Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

четвъртък, 7 март 2019 г.

СТАЛИН Е ВЗРИВЕН, 1953

Три месеца преди първия анти-СССР бунт в Европа, Берлинското въстание 1953 г., в България е взривен паметник на все още живия съветски вожд Йосиф Сталин. Привечер, в София, на "националния празник" 3-ти март
 
Три месеца преди първия анти-СССР бунт в Европа, Берлинското въстание от 16-17 юни 1953 г., в България е взривен паметник на все още живия съветски вожд Йосиф Сталин. В София, на 3 март 1953 г. Георги Константинов- Анархията и негов състудент, с войнишка манерка,  натъпкана с динамит, гръмват огромна статуята на комунистическия "бог". Привечер, в столицата на НРБ, до езерото Ариана, на "националния празник"...

Първият антисъветски бунт в Социалистическия блок, Берлинското въстание от 1953 г., вече е в учебниците по История на ХХ век. България и тук отсъства от историческата памет на Стария континент. Защо, г-да БГ "демократи", розови историци, анализатори?!
Страдалците от комунизма - българи, не сме от "втория коловоз" на Европа.


Георги  КОНСТАНТИНОВ Георгиев - Анархията, е български революционер анархист. Осъден е през 1953 за атентат срещу паметник на Сталин. В периода 1973-1991 е политически емигрант във Франция. Автор е на книги за анархизма и за дейността на Държавна  сигурност.
Георги Константинов Георгиев е роден на 15 май 1933 г. в Горна Джумая, Царство България. Завършва  математика. На 19 години организира взривяването на паметника на Сталин в Борисовата градина в София. Това се става на 3 март 1953 г. Два дни по-късно съветският диктатор умира. Само този факт и връзките на на вуйчо му с човек от партийната власт отървават Константинов от смъртна присъда.  Влиза в затвора и излежава 10 от общо 20-те години, на които е осъден. След амнистия през 1962 г. е освободен, но остава под постоянното наблюдения на Държавна сигурност. През 1973 г. успява да избяга през Югославия. Установява се във Франция и живее там до 1991 г. След амнистия се завръща в София (има задочна смъртна присъда), за да доживее старините си в България.
През 2007 Константинов е предложен от СДС за член на комисията по досиетата. На 26 март 2007 Държавната комисия по сигурността отхвърля официално кандидатурата му. Поводът са 25 тома данни на Национална служба „Сигурност” за терористична дейност от негова страна...  (от Уикипедия)

НАЧАЛНИТЕ НОТИ НА "МАРСИЛЕЗАТА"

Георги КОНСТАНТИНОВ,  
Из книгата "Ставайте робове, аз не ща ярем...", София, 2005.

Лекциите и упражненията поеха нормалния си ход. За втория семестър отново ни рапределиха на групи за практическия стаж. С арменеца Арши Бедрос и гъркинчето от созопол Щиляна Джаферова ни изпратиха в поликлиниката на ул. „Цар Симеон”. Те двамата пушеха и по време на почивките излизаха във вътрешния двор при шадравана, около който имяше пейки. Обикновено ги придружавах, за да си поговорим. От пейката, на която сядахме, се виждаше куполът на Софийския централен затвор (СЦЗ). Понякога излизах сам в извънпочивно време и го „съзерцавах”. Ако един ден не ме прострелят при опит да бъда задържан, ще мога да съзерцавам поликлиниката оттам. ДС има следствен отдел в СЦЗ и нейният конвейр работи с ускорен ритъм... Смехът на колегите проряза болезнено съзнанието ми. Заслушах се в разговора им. Колко далече от мислите ми бяха двамата. Весели, непокварени и добри млади хора. Само че и овцата... е добра. От такива „сватбари” нямаше да станат. Затова, макар и да „не знаеха какво правят”, мислех, че не са „невинни”. Ако не намерят в себе си сили да противостоят на диктатурата, ще ги смели и превърне в свои слуги. Робите са отговорни наравно с робовладелеца за окаяната си съдба и за тоя им „статут” част от вината е тяхна...
С приближаване на пролетта атмосферата се сгъстяваше и в съдебните зали на столицата и големите градове почти всеки ден имаше процеси със смъртни присъди. Повечето от тях, както ни разказваха бивши затворници, се изпълнявали нощем. От две години насам – с разстрел в тила. Наскоро вестниците и радиото съобщиха за голям процес срещу 43-ма католически свещеници и монахини от цялата страна. Това обясняваше защо миналото лято Кольовата „връзка” с домакина на Пловдивската болница засече и не се осъществиха никакви контакти. Шест от подсъдимите бяха осъдени на смърт и четирима екзекутирани. Същата участ имаше завърналият се от Турция нелегален, когото осъдиха с приютилия го Димитър Серафимов Развигоров. Не го познавах, но благозвучното му име се запечати в паметта ми...
За осъдените и екзекутирани селски момчета пресата и радиото пазеха гробно мълчание. Тяхнатаистория не можеше да послужи за оправдаване на болшевишкия терор... Франц Хаджиев ми беше казал, че са арестували Павел Каръков и процесът му е насрочен за 24 март 1953 г. Бяхме решили да отиден и окуражим. Да му кажем, че прокурорът ще лежи остатъка от присъдета. Един ден, обикаляйки с Пеев съдебната палата, влязохме в една от залите, в която се гледаше политически процес. Подсъдимите – четирима, облечени в широки райета, с остригани глави, отслабнали и пожълтели, бяха като охтичави. Обвинението – най-често срещаното – „създаване на нелегална организация/група, поставила си за цел да събори с бунт, терор, метеж или въстание законоустановената народнодемократична власт (чл. 70 от НК, чиято първа  алинея предвижда смърт или 20 години затвор за ръководителите й)....

= = =
Часът наближаваше 19 и 30. Митингът бе започнал. Трибуната на ораторстващите беше пред „Народното събрание“ срещу коня на царя „освободител“. Чуваха се само речите по високоговорителите. Завихме покрай университета към „Орлов мост“. Групи от граждани, придошли от източните квартали на столицата, запълваха жълтите павета на „Царя“ почти до самия мост. По даден сигнал комсомолските активисти започваха да скандират „възторжено“ „Ста-лин! Ста-лин!“, последвано от „Чер-вен-ков! Чер-вен-ков!“ и „Веч-на друж-ба!“.
– Карай през тълпата нечистива! Искам да погледна еснафска, чиновническа и полицейска България в очите. Знаеш ли, Васка, като ги видя тръгнали като стадо овце, вцепенени от страх и угодничество, ми се иска да съм атомна бомба и да дръпна запалката в най-гъстата част на това тесто от роби.
– Те не са виновни, Гошо. Пет века робство не са шега, а и сега...
– А кой е виновен за петвековното робство?
– Строго съдиш народа, приятелю, а казваш, че го обичаш...
– Василе, моята любов принадлежи на оня народ, който ще отиде на барикадите, за да защити човешкото си достойнство, свободата и хляба си. А не на тая тълпа, която позволява на джандарите да се гаврят с нея. И като я душат и грабят, да изтръгват от гърлото и, наред с наядения залък, славословия и осанна за убийците. Виж ги, помъкнали хоругвите и иконите на тирана! Дори някои пеят, като че ли за да дадат право на Великия инквизитор, който казвал на кроткия Иисус, че те обичат робството и мразят свободата. Хиляди техни братя гинат в тюрмите и лагерите, а те си чоплят носа. И с облекчение въздъхват, когато джиповете на милицията спрат пред вратата на съседа. Това е тяхната невинност. Само подлеци, които се канят утре пак да ги яхнат, могат да ги ласкаят и тупат снизходително по рамото. Стига илюзии! Стига фарисейщина! Да се мълчи срещу овчедушието на еснафското мнозинство и да позволяваме на неговата „житейска философия“ да се промъква и в нашите мозъци, аз смятам за престъпление. Ние трябва да сме навсякъде киселината, която бавно, но сигурно разяжда и робския дух, и робовладелските вериги! Само с чука на революционната истина могат да се разкъртват робските пластове в душите на хората. И който обича народа, трябва да му я казва в лицето! За да го подготви утре да върви под огъня на картечниците.

– Като те слушам, си мисля каква болка се е натрупала в душата ти!
– Трябваше да я изкажа. Тази вечер или в някой недалечен утрешен ден може и да ни няма повече. Затова говорих като за последно, а болката ми е за тия, сред които се промъкваме сега...
Трамваи „тройка“ и „четворка“ се движеха по линията, която заобикаля университета и по „Царя“ продължава към ул. „Иван Асен Втори“. Придвижихме се по „стъргалото“ с дивите кестени срещу течението към парка. Приближихме „Орлов мост“. Оттук бронзовият истукан се виждаше. Нещо безчовечно, мъртвешки тежко имаше в нескопосната скулптура, крачеща върху пиедестала.
Стигнахме до моста и влязохме в градината през централния вход край езерото. Там се отбихме по алеята вдясно, която заобикаля затревената площ, където се издигаше статуята. Тази алея, между статуята и езерото, беше по-тъмна и по-безлюдна. Другата, лявата, обикновено по-оживена и осветена, беше също опустяла. Митингът и студът бяха прогонили повечето посетители от парка. Само тук-там се движеха отделни двойки или забързани самотници. Не се виждаха и милиционерите, които охраняват парка. Това беше най-доброто, което можехме да желаем. Пейките по „нашата“ алея бяха празни. Избрахме една, на десетина метра откъм гърба на тирана, и седнахме.

Георги Константинов - Анархията, 1950 г.

Пространството, което ни отделяше от статуята, беше запълнено с храсти. Часът минаваше 19,30. Без да се бавя, казах на Васил:
– Запали една цигара и когато съм готов, с нея ще подпалим фитила. След като го затворя в манерката, вземаш чантата, без да се бавиш, и я поставяш върху пиедестала, между краката му. През това време ще наблюдавам движението по алеите. Ако случайно някой те забележи и от престараване се развика, ще открия огън по него. В суматохата, която ще последва, трябва да се смесим с тълпата, за да ни изгубят.
– А защо не поставиш ти бомбата?
– Защото вече съм правил това и защото не съм те извикал за свидетел. Аз ще бъда с гръб към тебе и с револвер в ръката. Когато си свършиш работата и излезеш на алеята, която води към изхода, трябва да ми извикаш, за да те последвам.

Васил не възрази и прикривайки клечката кибрит в затворените си в шепи ръце, запали цигарата с нея – края на фитила, който му подадох. След това го пъхнах със светкавична бързина в манерката, запуших я с гумената тапа и завинтих капачката. Затворих чантата, в която съскаше горящият фитил, и се изправихме. Подадох му я и си стиснахме ръцете. Видях как хлътва в храстите, които ни деляха от скулптурата на „бащата на народите“. След това огледах напрегнато обгърнатия в мрак парк. Само „Ариана“ и езерото бяха обляни от светлина, но там не се виждаше никой, освен двама млади, които, облегнати на перилата на мостчето, се оглеждаха в езерната повърхност. По алеята, на която трябваше да излезе Васил, в обратна посока се движеше военен с приятелката си. Погледнах към статуята, която се виждаше от мястото, където бях на пост. Тя се открояваше на фона на светлините от лампионите на „Орлов мост“, но Васил го нямаше там. Струваше ми се, че остава съвсем малко време до взрива. Фосфоресциращите стрелки и циферблат на часовника ми сочеха 19 часа и 52 минути. Изминали бяха две и половина минути от запалването на фитила. Ако Васил чака в храстите, докато отмине офицерът, бомбата можеше да го направи на късове. Защо ли се бави?
– Пешо-о, бързай, Пешо, че ще изтървем трамвая! – се разнесе гласът му откъм изхода на градината.

Въздъхнах с облекчение  и хукнах след него, за да се смеся с хилядната тълпа на митингуващите. Стигнах до изхода и вече без да тичам се упътих към трамвайната спирка, но трамваят се измъкна почти под носа ми и отнесе със себе си Васил. Ще свиря отново „Марсилезата“ под прозорците над ресторант „Реклама“. Облегнах се на перилата на моста в очакване на следващия трамвай. Погледнах часовника. Оставаше само една минута. Недалече от мен беше застанал милиционер, регулировчик на движението. Даваше път на колите, които се движеха от двете страни на канала.
Страхотен трясък, придружен от светкавица, разтърси въздуха. Статуята, обвита в бял дим, се наклони напред и заби нос в земята. Милиционерът изтича до телефонната будка. Настъпи паника. Тези около мен се спогледаха и започнаха да се оттеглят плахо към митинга. По „Царя“ в обратна посока, привлечени от гърмежа, любопитни прииждаха към моста. Около себе си чувах:
– Какво стана?
– Самолетна бомба ли беше?

В това време пристигна нов трамвай. Качих се в последната кола, за да се отдалеча от „лобното място“. Чу се пищене на клаксони и сирени. През прозорците на трамвая се виждаха черни милиционерски рейсове. Един, два, три. Около тях препускаха джипове през разбягващата се тълпа. Те се придвижваха към главния вход на парка. Нашият трамвай спря.
Дали ще проверяват и тук? Отново освободих предпазителя на револвера. Чух някой да казва, че спирането се дължи на разбягалите се от профучаващите рейсове и джипове хора, които задръстваха трамвайната линия. От задното стъкло на втората кола се виждаше, че една от камионетките спря пред главния вход. От нея изскочиха десетки милиционери и хукнаха към овакантения пиедестал. С тях по алеите на градината навлязоха и джипове. Другият рейс продължи нагоре по Цариградското шосе, а третият сви по канала покрай парка в посока, обратна на движението. Обграждаха „градината на Свободата“. След малко в осветените от лампионите конуси, върху централната алея към изхода се видяха милиционери, които мъкнат под мишници дърпащи се млади мъже и момичета. Започваха арести. Всичко се разви със светкавична бързина. Трамваят потегли отново. Не изпитвах никакви угризения на съвестта от ареста на влюбените. Не бях виновен за това, че тази вечер не е вечер за обич, че на трети март 1953 година в парка нямаше място за любов.
За момент трамваят спря пак, този път на спирката до университета. Тук тълпата беше много по-гъста, митингът на площад „Народно събрание“ беше в разгара си. Разноцветни ракети се пръскаха в небето, преди искрите им да се изсипят надолу към скандиращите групи. Както се казва: „За едни сватба, за други брадва...“

= = =
След няколко криволици и спирки трамваят ме отведе на „Халите“. От там до „Площада на цветята“  нямаше и 100 метра. Застанах под прозорците на Василовата квартира и изсвирих началните ноти на химна на Френската революция. От осветения квадрат на левия прозорец се подаде главата на Зафира и ми правеше знак с ръка да го чакам – слиза веднага.
– Какво стана? Защо не се качи с мене в трамвая?
– Изтървах го и трябваше да чакам следващия.
– А бомбата?
– Йосиф Джугашвили е издинамитен.
Васката ми стисна ръката и ме подкани да вървим към квартирата на Свобода. От пазара купихме  цветя.

Георги КОНСТАНТИНОВ, из книгата "Ставайте робове, аз не ща ярем...", София, изд. Шрапнел, 2005, Стр. 224, 225- 234, 237– 238, 239