РОК С БЪНДИ – 1

В студентската компания /тайфата/ на Големия Бъндарак, средата на 1960-е

От Симона Б.
 
DON'T LET ME DOWN  /Вместо увод/
Имам една снимка с Бънди – седим на подпорна стеничка в градината край резиденцията на румънската кралица в Балчик, където сме на стаж, навили сме крачолите на дънките си "Made in Bundy" и сме натопили краката си в морето. Бънди е кисел, даже леко отчаян – снощи пак ни бяха изгонили всички от ресторанта, където Бънди беше превзел подиума на оркестъра на абордаж  и беше опитал да пее на забранени езици. Леко го побутвам:
– Нищо де, довечера ще им изпееш "Сан Франциско" на български, нали я преведе за всеки случай.

Бънди ме поглежда мрачно:
– Поне на отсрещния бряг да беше Калифорния!
– Че то тогава на тукашния нямаше да остане никой!

Бънди съвсем помрачнява и аз бързо сменям музикалната тематика с географска:
– Виж сега, Черно море през Босфора и Дарданелите се влива в Средиземно, а оттам през Гибралтар – в океана. Така че ние сега сме си натопили краката в Световния океан.

Тази снимка е наречена "Предоставяме краката си на света".

Бяха години на звучащи сега като безумни ограничения и забрани. Бяха години на безумен копнеж по пътуване, по музика, по свобода. Аз мечтаех безумно за южните морета, сред които "Баунти" търси остров Питкерн и свободата. Мечтаех безумно за Париж. Със същите шансове за успех Бънди мечтаеше за рок концерт на живо и да стъпи с китарата си на сцена.
А по света беше Лятото на любовта. Светът пътуваше, омотан в шалове и мъниста, от единия до другия си край и пееше "Je t'aime, moi non plus", студентите вилнееха из Париж - 1968,  Бийтълс пишеха песните за Белия албум, Франсоаз Арди и Джейн Бъркин разхождаха дълги, голи и боси крака из Сен Тропе, в Удсток  младите прииждаха на тълпи. А съветските танкове влизаха в Прага.

Париж го видях, когато Бийтълс вече го продаваха в раздела за класика. Когато с Бънди предоставяхме краката си на Света, не подозирах, че като ни е лишила  от възможността да го видим като млади, съдбата ни е приготвила за компенсация друг, грандиозен спектакъл  – падането на Берлинската стена. Когато едни приятели, избягали навреме във Франция, ми писаха, че участват  във войната в Голфа, като я гледат по телевизията, можах гордо да отговоря:  "Аз пък участвам на живо в свалянето на комунизма!"…

Симона и Бънди на студентска бригада- стаж в Балчик, 1966 

= = =
БЕЛЕЖКА В „СТУДЕНТСКАТА КНИЖКА“
„Деца на цветята“, Битници, Хипита – имало ли е такива в България? О-о, да!... В годините 1960-е, 1970-е, пък и през целия период на комунизма ни сочеха любезно с пръст /и милиционерска палка/  като „гамени“, „хулигани“, „градски тарикати“, „повлияна от Запада младеж“, „гнила интелигенция“  и проч...  А ние, по своя воля и избора на Съдбата, се сляхме със Световната вълна за Мир, Любов и Светлина, Просперитет и Добро.  Хора, а не пушечно месо на историята, с думите „Прави любов, а не война!“...  Така наречената, Бийт култура. Култура на бунта, която роди страхотните хитове и музиката на 20.и век - Рока...
Всичко ценно в човешкия дух оттатък  Калотина  вече е в Класиката. Тук, за истинските хипари, а не естрадните любимци на властта, малко и съвсем мършаво се говори.  Докато се забравят съвсем... А една култура не остави ли литература, е осъдена да умре. Сиреч, не е съществувала в БГ. Това означава, че и нас ни е нямало под това Слънце... Не е така!
Имам много приятели от ония години, но те не могат да се изразяват и да обобщават като Симона Б., моя нова сестра от Големия протест 2013-2014. Състудентка и дружка на Големия Бъндарак, Създателя на Първата рок група в  НеРеБе-то... Затова я поканих,  вече на зрели години, да сподели с мен бурята на младостта си. Едвам я убедих... Нека ни има, братя и сестри! Симона може и разказва умно и сладко, дадено й е Свише...  /М.П./ 
= = =

ТАВАНЪТ 
С Бънди в живота със страшна сила нахлу забранената музика.
Учех във ВУЗ, доминиран от комунистичски изявени и заслужили светила на науката, някои от тях бивши партизани /Мако Даков/, праволинейно ректорско ръководство и много принципен и идейно здрав вузовски комитет. Бяхме малък курс, 16 души в елитна и много трудна за влизане тогава специалност. И от тези шестнадесет,  шестима бяха "параграфисти" –  деца на активни борци, двама чужденци от братски партии на братски страни, а един от тях даже се бе се изхитрил да бъде член на БКП на тази крехка възраст.

Но останалите всички бяхме неблагонадеждни панти, промъкнали се там непонятно как…, за ужас на партийното ръководство, което не можеше да се досети, че все някой трябва да влезе с талант и акъл. Затова  курсът ни го наблюдаваха изкъсо и внимателно.
Без Бънди първите години на общи дисциплини, преди да навлезем в тесно профилираните специални, биха били непоносими.

Още в самото начало, съсипани от досада след лекция на другарката Людмила Фомина, която въобще не си правеше труда да преподава на български, а направо си пердашеше на руски, като вмъкваше по някоя дума на български  колкото да ни разкикоти и събуди, излязохме в коридора.  Отчаяни се питахме къде сме попаднали и как ще оцелеем  в този мрачен затвор. Но... в коридора на нашия свещен и недостъпен за другите специалности, легендарен Четвърти, Последен етаж се носеше музика.

Не каква да е музика, а… бесен рок !
Тръгнахме "по жицата", в прекия и преносен смисъл, и се озовахме на тавана.
И ето ти го Бъндарака, седнал на една греда, с китара и неизправено кече, се дере като луд…

HIT THE ROAD JACK. Хващай пътя, Джак!
Бяхме забелязали, че лицето Димитър Милев рядко ни удостоява с присъствие, идва късно и все обяснява, че е закъснял поради сложни и тайнствени процедури по изправяне на "кечето". Имаше ситно къдрава тъмна коса,  зелени очи и характерно френско "р". Бънди ни огледа и веднага ни прецени. Че ставаме. Първо бързо бързо ни раздаде прилични имена. Фроса стана Фрий, Красимира – Кейпи, Иванка– Джейн. Аз получих прекрасното име Саймън, с което близките ме наричат и до днес. Разпита кой на какво свири, като предупреди, че пиана не се броят – китари, барабани, такива неща.  Ужас някакъв, никой на нищо! И английски никой  не знаеше по онова време. Моят френски, плод на дългогодишни уроци с учител от детството, Бънди го отряза веднага. Защото както каза, на френски още не е изпято нищо велико.
И животът се отприщи. Забранената музика вече не беше трудно достъпна. От Бънди тя извираше и се лееше на пълноводни реки. Бънди притежаваше повечето от човешките дарби– свиреше, пееше, рисуваше, учеше езици и всичко друго с лекота, превеждаше песните, шиеше джинси, махаше яките на ризите и саката и даже изправяше кечета. Но със същата разточителност,  с която не беше вложила посредственост в него, природата беше допуснала съществен пропуск – липсваше инстикт за самосъхранение.

Всичко, което Бънди говореше и вършеше, беше нелегитимно, опасно и наказуемо по онова  време. Говореше буквално, каквото мислеше. Имаше маниера да започва мисълта си от средата, защото предисловието, нали,  е ясно, и да не я довършва, защото продължението е, разбира се, известно. Убийствена ирония към всичко наоколо. Любимото му начало беше "официозът писа" и сред истеричния кикот, който пречеше да се чуе какво е писал, следваше  "а премиерът каза...." Няма значение какво. Всичко си беше ясно– управляват ни прости и жестоки хора с продажни души, родили сме се насред система с човеконенавистна идеология, трябва да оцелеем, да не им се даваме, да го живеем живота.

И го заживяхме живота с песен. Таванът стана за нас мания, едва дочаквахме да съмне и тичахме на лекции. Кълна се, че бяхме  най-рано явяващият се и най-късно отиващият си курс във ВЛТИ, най-редовно пребиваващият в сградата и по-точно в едно от нейните помещения. Понякога посред лекциите ни обхващаше такъв копнеж по Тавана, че се чудехме каква поразия да направим, за да ни изгонят или просто се изнизвахме посред часа. Асистентът поглеждаше индийската ни нишка при вратата и спокойно заявяваше, че нашето напускане няма да попречи на хидравличния напор да зависи от височината на водния стълб и разликата в пада на нивата. Покрай всички други глупости, като диамат и исмат, ни караха да учим хидравлика и формулата на Бернули, мама миа, сякаш някой от нас щеше да има шанса да проектира нещо като Фонтан ди Треви!

На нашия Таван ние си му пеехме съвсем  редовно, завряни в най далечното му ъгълче, за да не се чуваме. Заслужаваше го, защото беше чудесен, чудовищно огромен, топъл, необезпокояван от години с човешко присъствие, пълен с кръстосани греди, удобни за сядане, но най важното – имаше фантастична акустика. Стотиците рок групи на мъгливия Албион, принудени да се завират в разни изби, гаражи и "каверн", можеха наистина да ни завиждат за такъв разкош.

И досега не ми е ясно как се задържахме там няколко години, без да ни изгонят поне за нарушаване на противопожарните правила. Всеки път като слизахме от него и долу не ни чакаха с белезници, аз натяквах:
- Нали ви казвам, че властта е слаба, щом още не ни е открила на този Таван!
– Слаб ти е акълът! – отрязваше Бънди.– Утре ще ни арестуват.

Братът на Бънди, Малкия Бъндарак, излезе от казармата и отиде да учи в ИСИ. Там си нямаха таван и ние жив го оплаквахме, как преживява без такава екстра. Сигурно никак не е било лесно, защото повече стоеше при нас и неговият глас правеше нещата по-малко любителски.
Не пеехме само на Тавана. Пеехме навсякъде и на всички. Пеехме на пейките около Института и в парка. Пеехме по рейсове и трамваи и отвратени граждани се отдръпваха вместо да се качат, когато от вътре ги блъснеше  едно мощно "Speedy Gonzaleeeees!".

Но най-много се пееше вечер у Бънди. Гостоприемният му дом със страшна сила привличаше тълпи от хора. Идваха можещи да свирят и неможещи, идваха с китари и без китари, идваха носещи  чужди списания с вълнуващи новини и класации и неносещи, за да ги прочетат. Една шапка обикаляше, всеки пускаше колкото стотинки има и някой търчеше да купи шише коняк. Играеше се бридж на няколко маси и Бънди непрекъснато се позоваваше на авторитета на лордовете. Около него гъмжеше от лордове – един лорд се удавил в Темза, защото забравил да си оправи козовете, друг само анонсирал и оставял слугата си да разиграва, а трети изобщо не признавал американския импас на дама. След всички цитирани аристократични авторитети, Бънди заявяваше, че не признава никакви правила в този живот за догма.
Непрекъснато се разучаваха нови песни, но химн ни стана "Can't  buy my love".

НЕ МОЖЕШ ДА КУПИШ ЛЮБОВТА МИ
За каквото и да се пееше нататък в песента, ние си знаехме каква любов имаме предвид. Не могат да ни купят любовта. Не могат да ни накарат да ги обичаме насила. Не ги искаме. Не се продаваме. След много години злорадо ни доказаха, че са изкупили сума ти народ. Нас рокаджиите, обути в джинси "Made in Bundy", ни няма сред тях. Изблъсквани с лакти и колена в живота, ругани, арестувани, бити, подстригвани, подпечатвани, с нарязани джинси и ямурлуци, маргинализирани – не можаха да купят любовта ни.

Таванът накрая го загубихме. Гониха ни, заплашваха ни, заключваха го , слагаха му катинари. Накрая го заковаха с летви, дебели като талпи и от него спря да се носи ужасното  "Can't  buy my love".
Симона Б. „Рок с Бънди 1“, София, MMXVI
/Следва/