Това е първият музей в Прага (след Нежната революция от 1989 г.), предназначен да покаже системата, установена в сферата на бившия Съветски съюз. Оригиналните елементи и инсталации съдържат автентични артефакти и са показани в три основни зали.
Експозицията е фокусирана върху тоталитарния режим в бивша Чехословакия, установен с преврат през месец февруари 1948 г. до неговия бърз колапс през ноември 1989 г. Темата на музея е "Комунизмът - мечта, реалност, кошмар". Посетителите попадат в напълно херметизиращ свят. Херметизиращи фабрики, историческа класна стая, една стая за разпити или видео клипове от телевизионната машина на времето. Всъщност, стъпките из втората половина на 20 век са една интродукция към чудесата на Златна Прага.
Класната стая пресъздава задължителен урок по руски език
Свалена табела от улица в Прага
Като цяло музеят рисува ярка картина на комунизма в Чехословакия. Съсредоточен е и върху столицата Прага в най-различни области на живота: ежедневието, политиката, историята, спорта, образованието, „изкуството” (като например движението „Социалистически реализъм”), медийната пропаганда, „народната” милиция, армията... Не са пропуснати тайната полиция, цензурата, съдебната власт и принудителните институции ( включително и сталинистките трудови лагери).
Голи рафтове и калпава стока в магазин от времето на комунизма
Видео екран запознава посетителите с уникални кадри от масовото публично несъгласие с режима и демонстрациите по време на „Пражка пролет” през 1968 г. и „Нежната революция” от 1989 г.
Картичка за спомен от херметизирания свят
Музеят на комунизма в Прага бе създаден и открит на 26 декември 2001 г. с идеята да създаде авторитетно историческо повествование за ерата, оставила сериозен отпечатък върху 20. век. По никакъв начин обаче експозицията не е предвидена от организаторите да бъде филтър за съвременни политически въпроси в Чешката република.
По ирония на съдбата Музеят на комунизма в Прага е разположен между две емблеми на капитализма : Мак Доналдс и казино
Източници: Официален сайт на Музея на комунизма в Прага
Тази история няма нито начало, нито край. Ако погледнеш сюжета й отстрани или отгоре, веднага ще забележиш, че е кръг или спирала. През четвъртото измерение – времето. От деня, когато Дядо Господ отнел реброто на Адама и след кратко скулптуриране с кал създал прекрасната Ева, та до тази слънчева утрин, когато се чудя деликатно къде да забода точката в кръга, че да мога и аз да се изкажа.
В края на 19 век човечеството се сдобива с телеграфа, телефона, електричеството... Бясно настъпващата индустриализация го повежда с бързи крачки към глобализацията. Чрез мощната вестникарска индустрия приказките и легендите за далечни земи и страшни пътешествия започват да стават по-прагматични, по-осезаеми. Великите археологически открития са в своята кулминация, светът взаимно се опознава... Опознава себеподобния от другия край на света и вижда... себе си.
Та в тези години, които можем да обобщим и като ерата на кан-кана, между пощите по света почва да прелита и една интересна серия картички.Интересна, защото е посветена изцяло на женската красота. Със сигурност е имала и сериозен търговски успех за автора си А.Бейкър, защото екземпляри от нея са запазени стотина и отгоре години след това. Попаднах на нея в огромната библиотека Интернет и с голямо и трайно любопитство я разгледах. Тук-таме неумело и на места доста наивистично са представени красавиците на света:
Американката, англичанката и французойката
Германката, белгийката и шотландката
Ирландка, норвежка, шведка
Италианката, испанката и австралийката
Рускинята, датчанката и канадката
Петнайсет бели, самоуверени хубавици. Може би и привърженички на все по-влиятелното движение за еманципация на жената... Естествено, красавиците пристигали и в България, за радост тънка и умозрение естетско на нашите пра-прадеди. Та гледали, гледали, но недочакали...
Като сравнявам оригиналите, които открих в моминския албум на Красивата Надка (баба ми), мустакатите ни праотци са чакали някъде докъм Първата световна война. Какво ли? Ами да видят и българската красота в тая световна серия от топмоми.
Недочакали, но били попреръшкали света и те, пък и българите сме надлъж и шир познати с етническата си толерантност... Та взели и поръчали на художник да изобрази балканската прелест. Отпечатали я на пет пощенски картички. И обявили на света елегантен дуел по красотата, именуван „Балканска хубавица”:
Българката и албанката
Гъркиня, сръбкиня и румънка
Как, кога, кой – нито са подписани от автор, нито на гърба им има някакви други податки. Достатъчно е, че ги пазя около век и ви ги показвам днес, когато мислим все по-трезво за европейската си идентичност...
За да има поетичен финал, пък и да анализираме по-обстойно автентичността на дуела „Балканска хубавица”, ще си позволя да ви върна 350 години назад – в 1657 г.
Време злачно и потайно за Балканите, над два века и половина под османска власт, време, когато дуелите из проходи и клисури са подчинени и на честта, и на бързия материален просперитет. Тоест, колкото повече търговци и пътници натръшкаш из клисурите, с толкова повече керемиди ще е сараят ти... И един французин на кон из зелените ни планини, който се среща с... красотата:
„Жените им съвсем не са с покрити лица, както останалите жени от Изтока. Всички те са окичени с цветя и плодове. Косите им са отпуснати и сплетени на една плитка отзад. Накрая те прикачват златни или сребърни копчета, та чак и малки блестящи стъкълца или камъчета. Всички те носят огърлица, която вместо мьниста има само един ред медни, сребърни или златни монети според възможността им (т.е. на жените, б.пр.). Монетите висят на кордон също като месали. На гърдите жените имат платнени кърпички, така покрити с някои от тия монети, че те скриват всичко отдолу - чак до доста ниско, наредени и пришити върху това бельо също като керемиди на покрив: от това може да се предполага, че подтисничеството не е такова, каквото ни го рисуват нашите писатели.
Тия жени са нежни, почти еднакви с нашите французойки. Те имат техния темперамент и изглеждат толкова учтиви, че идват сами пред керваните отрупани с хляб, плодове, топло и подсладено мляко, по няколко парчета печено месо, яйца и всякакви плодове, които продават на нищожна цена, но с толкова изящество, че не мога да си ги представя без сълзи в очите.”
А. Пуле, 1657(Из „Чужди пътеписи за Балканите”)
Разбира се, че колегата – независим експерт от Еврозоната и храбър пътешественик, говори за българката. И се захласва не без основание...Та чак до сълзи...
Момчил Попов,
скромен участник в дуела
„Балканска хубавица”
Снимки: Интернет и Моминския албум на Красивата Надка
Новата експозиция в бившия затвор на министерството на държавната сигурност на ГДР в Баутцен показва, че терорът на източногерманския режим по отношение на своите граждани е бил реално и постоянно явление.
На пръв поглед сградата на бившия затвор „Баутцен-2” прави безобидно впечление. Обаче окажеш ли се вътре, започваш да разбираш защо за жителите на ГДР затворът е бил символ на политически репресии и унижения на човешкото достойнство. На 8 септември 2006 г. в зданието на затвора бе открита нова постоянна експозиция.
Преди да влезе „зад решетките” посетителят минава през няколко тежки метални врати, после – през двор, обкръжен с наблюдателни кули. След входа в затвора започва дълъг, обилно осветен коридор. Отляво и отдясно – безконечна редица от килии, оборудвани само с нар и мивка. Въздухът е с дъх на плесен и метал.
„Карцерът на Щази”
Стъпалата, свързващи петте етажа на затвора, задържаните наричали „Стълба в небето”. Изкачвайки се по нея, нещастниците попадали в „ада” – секцията „Забранена зона”, разположена на петия етаж. Тук лишените от свобода били подлагани на разпити, които почти неизменно били съпровождани с физическо насилие и побой.
„ Това място може да бъде наречено „личният затвор на Щази”, защото тук без всякакви правила или формалности затворниците са подлагани на разпити и са правели с тях каквото им скимне” – обяснява сътруничката в музея Сузане Хатинг. Тъй като официално „Баутцен-2” е бил във ведомството на министерството на вътрешните работи на ГДР, фактически затворът е бил контролиран от министерството на държавната сигурност. Заради това „заведението” е получило названието „карцерът на Щази”.
За времето на своето съществувание „карцерът на Щази” - от 1956 до 1989 година – тук са пребивавали 2300 затворници. По същество това са били жертви на политически репресии – десиденти. Сред тях могат да се посочат такива известни личности като философа и правозащитник Рудолф Баро, писателите Валтер Янка, Ерих Льост и Валтер Кемповски. „Работата със затворниците” включвала разпити, унижения, лишаване от сън, изолация, подслушване и натрапчиво наблюдение.
Коридори за единични разходки в двора на затвора
В Щази работели, както се казва, по система, - разказва Хатинг. – Прилагали са всички възможни технически, физически и психологически средства, за да прекършат волята на човека”.
Това потвърждава бившият затворник Томас Рауфайзен. Той попаднал в „каарцера на Щази” едва на 19-годишна възраст. При това обект на преследване не бил Томас, а неговия баща.
Рауфаузен – старши отказал да шпионира за министерството на държавна сигурност и заради това бил наказан с арест на сина му. След три години, прекарани в „Баутцен-2” на Томас били нужни дълги години да възстанови травмираната си психика. „След излизането от затвора аз дълго се боях от хората. Дори излизането до хлебарната предизвикваше ужас в мен”, - спомня си той.
Спомените на Рауфайзен и на други обитатели на затвора са представени в експозицията като видео- и аудиозаписи, също така – на табели в бившите затворнически килии. Освен това бившите жертви на терора са дарили на мемориялния център доста експонати. Например в една от килиите е изложен малък чрвен радиоприемник, който през 1970-те години тайно бил предаден на затворник от надзирател – като обмен на „подаръчен набор” от Федерална република Германия.
Други експонати са дневникът за регистрация на арестантите, подслушващо устройство, вградено в стаята за свиждане, куфар за транспортиране на касетите със записи от разпитите, изрезки от западногермански вестници, в които се разказва за дисидентите, прибрани в „карцера на Щази”.
Килия – „единочка”
По инициатива на група историци и бивши затворници на сградата в Баутцен бил даден статут на мемориален център през 1994 г. Центърът продължава да събира експонати и документи за следващо разширение на експозицията.
„ Тази работа непременно трябва дъ бъде продължена, - смята Томас Рауфайзен. – Днес обществото вече е склонно да мисли, че терорът в ГДР е бил някаква абстракция. На практика той беше реален и постоянен. Разтваряйки тежките железни врати на бившите затвори, ние ще дадем възможност на публиката лично да се убеди в това”.
