СТРИГАН СЛЕД ПОРЕДНИЯ АРЕСТ, 1978

Трудов лагер на Строителни войски гр. Ст. Димитров (Дупница), 1976-1978 г.

Анонимен "хомо совиетикус" оня ден ме нарече в блога ми "kreten". И добави: "parvo si nauchi tvoita istoriq sled tva sa interesuvai ot mnenieto na anglichanite loina topko"... Коректно и любезно му отвърнах по пощата: "bokluk pliakan v ustata - ligava pradnia". За да съм още по-ясен, а и да спазя препоръката му, трябва да добавя. Въздържам се да удрям. Направя ли го (случвало се е рядко), оня отсреща пада като талпа. И за двамата е лошо. В каторгата съм се нагледал на подобни герои...
........
Приятел от ФБ, служил като танкист: Боец!
Трудовакът аз: А-а, нема що! Само на стрелбите преди клетвата ми дадоха къс Щайер- 1917 г. Будапеща и патрони от 1938 г. с орела на ІІІ райх... Лежешком! А до пулта ми за стрелба стоеше разкрачен офицер с отворен кобур на ТТ-то... Предварително подполковникът ни беше обяснил, че обърнем ли бойното оръжие към офицарята (а не към мишената), тоя разкрачения те гърми директно в малкия мозък... От упор.
Бившият танкист:  Б-х ма-та им...
........
Хубавците с парадни униформи и фасове съм изобразил художествено заради естествения декор с телени мрежи, а именно „Караулното помещение”. Охранявана зона вътре в поделението с малък склад за оръжие, боеприпаси, 2-3 килии за арести, подслон за караулните войници, охраняващи трудоваците, стая за „разкрасяване” с юмруци и ритници на провинилите се лагеристи – „Дежурна стая”. С една дума – ареста на поделението. В съседен град беше пък полковият арест, за още по-провинили се, готови за съд и затвор... И там съм бивал, близо седмица. Изучих арестансткото каре и съвсем се излекувах от клаустрофобията. Какво по-добро?! Подробностите – друг път.

Кадрото горе е запечатало Маестро Попов – Джуниър Грийн (бът Стронг) с приятели трудоваци, току-що излезли от ареста, а преди година – с дипломи от Консерваторията. Занко – със специалност „Флейта”, и Наско – „Обой”. След 2 години коване на кофраж по корекцията на река Джерман Наско никога повече не можа да свири в симфоничен оркестър. Въпреки че обоят е дървен духов инструмент и така да се каже, е роднина на чамовите греди и дъски... Дръжката на теслата – също. Тя е от твърд буков материал. /МП/

ФАБРИКА "ПОБЕДА" И ИНЖЕНЕРЪТ ОТ КНЯЖЕВО

- 85 години от рождението на писателя  Георги МАРКОВ

Там е. Тя е. Под моста в кв. "Изток", до автогара Юг. Питах трима, за да съм сигурен. Между тях и братовчеда на писателя, г-н Любен Марков. Да, тя е... Сега е нещо бивше, с различни предназначения. С табела "Метални капачки" (и други) над ръждивата порта. За мен обаче бе вълнуващо и ходих да поснимам. Защото този пост-комунизъм е бившата фабрика "Победа", където младият инженер от Княжево Георги Марков работи в началото на 1950-те. И е отделил повече от 50 страници в "Задочни репортажи". За абсурдите на "плановата икономика" тук и въобще. Олющено и грозно е, по-добре да четем... Казано е "Човешките дела лежат под перото на писателя"... В случая големия хуманист и творец Георги Марков, в когото ще се вслушват и нашите внуци, и правнуци. И техните отроци... Стига да останем на картата.

ПРЕЗ ЛЯТОТО НА 1952-а ТОВА БЕШЕ ДЕВСТВЕН СВЯТ
Георги МАРКОВ

Фабрика „Победа“ представляваше куп уродливи сгради, разположени сред причудливото царство на дъновистите с техните дървени къщурки и дворове, пълни с овощни дървета. През лятото на 1952 година това беше девствен свят. Гората, която цар Фердинанд бе засадил, почти стигаше оградата на фабриката и всички обичахме пътя през нея до колелото на трамвай номер две. От другата страна квартал „Дианабад“ носеше невинното очарование на истинско село. Само след десет години цялата тази картина на спокойствие и слънчева зеленина щеше неузнаваемо да бъде променена. Грозни жилищни комплекси, частни сгради и гаражи с техните шумни обитатели щяха да сложат край на утринното ритуално посрещане на слънцето от брадатите дъновисти и на един живот, в който сякаш хора и природа живееха във взаимно съзерцание. Горе, на самия хълм, щеше да се настани Дворецът на пионерите и тишината на гората щеше да се разкъсва от кресливите лозунги, които скандираха маршируващите деца с червени връзки.

Преди национализацията нашата фабрика се наричаше „Искович-Леви“ и бе прочута в цяла България с производството на вакса „Ималин“. Същевременно тя имаше единствения в страната отдел за метална литография, което впоследствие я превърна в най-важно предприятие за лакиране на ламарината, от която се правеха консервените кутии. Износът на консерви бе немислим без фабрика „Победа“. В това предприятие бе съдено да започна инженерската си кариера и трайни връзки с работниците. Попадането ми там беше не съвсем редно, защото специалността ми изискваше да отида в тежко металургично предприятие. Един от най-всевалидните закони на нашето обществено устройство беше и все още е, че огромен брой от хората се занимаваха с това, което не беше тяхна работа. По силата на този закон, който водеше до най-необясними и невъзможни назначения, мои колеги, специалисти по каучук, бяха изпратени да произвеждат стъкло, специалисти стъклари се озоваха във фармацевтичната индустрия, а специалисти по хранителни продукти отидоха в черната металургия. Това следваше от почти истеричната борба да се остане на всяка цена в София, където основателно животът се смяташе за по-добър, отколкото в провинцията. Хората от актива на младежката организация, разбира се, заеха асистентски и преподавателски места в политехниката и университета. Така че моето отиване в „Победа“ беше обяснимото хитруване да се остане в София. Директор на предприятието беше Маня Енчева, комунист с голям нелегален актив, властна и доста непокорна натура. Тя беше съпруга на полковник Дочо Колев, който стана началник на концлагера „Белене“. Пристигайки във фабриката, заварих силно напрегната атмосфера. Оказа се, че се водеше безогледна борба между две партийни групировки. Едната бе на Маня Енчева, а другата — на партийци, подкрепяни от районното управление на МВР и съответно Държавна сигурност. Борбата бе за директорския пост и на изключително лична основа. Колкото и невероятно да изглежда сега, противниците на Маня се опитваха с всевъзможни средства да провалят работата на фабриката, съответно плана и износа на страната. Тогава можах да наблюдавам безогледността и алчността на партийни властолюбци, които характеризираха много точно истинския характер на вътрешнопартийните отношения. Те арестуваха най-важни за производството специалисти, като майстора литограф Георги Христов, и ги пращаха по лагери, задържаха под временен арест други и накрая преминаха към открит саботаж. И до днес потръпвам, като си спомня как неизвестна ръка откачи огромния маховик на голямата литографска машина, който профуча над главите на 40 работнички и ако беше само няколко сантиметра по-ниско, щеше да превърне цеха в касапница.

Имаше и друг невероятен момент, когато районната държавна сигурност извърши арести на работници в най-решаващ за нас производствен ден. Тогава Маня прояви храброст, на която и досега се възхищавам, като заповяда на седемте пазачи на фабриката да открият огън срещу хората на МВР, ако последните се опитат да влязат във фабриката. В края на краищата тя победи. Маня беше един от редките примери на комунистически фанатизъм и идеализъм, които в моите очи я правеха привлекателна фигура. В едно време, когато цялата страна се разкъсваше от всевъзможни борби и чистки, тя съвсем инстинктивно чувствуваше, че онова, което имаше значение за едно предприятие, беше да произвежда и че в производството много от т.нар. „врагове“ се оказваха по-полезни от „своите“ лентяи. Маня също беше от малкото партийци, които не ползуваха служебното си положение за лични облаги. Години по-късно сред всеобщата корупция на партийната аристокрация щях да си спомням за Маня като за самотен остров на старомодна честност.

Като се разхождаше напред-назад в кабинета си, тя ми даде първата лекция по индустриалния живот: „Първо - каза тя -забрави какво си учил по книжките и какво се пише по вестниците. Вярно е, че ние сме работническа власт, но никога няма да позволяваш на работниците да преминават чертата между нас и тях. Дръж се на разстояние и никога не позволявай дори да мислят, че са равни на тебе. Всяка жаба да си знае гьола. Тия, които работят най-добре във фабриката, не са нашите, а враговете. Те знаят, че са врагове, и единственият начин да заличат това е, като работят. Старай се да използуваш това!…“

Враговете бяха специалисти, които тя бе измъкнала с помощта на мъжа си от лагери и арести, където те бяха тласнати от безсмислените действия на милицията....

= = =
Когато за първи път пристигнах във фабриката, портиерът се обади по телефона някому и след малко пристигна ниско прегърбено човече с щръкнала, преждевременно побеляла коса и лице, чиито остри черти щяха да ме придружават през целия ми престой в „Победа“. Докато ми пишеха пропуска, той стоеше полуразкрачен, въртеше около показалеца на дясната си ръка синджирче и се взираше в мене с властно повдигната глава. Имаше някакво смешно несъответствие между малкия му пръст, прекалено повдигнатата глава и почти предизвикателната строгост на лицето му. Това беше Киро, партийният секретар на предприятието и същевременно началник на охраната. По-малките предприятия нямаха щатни партийни секретари, затова Киро заемаше длъжност, която най-добре съответствуваше на обществената му заетост. Той беше чист шоп от околните села, но аз много пъти си мислех, че у него може би имаше и друга кръв. Говореше със силен шопски диалект, но се стараеше, където може, да произнася думите литературно, от което се получаваше невъобразимо смешна салата от пошопчени вестникарски фрази, чужди думи и натурални шопски ругатни. Гласът му беше остър, писклив и сякаш отразяваше непримиримостта на характера му. Той живееше в състояние на нестихваща активност, която личеше от скоростта, с която въртеше синджирчето, вървеше бързо и енергично и говореше възбудено, като изяждаше половината от думите.

Киро беше станал партиец след Девети септември и когато междупартийната война във фабриката бе довела до компрометирането на предишните партийни секретари, той внезапно се бе намерил на този пост по волята на Маня. Той беше силно привързан към нея и я следваше като покорно и вярно куче. Всичко, което директорката кажеше, беше без съмнение закон за Киро. Човек само може да си представи какво бе станало в душата на този полуграмотен, умствено и физически ограничен човечец.

Голямата власт, която бе попаднала в ръцете му в качеството му на човек, отговорен не само за сигурността в предприятието, но и за цялата партийна работа, беше подлудила бедния му ум.

По мое време Киро беше в стихията си. Партийната пропаганда, че навред гъмжи от врагове, които подготвят саботажи, конспирации и бунтове, беше довела Киро до състояние на екзалтирана бдителност. По негова инициатива се провеждаха мероприятия по сигурността, които превърнаха невинната ваксаджийска фабрика в нещо като свирепо охраняван и пазен център за атомно оръжие...

= = =
Една сутрин в моята стая влезе Д., около тридесет-тридесет и пет годишен шоп с голямо добродушно лице и тромави движения, един от най-добрите ни електромонтьори.

— Що че работим днеска? — запита ме той със странна тържественост. Погледнах го учуден, защото работата бе разпределена още в началото на седмицата и той трябваше да знае какво му е възложено.
— Ще работиш това, което си работил вчера! — казах му аз малко сопнато.
— Аааа, не! — възрази той меко, но категорично. — Требе да ми намериш нещо друго.
— Защо?
— Па ти не знаеш ли… от вчера я станах партиец! — той се усмихна като човек, който вече е открил къде зимуват раците.
— Та какво от това! — недоумявах аз.
Д. се надвеси над бюрото ми и с наставнически глас ми каза:
— Я не съм станал партиец, за да работим. Че ми намериш служба. И я сакам като Киро да въртим синджирчето и да се разождам из районо. Щом си у партията, значи си на власт. Щом си на власт, значи нема да се мъчиш! Другите да се мъчат! "...

Из "РЕПУБЛИКАТА НА РАБОТНИЦИТЕ", "КИРО И ДРУГИТЕ", "ПАРТИЯ И РАБОТА"
Георги Марков, "Задочни репортажи за България", 1978  

Вчера - 28 февруари 2014 г. в Театър Сфумато бях на Литературна вечер, посветена на 85-годишнината от рождението на писателя ГЕОРГИ МАРКОВ. Четоха Георги Тенев, Стефан Иванов, Мария Калинова, Силвия Чолева, Марин Бодаков, Иван Ланджев, Ангел Игов, Ясен Атанасов, Димитър Кенаров, Надежда Московска, Емануил А. Видински и др. Нямаше тръшкане и крясъци, заради които не ходя на български театри... Слушахме Георги Марков от техните души, на младите... Довечера, точно на датата е тържеството в Княжево. Няма да ходя. Да не ми омръзне. Млад- зелен бях с Георги Марков във фабрика "Победа", през 1950-те...

Пълните текстове тук:
Георги Марков — Задочни репортажи за България (6) — Моята библиотека
С почит,
Момчил ПОПОВ

ЛЕВСКИ НА СВАТБА В КОНАКА, 1872

- Комитата, за чиято глава дават 15 кг злато, пирува заедно със софийския паша насред града с „хубава ракийка с разни мезета” и „машала със запалени огньове”

 - Истинска случка от Дневника на Хаджи Боне Петров

 „ Бях член и на тайния востаннически комитет – клон на Централния комитет, който се беше составил в Букурещ под председателството на Любен Каравелов. Пощалионът, който пренасяше писмата от Букурещ в София беше Тодор Пеев от селото Тетевене, а главните апостоли емигранти бяха Василия Левски (Дякон Игнатия) и Димитър Общи. По-често къде нас дохождаше Димитър Общи, който отседваше в къщата на Христо Петров Ковачев, учител в града ни по турски език и певец в църквата „Св. Крал”.

„Яви се един ден в София прочутият главен двигател на востанието Василия Левски, когото бяхме много чакали и беше слязъл в казиното на Димитър Трайкович – един от по-първите граждани, който беше член на „Идаре мезлиши” при пашата, но знаеше емигрантите и спомагаше им даже от каквото имаха нужда. Също така знаеше и плановете на комитета в София, защото много пъти са ставали свижданията ни с апостолите в неговото казино. Така и днес, при дохаждането на Левски, пак се посъбрахме в казиното на Трайковича и си поприказвахме по разни въпроси. На заранта си замина Левски по-рано.”

Не е легенда, предавана от уста на уста, а истинска случка, оставена на хартия от негов другар – съзаклятник. В дневника на Хаджи Боне Петров – водачът на заверата срещу Султана в Софийския вилает, бъдещ каторжник, най-доверения човек на Човека- Лъв в града под Витоша... В лето Господне 1872-ро.

„ Подире, нещо около един месец, пак се завърна Левски в града ни, когато тогавашният софийски мютесариф Есат паша правеше сватба (обрезание на двама негови синове) и беше поканил по-първите граждани и учителите, между които бях поканен и аз сос двама още нашенци (членове от нашия комитет: Тодор Пешов и Димитър Хаджи Манов).

„ В това време, като се намираше и Левски при назе, казахме му:

- А бе, бае Левски, хайде да отидеме сос тебе на пашовата сватба.  Турците в конака сега всички са заняти с пиршеството около сватбата, няма да те познаят, ще минеш като за учител в града ни...”

Васил Иванов Кунчев–Левски и Хаджи Боне Петров, 1972

Захвърлилият расото Дякон Игнатий имал ангелски глас, око на скален орел, хитростта на лисица. Командвал като лъв... Шегувал се като... дявол. Лекувал се сам. Болен зъб посипвал с барут. С барут посипал и болния си от 500 години задрямал народ... Служителите на султана го наричали Невидимия, Неуловимия...

Оставил е твърде малко свои фото портрети по простата причина да не бъде сравняван с тях и разпознаван от преследвачите... Направил си и страхотен майтап със Софийския берлейбей в стил „руска рулетка” – който остане жив, се киска до припадък...

„ А той, човекът, се поколеба малко, най- сетне се съгласи. И така – отидохме на пашовата сватба.

„ Там имаше доста добри печени ягнета и други разни добре наготвени ястия, хубава ракийка с разни мезета, вино от най- хубавото, а всичките чиновници слугуват, принасят яденето и прочие. Други посипват на гостето да се мият, носят кърпи за бърсане. Кьочеци, турски свирачи, циганки и цигани, играчи и играчки, в пълната смисъл на думата увеселение по турски обичай.

„ И нашите милости с бая ти Василия Левски, когото турците по това време търсеха изпод камък – ядеме, пиеме и се веселиме на пашовата трапеза.

„ Като се свърши вечерята, устрои се в двора на конака една машала със запалени огньове, за да е видело, и захванаха да се борят пехливане по турския обичай. Ние, гостите, излязохме да гледаме наедно с пашата и чиновниците, и българи, и аги, колкото имаше там на увеселението. Есад паша седна на балкона да гледа, а наш Василия Левски стои до самия него и гледаме на пехливаните как се борят. И това трая близо до съмнуване, но преди да се свърши всичката тая турска комедия, ние, тримата комити и бае Василия Левски, си отидохме, догде не е избеляло въжето (преносна смисъл: „догде не са ни хванали и избесили” – бележка на хроникьора).

Този, който прави лъвски скокове – и като бунтовник сред тленните, и като водач на готовите за славна нетленност. Васил Левски – идеалът за принципност, чест и себеотричане на още много-много буйни и честни глави в следващото столетие. Но и образ- параван за лукави търговци на надежди и човешко донстойнство... Та чак до портретите му във всички държавни кабинети в наши дни...

Малко хора вече се сещат, че процесът срещу мъжа с лъвското име се е състоял именно в Конака, сетне Дворец на българските монарси най в центъра на столицата. На жълтите павета... Българския  Гарибалди  съдили и осъдили заедно с Димитър Общи – доскорошен четник на италианския Джузепе и пръв другар на Апостола на свободата... Вагабонтин от класа!  Десет минути един след друг увиснали на бесилото на изхода за Орхание. Няколко месеца след случката в конака.

„ Като влязохме в казиното на Трайковича, поседнахме си малко, поразсмяхме се на турските церемонии и обичаи и на нашето щастливо и пълно с веселба преминаване на тази турска сватба и си отидохме всички по домовете си, като оставихме Левски да си поспи.

„ На заранта изпратихме Левски, който ни даде някои наставления и си тръгна за Враца и Орхание. Това всичко беше на 20 юлия 1872 година”.

Край на случката от Дневника на Хаджи Боне Петров. Но не мога да се въздържа да цитирам и краткия коментар на хроникьора от 1940 г., внука на софийския комита:

„ Колкото и да е описан просто тоя истински факт, читателят не може да си го представи ярко и да изживее дълбоката му смисъл: Апостолът, за чиято глава са давали крина злато (около 15 килограма!!!), дирен из цяло Софийско, - рамо до рамо със софийския  мютесарифин Есад паша, в конака му, в ръцете на цялата турска администрация и стража... Какво безстрашие и дързост!”

Васил Левски бил обесен в София на 6 февруари (стар стил) 1873 година. Паметникът му е там, където е била бесилката му – на тогавашния източен вход на града.

Обесването на Васил Левски – гравюра от края на ХІХ век

Хаджи Боне Петров след Априлското въстание от 1876 г. е изпратен на каторга в Диарбекир – Мала Азия. Защото е един от софийските първенци, втори път отървава въжето. Или както любезно се шегува след щастливото и пълно с веселба преминувание на церемонията по обрязването на синовете на пашата в конака, не успява „да избели въжето”.

Камитата Боне е изобразен като орел в сборния паметник на българските бунтари заточеници – Орлов мост, където били посрещани след освобождаването им от каторгата след Руско-турската война.  Народът наричал такива като него орли. Орел, юнашка птица.

Момчил ПОПОВ

По архивни материали от сп.«Сердика»,1939 г.