти, Последен етаж се носеше музика.
Не каква да е музика, а… бесен рок !
Тръгнахме "по жицата", в прекия и преносен смисъл, и се озовахме на тавана.
И ето ти го Бъндарака, седнал на една греда, с китара и неизправено кече, се дере като луд…
HIT THE ROAD JACK. Хващай пътя, Джак!
Бяхме забелязали, че лицето Димитър Милев рядко ни удостоява с присъствие, идва късно и все обяснява, че е закъснял поради сложни и тайнствени процедури по изправяне на "кечето". Имаше ситно къдрава тъмна коса, зелени очи и характерно френско "р". Бънди ни огледа и веднага ни прецени. Че ставаме. Първо бързо бързо ни раздаде прилични имена. Фроса стана Фрий, Красимира – Кейпи, Иванка– Джейн. Аз получих прекрасното име Саймън, с което близките ме наричат и до днес. Разпита кой на какво свири, като предупреди, че пиана не се броят – китари, барабани, такива неща. Ужас някакъв, никой на нищо! И английски никой не знаеше по онова време. Моят френски, плод на дългогодишни уроци с учител от детството, Бънди го отряза веднага. Защото както каза, на френски още не е изпято нищо велико.
И животът се отприщи. Забранената музика вече не беше трудно достъпна. От Бънди тя извираше и се лееше на пълноводни реки. Бънди притежаваше повечето от човешките дарби– свиреше, пееше, рисуваше, учеше езици и всичко друго с лекота, превеждаше песните, шиеше джинси, махаше яките на ризите и саката и даже изправяше кечета. Но със същата разточителност, с която не беше вложила посредственост в него, природата беше допуснала съществен пропуск – липсваше инстикт за самосъхранение.
Всичко, което Бънди говореше и вършеше, беше нелегитимно, опасно и наказуемо по онова време. Говореше буквално, каквото мислеше. Имаше маниера да започва мисълта си от средата, защото предисловието, нали, е ясно, и да не я довършва, защото продължението е, разбира се, известно. Убийствена ирония към всичко наоколо. Любимото му начало беше "официозът писа" и сред истеричния кикот, който пречеше да се чуе какво е писал, следваше "а премиерът каза...." Няма значение какво. Всичко си беше ясно– управляват ни прости и жестоки хора с продажни души, родили сме се насред система с човеконенавистна идеология, трябва да оцелеем, да не им се даваме, да го живеем живота.
И го заживяхме живота с песен. Таванът стана за нас мания, едва дочаквахме да съмне и тичахме на лекции. Кълна се, че бяхме най-рано явяващият се и най-късно отиващият си курс във ВЛТИ, най-редовно пребиваващият в сградата и по-точно в едно от нейните помещения. Понякога посред лекциите ни обхващаше такъв копнеж по Тавана, че се чудехме каква поразия да направим, за да ни изгонят или просто се изнизвахме посред часа. Асистентът поглеждаше индийската ни нишка при вратата и спокойно заявяваше, че нашето напускане няма да попречи на хидравличния напор да зависи от височината на водния стълб и разликата в пада на нивата. Покрай всички други глупости, като диамат и исмат, ни караха да учим хидравлика и формулата на Бернули, мама миа, сякаш някой от нас щеше да има шанса да проектира нещо като Фонтан ди Треви!
На нашия Таван ние си му пеехме съвсем редовно, завряни в най далечното му ъгълче, за да не се чуваме. Заслужаваше го, защото беше чудесен, чудовищно огромен, топъл, необезпокояван от години с човешко присъствие, пълен с кръстосани греди, удобни за сядане, но най важното – имаше фантастична акустика. Стотиците рок групи на мъгливия Албион, принудени да се завират в разни изби, гаражи и "каверн", можеха наистина да ни завиждат за такъв разкош.
И досега не ми е ясно как се задържахме там няколко години, без да ни изгонят поне за нарушаване на противопожарните правила. Всеки път като слизахме от него и долу не ни чакаха с белезници, аз натяквах:
- Нали ви казвам, че властта е слаба, щом още не ни е открила на този Таван!
– Слаб ти е акълът! – отрязваше Бънди.– Утре ще ни арестуват.
Братът на Бънди, Малкия Бъндарак, излезе от казармата и отиде да учи в ИСИ. Там си нямаха таван и ние жив го оплаквахме, как преживява без такава екстра. Сигурно никак не е било лесно, защото повече стоеше при нас и неговият глас правеше нещата по-малко любителски.
Не пеехме само на Тавана. Пеехме навсякъде и на всички. Пеехме на пейките около Института и в парка. Пеехме по рейсове и трамваи и отвратени граждани се отдръпваха вместо да се качат, когато от вътре ги блъснеше едно мощно "Speedy Gonzaleeeees!".
Но най-много се пееше вечер у Бънди. Гостоприемният му дом със страшна сила привличаше тълпи от хора. Идваха можещи да свирят и неможещи, идваха с китари и без китари, идваха носещи чужди списания с вълнуващи новини и класации и неносещи, за да ги прочетат. Една шапка обикаляше, всеки пускаше колкото стотинки има и някой търчеше да купи шише коняк. Играеше се бридж на няколко маси и Бънди непрекъснато се позоваваше на авторитета на лордовете. Около него гъмжеше от лордове – един лорд се удавил в Темза, защото забравил да си оправи козовете, друг само анонсирал и оставял слугата си да разиграва, а трети изобщо не признавал американския импас на дама. След всички цитирани аристократични авторитети, Бънди заявяваше, че не признава никакви правила в този живот за догма.
Непрекъснато се разучаваха нови песни, но химн ни стана "Can't buy my love".
НЕ МОЖЕШ ДА КУПИШ ЛЮБОВТА МИ
За каквото и да се пееше нататък в песента, ние си знаехме каква любов имаме предвид. Не могат да ни купят любовта. Не могат да ни накарат да ги обичаме насила. Не ги искаме. Не се продаваме. След много години злорадо ни доказаха, че са изкупили сума ти народ. Нас рокаджиите, обути в джинси "Made in Bundy", ни няма сред тях. Изблъсквани с лакти и колена в живота, ругани, арестувани, бити, подстригвани, подпечатвани, с нарязани джинси и ямурлуци, маргинализирани – не можаха да купят любовта ни.
Таванът накрая го загубихме. Гониха ни, заплашваха ни, заключваха го , слагаха му катинари. Накрая го заковаха с летви, дебели като талпи и от него спря да се носи ужасното "Can't buy my love".
Симона Б. „Рок с Бънди 1“, София, MMXVI
/Следва/
От Симона Б.
DON'T LET ME DOWN /Вместо увод/
Имам една снимка с Бънди – седим на подпорна стеничка в градината край резиденцията на румънската кралица в Балчик, където сме на стаж, навили сме крачолите на дънките си "Made in Bundy" и сме натопили краката си в морето. Бънди е кисел, даже леко отчаян – снощи пак ни бяха изгонили всички от ресторанта, където Бънди беше превзел подиума на оркестъра на абордаж и беше опитал да пее на забранени езици. Леко го побутвам:
– Нищо де, довечера ще им изпееш "Сан Франциско" на български, нали я преведе за всеки случай.
Бънди ме поглежда мрачно:
– Поне на отсрещния бряг да беше Калифорния!
– Че то тогава на тукашния нямаше да остане никой!
Бънди съвсем помрачнява и аз бързо сменям музикалната тематика с географска:
– Виж сега, Черно море през Босфора и Дарданелите се влива в Средиземно, а оттам през Гибралтар – в океана. Така че ние сега сме си натопили краката в Световния океан.
Тази снимка е наречена "Предоставяме краката си на света".
Бяха години на звучащи сега като безумни ограничения и забрани. Бяха години на безумен копнеж по пътуване, по музика, по свобода. Аз мечтаех безумно за южните морета, сред които "Баунти" търси остров Питкерн и свободата. Мечтаех безумно за Париж. Със същите шансове за успех Бънди мечтаеше за рок концерт на живо и да стъпи с китарата си на сцена.
А по света беше Лятото на любовта. Светът пътуваше, омотан в шалове и мъниста, от единия до другия си край и пееше "Je t'aime, moi non plus", студентите вилнееха из Париж - 1968, Бийтълс пишеха песните за Белия албум, Франсоаз Арди и Джейн Бъркин разхождаха дълги, голи и боси крака из Сен Тропе, в Удсток младите прииждаха на тълпи. А съветските танкове влизаха в Прага.
Париж го видях, когато Бийтълс вече го продаваха в раздела за класика. Когато с Бънди предоставяхме краката си на Света, не подозирах, че като ни е лишила от възможността да го видим като млади, съдбата ни е приготвила за компенсация друг, грандиозен спектакъл – падането на Берлинската стена. Когато едни приятели, избягали навреме във Франция, ми писаха, че участват във войната в Голфа, като я гледат по телевизията, можах гордо да отговоря: "Аз пък участвам на живо в свалянето на комунизма!"…
= = =
БЕЛЕЖКА В „СТУДЕНТСКАТА КНИЖКА“
„Деца на цветята“, Битници, Хипита – имало ли е такива в България? О-о, да!... В годините 1960-е, 1970-е, пък и през целия период на комунизма ни сочеха любезно с пръст /и милиционерска палка/ като „гамени“, „хулигани“, „градски тарикати“, „повлияна от Запада младеж“, „гнила интелигенция“ и проч... А ние, по своя воля и избора на Съдбата, се сляхме със Световната вълна за Мир, Любов и Светлина, Просперитет и Добро. Хора, а не пушечно месо на историята, с думите „Прави любов, а не война!“... Така наречената, Бийт култура. Култура на бунта, която роди страхотните хитове и музиката на 20.и век - Рока...
Всичко ценно в човешкия дух оттатък Калотина вече е в Класиката. Тук, за истинските хипари, а не естрадните любимци на властта, малко и съвсем мършаво се говори. Докато се забравят съвсем... А една култура не остави ли литература, е осъдена да умре. Сиреч, не е съществувала в БГ. Това означава, че и нас ни е нямало под това Слънце... Не е така!
Имам много приятели от ония години, но те не могат да се изразяват и да обобщават като Симона Б., моя нова сестра от Големия протест 2013-2014. Състудентка и дружка на Големия Бъндарак, Създателя на Първата рок група в НеРеБе-то... Затова я поканих, вече на зрели години, да сподели с мен бурята на младостта си. Едвам я убедих... Нека ни има, братя и сестри! Симона може и разказва умно и сладко, дадено й е Свише... /М.П./
= = =
ТАВАНЪТ
С Бънди в живота със страшна сила нахлу забранената музика.
Учех във ВУЗ, доминиран от комунистичски изявени и заслужили светила на науката, някои от тях бивши партизани /Мако Даков/, праволинейно ректорско ръководство и много принципен и идейно здрав вузовски комитет. Бяхме малък курс, 16 души в елитна и много трудна за влизане тогава специалност. И от тези шестнадесет, шестима бяха "параграфисти" – деца на активни борци, двама чужденци от братски партии на братски страни, а един от тях даже се бе се изхитрил да бъде член на БКП на тази крехка възраст.
Но останалите всички бяхме неблагонадеждни панти, промъкнали се там непонятно как…, за ужас на партийното ръководство, което не можеше да се досети, че все някой трябва да влезе с талант и акъл. Затова курсът ни го наблюдаваха изкъсо и внимателно.
Без Бънди първите години на общи дисциплини, преди да навлезем в тесно профилираните специални, биха били непоносими.
Още в самото начало, съсипани от досада след лекция на другарката Людмила Фомина, която въобще не си правеше труда да преподава на български, а направо си пердашеше на руски, като вмъкваше по някоя дума на български колкото да ни разкикоти и събуди, излязохме в коридора. Отчаяни се питахме къде сме попаднали и как ще оцелеем в този мрачен затвор. Но... в коридора на нашия свещен и недостъпен за другите специалности, легендарен Четвърти, Последен етаж се носеше музика.
Не каква да е музика, а… бесен рок !
Тръгнахме "по жицата", в прекия и преносен смисъл, и се озовахме на тавана.
И ето ти го Бъндарака, седнал на една греда, с китара и неизправено кече, се дере като луд…
HIT THE ROAD JACK. Хващай пътя, Джак!
Бяхме забелязали, че лицето Димитър Милев рядко ни удостоява с присъствие, идва късно и все обяснява, че е закъснял поради сложни и тайнствени процедури по изправяне на "кечето". Имаше ситно къдрава тъмна коса, зелени очи и характерно френско "р". Бънди ни огледа и веднага ни прецени. Че ставаме. Първо бързо бързо ни раздаде прилични имена. Фроса стана Фрий, Красимира – Кейпи, Иванка– Джейн. Аз получих прекрасното име Саймън, с което близките ме наричат и до днес. Разпита кой на какво свири, като предупреди, че пиана не се броят – китари, барабани, такива неща. Ужас някакъв, никой на нищо! И английски никой не знаеше по онова време. Моят френски, плод на дългогодишни уроци с учител от детството, Бънди го отряза веднага. Защото както каза, на френски още не е изпято нищо велико.
И животът се отприщи. Забранената музика вече не беше трудно достъпна. От Бънди тя извираше и се лееше на пълноводни реки. Бънди притежаваше повечето от човешките дарби– свиреше, пееше, рисуваше, учеше езици и всичко друго с лекота, превеждаше песните, шиеше джинси, махаше яките на ризите и саката и даже изправяше кечета. Но със същата разточителност, с която не беше вложила посредственост в него, природата беше допуснала съществен пропуск – липсваше инстикт за самосъхранение.
Всичко, което Бънди говореше и вършеше, беше нелегитимно, опасно и наказуемо по онова време. Говореше буквално, каквото мислеше. Имаше маниера да започва мисълта си от средата, защото предисловието, нали, е ясно, и да не я довършва, защото продължението е, разбира се, известно. Убийствена ирония към всичко наоколо. Любимото му начало беше "официозът писа" и сред истеричния кикот, който пречеше да се чуе какво е писал, следваше "а премиерът каза...." Няма значение какво. Всичко си беше ясно– управляват ни прости и жестоки хора с продажни души, родили сме се насред система с човеконенавистна идеология, трябва да оцелеем, да не им се даваме, да го живеем живота.
И го заживяхме живота с песен. Таванът стана за нас мания, едва дочаквахме да съмне и тичахме на лекции. Кълна се, че бяхме най-рано явяващият се и най-късно отиващият си курс във ВЛТИ, най-редовно пребиваващият в сградата и по-точно в едно от нейните помещения. Понякога посред лекциите ни обхващаше такъв копнеж по Тавана, че се чудехме каква поразия да направим, за да ни изгонят или просто се изнизвахме посред часа. Асистентът поглеждаше индийската ни нишка при вратата и спокойно заявяваше, че нашето напускане няма да попречи на хидравличния напор да зависи от височината на водния стълб и разликата в пада на нивата. Покрай всички други глупости, като диамат и исмат, ни караха да учим хидравлика и формулата на Бернули, мама миа, сякаш някой от нас щеше да има шанса да проектира нещо като Фонтан ди Треви!
На нашия Таван ние си му пеехме съвсем редовно, завряни в най далечното му ъгълче, за да не се чуваме. Заслужаваше го, защото беше чудесен, чудовищно огромен, топъл, необезпокояван от години с човешко присъствие, пълен с кръстосани греди, удобни за сядане, но най важното – имаше фантастична акустика. Стотиците рок групи на мъгливия Албион, принудени да се завират в разни изби, гаражи и "каверн", можеха наистина да ни завиждат за такъв разкош.
И досега не ми е ясно как се задържахме там няколко години, без да ни изгонят поне за нарушаване на противопожарните правила. Всеки път като слизахме от него и долу не ни чакаха с белезници, аз натяквах:
- Нали ви казвам, че властта е слаба, щом още не ни е открила на този Таван!
– Слаб ти е акълът! – отрязваше Бънди.– Утре ще ни арестуват.
Братът на Бънди, Малкия Бъндарак, излезе от казармата и отиде да учи в ИСИ. Там си нямаха таван и ние жив го оплаквахме, как преживява без такава екстра. Сигурно никак не е било лесно, защото повече стоеше при нас и неговият глас правеше нещата по-малко любителски.
Не пеехме само на Тавана. Пеехме навсякъде и на всички. Пеехме на пейките около Института и в парка. Пеехме по рейсове и трамваи и отвратени граждани се отдръпваха вместо да се качат, когато от вътре ги блъснеше едно мощно "Speedy Gonzaleeeees!".
Но най-много се пееше вечер у Бънди. Гостоприемният му дом със страшна сила привличаше тълпи от хора. Идваха можещи да свирят и неможещи, идваха с китари и без китари, идваха носещи чужди списания с вълнуващи новини и класации и неносещи, за да ги прочетат. Една шапка обикаляше, всеки пускаше колкото стотинки има и някой търчеше да купи шише коняк. Играеше се бридж на няколко маси и Бънди непрекъснато се позоваваше на авторитета на лордовете. Около него гъмжеше от лордове – един лорд се удавил в Темза, защото забравил да си оправи козовете, друг само анонсирал и оставял слугата си да разиграва, а трети изобщо не признавал американския импас на дама. След всички цитирани аристократични авторитети, Бънди заявяваше, че не признава никакви правила в този живот за догма.
Непрекъснато се разучаваха нови песни, но химн ни стана "Can't buy my love".
НЕ МОЖЕШ ДА КУПИШ ЛЮБОВТА МИ
За каквото и да се пееше нататък в песента, ние си знаехме каква любов имаме предвид. Не могат да ни купят любовта. Не могат да ни накарат да ги обичаме насила. Не ги искаме. Не се продаваме. След много години злорадо ни доказаха, че са изкупили сума ти народ. Нас рокаджиите, обути в джинси "Made in Bundy", ни няма сред тях. Изблъсквани с лакти и колена в живота, ругани, арестувани, бити, подстригвани, подпечатвани, с нарязани джинси и ямурлуци, маргинализирани – не можаха да купят любовта ни.
Таванът накрая го загубихме. Гониха ни, заплашваха ни, заключваха го , слагаха му катинари. Накрая го заковаха с летви, дебели като талпи и от него спря да се носи ужасното "Can't buy my love".
Симона Б. „Рок с Бънди 1“, София, MMXVI
/Следва/
вторник, 2 февруари 2016 г.
"ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ СТРАДАНИЯ”, 2016
На премиерата днес преди обед в БТА о. Паоло Кортези от Белене каза, че за него тази книга е равна на "Архипелагът ГУЛАГ" от Солженицин. Само че за България, и 20-ина години след като е чел за съветските кошмари, едва 14-годишен. Затова е избрал наистина мащабния повествователен труд на г-н Петко Огойски за първа книга от поредицата свидетелства за Концлагер "Белене"... И други лагери и затвори по време на Червения терор в България.
А Бай Петко се обърна към нас - редките странници от Дунавска БГ и други Българии по света, дошли да го почетат, с думите: "Братя и сестри, 40 години работя по тази книга. Каквото можах, събрах, за да се помни. Младите да знаят истината!"...
„Записки за българските страдания 1944-1989” е отпечатана за първи път през 1995 г. и има две последващи издания, последното от които е през 2009 г. и отдавна е изчерпано.
Новото издание е дело на „Културен Център Евгений Босилков” – Белене, ръководен от Паоло Кортези.
Католическият свещеник в Белене, който през 2014 г. създаде инициативен комитет за превръщането на бившия лагер „Белене” в мемориал, подема нова инициатива – издаване на мемоари на жертви на комунизма. Книгата на Петко Огойски е първата в тази инициатива.
Аз я имам и чета „Записки за българските страдания 1944-1989” още от 1995 г. Майка ми я купи тогава и ме зарече да я чета. Това изпълних... Четете и Вие! Отдавна трябваше да е в Христоматиите по Съвременна БГ литература... Ама още не е!
А Бай Петко се обърна към нас - редките странници от Дунавска БГ и други Българии по света, дошли да го почетат, с думите: "Братя и сестри, 40 години работя по тази книга. Каквото можах, събрах, за да се помни. Младите да знаят истината!"...
„Записки за българските страдания 1944-1989” е отпечатана за първи път през 1995 г. и има две последващи издания, последното от които е през 2009 г. и отдавна е изчерпано.
Новото издание е дело на „Културен Център Евгений Босилков” – Белене, ръководен от Паоло Кортези.
Католическият свещеник в Белене, който през 2014 г. създаде инициативен комитет за превръщането на бившия лагер „Белене” в мемориал, подема нова инициатива – издаване на мемоари на жертви на комунизма. Книгата на Петко Огойски е първата в тази инициатива.
Аз я имам и чета „Записки за българските страдания 1944-1989” още от 1995 г. Майка ми я купи тогава и ме зарече да я чета. Това изпълних... Четете и Вие! Отдавна трябваше да е в Христоматиите по Съвременна БГ литература... Ама още не е!
Абонамент за:
Публикации (Atom)