СИНГАПУР ПОЧИТА ПИСАТЕЛЯ ГЕОРГИ МАРКОВ

От почивката си в Сингапур приятели ми донесоха скъп дар. Малък паметен знак от далечна Югоизточна Азия, чак от Малайския полуостров. С него е уважен българският писател дисидент Георги Марков.

В една от залите на Националния исторически музей е показано растението Рицин, което вирее по тези географски ширини, а обяснителната табелка гласи:

РИЦИНОВО МАСЛО РАСТЕНИЕ / jarak minyak / Ricinus communis

През 1978 г. Георги Марков, български политически дисидент, бил намушкан с чадър, който го инжектирал със стрела, съдържаща рицин. В рамките на четири дни Марков умира. Той бил убит от един от най-мощните растителни токсини, който се среща в рициновите зърна.
Рициновото масло обаче може безопасно да се извлече от плода, оставяйки рицина зад себе си. Маслото е широко консумирано, за да предизвика...“

Следва популярно пояснение за медицинските качества на рициновото масло като разхлабително... Все пак Музеят на Сингапур има множество посетители с различни проблеми и интереси... Странно е, че в далечното ми детство рициновото масло се използваше като лекарство за стомашно-чревния тракт, а не съм знаел, че извлечената отрова от същото е едно от най-коварните оръжия на съветското КГБ – т.н. „бавно действащи азиатски отрови“...

Сингапур - табелката за трагичната съдба на писателя Георги Марков от България 
1. Сингапур – Националният исторически музей /горе/. 2. Залата с флора от Малайския полуостров

Респект и поклон пред уредниците на Националния исторически музей в далечен Сингапур! Благодарение на интелигентността и начетеността си са издигнали малък паметник на българския писател – хуманист Георги Марков чак в Югоизточна Азия.

Странно е, че в София вече има паметник на световния Георги Марков, а в учебниците по българска литература името му липсва... Странно е също, че в много европейски страни Георги Марков вече е в христоматиите на средните училища, а в родината му все още се спори за личността и творчеството му. Писателят Георги Марков отдавна е редом с имена като Вацлав Хавел, Лех Валенса, Александър Дубчек, Милош Форман, Елтън Джон, Фреди Меркюри – творци, помогнали на политиците да сринат Берлинска стена през 1989 г.

С почит и респект,
Георги- Момчил ПОПОВ 


 

РАДОСТИНА ИЗГОРЯ... ПОКЛОН!

 

Пейо ДЕЛЧЕВ, 1 Март 2018
Страшно, жестоко, несправедливо. Днес загубихме един голям човек - Радостина-Смарагда Георгиева. Каквото и да кажа все ще е малко за нея. Внучка на командира на най голямата горянска чета, Георги Маринов - Търпана, наследила от дядо си волята, честността, силния характер, и човешката доброта. За мен тя беше като втора сестра, същото ми казваше, че ме има като втори брат, толкова се уважавахме. Личности като нея вече са голяма рядкост. Ако 1% от хората бяха като нея, България щеше да бъде друга. Живота беше безкрайно несправедлив към Радостина. Тя до последно плащаше цената на своето семейство, борило се за свободата на страната. Беше огорчена от много хора, за които ми споделяше. Но вярата и че живота може да стане по човешки, не я напускаше.
Сбогом Ради. Светлина в небесния ти път. Винаги ще бъдеш с нас.

ЕДНА ГОДИНА НА ПЛОЩАДА /на сниимката/

Радостина- Смарагда ГЕОРГИЕВА, 14 Юни 2014, София, България - най-дълго продължилият протест срещу корупциата и беззаконието в съвременната история на Стария континент

ДЪЛБОК ПОКЛОН И ОТ МЕН,
Георги-Момчил ПОПОВ, на този ден репортер от Жълтите павета.

Радост, вече си Светлина, каквато бе и на грешната Земя.
Бог прибира първо праведниците... Фините хора като теб горят най-ярко. Ще ни липсваш много!

Радостина ГЕОРГИЕВА,"ГОРЯНИТЕ В ИЗТОЧНИЯ БАЛКАН", София, 2012 - библиографска рядкост, БГ книжарниците не приемаха изданието от страх пред истината...

"Посвещавам тази книга на дядо си Георги Маринов Стоянов - Търпанов вместо цвете на незнайния му гроб. С благодарност и обич към Стоянка Тодорова, негова съпруга и моя баба. В памет на всички хора, за които Отечеството и свободната воля на личността бяха по-скъпи от живота..."

Внучката на легендарния Тарпана: ГОРЯНИТЕ СА ДОКАЗАТЕЛСТВО, ЧЕ НЕ СМЕ БЕЗРОПОТНА МАСА, НАЙ-ВЕРНИЯТ САТЕЛИТ НА СССР, faktor.bg

Демокрацията и промяната в България се провалиха не само заради комунистите, но и заради сините комформисти

"Истината е, че имаше един период след 10 ноември, когато ако кажеш, че си репресиран – беше като мръсна дума, дори сред десните среди.

Ако само споменеш, че си репресиран – те поглеждат странно. Говореха се даже простотии – че тези, които искаме да се извадят досиетата, да бъде осветена истината за нашите близки, истината за Белене, Ловеч, Скравена и т.н., едва ли не ще бъдем вторите активни борци.

Това е гавра – никой никога не ме е възпитавал, че ако дойде някаква промяна, аз ще трябва да търся привилегии и облаги от трагедията на мои близки..."

http://www.faktor.bg/bg/articles/vnuchkata-na-legendarniya-tarpana-goryanite-sa-dokazatelstvo-che-ne-sme-bezropotna-masa-nay-verniya-satelit-na-sssr

ГЕОРГИ МАРКОВ: „ХОДЕНЕТО НА БЪЛГАРИНА ПО МЪКИТЕ“

Да държиш в ръце нова книга на Георги Марков през 2016-а е част от чудесата на великолепния й автор. Физически го няма вече близо 40 години, а нови и нови слова, невидели досега печатарска машина, блясват пред погледа на читателите. Слушателите му по радио „Свободна Европа“ и „Дойче веле“ са ги чули доста отдавна. Но много от тях вече ги няма... Чудо е, че Георги Марков продължава да говори на оределите българи дори от Горния свят, от Небесата. С надеждата да внесе просветление в душите им, дано спре самоубийството на българския дух... Да каже силно „Не“ на саморазправата на простащината с умния, но заспал народ.

Има стар апокриф от 10. век „Ходене на Богородица по мъките“. Там се разказва как Светата Майка пожелала да посети Ада, за да види защо и как се мъчат грешниците на Земята. Явил се архангел Михаил и придружени от серафими и херувими и 400 ангела /по 100 от 4-те посоки на света/ полетели в трудната си мисия... Следват апокалиптични поучителни картини, добре познати на всеки мислещ и четящ човек. Смята се, че италианецът Данте Алигиери е почерпал сюжета на „Ад“ от това мистично пътуване, както и руснакът Фьодор Достоевски - цитира апокрифа в романа си „Братя Карамазови“...

А бъларският класик Георги Марков, който по професия е инженер, а не филолог, проявява отново изключителния си интелект, като създава апокрифа- задочен репортаж „Ходенето на българина по мъките“... С наблюденията си над една малка, но съществена подробност от житието в абсурда комунизъм – забраната на българина да пътува свободно по света. С въвеждането от народната милиция на режим да бъдеш одобрен или не за пътуване зад граница. А човешкото ти достойнство да бъде потъпквано от „мустакатия Нешо“:

 „От всичко най-трудно ми е да обясня на западни граждани защо хората у нас са лишени от правото да пътуват.  За здравия смисъл на западния гражданин това изглежда необяснимо, странно, нелогично. Защото в нормалните човешки страни подобни ограничения са наложени само на престъпниците. А очевидно трудно е да се приеме, че една власт третира собствените си граждани като престъпници или най-малко като потенциални престъпници..."

Премиерата на „Ходенето на българина по мъките“ от Георги Марков, на 07.09.2016, в книжарница „Гринуич“

Режисьорът Асен ШОПОВ: „Държавата, която уби Георги Марков, е същата.“

Георги Марков - „Ходенето на българина по мъките“- есета, част 3, непубликувани досега 2016-а! Вече в добре оформено, интелигентно томче. С други „ходения по мъките“ на комунизма в НРБ. След премиерата на книгата, на 7 септември, в София, книжарница „Гринуич“, попитах съставителя г-н Тони НИКОЛОВ, дали заглавието на есето и съответно на книгата е на автора или на издателството, да речем... О-о, въпреки лошото състояние на оригинала, защото е пътувало и по пощата към писателя Димитър БОЧЕВ, горе си е написано от машинката на Георги Марков, отвърна редакторът. Изключителен ерудит!

Любен МАРКОВ, братовчед на писателя:
"Сега излизат есетата, за които е осъден на 6 години и половина, както и заради това, че не се е върнал в България в законно определения срок, за който е имал виза.
Тези есета на Георги Марков са четени от 1971 до 1978 година по „Дойче веле“. Аз ги донесох със себе си още през 1990 година, след като се върнах от Англия.
Занесох 20 или 30 от тези репортажи в „Свободен народ“, във „Век 21“, в „Демокрация“ също, но нищо никъде не излезе..."

Световния хуманист, писателят Георги Марков, изключителният ерудит, на 11 септември 1978 г. напуска тленното си тяло в болница в Лондон. Само на 49-годишна възраст. Унищожен физически от враговете си. Но продължаващ да говори с лека насмешка, но с топлина и много добро, високо от Небесата. Като един от ангелите край Св.Богородица в полета й над човешките пороци. И да върши чудеса за измъчените си сънародници, които все още ходят по мъките.

Горе: На всеки 11 септември в църквата „Св. Илия“ в кв. Княжево – София, близки, приятели, читатели на Георги Марков правят помен за убития от ДС писател. Сн. Мариана Цонева

Момчил ПОПОВ

ДЕН НА НАЦИОНАЛЕН ТРАУР – ДЕВЕТИ ДЕВЕТИ, 1944

 

Завихме паметника на съветската армия в София с  огромен черен флаг!

И се снимахме пред него. Както е ред и му се полага! На приближаване един от нас, с черния флаг в дясната ръка, размахваше с лявата и среден пръст срещу шмайзера на поробителя.
 Между портретите на част от невинно избитите 30 000 души след „светлата дата“, а сетне 300 000 репресирани българи от Червения терор. Това е официалната статистика! Като добавим и невинно разкатаните им семейства, цифрата става умопомрачителна – 1 милион българи, зачеркнати от комунистическия терор. При 6 милиона жители в момента...

Аз, докато все още мога да ходя, съм под черните знамена защото:
-Чрез дядо ми, баща ми и аз съм 3-то поколение „Враг на народа“, тоест белязан от терора на болшевиките по Девети девети. Че трябва да ме няма;
-Че имам досие на „Бивши хора“, тоест човек от калта на социализЪма, от 1962 година, тоест от 5-годишен съм клиент на Държавна милиционерска сигурност, от първия арест на татко и обиск в дома ни;
-Че след като баща ми емигрира в Канада през 1970-а, майка ми 3 месеца е била следствена в Централния софийски затвор, а след това – 1 месец в психиатрия;
-Че двама вуйчовци на баща ми в дните след „победния“ от СССР Девети девети са избити в Къщите на ужаса в Пловдив и София. И гробовете не им се знаят и до днес;
-Че дядо ми Георги, като царски офицер и Кмет на селище в Новите земи, е съден от т.н. народен съд и е обиколил няколко концентрационни лагера в „светлата“ ни родина НРБ. Шест месеца след раждането ми е починал. На последната снимка изглежда като скелет – както повечето преминали през ада в Белене;
-Че дядото на съпругата ми, комунист – идеалист, е застрелян от своите си на самия Девети-44 по нареждане на комисарите от НКВД в България. Бил е свестен, мислещ човек. Оставил е три невръстни сирачета;
-Че повечето паметници, храмове и улици в центъра на София са руски, а не български...;
-Всички оцелели са сринати физически и размазани психически от масовия терор на комунистите-сталинисти за дълги години напред. Преследван като престъпен режим от цяла цивилизована Европа, та дори и в БГ-то от 2000 г. официално. Ама само на книга...

На стълбите на каменното струпище на позора, друг от нас любезно предупреди политическата каста на Дунавска България в момента... Ако до 12 месеца не изпълнят наглите си лъжи-обещания, този символ на терора и робството не бъде премахнат, Гражданското общество на България по Света, което все още съществува, ще се погрижи да срути стърчилото – срам за цивилизована Европа и Света. Резил на свободните, обаче разменна монета за наведените потомствени лакеи.

На утрината от тролея видях венци и червени лозунги и 5-6 стари хора пред бутафорния монумент на комунизма. По обед любезно бяха разкарани от служителите на МВР и нашето шествие – на хора със сълзи в очите, беше охранявано, както си му е редът. На цивилизовани, мислещи хора.

Догодина датата Девети Девети ще е Ден на национален траур. И всичките паметници на съветски терор ще ги няма из земите на Дунавска България!

Защото снимките ни от днес на траурното шествие и поклонение пред жертвите на комунизма въобще няма да интересуват внуци и правнуци. Ще ни търсят разпилени по планетите, за да им разкажем... Защото ако „умниците“ – политици карат така, ще изчезнем.

Щото в БГ-то темата комунизъм е Табу. По икономически – мародерски интереси и причини.

 

 

 

 

 Текст и  фотографии: Момчил ПОПОВ

ЗАЛА "ПРОФ. ПЛАМЕН ЦВЕТКОВ" В НБУ

Проф. Пламен Цветков, 1.02.2014

От днес, 11 Май 2016 г., аудитория 214, 1 корпус в Нов български университет - София, ще носи името на проф. Пламен Цветков, д.н. 

Департамент „История“ отбелязва делото на големия български историк и с представяне на т. 4 от 5-томната поредица на проф. Пл. Цветков „Под сянката на Сталин и Хитлер“, с лектори доц. д-р Веселин Методиев и проф. д-р Христо Тодоров.

В учебната зала 214 „Проф. Пламен С. Цветков“ ще бъдат изложени негови лични вещи, документи и материали, предоставени от семейството му и департамент „История“, свързани с неговия живот и творчество.

Проф. Пламен Симеонов Цветков (1951-2015) e един от първите преподаватели в департамент „История“ на Нов български университет - хоноруван от 1994 г., а от 2001 г. щатен преподавател. От 2002 г. е професор по нова и най-нова обща история в НБУ. Научните му интереси са насочени към политическата и дипломатическата история на България, Балканите, Европа и света през ХХ век, както и към ранната история на българите, и по-точно към проблема за тяхното потекло.

Автор е на повече от 20 монографии, книги и брошури; над 80 научни студии и статии; над 350 публицистични материала, като специално място в публикациите заема двутомната му работа по балканска история от българска гледна точка, публикувана в САЩ през 1993 г., двутомната история под наслов “Европа през ХХ век”, публикувана през 2002–2003 г. в НБУ.
Издадена е и поредица от книги на тема „Болшевизъм, националсоциализъм, фашизъм“, за средните и малките държави в европейската политика в навечерието на Втората световна война, както и трудовете „Народностно потекло и национално самосъзнание” и „Светът на мегамитовете” (изд. НБУ).

Последното му впечатляващо издание в 5 тома носи заглавието „Под сянката на Сталин и Хитлер“. Предстои отпечатването на последните два тома в издателството на НБУ.

Към 2015 г. проф. Пламен С. Цветков е член на Американската историческа асоциация, на Академията за политически науки (САЩ), на Българска асоциация на Фулбрайтовите стипендианти; главен редактор на сп. „Известия на Българска орда“.

През 2007 г. проф. Пламен С. Цветков е удостоен с медал от Нов български университет за най-добър преподавател на годината.

Авторитетен учен и преподавател проф. Пламен С. Цветков образова поколение от млади хора, които биха могли да продължават изследователското му дело, в премисляне и осмисляне на редица процеси от историята на модерното европейско време и демократични промени в нашето съвремие.

Неговото семейство предостави личната му библиотека като дарение в библиотечния фонд на НБУ, както и неговите книги.

Създаден е и виртуален УПИЗ към департамент „История“, който ще носи неговото име, с главната задача да развива и подпомага научно-изследователската дейност, особено на млади изследователи и докторанти.

Източник:www.history.nbu.bg/bg/aktualnohttp://www.history.nbu.bg/bg/aktualno/naimenuvane-na-auditoriq-214-1-korpus-na-imeto-na-prof-plamen-cvetkov-d-n-i-predstavqne-na-t-4-ot-5-tomnata-poredica-na-prof-pl-cvetkov-pod-sqnkata-na-stalin-i-hitler!7749

ПРЕМИЕРАТА ОТ 2015-а

На 21 април 2015, в Градската библиотека на пл."Славейков" в София, проф. Пламен Цветков представи новата си книга, 2-ри том "Под сянката на Сталин и Хитлер".
Събитието бе почти засекретено - без предварителна разгласа, без афиши, без представители на "четвъртата власт" - медиите, само сред упорити, но верни търсачи на истината...
А книгата е колосален труд на световно признат автор.

Фотографии: Георги-Момчил ПОПОВ

БГ ИСТОРИЯТА – НА ПРОМОЦИЯ

Близо 50 000 посетители на Националния исторически музей – за 3 и 4 Март 2016! Чудо!

Племето е живо, въпреки и много бедно и окрадено… По 10 лв на калпак трудно можеш да прежалиш, но когато е Ден на отворени врати… Е, и аз със семейството си бях в бившата резиденция на комунистическия сатрап в Бояна. Преодолях отвращението си и…

 

Още на паркинга започнаха изненадите. Стълпотворение от хора, баби, свекърви, внуци, гледки на госпожици, влюбени, наперени ергени. Вървят и не вдигат патардия. Селфират се, таблетират се, снимат челядта. Някои дечица веят знамето, дедовци правят мъдри изказвания… Блъсканица за познание!

Хубаво на душата, тъжно на сетивата. Една бяла дама влиза в залата с тракийските съкровища и вика на дружката си до нея: „Тука Тато приемаше посланиците!”, а другата пустосва „Море, Господ  да ги убие!”…

Не му е тук мястото на НИМ – лъха на гнило, на кирливи комунистически куртки и фуражки, пропито е с мирис на „Балкантурист”, нашлякано е със соц-реализъм от „академици” по стени и фоайета. А архитектурната мрамор на централната зала силно наподобява римска баня, само че в сиво и сенки, и басейнът „изтича” през стълбище към парка… Идеално място за Музей на комунизма.

А великата история на БГ трябва да заеме сградите в Ларгото – ЦУМ, Партийния дом, Мин.Съвет и прочие, каменяк, струпан нарочно точно върху нея …

 

Ако не беше промоция, колко ли хора щяха да са тук?! Всяка събота и неделя трябва да е Ден на отворени врати.

Текст и снимки: Момчил ПОПОВ

„КАТО АГНЕТА СРЕД ВЪЛЦИ” - 1952

Реквием за жертвите на комунистическия терор Блажени Мъченици Епископ Евгений Босилков и Свещениците Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков

Пиеса за „Процеса срещу католическите свещеници”, разстреляни от комунистите в София, 1952. Режисьор: о.Паоло Кортези. По повод 115 години от рождения ден на Блажени Евгений Босилков – 16.11.1900, мъченически загинал за вярата на 11.11.1952 в Софийския централен затвор, заедно с  Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков.

Децата от Белене гостуваха на София, на сцената на кино „Влайкова” в петък вечер, 20.11.2015.

Вълнуваща театрална постановка, истинска, добра, мъдра, озарена от надежда, въпреки смъртта и насилието. По документи от досието на епископ Босилков, с точни факти, часове и мигове от житието му. Не креслива самодейност и „Елате ме вижте!” по балкански.

„Браво!” за един обикновен-необикновен човек, озарен от Бога – отец Кортези. Италианец, който се вълнува повече от българите за истинската история на България.

Текст и фото: Г-М. Попов

МЕЖДУНАРОДЕН СЪД ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НА КОМУНИЗМА

Осем източно европейски страни предлагат създаване на международен съд за престъпленията на комунизма

24.8.2015 г.,Талин

Седем страни подкрепиха предложението на Естония за създаване на специализиран международен съд за престъпленията на комунизма, предадоха информационните агенции.

В неделния ден в естонската столица Талин се проведе международната конференция „Криминалното наследство на комунизма и нацизма", посветена на европейския Ден за почит към жертвите на сталинизма и нацизма, който се отбелязва на 23 август.

Представители на министерствата на правосъдието на Естония, Латвия, Литва, Полша, Чехия, Словакия, Унгария и Грузия излязоха със съвместно изявление за необходимостта от разследване на престъпленията на комунизма и създаване на специализиран съд за това.

Участниците във форума взеха решение да бъде сформирана група от експерти за реализиране на идеята.

Ден по-рано - на 22 август, естонският министър на правосъдието Урмас Рейнсалу огласи предложението за създаването на специализиран съд със статут на междудържавен орган, който да разследва престъпленията на комунистическите режими.

„Ние трябва да изнесем престъпленията на комунизма, да бъдат оценени на международно ниво и заедно да ги осъдим. Днес престъпленията на комунистическите режими не са от компетенциите на нито един международен съд." - коментира Рейнсалу.

По думите му, осъждането на престъпленията на комунизма е необходимо заради паметта на неговите жертви и новото поколение европейци трябва да направи така, че тези престъпления да бъдат осъдени./news.bg

Снимка: Спас Ташев 

ПРАЗНУВАХМЕ НАЦИОНАЛНО - 3 МАРТ 1994

- Из поредната ми непубликувана книга  „СИНИЯТ БАСТУН /лутанията на един грешник из Райската градина на грешниците/ ” – Есета, писани на деня, в който са се злополучили

 От Момчил ПОПОВ

На този ден президентът се пошегувал, че превърнал рожде­ния си ден в национален празник. В тесен, интелектуален кръг. Но телевизията улови "шегата" му и я пръсна над цялата "празнуваща" страна.

Празнуваше българинът в новия си кат анцунг, купен за по­следно преди пет -шест години.

Празнуваше човечецът пред сухите чешми и пълните легени в смърдящите, но устремени към демокрацията тоалетни.

Празнуваше българинът по кварталните опашки за хляб сред търкалящи се кашони и боклуци под липсващите национални фла­гове. Споделена радост грееше от очите му за новите цени на хляба.

Празнуваше за предстоящата актуализация на градския тран­спорт (по-конкретно и единствено цените на билетите).

Празнуваха пенсионерите с новите цени на парното, които съвсем ще ги отучат от вредния навик да се хранят.

Празнуваха шофьорите по новите, демократично разорани шо­сета.

Празнувахме, че за пет години икономически се наредихме отзад напред първи. А отпред назад - след Албания.

Празнувахме драстично нарасналите случаи на туберкулоза.

Празнувахме в умиление новия отрицателен демографски  ба­ланс.

Празнувахме новата наркомания и страшната безпътица из българските училища.

Празнувахме, че жизненият ни стандарт е 30 пъти по-нисък от този на развитите страни.

Празнувахме, че 80 на сто от българите, тоест б милиона и 400 хиляди човекоединици сме под социалния минимум.

Въобще, голяма и всеобща веселба падна на националния ни празник - рожден ден на президента Желев. За другия 3 март обаче властите да се поправят. Да не ни държат его-умислени по кухните над чиниите боб, а да ни съберат на едно стадионче - с флагове да ваем Неговия лик. Както правилно постъпва колегата Му от Изток, Новият Велик Кормчия Ким Чен Ир.

Момчил Попов, „Празнувахме национално”, 1994

НА УХО ЗА ЩАЗИ, БЕРЛИН 1989

25 години без Берлинска стена

От Момчил ПОПОВ
Като страшна приказка ми прозвучаха откровенията на домакинята ни в Берлин през пролетта на 1989 година. Беше католическият Великден и естествено бе да отидем на църква. Да не объркам превода, в St-Hedwigs-Kathedrale... След великолепната служба спрях на стълбите отвън и предложих да се снимаме за спомен. А тя с шарещ усмихнат поглед ми подшушна: снимани сме вече от милицията, бъди сигурен. Нещо се погнусих и закрачих по площадчето, видяло аутодафето на Хитлер. Полунашега, полунасериозно попитах дали не се шегува. И тогава съвсем шепнешком чух следната история.

Тук, на Унтер ден Линден, близо до Бранденбургската врата са посолствата на Щатите и Съюза. Неотдавна имало седяща младежка демонстрация. Със запалени свещи в ръка жадуващите правда хора направили жива връзка между двете посолства. Сиреч, като не можете да се погодите, ние ще ви помогнем. Организаторите се изхитрили да поканят предварително всички чуждестранни кореспонденти. И така вързали ръцете на милицията (тогава не знаех, че на това в ГДР му викали ЩАЗИ, звучи ми като чудовището Неси).

Нашата домакиня имала близък на служба в тайните служби. Та от него: хода на акцията. Младежите връчили петициите си за правата на човека и седели докъм полунощ, когато чуждите журналисти си тръгнали. Дочакали мига за действие, оперативните момчета набързо намели демонстрантите по превозни средства и хайде у кауша. Там без много питане ги изправили с изправени ръце и лице към стената. До сутринта. Имало сред младите и едно бременно момиче, вече да ражда или месец-два преди това. Над него се смилил близкият на домакинята и го поканил да седне. То гордо отказало... Гледал докъм сутринта, когато разкрачът и вдигнатите ръце омаломощили бъдещата майка. И бременното момиче (с дълбок поклон и извинение към достойнството му!) се напикало и свлякло на пода... Трогнал се "оперативният", та се изпуснал после в разговор.

Исках да напиша за някакъв учен пътешественик от Хумболтовия университет, но ме отклониха с твърдението, че не е надеждна личност и не може. Какво значи това? Ами подал си е документите за заминаване в Западна Германия.

Не можах да вляза в катедралата "Николай Кирхен", защото била опасна и заключена. Но тя скоро е реставрирана, не вярвам гредите й да паднат, доста наивно се учудих. И пак на ухо: берлинските младежи се събирали тук да говорят за демокрация, та за по-сигурно - ключ!
От 240 метра височина - тази на телевизионната кула в Берлин, хората по Александър платц изглеждат по-малки и от печатни букви в досие. Снимах ги през пролетта от платформата за наблюдение на 204 метра, а на 9 и 10 ноември същата година "малките" берлинчани удушиха чудовището Неси. Докато властта си е още у тях - тоест суверена, юрнаха се, разбиха щаб-квартирата на ЩАЗИ и изхвърлиха миналото си през прозорците. После, без да сядат, се напиха с йодлери, псувни, горещи наденички и бира.

Върнах се и написах за "Пергамон музеум"... Ако тогава си бях позволил да оставя тези неща на лист, можеше да загазя. Но не това е най-важното. Трябваше ми цяла година и нещо да се престраша...
Дано изживявам края на страшната приказка.

.....
П.П. Публикувам за пореден път картата на Желязната завеса - розовата линия през цяла Европа. От нея ясно личи, ЧЕ ТРИ ОТ 4-те ГРАНИЦИ НА НРБ БЯХА "БЕРЛИНСКА СТЕНА" и нас – българите, пряко ни засяга.
Горе: Момчил Попов пред Берлинската стена месеци преди събарянето й - огражденията и караулките около Бранденбургската врата, април 1989 г., Берлин, бивша ГДР.

Момчил Попов,  „Ерос и Потури“, София, ИК "Черноризец  Храбър", 1996.
http://liternet.bg/publish22/m_popov/eros/content.htm

КИЛИЯТА „СЪРП И ЧУК” 3

В дните на червения терор за установяване на „работническо- селска” власт в България веднага след 9.09.1944 г. в мазета, килии, стаи за разпити на „народната милиция”, после по лагери на смъртта, затвори, каторги много достойни българи са намерили смъртта си, въпреки своята праведност и невинност. Физически унищожени по най- садистичен начин, повечето от мъчениците на комунизма не са получили последна почит и молитва. Поели са пътя към Вечността угнетени, омерзени, гневни на човешкия род... И с право! С тази книжка ще се помолим за душите им. Мир и Светлина, най-нови Мъченици на България!

Съдържание
ГЕНОЦИДЪТ НАД БЪЛГАРИТЕ - От. Проф. Пламен ЦВЕТКОВ
МЕРЗКО КОЩУНСТВО С ЕДНА ВЕЛИКА СВЕТИНЯ - Послание от Софийския митрополит Стефан, водел литургията- опело по време на кървавия атентат в църквата „Св. Неделя” на 16 април 1925 г. 
ПРЕБРОЙТЕ КОЛКО ИЗБИХТЕ НА 9 –ТИ ! - От Христо МАРКОВ
„КЪРВАВИЯТ ЧЕТВЪРТЪК” – ЕДНА ЧЕТИРИГОДИШНИНА - Из „ Бълг. Свободно слово”, 1.02.1949 г.
РАЗСТРЕЛ, 5 МИЛИОНА ЛЕВА ГЛОБА, КОНФИСКАЦИЯ НА ЦЯЛОТО ИМУЩЕСТВО, 1945 - От Георги-Момчил ПОПОВ
РЕКВИЕМ ЗА МАРА РАЧЕВА - Из вестник "Народно земеделско знаме, 1992 г. и архива на журналистката  Румяна УЗУНОВА, Радио „Свободна Европа”, 1990 г.
КОНЦЕНТРАЦИОННИЯТ СВЯТ - От Владимир СВИНТИЛА, Из сборника "Българският ГУЛАГ. Свидетели.", Сф,1990 г.
ВРАЖДЕБНАТА МЛАДЕЖ - Из строго секретен доклад на Държавна сигурност за агентурно- оперативната работа по враждебната младеж към 30.06. 1957 година
СЪВЕТСКИЯТ ФЕОДАЛИЗЪМ - От Георги МАРКОВ
ПЕТЪР МАНОЛОВ, КАКЪВТО Е - Разговор с Екатерина и Момчил ПОПОВИ, 1994
ОТЕЦ АМБАРЕВ – ЖИВОТ В ИСТИНАТА - От Христо МАРКОВ
ЕВРОПА, БЪЛГАРИЯ И ПРИСЪДАТА НАД  КОМУНИЗМА - От Алфред ФОСКОЛО, Реч на конференцията "Международно осъждане на комунизма", Брюксел, 2004 г.

По повод 70 години от преврата на 9 септеври 1944 г. и 25 години от падането на Берлинската стена.
Помнете невинните жертви!

Електронният сборник Килията "Сърп и чук" - Кн.З
може да изтеглите оттук
https://decommunization.files.wordpress.com/2014/09/kiliya-book-3-fin-n.pdf

СИНИЯТ БАСТУН

На деня ОСТАВКА - 23 Юлий, Четвъртък, Лето Господне 2014-о Сл.Р. Хр.

Усмихнат, добър, любезен – така са ме учили вкъщи... С една малка грешка обаче: в страната, където вълшебните думички „ако обичате”, „благодаря”, „моля” са проскубани гарги. Тоест, дори и да ги чуеш случайно, те са изгракани през зъби, с мръсно око, под вежди. Особено през последните година-две из земята Българска, когато най, ама хич непознати те гледат така укорно, сякаш им дължиш нещо. А аз обичам и предпочитам усмивката. Ама не!

Грешен си се родил, роб си по подразбиране, трябва да се смириш и да наведеш очи. А ние ще те гледаме строго и надменно. И ще те стрижем до голо, колкото ни хареса... Защото никой не ни държи сметка и не ни пука за вас – популацията електорална... Защото сме петолъчко-избраните, защото сме бивши лакеи, келнери, масажисти на съветските велможи! А ти си един пършив, образован и любезен гражданин... Ние ще те конвоираме, ще те ограждаме с решетки, ще пазим синовете и внуците на съветските велможи да си крадат на воля, а ти ще си мълчиш...

 

Е, свърши се! На 405-я си ден, на датата 23 юли 2014-а , годишнината от окървавените мелета в „Нощта на белия автобус”, в последните минути на последното комунистическо правителство Протестът пред Министерския съвет изрева с цяло гърло:

"ВИЕ СТЕ ПОЗОР! ОСТАВКА И ЗАТВОР!".

Новината се разнесе на часа 18. По новините казали – така е. И на Жълтите павета пукна шампанско. И радост бе, и крясъци до Бога френетически.

Та тръгна Протестът да поздрави правителството вече в оставка под прозорците Му лично с любезното „Довиждане!”. С някои подвиквания, развята над хората синя лопата за риене на отпадък, със знамена и лозунги. Приповдигнато, но мирно... С доста побелели вече глави като моята.

Но нещеш ли, от малката уличка „Сердика” покрай рехавата задрямала на сетно слънце метална кошара около герба, входа и знамената пред МС тръгна друга навалица. Униформена, в сиво-сииньо и жълти жилетчета – много! И от микробуси през служебния вход на Партийния дом – също... И кошарата бе напълнена с полицаи. От тия, намръщените, дето ги помним от цяла година трамбоване по Жълтите павета. 

Отпратиха радостта – спокойно и методично. Но като тръгнахме към Парламента, тръгна и реката сиви фуражки край нас. И през 5 метра полицай на пост. И заблудени групи туристи се спират, пулят се, снимат... Тъжна работа... Но само до Коня на Руския император. Там кошарата около Народното събрание бе дегизирана като гъста трева. Усмихната гъста трева от служители на реда. Един ред отпред, един ред отзад... Цели 405 дни! Пазят красивите тарикати вътре, тоест власт – получилите... Усмихнати представители на суверена усмихнато завардили „представителите” на суверена от самия суверен около железната кошара, сиреч нас. Техните работодатели...

И както си бърборехме нещо през радостните крясъци наоколо, нашата Нинка Комитка взе, та седна на жълтите павета... Просто култовия кадър бе в ръцете ми - 1 ГОДИНА ОТКАКТО Я ВЛАЧИХА ПО ПАВЕТАТА СЪЩИТЕ СМЕХУРКОВЦИ ОТЗАД ОГРАДАТА. В окървавената от полицията „Нощ на белия аавтобус”... Но за да има щастлив ХЕПИ ЕНД, й казах, че в момента прилича на Русалката от Копенхаген... Че Жълтите павета са нейният трон на честността. И то си е така - хубавите хора греят винаги.

А аз, любезният, но намръщен по неволя от наглост, глупост, алчност и безхаберие, се снимах за спомен на фон „Народна обич” – около 200 усмихнати полицаи. Подпрян на син чадър, всъщност бастун. 

 

 

Кривият син бастун, на който опитвам да се подпра през последните 25 години. Синьо като небето, свободата и тем подобни глупости в най-бедната и окрадена държавка в Европа.

Синият бастун, в който лека-полека се превърнах аз. И двата милиона и половина прокудени от наглеците в родината ни. По Свободния свят, където „ако обичате”, „моля”, „извинете” са естествена човешка потребност...

П.П. В официалните изявления на тарикатите от Парламента на следния ден не се чу нито дума за благодарност, строг поглед или поне псувня по хората от Протеста, тоест нас... Ние, тоест над 80% от българските граждани, които не одобряваме политическата система в момента. За сметка на това сериозните световнии медии „Ройтерс”, „Ню Йорк таймс”, СНН, Бибиси и пр. започнаха НОВИНАТА ЗА ОСТАВКАТА именно с нас – здравомислещите и взискващи хора. За което им благодаря!

А от филиала на Протеста чак на Тихи океан, в Сан Франциско, честни братя българи развяха трибагреника и лика на Апостола на свободата Василъ Лъвский:

„ВСЕКИМУ ЩЕ СЕ ДЪРЖИ СМЕТКА ЗА ДЕЛАТА!”

Момчил ПОПОВ

БЕШЕ СТРАШНО ДА СЕ СТОИ В ПАРКА

Valentina Marinova, 8 май 2014, София
Днес видяхме едно прекрасно светлинно шоу на ?#?ПСА?, с невероятни послания като: Това е "паметник" на лъжата; България не беше освободена, а поробена; Това е "паметник" на престъпния комунистически режим; Русия нарушава международните закони и заплашва Украйна и др. Това на фона на българския и европейския химн. Но видяхме и още нещо. Десетки охранители на това каменно чудовище, което трябва тази нощ да бъде опазено за утрешния Ден на победата. Освен голямо количество цивилни и униформени милиционери имаше още цял бус от младежкото БСП и група от движение "Че Гевара". Само чакаха да приключи събитието и почнаха да обикалят като коптори около чудовището и да обсъждат на висок глас имена на хора, доста агресивно. Такова чудовищно "пазене" на #ПСА е безпрецедентно. Беше страшно да се стои в парка. Другарки и другари, както днес правилно са написали неизвестните художници на другия паметник в кв. "Лозенец", не се мъчете. Ще ползваме други места, където да изказваме и показваме солидарността си с държавите, които са потърпевши от руската агресия. Специални благодарности на Emil Machikov и Tzvetelina Ina Sarbinska за страхотното преживяване. Чакаме снимки. Благодарности и на всички други, които са съдействали създаването на това чудесно събитие.

OFFNews, 9 май 2014, София
Близо 1000 отбелязаха Деня на победата пред паметника на Съветската армия.

КАРЦЕРЪТ

Из "Записки за българските страдания 1944-1989" - част 1, Стр. 21/282

Петко ОГОЙСКИ
Цветан ме подбра надолу по стълбите и ме вкара в някаква баня.
- Абе, момче, каква ти е файдата да мълчиш и да не казваш, когато загубиш здравето си, когато излезнеш оттук сакат и негоден за нищо? - редеше той, като заключваше.
Отдолу мозайка, стените с фаянсови плочки, душ нямаше, но някъде високо към тавана от една затапена тръба съскаше тънка струйка вода и поръсваше като с прашец цялата два на три метра баня. На пода имаше около един сантиметър постоянен пласт вода...
Първоначално не си давах сметка за ужаса, който имаше да изпитам тук. Банята имаше едно високо поставено прозорче, което се оказа почти до краката на постовия милиционер при входа на неизвестната за мен сграда. Там идваха хора, преди всичко жени, и питаха за този или онзи арестант.
- Не знам! Нищо не знам!- отговаряше милиционерът.- Има си началства,них питайте, ако ви приемат.
- Ама не ги знаеме, бре - вайкаха се някои. - Те нощеска мою го взеа и какво ще става не знам. Деца реват дома, а я о да чина?
- Кой какво е дробил, да си го яде! Яс немам право да го изкарам - обясняваше постът и замълчаваше.

Понякога се заварваха по няколко жени, здрависваха се като познати, оплакваха се или се хвалеха за нещо си.
- Боже, боже свао, ваш Моно бил лицумер - фъфлеше някаква, като че ли беззъба баба.- Па и форма му дали, ма?

Това обаче беше първият и донякъде вторият ден от моето пребиваване в банята карцер. Все още стоях и се мъчех да се гуша в ъгъл, дето си внушавах, че водната струйка не ме засяга много. На третия ден вече усетих, че съм мокър до кости, краката ми се подгъваха, без да искам. Макар да не усещах глад, виеше ми се свят от слабост. В единия ъгъл имаше парче от тухла половинка, но твърдо изпечена.

Седнах на една кълка върху нея, за да не седна във водата. След час-два поместих от другата страна, докато до другия ден така ме заболя мястото на бедрата, като че на рана сядам. Но и нямах вече сили да стоя. Започнах да чукам по вратата. Никой не идваше, никой не се обаждаше. Знам, че милиционерът на входа ме чуваше, но си мълчеше. Седях вече долу във водата, опрял гръб в ъгъла. Бях в някакъв постоянен полусън и като че се възнасях някъде нагоре, нагоре... Освен честото уриниране, никаква друга нужда не усещах, само в полудрямката ми се привиждаше разчупен топъл хляб, средата му изпъкнала така и парата погалва ноздрите ми. Посягах да го взема и като усетех ръката си във въздуха, се стрясках. Не съм ли вече откачен, побъркан, си задавах почти гласно въпроси и се надигах да чукам.

Опитвах да махам с ръце и крака, да дишам по - дълбоко, но ръцете ми не се подчиняваха. Разголих бедрата си и видях, че от кисненето във водата там е така бяло и подпухнало, сякаш са варени. Късах цели парчета и не чувствах болка. Поради прозорчето, дните тук мисля, че отчитах, беше вече седми ден, когато започнах да викам на самия милиционер на входа:

- Ало-о, другарю милиционер, тука ме забравиха. Кой ше отговаря, аз загинах от глад и вода тука...
Той дълго си мълча, но на осмия ден, когато гласът ми беше вече и плач, преминаващ в рев на умиращ, се обади:
- Какво искаш, бе? Аз само външни посрещам, вътре се не бъркам. Има си началства, кой те е турил там, него го търси.
- Ама нема никой, забравили са ме-е-е - ревях аз и вече не му давах мира.

В такъв момент чух, че някой влизаше, и аз извиках още по-силно. Той надникна от прозорчето и си отмина. След малко някой отвори вратата и известният ми вече Цветан се показа на нея.

- Какво искаш, бе, момче? - рече той и допълни - Подпоручикът е в София и ние нямаме право да те отваряме.

Зад него се подаде старшината Иван Костов и също допълни:
- Отиде да доведе Хитлер, да правите очна ставка...

- Ония от Сливата чакат Хитлер, на тоя ще дирим Никола Петков. При него ще го пратим
изглежда... - поправи го Цветан и ми хвърли един комат хляб.

Аз инстинктивно скочих да го хвана като кученце, но се строполих във водата... Грабнал хляба с двете ръце, го натисках към устата си. Не бе много твърд, но се оказа, че зъбите ми не могат да дъвчат, болят и се клатят. От устата ми потече кръв. Изглежда от осемдневния глад бърните и устната кухина така са се изнежили, че допирът до хляба ги разкървавява.

- Глей, глей как се бори със хлебо! - каза старшината.
- Дай да бегаме, че не мога да гледам повече - отвърна Цветан и затвориха вратата....

Петко ОГОЙСКИ
Стр. 21/282 - част 1
Трите части на "Записки за българските страдания 1944-1989" може да прочетете и изтеглите оттук:
http://diktaturata.bg/index.php/2013-08-01-14-02-55

13-та ГОРДОСТ

Според тая брошура, натикана неделно в пощенската ни кутия, паметникът на съветската армия е 13-та гордост за „21 века в 2 км София”. Четиринадесетата е „Музеят на великите българи” на открито, който украсявал алеите на Борисовата градина – най-големия парк на София (в творението „гарниран” със снимка на паметника на Ив. Вазов ул. „Раковска”, пред... катедралата „Света София”). „Музеят на великите българи” в и досегашния „Парк на свободата” – наситен и „освежен” през 1950-те със статуи на комунистически терор – каскети, шмайзери, съветски инженери, звеноводки, юмруци, изкривени от злоба физиономии... И до ден днешен! Първата забележителност е „Западната стена на града и Католическата катедрала”, а „Центърът на Антична София” (какъвто няма, а може би е този на Антична Сердика) благосклонно е заслужил №5. Пак според хартийката, по програма „София и югозападен регион – кандидат за Европейска столица на Културата 2019”...

Човек да махне с ръка, ако небрежното осчетоводяване чрез изобретението на Гутенберг е дело на неук, самороден гений. Но и отпред и отзад на печатното творение стои герба на София и надпис: „Издаден с финансовата подкрепа на столична община, Програма Европа, 2013 г. и се реализира в подкрепа на кандидатурата на София и югозападен район (?!) за Европейска столица на културата – 2019 г.”. Тоест, пак с измъчените левчета на БГ гражданите, кандидати за култура.

Нещо като галерията в прослава на Тодор Живков и социалистическия реализъм, издигната наскоро срещу 5 млн. лева в югоизточния район на София пак с нашите парици...
След като снощи забележителност № 13 бе оградена с колчета и надписи „Пази се от падащи предмети!” към тази култура №13 ще трябва да се добавят и каски за посетителите. Въпреки добродушното извинение на авторите, че „Паметникът на съветската армия, влязла в България през 1944 г. е един от най-спорните в София”. ( Да, оспорен е още в началото на 1950-те от самите му автори- принудителни създатели.)

За допечатването самодейците могат да добавят и една БГ поговорка: „Роди ме, мамо, с късмет, пък ме хвърли на паркет!”. Дали над столицата на Република България ще стърчи автомат на съветски окупатор или бензиноколонка на руския император, не е важно... Истината е във фактурите, иже назоваемая от Алеко „келепирецът”.

21-10-2013: Гордост №13 вече  с метална ограда околовръст и с предупредителни табелки: "Влизането забрането" и "Внимание! Опасност от падащи предмети". Сн. Нина ДЕНЕВА

П.П. Току-що ми връчиха тържествено хартийката, разпространявана "безплатно" и в Софийското метро... Радост!/МП/

Bulgaria is not a soviet mad house

 Фотореепортаж: Нина ДЕНЕВА

"Не искаме руски шмайзер да стърчи над главите на българските деца", "Вдигайте си чуковете", "Мумиите в музея", "СвобоДА или СССР", "България не е съветска лудница" -  16 юни 20013-та, поредният протест пред комунистическия каменен урод, именуван паметник на съветската армия в София. Знамената на Европейския съюз и България, надпис за алчни и сричащи само майчин език БГ политици: "Bulgaria is not a soviet mad house" /с любезна добавка и от мен - "..., нискочели говеда!"/.