Познанието не бива да се погребва, а да се споделя

Слово за премиерата на книгата ми „СКРИТАТА СОФИЯ“ в Столична библиотека 

Георги-Момчил ПОПОВ
Бях затръгвал на абитуриентски бал. Лятото на 1976-а. Шием моден костюм, избираме риза, а баба ми Надка – болна на легло, ме вика при нея. Връчва ми със сълза на очи голям старинен сребърен пръстен. Мама превежда измъчените й думи, че го е получила от нейната баба – хаджи Стоила Кръстева от Драгалевци. Значи моя пра-пра... Сега е за мен, да нося духа на фамилията напред и нагоре. 

Защото е голям, висок и масивен, не го турих на бала – пречеше ми да си бъркам в джоба... Къде ти? После го разгледах и реших, че е Чипровска школа и е на близо век. В наши дни обаче, в новия Музей на София видях цяла витринка със сродни пръстени, бижута от Сердикийската златарска школа. Още един век история зад пръстена на баба! Продължих да ровя книги и старини, когато се запознах и с царското съкровище от крепостта Кокалянски Урвич, върнато на България през 1983г.... И там два пръстена, почти същите. От 14-и век. Ехааа – 600 години! От времето на цар Иван Шишман. Ето го.

 Любомир Перчемлиев чете откъс от "Скритата София", с книгата в ръце - писателят Румен Леонидов, издател на "Факел"

Да си стар софиянец  бе висока гордост и чест. Станал си жител на кокетна, зелена и уредена европейска столица. „Престолен град“ на българските монарси, Парламент, Патриаршия, цветът на интелигенцията – тук. Моята фамилия – също, още от 1883 година... Дори японски дипломат през 1930-те години нарича ухаещия на пролет, спокоен град „Вашингтон на Балканите“.

Не че София е любимата ми столица, но съм живял най-дълго в нея. Още като ученик познавах Прага, Варшава, Будапеща... Но като се замисля сега, първи бебешки стъпки към широкия Свят съм направил по улици, останали още от времената на Древен Рим. Да! Доста транспортни артерии в центъра на София – бул.„Мария-Луиза“, „Дондуков“, „Стамболийски“, „Цар Симеон“ са прокарани и строени от архитекти и инженери, служили на императори от Античността. Стотици години след това тротоарите им бяха настлани с каменни плочи, сечени преди 2000 години. Като този пред родния ми дом в София на улица „Дунав“ през 1957 г. И днес има запазени в отанките от крепостта Улпия Сердика в Ларгото, в някои дворчета около Централния минерален извор или по правата като стрела улица „Цар Симеон“.

 

Здравка Евтимова - световното Златно перо, вае думи искрени, силни за словото на Георги-Момчил Попов

Тъй като градът не е местен през хилядолетията и е богат с археологически старини, през 1908 г. Столичният общински съвет взима решение да бъде събрана и описана историята на София - вековен град със стил и традиции, наследени още от древните траки, жители на град Сердонополис. Заради Първата световна война „Юбилейна книга за София“ се забавя, но е отпечатена през 1928г. Преди глобалния сблъсък се е появил и първият джобен пътеводител с акцент върху минералните извори в центъра и околността. 

Следващата обобщаваща книга за София е от 1958г., а 100 години от влизането на руските войски в града през 1978г. бе отбелязано с цяла поредица ценни исторически, художествени и мемоарни книги по темата.

Оттогава майка ми купува, чете и ми подаряваше всяка книга за София. Защото съм 4-то поколение софиянец  - още през 1883г. един от родовите ми корени е забит тук, в улица зад Народния театър. Разбрах през годините, че наистина да си „стар софиянец“ е тесто Божие с малко по-надута мая. И за да го осъзная и укротя, писах, цъках с език и подредих... Така през 2007-а бях готов с първата си книга „София – европейска дестинация“. Луксозна, голяма, на BG и EN, с илюстрации бол. Изданието пътува по цял свят с рекламно-туристически цели, бе и препечатвано.

 

С проф. Вили Лилков повече от 10 години обменяме факти, архивни находки, пишем славни и горчиви страници за любимата ни Стара София

Ама като си се заел с нещотърсачество из родния си град, то те влече все по-надълбоко. И с надежда за откриване на нови чудеса през 2009 г. с милото ми Кате започнахме още по-широки пешеходни, автомобилни и други проучвания за следваща книга. Появиха се нови археологически и исторически находки, нов Музей на София  през 2015г., потулвани личности,  събития и факти от периода НъРъБъ. Там пък съм бил „око да види, ръка да пипне“ - наша милост или предците. Малко по малко качвах писанията в блога ми „Из София – вчера и днес“. 

Доста българи „по света и у нас“ го харесаха. Затова в „Скритата София“ оставих на лист почти всичко, което знам. Допълнено е с картини и фотографии стари, стари. Направих общо 45 пътешествия из миналото на града.
Защото познанието не бива да се погребва, а да се споделя. Така е то.

Горе: С дъщеря ми Гергана

Георги-Момчил ПОПОВ, 16.09.2023г.

Да се премахне зловещата статуя на София

На корицата на предишната ми книга за София от 2007 г. някой беше лепнал това зловещо стърчило. На същото мнение съм и затова подкрепям разумното искане на гражданите.

Протест в деня на София - 17 септември, проведоха група граждани, които искат да бъде премахната статуята на София, защото напомня на смъртта. Мотивите им са, че черните дрехи са траурно облекло, в дясната си ръка статуята държи погребален венец, в лявата си ръка държи монети, с които по традиция се затварят очите на мъртвите. Върху ръката на монумента е кацнала кукумявка – птицата на смъртта в българската народна традиция, върху лицето си статуята носи златна погребална маска – като в древната тракийска традиция, предаде Нова ТВ.

Според противниците на скулпурата тази статуя от кръста надолу физиологично не отговаря на жена и не може да бъде статуя на Света София, премъдрост Божия, на чието име е кръстена столицата ни.Техните искания са след като бе премахнат паметника “1300 години България” до НДК, да бъде премахната и статуята на Света София от центъра на столицата.

Припомняме, автори на монумента, облицован в тъмен гранит, са скулпторът Георги Чапкънов и арх. Станислав Константинов. Статуята на София е издигната при мястото, където в античността е била главната западна порта на града. Най-вероятно през тази порта на 9 април 809 г. – Великден е влязъл хан Крум. По-късно тук е средновековната църква Свети Спас, където е обесен от турците и погребан от софиянци Киро Геошев, един от 4-мата софийски книжари, дали живота си за освобождението на България от османско робство. През комунистическия режим на мястото, където днес е монументът, е издигнат паметникът на комунистическия вожд и идеолог Владимир Ленин, премахнат през 1991 г.

Източник: factor.bg , 17 септември 2023

ХУДОЖНИЦИ, „МОСКВИЧ“ И 23 ЯЙЦА В ТИГАНА НА МЪРТВЕЦА, 1966

 

„Чудото на улица Дунав“ – така децата от махалата наричахме загадъчен автомобил, завит в брезент и паркиран на паважа пред къщата на ъгъла с „Цар Симеон“. В събота следобяд стопаните го развиваха и изпод чергилото се показваше чисто нов „Москвич 403“, от тия със скоростите на волана и бежовия волан с клаксон. Първият частен автомобил на нашата улица, някъде втората половина на 1960-е...

Вадеха се кофи, маркучи, четки, парцали, щастливите автомобилисти започваха да мият до блясък и без това новото ламаринено чудо, а ние хлапетата се събирахме около тях да ахкаме, да се радваме и да мечтаем... След процедурата съветският „Москвич 403“ отново бе загръщан старателно с покривалото до миенето следващата събота. Да не се повреди нещо! Иначе много рядко ходеха с трите му скорости до някъде. Един път в годината – на море... Завист!

Но една есенна утрин и пред олющената дървена ограда на улица „Дунав“36 се появи такъв лъскав „Москвич 403“. Зад волана му чичо Митко, а на седалката до него прекрасно 16-годишно русо създание, кака Краси. Муза и потентност за всеки истински художник. В случая два големи броя, гонещи 40-те и един подрастващ серсемин в наше нахилено лице.
-Не му е дъщеря, а годеница... Хе-хе! С новата кола и нова жена! – така любезно поясни за колегата си татко Васко. – Отиваме за риба, да я пробваме...

И на задната седалка Георги Риболовец, в компанията на истинска русалка с премрежени мигли, минижуп и ах, ах, бедра със златен прашец!, се впуснахме в пътешествие, приключения и песни чак до прохода Петрохан. До една река за пъстърва, а вечерта на гости на дядо поп в манастирче в Стара планина. Вдъхновен от честта и удоволствието, на реката взех приза за най-добър рибар – на куката ми се закачи едра, над 30-сантиметрова планинска пъстърва. Извадих я успешно с кепчето, другите – нищо... Не кълвяло ли? Моля.

Художник Васил ПОПОВ, "Първа среща", гваш и туш, 1966

Хайде в манастира, че ни чака човекът, измръзнахме в тия мъгли. Място тихо, притулено, старо, с бумтяща печка и голяма дървена маса в магерницата – кухня и трапезарията на манастира. Игуменът млад, весел човек на техните години, с черна брада и расо, сам в светата обител. Като видя, че носим само една риба, бръкна в долап на стената и извади цяла кофа с пресен улов. Скарата във фурната замириса на печена риба, дядо поп извади манастирска ракийка, винце, ръчен селски хляб, свали китарата от пирона на стената и се почна еднаа-а... На бохемски език се именува гуляй. Хвалебствия на Бог и трапеза с мръсни вицове, пиянски песнички, гатанки, наздравици... Сатири! И все около русото сладкишке годеница се въртят шегите.

Наизвади дядо поп и луканки, суджуци, метна ги да цвърчат в жарта. Чукна и 30 яйца в огромен опушен тиган да се пържат, за всеки случай. И наново ревове с китара: „Калугер ми смига, мамо, калугер ми смии-га, белите ми кълки, мамо, иска да надига“. И други. 

Георги Риболовец на 8-9 иарс олд не пие алкохол, от жени се интересува само теоретично, репертоарът на песните не е изучавал. Седи си кротко, скучае, не смее да посегне към трапезата. Строгият бащин завет гласи: „Мезето не е храна, а глътка към глътката!“...

Бре, минаха час, два, три след залез слънце. Хайваните си пият, пеят и мезят, главите им вече пушат от напрежение духовно и физическо, а аз още не съм вечерял... Я да погледна поне какво има в тигана на печката. А, и от това са похапнали, пардон „замезили са“! Я тихичко тигана към голямата маса в съседното помещение – трапезарията на светата обител, иже именувана „магерница“, я една лъжица...

Не след дълго мисията „Москвич 403“ с риболов, русалка и пиян калугер“ прерастна в пиратския щурм - абордаж „23 яйца в тигана на мъртвеца“. 

Като разбрал, че тихо и лекичко съм излапал 30 минус техните 6-7 пържени яйца за вечеря, татко Васко изтрезнял на часа. Посред нощ, в дън гори телилейски на Западна Стара планина, жива душа чак до селото няма! Няма и кой да ти помогне. За доктор да не говорим... Понаплискаха ме с ледена вода, щото доста съм бил пребледнял, поизсушиха ме и ме туриха да спя. После не помня... Това бе и последният ми съвместен риболов с татко. Никога повече не пипнах въдица.

На снимката: Рекламна витрина на ЦУМ  в София с новия „Москвич“, 1959 г.

Георги-Момчил ПОПОВ
Из ръкописа на романа „Улица „Дунав“, 2023

НОЖИЦИ, СТИПЦА И БУРКАН С ПИЯВИЦИ, 1962

В материалния свят с дядо ми Дечо – Принца на гипса, бродихме заедно едва 5 земни години. Но на територията на Резервата за светулки, именуван улица „Дунав” в старата софийска Драз махала успяхме да оставим образ светъл, популярен и силно натрапчив.. Голям бял мъж с бомбе, папийонка (и жартиери за късите чорапи под панталона), тръгнал по Белия свят с мъдрия си, красив, рус и много млад бонбоно-носец. 

. . .
Салоните за мъжка красота в онези славни рицарски времена се наричаха бръснарници. Няма „Бобо Лайф стил”, „Мутант генезис Делукс”, „Петко Сърпрайз – отзад в безистена” или да речем „Тату рокерс Парадайз”, а просто „Бръснарски салон”. Из цяла България еднакво: влизаш, чакаш, сядаш на стола, оформят те прилично, плащаш. Толкоз.

 
За малки хубавци като мен на бръснарския трон подлагаха обърнато чекмедже, че като те друснат отгоре, да стигаш до огледалото. И свободно да даваш мъдри съвети и препоръки или да пищиш от уплах по време на разкрасяването... Днес за различните направления в мъжествеността се налага да има поне по 50 туби, спрейове, духалки и какво ли не около всеки клиент - социален експонат. В началото на 1960-е, че и до 1990-е, изисканите инструменти и аксесоари бяха доста по-скромни. Най важното бе, че около всяко работно място с голямо огледало имаше заковани в стената поне по две емайлирани табелки с препоръки: „Граждани, хининовата вода подхранва трайно косъма”, „Чистотата носи здраве на трудещите се”, „Не давайте бакшиш!”, „При пожар тел.160” и прочие.

На дълъг черен шнур за контакта в стената до всеки един от 5-те бръснарски трона в салона бе закачена голямата, бръмчаща като вършачка за слама, ръчна електрическа машина. Над половин килограм едната... На плота до мивката – малка ръчна машинка с дръжки за стискане (и скубане на косми до сълзи), 2-3 тънки ножици от странство, на кука върху шкафчето – огромен кожен каиш за точене на бръсначи. Хигиенният кът се допълваше от бръснарски сапун (нещо като сладолед, но без клечка), четка за въртене на пяна по бузи, широка четка за почистване на врата, стипца (като те порежат, да спрат кръвта), пудра за врата, кремче за бузите, голямо шише бръснарски одеколон. Свършвам, свършвам... Буркан за дезинфекция на гребена, шише хининова вода и... буркан с пиявици.

Да, с пиявици! Пълен до половината с вода, отгоре завързан с тензух или марля, да могат хищните червеи да дишат. По стъклото отвътре мърдат, пълзят или мързелуват трийсетина черни влечуги, дълги колкото малък пръст... Уф! Животинки, които се хранят с кръв. Само да им паднеш!

Аз, Георги, въпреки крехката си възраст от „3-4 пръстчета”, вече бях запознат с почти всички тайнства и заплахи на риболова. Знаех, че тези нахални гадини от буркана живеят в плитките топли места на всички реки и водоеми в България... Ако искаш да посмучат от кръвта ти, трябва да походиш с боси крака из мокрите им ловни полета. Ако не желаеш – обут в гумени ботуши или на брега... Затова в бръснарницата на ул.”Раковска” и „Кирил и Методий” се държах доблестно и хладнокръвно. Чучнат на чекмеджето и завит с бял чаршаф като същи среновековен копиеносец, аз се сражавах с остър поглед срещу черните чудовища в стъклената клетка под табелките... Ами ако някоя пиявица пгрегризе тензуха и се юрне из общественото заведение да атакува мирните граждани?! Не ги гледай, че са по 5-6 сантиметра едната, захапват с 270 зъба! Три челюсти с по 90 зъба! Докато не изсмуче кръвчицата ти, не те пуска... Честна дума! Ако лъжа... Затова по време на сеанс гледах само в буркана със залепените отвътре червеи и въобще не ме интересуваше бръснат ли ме, подстригват ли ме или ме подсушават... Само и само да ме пуснат да си ходя. Оф!

. . .
Но когато пиявиците от бръснарския салон на ул.“Раковска“ един ден пристигнаха на гости в къщи, на ул.“Дунав“36, нещата станаха доста по-сериозни и задълбочени. Не всичките, само елитен взвод от десетина командоси в по-малък буркан. В ръцете на лечителка. Дядо ми Деспот Деспотов, Краля на гипса в Стара София, имаше високо кръвно налягане и аз Георгий, като храбър адютант бонбононосец, трябваше да присъствам на процедурите. За кураж!

Едрата лелка в бяла престилка вадеше от водата с дълга пинсета 2-3 грозни гърчещи се същества и ги пускаше в тумбеста чашка за коняк. После внимателно я задържаше с ръка на стригания мощен врат на бившия легионер, докато гладните черни гадини се залепят за кожата му. Започваха да смучат кръв с 270 зъба в устата на всяка! Три реда по 90... Б-р-р-р! После още два- три пъти така, докато всичките смукатели се увисеха около малкия мозък на страдащия. Гадините лека-полека почваха да дебелеят. След време една по една капеха преяли в кърпата около врата му. А дядо пускаше шеги и вицове към медицинското лице.

Същата лечителка, но в други сеанси прилагаше на Повелителя на кебапчетата огнени процедури със засмукване на кожата. Тоест, вендузи. Дядо ми гол до кръста по очи към облегалката на стола, като морски слон до скала на брега, а шаманката пали едни дълги малки факли от спиртника на масата. Държи пламъка под обърнатати обли чашки и ги лепи по гърба му. От вакума под потното стъкло на чашата кожата му почваше да се подува, а древната магия изсмукваше и изхвърляше болките от тялото. Когато след време чашките изпаднеха, по гърба на Краля на гипса оставаха розови кръгли петна. Героят от Мароко се чувстваше облекчен и излекуван, въпреки че така приличаше на голяма калинка. Летящото насекомо с червена черупка, вестител за скорошна сватба...

. . .
Разхлопало се бе и сърцето на стария софийски бохем. Меката шапка за разходки бе заменил със синьо френско таке. Седеше често на тераската пред входа небръснат, с балтон и чехли, умислен под мекото есенно слънце... От Трета поликлиника му пращаха млада медицинска сестричка за манипулации в къщи, да не ходи много- много и да се мори. Тя, милата, за да изглежда по- сериозна и зряла, идваше в къщи с бялата работна престилка, която смешно висеше под тежкия й полу-военен балтон. Влизаха вътре за инжекции... „Строфантин“... Моля, моля – без мен!
В тих ноемврийски ден по време на процедурата откъм стаята на старите се чуха крясъци и женски писъци...Влязох. Младата сестричка разтреперана, баба ми Надка крещи по нея, дядо Дечо опънал врат по гръб на леглото, сух, сив, бездушен... Момичето в бяла престилка заеква, плаче...

Оказа се, че лекарството „Строфантин“ трябвало да се инжектира във вените много бавно. Иначе било опасно, със смъртоносен ефект. Малката сестричка избързала и по невнимание си турила грях на душата... Веселият Дечо умрял в ръцете й... Не я съдихме, не се оплакахме – и тя бедна душа като нас.

 
Калинката, летящото червено насекомо с черни точки по черупката (в случая, червено кръстче на униформата), наистина се оказа оракул. Позна!... За близката сватба на Краля на гипса със Смъртта.

Георги-Момчил ПОПОВ
Из ръкописа на романа "Улица "Дунав", 2023