БЯЛА СЛАТИНА, КРЕМИКОВЦИ, ПУСТИНИТЕ, ВЕНЕЦИЯ...
Когато се дипломирахме, още една соц измислица се стовари върху съдбите ни – централното разпределение.
Сега не ви звучи никак. Но тогава беше присъда за изпращане на заточение в най-забутаните части на социалистическия лагер. Такива, каквито по никакъв начин не биха могли да си намерят доброволци за работа там. Всички от тайфата се втурнаха да се спасяват, да търсят роднини и познати, да се женят, да забременяват, да се разболяват...
Мен ме разпределиха в Градския съвет на Бяла Слатина. В това кътче злачно и потайно всички бяха или по чудо още живи участници в „работническо- селски“ бунтове и преврати от 1923 и 1944 година, или по-скромните – просто техни потомци. Дипломата ми замина, без дори да си ми я показали или връчили, за да я заключат в някой сейф на Окръжния съвет във Враца. А аз унило се затътрих към този борчески край подир нея.
Друга опера е по какъв фантастичен начин бях помилвана и освободена от дъържавно заточение само след няколко месеца...
Имаше изискване в общинските съвети тогава, по всяко време на денонощието да има дежурен човек на оперативния телефон... За спешна връзка с партията! В обедната почивка бях на пост до слушалката. Борческа Враца зазвъня, вдигнах и хукнах към ръководството... Влетях по спешност в кабинета на кмета. И-и...
И го заварих да чука фигурантката на общината на дивана си.
Другарката в живота, жената на човечеца беше рускиня – от тези с двете плитки, качени като корона на главата. Чакаше го нещо страшно отвсякъде! И кметът беше готов да ме прати не само обратно в София, че дори на Луната, само и само да не съм в Бяла Слатина... Още същия ден ми издаде заповед за освобождаване от разпределение! Измисли като мотив, че градският съвет е гласувал средствата за благоустрояване за три години напред за асфалтиране, защото то било по-приоритетно, и нямало да имат нужда от мен като специалист. Което си беше свята истина! Въобще не им трябвах, нито те на мен...
Толкова се вълнувах, че докато търчах на стоп до Враца да си взема дипломата, паднах и си счупих ръката. Но щом се докопах до документа, разказах на де кого намерих из окръжния град за краката във формата на Ve –победната поза „Виктория“ на фигурантката в Бяла Слатина...
„ТЕ ДА СИ СТРОЯТ СОЦИАЛИЗМА, НИЕ ЩЕ ИМ ПЕЕМ“
Бънди побърза да запише второ висше в Художествената академия, за да избегне подобна незавидна съдба.
Продължавах да го навестявам. Все по-спорадично. Те с Вачо бяха пълни сираци и животът им никога не е бил лесен. Веднъж ги заварих да се карат много разгорещени. Цанили се да оформят и изрисуват първомайската украса на Кремиковци, а после ги досрамяло да си вземат парите. Споряха дали да ги... Не ги...
Бънди се самоунищожаваше пред очите ми – с алкохол и много цигари. Беше тягостно, нямаше го нон-шаланса на отминалите години, животът ставаше все по-труден, сложен и страшен.
Тъжно си спомняхме как само се изхитряхме да се събирахме на тумби ту тук, ту там, да слушаме музика, да пеем, да си говорим.
– Те да строят социализма, ние ще им пеем! – обещаваше Бънди в стила на Лафонтен.
– Да не са го построили вече, без да разберем? Отдавна се напъват?
– Ще им секне ентусиазма от нас, те тази музика не я одобряват.
– Ти на това отношение „неодобряване“ ли му викаш?
– Тях ще ги питаме ние. Я дай Go, Johny! Go, Johnny, go, go Go, Johnny, go, go Johnny B. Goode...
Невероятните звуци и ритъм на Чък Бери ни заливаха, ние политахме, животът беше прекрасен все пак! Сега е сериозно, трябваше да го овладеем този живот, да го оползотворим, да свършим нещо голямо, което да остане.
= = =
БЕЛЕЖКА В „СТУДЕНТСКАТА КНИЖКА“ – 4
„Безумната мечта от младостта, ей така да се вея с хипита по Света!... Трябваше да ни позволят да го видим и изживеем, докато бяхме млади, докато го искахме. За нас вече беше късно.“ Симона Б.
= = =
„ХОРАТА НА БЪНДИ“ ПО СВЕТА
Запилях се с мъжа ми по пустините. Оставих след себе си площади, градини, резиденции, цели нови градове. Бънди успя да се самоунищожи, но това, което остави, е безценно и несъизмеримо с нищо материално.
Години наред из различни краища на света срещах хора, с които се разпознавахме като част от "хората на Бънди". Името му беше знак, парола за тайно братство, по-силно от кръвното. Като масонска ложа някаква– щом си бил там, ясно от кои си. От нашите.
В един оазис на Западния ерг посред нощ пристигнаха група френски хлапетии, върнати от „Бидон 5“ поради неспазени изисквания в оборудването. Тръгнали с един раздрънкан „Ситроен Ами“ към Танезруфт, страната на жаждата!
Вдигнаха бивака и извадиха китарите.
В осветения от огъня кръг на сахарското неформално братство взе да обикаля една коварна бутилка... И аз уж я пропусках... Но по едно време се оказах край китаристите... Ревях с цяло гърло.
Какво мислите, че пееха французите?... Раз-би-ра се, всички песни бяха от времето на Бъндарака. Tutti frutti A whop bop a lu a whop bam bam! Което някога ние пеехме като Тури фури... Литъл Ричард второ поколение под палмите.
Мъжът ми ме забрави до една крайпътна чешма около Флоренция. Докато седях там и чаках заплесът да установи, че на седалката до него жена липсва, и да се върне, пристигнаха холандски момчета с едно бусче.
Извадиха една шапка и китари, запяха да съберат малко пари. И какво да пеят? Ами песните, дето ги знам от Бънди... Присъединих се, викнах заедно с тях разтапящите думи на любимите Кinks: Lazing on a sunny afternoon... Ah, save me, save me, save me from this squeeze!
Момчетата отиваха във Венеция и предложиха да тръгна с тях. Опа-а!
Безумната мечта от младостта, ей така да се вея с хипита по света!
Обаче-е-е... Вече не ми се щеше да обикалям света с некъпани китаристи, да спя на плочника на Сан Марко, с най-забележителния в света растер според професорите ми, и да ме ядат комарите, само за да накажа един разсеян мъж.
Трябваше да ни позволят да го видим и изживеем, докато бяхме млади, докато го искахме. За нас вече беше късно. Но и за тях биеше камбаната.
РОК НОСТАЛГИЯ
Дълго отлаганата и жадувана революция неизбежно се стовари на главите им. Със същите забранявани песни!
Изпяхме им ги с пълна сила по улиците и площадите! С нас бяха и порасналите ни деца, които им написаха нови, специално за случая.
През 1991-ва седях на тревата на препълнения стадион сред хиляди пощуряли от радост хора и слушах концерта "РОК НОСТАЛГИЯ".
Част от поколението с "арестувана младост" беше на сцената. Останалите – наоколо по тревата.
Бяха дошли от различни краища на света, кой където го бяха заварили събитията, за да изпеят свободно „забранените песни“.
На сцената Вачо с жълата фланелка с надпис ROCK AND ROLL изглеждаше направо щастлив. До него Бънди страшно слаб, вдигаше двата пръста с нашия знак.
Бяхме чакали четвърт век, за да чуем "Can't buy my love" на сцена.
"Това са песни от средата на 60-те години. Тогава, за да ги пееш, трябваше много да обичаш рок и да нямаш никакъв, ама никакъв инстинкт за самосъхранение", обявиха от сцената.
Когато запяха "Sunny afternoon", вече открито плачех, та се тресях. Исках да отида при тях. Да ги прегърна, да плача, да се смея, да им кажа: "Момчета, оцеляхме, дочакахме! Не можаха да купят любовта ни."
Беше невъзможно. Страшно много хора имаха същата идея.
Симона Б. „Рок с Бънди 4“, София, MMXVI
/Край/
Бъндараците - Can't buy my love (1991)
https://www.youtube.com/watch?v=_bibXdlFnoQ&index=2&list=PLB5wUpas_W9QPcNGJZbsSThiYnC6PTG6e
Няма коментари:
Публикуване на коментар