На моето Кате, с което... вече 30 години сме заедно
Малко момиченце се гуши под завивката, мрънка на заспиване:
- Бабо-о, разкажи ми за Витоша пак...
С твърди като речни камъчета, но топли от слънцето думи старата почва да каканиже:
- Сега че се наспиме бърже... Утре че станеме рано... В едно торбе туряме домат, чушка, сиренце, хлеб... Фащаме Десетката и право на Земеделието... Оттам на рейсо и чак на „Златните мостове”!... Оно че е обед, че седнеме на една пейка и че се наручаме... На сенкя под големите борове. Там и по обед е хлад...
Все едно са музицирали в двата си тона прочутите Бистришки баби... Прозвучала е дрезгава притча за скромна мечта. Простичка и малка, точно обратното на помпозните времена на раждането си... Годините на пищните като цвят на тиква момичешки кордели, черни престилки и червени пионерски връзки, рапорти и манифестации, 1960-те. Красива детска песничка за „Лека нощ”... Момиченцето, което още не познавам, се муши под ръката на стара майка:
- Утре да идем на Симеоново, а? Мая се хвали, че баба й живеела там, на вилата...
- Добре, чедо... Утре че пойдеме на Симеоново... Само да видиме как се стига...
Баба Клаида и Катето заспиват бързо в къщицата си на Красна поляна. А от следващата вечер и Симеоново е включено в мечтите...
В онези години автобусите към източните села под Витоша тръгваха от площадчето пред Строителния техникум „Христо Ботев”. Точно така, острани на стадион „Левски”. Поемаха нагоре към Дървеница, Симеоново, Бистрица и Железница. Дори в началото имаше отделен рейс до именуваното от шопите на кръвосмучеща тахтаба селце, днес престижен столичен квартал - Дървеница. Симеоново бе някак си междинна спирка за туризъм и през 70-те. Тогава с по някоя друга китара и съученичка - бледа комсомолка ходехме да се снимаме и плажуркаме на двете изкуствени езера между боровете. Тези, веднага над покривите му, на голямата слънчева поляна...
Докато в началото на 1980-те не пое към хижа „Алеко” бленувания от Иван Вазов „феникюлер”. И бившето, съвсем смотано допреди стотина години селце Бейлер чифлик стана международно...
От Симеоново се откриват лични гледки към Софийското поле, но очите, душата, сърцето запяват тогава, когато се качиш в една от кабинките на Симеоновския лифт. В мига, когато „един финикюлер, гърмящ по хълбоците на Витоша, улесни пътуването ни до гърба й, каква дивна наслада за очите и душата, какви рояци поклонници на величието и непостижимото ще се затичат към върха, към пригръбначния гръб на славната планина."
Тръпка, атракция и удобство е „финикюлерът" - фантазия от ХІХ век... И за 1983 г., когато бе построен и пуснат в експлоатация, това си бе грандиозно транспортно съоръжение: преодолява разлика във височината от 1076 м, има дължина 6270 м и капацитет 1500 души на час. От хижа"Алеко" друг лифт води към м. Резньовете, а след това... пеша към Черни връх... И обратно към Симеоново, „на сенкя под големите борове”...
През 1878 г. достолепният и прославен генерал Гурко подарява гръмкото име „Цар Симеон Велики" на най-младото населено място край Витоша - Бейлер-чифлик.
Въпреки че днешният софийски квартал Симеоново се смята за едно от най-младите селища под Витоша, землището пази следи от древна история, неразчетени докрай, но говорещи краасноречиво. Зад църквата „на центъра” са намерени останки от зида на някогашна крепост. По времето, когато селището се нарича Бейлер чифлик, цялата местност носи името Църква, а възвишението над селото се нарича Църквище.
Не само удобното разположение е привлякло някогашните заселници. Прочут бил лековитият извор, за който Павел Делирадев пише: „Този извор е най-близо до Витоша, но все пак е най-малко познат на софийските туристи. Намира се на стотина метра на изток от Симеоново, в ливадата зад Сапунджийското дере." Местното население е смятало извора за изключително лековит.
За някогашното селище говорят и другите имена, срещани около Симеоново: Демир капия (Железните врата), Стражата. През 1721 г. селището влиза в т. нар. Божков участък. Първенецът Божко бил началник на дервентджии и организирал охранителна дружина за безопасност на пътниците и търговците. Божко се ползвал и от подкрепата на населението, успяло да запази навици и традиции. Симеоново е име, внушено от остатъците на крепостната твърдина, подсказва службата му като бойница и подслон на „пътна полиция” още от Древността...
Селището става самостоятелна община през двадесетте години на XX век. По това време в него имало основно училище, а в центъра се извисявала църквата, носеща името на някогашния манастир „Св. Архангел Михаил". Със светеца е свързан и празникът-събор на Симеоново - на Архангеловден. Наблизо е паметникът на загиналите във войните за Отечеството. От 1961 г. е квартал на Голяма София.
С момичето, което вече се познавам, след много години пишем скромна семейна програма. В неделен ден на новото хилядолетие:
- Наспахме се бърже... Станахме рано... Опитахме се да откачим дъщерята от компютъра... Не мина номера... Сега ще седнем двамата на автомбила амтоматик и право на Витоша... На екскурзия, сред природата... Има едно кръчме над Железница, сервират чудно шкембе-чорба... И кисело мляко...
Банална приказка, но кулинарна, добротворна... Тръгваме. Но на левия завой към центъра на Симеоново зърваме композиция чудна, дори изумителна... Като че ли балон за въздухоплаване - огромна елипса, кацнала до тротоара сред къщите. Спираме да погледаме, да поснимаме, да поразпитаме...
Разбира се, Охлюва – чудо. Но тогава още не беше завършен. Само догадки и мълви в нюансите от „нова детска градина” до „не знам, защо питате?”...Така няколко години... Докато една сутрин миналата пролет, 2012-а, къщата-огромен охлюв се надигна от уличката си в Симеоново, даде височина и пое на електронно пътешествие около Земята. Като в красива приказка-роман на Жул Верн с най-верен почитател българския му колега Иван Вазов... В интернет, със свободно гласуване Охлювът-чудо на арх. Симеон Симеонов оглави класацията за най-странна сграда в света!
Драги сънародници, покажете се за малко от завивките –черупки и чуйте добре. Великолепната урбан- приказка „Охлюв с комин-калинка” от София е по-добра от най-смелите проекти по Земното кълбо, предпочетена бе пред творби на архитектурни колоси като Антони Гауди и Хундертвасер! Изброявам прочутите конкуренции: въртящата се кула в Дубай, обърнатата къща в Полша, музея "Гугенхайм" в Билбао, парка "Гюел", катедралата "Светото семейство" (Саграда фамилия), къщите "Мила" и "Батло"...
Охлювът-чудо е първи в света, защото живее в детските очи.Уж си е на едно и също място в Симеоново, а след залез може да лети. От вечерта, та чак до сутринта… Който не вярва, да пита комина –калинка, защо на антенките си има светлини?... Ясно. Да не се сблъска с другите самолети из въздуха, докато пътешества.
Момчил ПОПОВ
Любопитни страници от историята, културата и архитектурата на София, фотогалерия
Блогът на Момчил Попов
събота, 29 март 2014 г.
събота, 15 март 2014 г.
СТРИГАН СЛЕД ПОРЕДНИЯ АРЕСТ, 1978
Трудов лагер на Строителни войски гр. Ст. Димитров (Дупница), 1976-1978 г.
Анонимен "хомо совиетикус" оня ден ме нарече в блога ми "kreten". И добави: "parvo si nauchi tvoita istoriq sled tva sa interesuvai ot mnenieto na anglichanite loina topko"... Коректно и любезно му отвърнах по пощата: "bokluk pliakan v ustata - ligava pradnia". За да съм още по-ясен, а и да спазя препоръката му, трябва да добавя. Въздържам се да удрям. Направя ли го (случвало се е рядко), оня отсреща пада като талпа. И за двамата е лошо. В каторгата съм се нагледал на подобни герои...
........
Приятел от ФБ, служил като танкист: Боец!
Трудовакът аз: А-а, нема що! Само на стрелбите преди клетвата ми дадоха къс Щайер- 1917 г. Будапеща и патрони от 1938 г. с орела на ІІІ райх... Лежешком! А до пулта ми за стрелба стоеше разкрачен офицер с отворен кобур на ТТ-то... Предварително подполковникът ни беше обяснил, че обърнем ли бойното оръжие към офицарята (а не към мишената), тоя разкрачения те гърми директно в малкия мозък... От упор.
Бившият танкист: Б-х ма-та им...
........
Хубавците с парадни униформи и фасове съм изобразил художествено заради естествения декор с телени мрежи, а именно „Караулното помещение”. Охранявана зона вътре в поделението с малък склад за оръжие, боеприпаси, 2-3 килии за арести, подслон за караулните войници, охраняващи трудоваците, стая за „разкрасяване” с юмруци и ритници на провинилите се лагеристи – „Дежурна стая”. С една дума – ареста на поделението. В съседен град беше пък полковият арест, за още по-провинили се, готови за съд и затвор... И там съм бивал, близо седмица. Изучих арестансткото каре и съвсем се излекувах от клаустрофобията. Какво по-добро?! Подробностите – друг път.
Кадрото горе е запечатало Маестро Попов – Джуниър Грийн (бът Стронг) с приятели трудоваци, току-що излезли от ареста, а преди година – с дипломи от Консерваторията. Занко – със специалност „Флейта”, и Наско – „Обой”. След 2 години коване на кофраж по корекцията на река Джерман Наско никога повече не можа да свири в симфоничен оркестър. Въпреки че обоят е дървен духов инструмент и така да се каже, е роднина на чамовите греди и дъски... Дръжката на теслата – също. Тя е от твърд буков материал. /МП/
Анонимен "хомо совиетикус" оня ден ме нарече в блога ми "kreten". И добави: "parvo si nauchi tvoita istoriq sled tva sa interesuvai ot mnenieto na anglichanite loina topko"... Коректно и любезно му отвърнах по пощата: "bokluk pliakan v ustata - ligava pradnia". За да съм още по-ясен, а и да спазя препоръката му, трябва да добавя. Въздържам се да удрям. Направя ли го (случвало се е рядко), оня отсреща пада като талпа. И за двамата е лошо. В каторгата съм се нагледал на подобни герои...
........
Приятел от ФБ, служил като танкист: Боец!
Трудовакът аз: А-а, нема що! Само на стрелбите преди клетвата ми дадоха къс Щайер- 1917 г. Будапеща и патрони от 1938 г. с орела на ІІІ райх... Лежешком! А до пулта ми за стрелба стоеше разкрачен офицер с отворен кобур на ТТ-то... Предварително подполковникът ни беше обяснил, че обърнем ли бойното оръжие към офицарята (а не към мишената), тоя разкрачения те гърми директно в малкия мозък... От упор.
Бившият танкист: Б-х ма-та им...
........
Хубавците с парадни униформи и фасове съм изобразил художествено заради естествения декор с телени мрежи, а именно „Караулното помещение”. Охранявана зона вътре в поделението с малък склад за оръжие, боеприпаси, 2-3 килии за арести, подслон за караулните войници, охраняващи трудоваците, стая за „разкрасяване” с юмруци и ритници на провинилите се лагеристи – „Дежурна стая”. С една дума – ареста на поделението. В съседен град беше пък полковият арест, за още по-провинили се, готови за съд и затвор... И там съм бивал, близо седмица. Изучих арестансткото каре и съвсем се излекувах от клаустрофобията. Какво по-добро?! Подробностите – друг път.
Кадрото горе е запечатало Маестро Попов – Джуниър Грийн (бът Стронг) с приятели трудоваци, току-що излезли от ареста, а преди година – с дипломи от Консерваторията. Занко – със специалност „Флейта”, и Наско – „Обой”. След 2 години коване на кофраж по корекцията на река Джерман Наско никога повече не можа да свири в симфоничен оркестър. Въпреки че обоят е дървен духов инструмент и така да се каже, е роднина на чамовите греди и дъски... Дръжката на теслата – също. Тя е от твърд буков материал. /МП/
Етикети:
Бийт култура БГ,
Комунизъм,
Преразказ по картинки
събота, 1 март 2014 г.
ФАБРИКА "ПОБЕДА" И ИНЖЕНЕРЪТ ОТ КНЯЖЕВО
- 85 години от рождението на писателя Георги МАРКОВ
Там е. Тя е. Под моста в кв. "Изток", до автогара Юг. Питах трима, за да съм сигурен. Между тях и братовчеда на писателя, г-н Любен Марков. Да, тя е... Сега е нещо бивше, с различни предназначения. С табела "Метални капачки" (и други) над ръждивата порта. За мен обаче бе вълнуващо и ходих да поснимам. Защото този пост-комунизъм е бившата фабрика "Победа", където младият инженер от Княжево Георги Марков работи в началото на 1950-те. И е отделил повече от 50 страници в "Задочни репортажи". За абсурдите на "плановата икономика" тук и въобще. Олющено и грозно е, по-добре да четем... Казано е "Човешките дела лежат под перото на писателя"... В случая големия хуманист и творец Георги Марков, в когото ще се вслушват и нашите внуци, и правнуци. И техните отроци... Стига да останем на картата.
ПРЕЗ ЛЯТОТО НА 1952-а ТОВА БЕШЕ ДЕВСТВЕН СВЯТ
Георги МАРКОВ
Фабрика „Победа“ представляваше куп уродливи сгради, разположени сред причудливото царство на дъновистите с техните дървени къщурки и дворове, пълни с овощни дървета. През лятото на 1952 година това беше девствен свят. Гората, която цар Фердинанд бе засадил, почти стигаше оградата на фабриката и всички обичахме пътя през нея до колелото на трамвай номер две. От другата страна квартал „Дианабад“ носеше невинното очарование на истинско село. Само след десет години цялата тази картина на спокойствие и слънчева зеленина щеше неузнаваемо да бъде променена. Грозни жилищни комплекси, частни сгради и гаражи с техните шумни обитатели щяха да сложат край на утринното ритуално посрещане на слънцето от брадатите дъновисти и на един живот, в който сякаш хора и природа живееха във взаимно съзерцание. Горе, на самия хълм, щеше да се настани Дворецът на пионерите и тишината на гората щеше да се разкъсва от кресливите лозунги, които скандираха маршируващите деца с червени връзки.
Преди национализацията нашата фабрика се наричаше „Искович-Леви“ и бе прочута в цяла България с производството на вакса „Ималин“. Същевременно тя имаше единствения в страната отдел за метална литография, което впоследствие я превърна в най-важно предприятие за лакиране на ламарината, от която се правеха консервените кутии. Износът на консерви бе немислим без фабрика „Победа“. В това предприятие бе съдено да започна инженерската си кариера и трайни връзки с работниците. Попадането ми там беше не съвсем редно, защото специалността ми изискваше да отида в тежко металургично предприятие. Един от най-всевалидните закони на нашето обществено устройство беше и все още е, че огромен брой от хората се занимаваха с това, което не беше тяхна работа. По силата на този закон, който водеше до най-необясними и невъзможни назначения, мои колеги, специалисти по каучук, бяха изпратени да произвеждат стъкло, специалисти стъклари се озоваха във фармацевтичната индустрия, а специалисти по хранителни продукти отидоха в черната металургия. Това следваше от почти истеричната борба да се остане на всяка цена в София, където основателно животът се смяташе за по-добър, отколкото в провинцията. Хората от актива на младежката организация, разбира се, заеха асистентски и преподавателски места в политехниката и университета. Така че моето отиване в „Победа“ беше обяснимото хитруване да се остане в София. Директор на предприятието беше Маня Енчева, комунист с голям нелегален актив, властна и доста непокорна натура. Тя беше съпруга на полковник Дочо Колев, който стана началник на концлагера „Белене“. Пристигайки във фабриката, заварих силно напрегната атмосфера. Оказа се, че се водеше безогледна борба между две партийни групировки. Едната бе на Маня Енчева, а другата — на партийци, подкрепяни от районното управление на МВР и съответно Държавна сигурност. Борбата бе за директорския пост и на изключително лична основа. Колкото и невероятно да изглежда сега, противниците на Маня се опитваха с всевъзможни средства да провалят работата на фабриката, съответно плана и износа на страната. Тогава можах да наблюдавам безогледността и алчността на партийни властолюбци, които характеризираха много точно истинския характер на вътрешнопартийните отношения. Те арестуваха най-важни за производството специалисти, като майстора литограф Георги Христов, и ги пращаха по лагери, задържаха под временен арест други и накрая преминаха към открит саботаж. И до днес потръпвам, като си спомня как неизвестна ръка откачи огромния маховик на голямата литографска машина, който профуча над главите на 40 работнички и ако беше само няколко сантиметра по-ниско, щеше да превърне цеха в касапница.
Имаше и друг невероятен момент, когато районната държавна сигурност извърши арести на работници в най-решаващ за нас производствен ден. Тогава Маня прояви храброст, на която и досега се възхищавам, като заповяда на седемте пазачи на фабриката да открият огън срещу хората на МВР, ако последните се опитат да влязат във фабриката. В края на краищата тя победи. Маня беше един от редките примери на комунистически фанатизъм и идеализъм, които в моите очи я правеха привлекателна фигура. В едно време, когато цялата страна се разкъсваше от всевъзможни борби и чистки, тя съвсем инстинктивно чувствуваше, че онова, което имаше значение за едно предприятие, беше да произвежда и че в производството много от т.нар. „врагове“ се оказваха по-полезни от „своите“ лентяи. Маня също беше от малкото партийци, които не ползуваха служебното си положение за лични облаги. Години по-късно сред всеобщата корупция на партийната аристокрация щях да си спомням за Маня като за самотен остров на старомодна честност.
Като се разхождаше напред-назад в кабинета си, тя ми даде първата лекция по индустриалния живот: „Първо - каза тя -забрави какво си учил по книжките и какво се пише по вестниците. Вярно е, че ние сме работническа власт, но никога няма да позволяваш на работниците да преминават чертата между нас и тях. Дръж се на разстояние и никога не позволявай дори да мислят, че са равни на тебе. Всяка жаба да си знае гьола. Тия, които работят най-добре във фабриката, не са нашите, а враговете. Те знаят, че са врагове, и единственият начин да заличат това е, като работят. Старай се да използуваш това!…“
Враговете бяха специалисти, които тя бе измъкнала с помощта на мъжа си от лагери и арести, където те бяха тласнати от безсмислените действия на милицията....
= = =
Когато за първи път пристигнах във фабриката, портиерът се обади по телефона някому и след малко пристигна ниско прегърбено човече с щръкнала, преждевременно побеляла коса и лице, чиито остри черти щяха да ме придружават през целия ми престой в „Победа“. Докато ми пишеха пропуска, той стоеше полуразкрачен, въртеше около показалеца на дясната си ръка синджирче и се взираше в мене с властно повдигната глава. Имаше някакво смешно несъответствие между малкия му пръст, прекалено повдигнатата глава и почти предизвикателната строгост на лицето му. Това беше Киро, партийният секретар на предприятието и същевременно началник на охраната. По-малките предприятия нямаха щатни партийни секретари, затова Киро заемаше длъжност, която най-добре съответствуваше на обществената му заетост. Той беше чист шоп от околните села, но аз много пъти си мислех, че у него може би имаше и друга кръв. Говореше със силен шопски диалект, но се стараеше, където може, да произнася думите литературно, от което се получаваше невъобразимо смешна салата от пошопчени вестникарски фрази, чужди думи и натурални шопски ругатни. Гласът му беше остър, писклив и сякаш отразяваше непримиримостта на характера му. Той живееше в състояние на нестихваща активност, която личеше от скоростта, с която въртеше синджирчето, вървеше бързо и енергично и говореше възбудено, като изяждаше половината от думите.
Киро беше станал партиец след Девети септември и когато междупартийната война във фабриката бе довела до компрометирането на предишните партийни секретари, той внезапно се бе намерил на този пост по волята на Маня. Той беше силно привързан към нея и я следваше като покорно и вярно куче. Всичко, което директорката кажеше, беше без съмнение закон за Киро. Човек само може да си представи какво бе станало в душата на този полуграмотен, умствено и физически ограничен човечец.
Голямата власт, която бе попаднала в ръцете му в качеството му на човек, отговорен не само за сигурността в предприятието, но и за цялата партийна работа, беше подлудила бедния му ум.
По мое време Киро беше в стихията си. Партийната пропаганда, че навред гъмжи от врагове, които подготвят саботажи, конспирации и бунтове, беше довела Киро до състояние на екзалтирана бдителност. По негова инициатива се провеждаха мероприятия по сигурността, които превърнаха невинната ваксаджийска фабрика в нещо като свирепо охраняван и пазен център за атомно оръжие...
= = =
Една сутрин в моята стая влезе Д., около тридесет-тридесет и пет годишен шоп с голямо добродушно лице и тромави движения, един от най-добрите ни електромонтьори.
— Що че работим днеска? — запита ме той със странна тържественост. Погледнах го учуден, защото работата бе разпределена още в началото на седмицата и той трябваше да знае какво му е възложено.
— Ще работиш това, което си работил вчера! — казах му аз малко сопнато.
— Аааа, не! — възрази той меко, но категорично. — Требе да ми намериш нещо друго.
— Защо?
— Па ти не знаеш ли… от вчера я станах партиец! — той се усмихна като човек, който вече е открил къде зимуват раците.
— Та какво от това! — недоумявах аз.
Д. се надвеси над бюрото ми и с наставнически глас ми каза:
— Я не съм станал партиец, за да работим. Че ми намериш служба. И я сакам като Киро да въртим синджирчето и да се разождам из районо. Щом си у партията, значи си на власт. Щом си на власт, значи нема да се мъчиш! Другите да се мъчат! "...
Из "РЕПУБЛИКАТА НА РАБОТНИЦИТЕ", "КИРО И ДРУГИТЕ", "ПАРТИЯ И РАБОТА"
Георги Марков, "Задочни репортажи за България", 1978
Вчера - 28 февруари 2014 г. в Театър Сфумато бях на Литературна вечер, посветена на 85-годишнината от рождението на писателя ГЕОРГИ МАРКОВ. Четоха Георги Тенев, Стефан Иванов, Мария Калинова, Силвия Чолева, Марин Бодаков, Иван Ланджев, Ангел Игов, Ясен Атанасов, Димитър Кенаров, Надежда Московска, Емануил А. Видински и др. Нямаше тръшкане и крясъци, заради които не ходя на български театри... Слушахме Георги Марков от техните души, на младите... Довечера, точно на датата е тържеството в Княжево. Няма да ходя. Да не ми омръзне. Млад- зелен бях с Георги Марков във фабрика "Победа", през 1950-те...
Пълните текстове тук:
Георги Марков — Задочни репортажи за България (6) — Моята библиотека
С почит,
Момчил ПОПОВ
Там е. Тя е. Под моста в кв. "Изток", до автогара Юг. Питах трима, за да съм сигурен. Между тях и братовчеда на писателя, г-н Любен Марков. Да, тя е... Сега е нещо бивше, с различни предназначения. С табела "Метални капачки" (и други) над ръждивата порта. За мен обаче бе вълнуващо и ходих да поснимам. Защото този пост-комунизъм е бившата фабрика "Победа", където младият инженер от Княжево Георги Марков работи в началото на 1950-те. И е отделил повече от 50 страници в "Задочни репортажи". За абсурдите на "плановата икономика" тук и въобще. Олющено и грозно е, по-добре да четем... Казано е "Човешките дела лежат под перото на писателя"... В случая големия хуманист и творец Георги Марков, в когото ще се вслушват и нашите внуци, и правнуци. И техните отроци... Стига да останем на картата.
ПРЕЗ ЛЯТОТО НА 1952-а ТОВА БЕШЕ ДЕВСТВЕН СВЯТ
Георги МАРКОВ
Фабрика „Победа“ представляваше куп уродливи сгради, разположени сред причудливото царство на дъновистите с техните дървени къщурки и дворове, пълни с овощни дървета. През лятото на 1952 година това беше девствен свят. Гората, която цар Фердинанд бе засадил, почти стигаше оградата на фабриката и всички обичахме пътя през нея до колелото на трамвай номер две. От другата страна квартал „Дианабад“ носеше невинното очарование на истинско село. Само след десет години цялата тази картина на спокойствие и слънчева зеленина щеше неузнаваемо да бъде променена. Грозни жилищни комплекси, частни сгради и гаражи с техните шумни обитатели щяха да сложат край на утринното ритуално посрещане на слънцето от брадатите дъновисти и на един живот, в който сякаш хора и природа живееха във взаимно съзерцание. Горе, на самия хълм, щеше да се настани Дворецът на пионерите и тишината на гората щеше да се разкъсва от кресливите лозунги, които скандираха маршируващите деца с червени връзки.
Преди национализацията нашата фабрика се наричаше „Искович-Леви“ и бе прочута в цяла България с производството на вакса „Ималин“. Същевременно тя имаше единствения в страната отдел за метална литография, което впоследствие я превърна в най-важно предприятие за лакиране на ламарината, от която се правеха консервените кутии. Износът на консерви бе немислим без фабрика „Победа“. В това предприятие бе съдено да започна инженерската си кариера и трайни връзки с работниците. Попадането ми там беше не съвсем редно, защото специалността ми изискваше да отида в тежко металургично предприятие. Един от най-всевалидните закони на нашето обществено устройство беше и все още е, че огромен брой от хората се занимаваха с това, което не беше тяхна работа. По силата на този закон, който водеше до най-необясними и невъзможни назначения, мои колеги, специалисти по каучук, бяха изпратени да произвеждат стъкло, специалисти стъклари се озоваха във фармацевтичната индустрия, а специалисти по хранителни продукти отидоха в черната металургия. Това следваше от почти истеричната борба да се остане на всяка цена в София, където основателно животът се смяташе за по-добър, отколкото в провинцията. Хората от актива на младежката организация, разбира се, заеха асистентски и преподавателски места в политехниката и университета. Така че моето отиване в „Победа“ беше обяснимото хитруване да се остане в София. Директор на предприятието беше Маня Енчева, комунист с голям нелегален актив, властна и доста непокорна натура. Тя беше съпруга на полковник Дочо Колев, който стана началник на концлагера „Белене“. Пристигайки във фабриката, заварих силно напрегната атмосфера. Оказа се, че се водеше безогледна борба между две партийни групировки. Едната бе на Маня Енчева, а другата — на партийци, подкрепяни от районното управление на МВР и съответно Държавна сигурност. Борбата бе за директорския пост и на изключително лична основа. Колкото и невероятно да изглежда сега, противниците на Маня се опитваха с всевъзможни средства да провалят работата на фабриката, съответно плана и износа на страната. Тогава можах да наблюдавам безогледността и алчността на партийни властолюбци, които характеризираха много точно истинския характер на вътрешнопартийните отношения. Те арестуваха най-важни за производството специалисти, като майстора литограф Георги Христов, и ги пращаха по лагери, задържаха под временен арест други и накрая преминаха към открит саботаж. И до днес потръпвам, като си спомня как неизвестна ръка откачи огромния маховик на голямата литографска машина, който профуча над главите на 40 работнички и ако беше само няколко сантиметра по-ниско, щеше да превърне цеха в касапница.
Имаше и друг невероятен момент, когато районната държавна сигурност извърши арести на работници в най-решаващ за нас производствен ден. Тогава Маня прояви храброст, на която и досега се възхищавам, като заповяда на седемте пазачи на фабриката да открият огън срещу хората на МВР, ако последните се опитат да влязат във фабриката. В края на краищата тя победи. Маня беше един от редките примери на комунистически фанатизъм и идеализъм, които в моите очи я правеха привлекателна фигура. В едно време, когато цялата страна се разкъсваше от всевъзможни борби и чистки, тя съвсем инстинктивно чувствуваше, че онова, което имаше значение за едно предприятие, беше да произвежда и че в производството много от т.нар. „врагове“ се оказваха по-полезни от „своите“ лентяи. Маня също беше от малкото партийци, които не ползуваха служебното си положение за лични облаги. Години по-късно сред всеобщата корупция на партийната аристокрация щях да си спомням за Маня като за самотен остров на старомодна честност.
Като се разхождаше напред-назад в кабинета си, тя ми даде първата лекция по индустриалния живот: „Първо - каза тя -забрави какво си учил по книжките и какво се пише по вестниците. Вярно е, че ние сме работническа власт, но никога няма да позволяваш на работниците да преминават чертата между нас и тях. Дръж се на разстояние и никога не позволявай дори да мислят, че са равни на тебе. Всяка жаба да си знае гьола. Тия, които работят най-добре във фабриката, не са нашите, а враговете. Те знаят, че са врагове, и единственият начин да заличат това е, като работят. Старай се да използуваш това!…“
Враговете бяха специалисти, които тя бе измъкнала с помощта на мъжа си от лагери и арести, където те бяха тласнати от безсмислените действия на милицията....
= = =
Когато за първи път пристигнах във фабриката, портиерът се обади по телефона някому и след малко пристигна ниско прегърбено човече с щръкнала, преждевременно побеляла коса и лице, чиито остри черти щяха да ме придружават през целия ми престой в „Победа“. Докато ми пишеха пропуска, той стоеше полуразкрачен, въртеше около показалеца на дясната си ръка синджирче и се взираше в мене с властно повдигната глава. Имаше някакво смешно несъответствие между малкия му пръст, прекалено повдигнатата глава и почти предизвикателната строгост на лицето му. Това беше Киро, партийният секретар на предприятието и същевременно началник на охраната. По-малките предприятия нямаха щатни партийни секретари, затова Киро заемаше длъжност, която най-добре съответствуваше на обществената му заетост. Той беше чист шоп от околните села, но аз много пъти си мислех, че у него може би имаше и друга кръв. Говореше със силен шопски диалект, но се стараеше, където може, да произнася думите литературно, от което се получаваше невъобразимо смешна салата от пошопчени вестникарски фрази, чужди думи и натурални шопски ругатни. Гласът му беше остър, писклив и сякаш отразяваше непримиримостта на характера му. Той живееше в състояние на нестихваща активност, която личеше от скоростта, с която въртеше синджирчето, вървеше бързо и енергично и говореше възбудено, като изяждаше половината от думите.
Киро беше станал партиец след Девети септември и когато междупартийната война във фабриката бе довела до компрометирането на предишните партийни секретари, той внезапно се бе намерил на този пост по волята на Маня. Той беше силно привързан към нея и я следваше като покорно и вярно куче. Всичко, което директорката кажеше, беше без съмнение закон за Киро. Човек само може да си представи какво бе станало в душата на този полуграмотен, умствено и физически ограничен човечец.
Голямата власт, която бе попаднала в ръцете му в качеството му на човек, отговорен не само за сигурността в предприятието, но и за цялата партийна работа, беше подлудила бедния му ум.
По мое време Киро беше в стихията си. Партийната пропаганда, че навред гъмжи от врагове, които подготвят саботажи, конспирации и бунтове, беше довела Киро до състояние на екзалтирана бдителност. По негова инициатива се провеждаха мероприятия по сигурността, които превърнаха невинната ваксаджийска фабрика в нещо като свирепо охраняван и пазен център за атомно оръжие...
= = =
Една сутрин в моята стая влезе Д., около тридесет-тридесет и пет годишен шоп с голямо добродушно лице и тромави движения, един от най-добрите ни електромонтьори.
— Що че работим днеска? — запита ме той със странна тържественост. Погледнах го учуден, защото работата бе разпределена още в началото на седмицата и той трябваше да знае какво му е възложено.
— Ще работиш това, което си работил вчера! — казах му аз малко сопнато.
— Аааа, не! — възрази той меко, но категорично. — Требе да ми намериш нещо друго.
— Защо?
— Па ти не знаеш ли… от вчера я станах партиец! — той се усмихна като човек, който вече е открил къде зимуват раците.
— Та какво от това! — недоумявах аз.
Д. се надвеси над бюрото ми и с наставнически глас ми каза:
— Я не съм станал партиец, за да работим. Че ми намериш служба. И я сакам като Киро да въртим синджирчето и да се разождам из районо. Щом си у партията, значи си на власт. Щом си на власт, значи нема да се мъчиш! Другите да се мъчат! "...
Из "РЕПУБЛИКАТА НА РАБОТНИЦИТЕ", "КИРО И ДРУГИТЕ", "ПАРТИЯ И РАБОТА"
Георги Марков, "Задочни репортажи за България", 1978
Вчера - 28 февруари 2014 г. в Театър Сфумато бях на Литературна вечер, посветена на 85-годишнината от рождението на писателя ГЕОРГИ МАРКОВ. Четоха Георги Тенев, Стефан Иванов, Мария Калинова, Силвия Чолева, Марин Бодаков, Иван Ланджев, Ангел Игов, Ясен Атанасов, Димитър Кенаров, Надежда Московска, Емануил А. Видински и др. Нямаше тръшкане и крясъци, заради които не ходя на български театри... Слушахме Георги Марков от техните души, на младите... Довечера, точно на датата е тържеството в Княжево. Няма да ходя. Да не ми омръзне. Млад- зелен бях с Георги Марков във фабрика "Победа", през 1950-те...
Пълните текстове тук:
Георги Марков — Задочни репортажи за България (6) — Моята библиотека
С почит,
Момчил ПОПОВ
Абонамент за:
Публикации (Atom)