ДЯДО МРАЗ УМРЯ, 1992

By Momchil POPOV

Приучихме щерката да ме посреща с  „Добър вечер", а не с баналното „Тати, какво ми купи?”. Тя бързо възприе - първо ми казва „Добър вечер” и чак след това тихо на ухо: "Тати, какво ми купи?". Ще стане от нея възпитано демократично дете, знам си. Детските буйства от сорта на тропане с крак и тръшкане около вратата след категоричен отговор  „Всеки ден не е Конски Великден, чеде!” ще бъдат преодолени. И то в  кратък  темпорален отрязък, докъм  средата на следващия век, когато успешно ще приключи прехода  РСО - С2 - МЕС (тоест: развито социалистическо общество - социализъм на квадрат - монополизъм  екстра светъл)...

За мили очи пред  детето тази вечер бях напъхал в джоба някаква родна баничка, пълна с течен маргарин. И тъкмо да я извадя тържествено, когато малките топли устни натикаха в ухото ми категоричен социокултурен факт: „Тати, Дядо Мраз Умря!"...

- Кой ти каза?
- Госпожата в детската градина.  
- Какви са тия глупости?!
- Не са глупости! Не са глупости! - затропа краче четиригодишната ми госпожичка. - Учителката каза, че Дядо мраз е умрял  и ще дойде Дядо Коледа.

- Какъв  е тоя канибализъм бе?! Не може ли да се пенсионира пустият му дядка, да го съкратят или нещо подобно, ами ще му режем главата?... Оня да си се връща - времето си е негово! Да си кара червената хондичка,  да си раздава подаръците с инфлационен индекс, да си формира печалби...
- Не може! Умря!

- Слушай, чеде. Ще кажеш утре на госпожата, че Дядо Мраз се е пенсионирал, а не е умрял.
Детето ревна, та се заля. Ха де...

Е, мерна ми се през главата Дед Мороз, Товаришч Мороз, Черезвичайно Ответствений Товаришч Дед Мороз, разпрах му червената мантия с парцалки от памук, сритах го през казашките ботуши (сапаги),  ама чак пък разстрел?... Да го вземат военопленник, 6е! Колко му е?!

Сражавал се е, да речем, с Дядо Коледа на Силистренската  митница... Докато чакат румънците да ги оформят, на втория ден един от елените на Дядо Мраз е ритнал калника на червената хонда и оня е изскочил с манивелата. На Снежанка отдавна  й е посинял носа от влашкия студ и не е чакала и покана да са увие на врата на младия и надежден дядо Фо..., пардон  - Дядо Коли. Вързали са му ръцете на просъветския старец, приватизирали са му подаръците и насила са му взели подписа на официален дистрибутор  пред ОДЗ-то (обединеното детско заведение) на дъщеря ми...

Ето ти - хем героично, хем фолклорно! А те - пум! И край. Викай агенция "Покой" с волгата – катафалка  да не умирисва меката мебел...

Не може то така. Я да отръскам джобовете от трохите на разни там вафли, мекици и проч и да купя довечера по -скъпо подаръче. Дано убедя детето, че е по-хубаво да живеем, отколкото обратното... Това вече е нещо - шоколадово яйце, европейско, цена 45 лева, с изненада - играчка вътре.

Светнаха му на детенцето очите, гушна ме мило като мъничка Снежанчица и седнахме да сглобяваме играчката. Пумпалче.  Стволът е клоунче, а шайбата - картонено кръгче, което трябва да се защипе от човечето. Така става хем пумпалче, хем клоунче с поличка. А поличката наредена: синъо - червено, синьо - червено, синьо - червено... Завъртяхте пумпала. Щерката запляска с ръце, а аз посочих:

- Виж какъв хубав лилав цвят се получава.

Но пумпалът спря и тя ме отсече:
- Два цвята са: червено и жълто!

- Не е жълто, а синьо... Ама я виж, чеде, като се завъртят, става приятен лилав цвят, като на ония тревички - виолетките.
- Не, не..

Не исках да разревавам пак детето. Ще трябва да му обяснявам принципите на спектралния анализ и синтез. Че като се завъртят силно основните цветове, след време изчезват. Получава се бяло. Бяло като снега и като умното време.

Момчил ПОПОВ 1992

БЪДНИ ВЕЧЕР, 1840-те

Любен КАРАВЕЛОВ
Събере се всичкото семейство и радват се един другиму, опекат турта, купят мед, орехи, рошкови, сливи и сушени круши; варят хошав, сърми, фасул и ориз; налеят вино и ракия турят. Радват се старите, подскачат децата. Чакаш и не можеш да се начакаш. Иска ти се по-скоро да си похапнеш от топлата турта, иска ти се да си топнеш мед, иска ти се да си посърбаш хошавец. Ех, кога щат да се съберат! – си мислиш ти.

Но ето че иде баба и носи една паница с мед, иде татко и носи бъклица със сладко вино.
- Добър вечер, дечица, за много години! – казва татко.
- Дал ти Бог добро, тато! И тебе за много години!
- Хайде, седнете да ядем, хайде! 

Ние изведнъж насядаме и грабваме лъжиците в ръка.
- Не, дечица, почакайте малко, - казва тато. -  Трябва по-напред  да прочетем молитва и да се помолим...

Ние ставаме за молитва. Тато я прочита, после се кръсти и захваща да кади с кадилницата. Ние стоим около трапезата и се кръстим. После баба взема една тепсия и туря на нея по малко от всяко ястие, туря също и пепел от огъня и неварена леща – това било за лек. С лещата лекуат сипаничавите овце, а с пепелта изгонват таласъмите и караконджовците. Освен това баба отлива малко медец в една чинийка и го занася под иконостаса. Разчупва туртата на малки частици, натопява всяка част в меда и дава всекиму по малко. Весело върви тая вечеря! Щом се наядеме, захващаме да пеем. Трапезата не се вдига до полунощ. През нощта дохождат коледарите, тропат на вратата и пеят. Те ходят по пет-шест души наедно от къща в къща. Когато влязат вътре, изправят се до трапезата и изпяват:

„Бог се роди, Коледо,
снощи вечер, Коледо...”

Когато коледарите изпеят песента, казват: „За много години! И догодина със здраве !” А ние ги гощаваме. Щом едни коледари си отидат, дохождат други и пеят същите песни. Понякога ние /децата/ отговаряме с друга песен:

„Бъдник, слуга, Коледо,
ти да кажеш, Коледо,
да ни даде здравице –
и на лозе гроздице!
Ой, Коледо, Коледо!”

Любен КАРАВЕЛОВ
Из повестта „Неда”, 1868

ЖИВОТ В СТИХОВЕ

Поезията на Белчо Дончев – сила, удоволствие и... малко тъга

Осем дни преди „Края на света”, на датата 13 декември то.го. поетът Белчо Дончев даде старт на най-новата си книга „В режим на оцеляване”. Пред стари  и нови приятели се извини за скромната си дързост, като обясни, че тук, в Салона на Съюза на архитектите, е любимото му място за излагане. За първата си стихосбирка през 1990-та  се излагал пред дългата стена... Но оттогава завъртяли  столовете... И сега – за четвъртата книга, участвал в тоя ритуал откъм другия край на залата... Изглеждаше леко смутен, въпреки че поетичното му дело бе представено от Иво Инджев и Любо Перчемлиев пред микрофон и зрители, както си е ред... „Много трудно” е да се предположи, но бижуто от хартия и картон „В режим на оцеляване” е скрило тайната на живота в стихове на автора. Поет, далеч-далеч от платформата „професия рецитатор”, „нетрадиционен” - както ни титулуваха преди 89-та... Защото казва истини, и то на висок глас, по тия причини – 40 години „автор в чекмилиджето”... Шегичка! Шегичка ..., ама гола истина. Белчо Дончев го е казал по-добре на първата страница, а и на нас там:

„Издавам тези стихове по една единствена, но основателна причина. Защото съм ги написал. Вярвайте ми, в противен случай нямаше да ви досаждам. Понякога си мисля, дори с висока степен на увереност, че благодарение на тях останах относително нормален. Въпреки че самото писане на стихове е следствие от полезна за психическото здраве степен на отклонение.”

Афористично, кратко, ясно, с лека доза тъга... Но стихове силни, искрени, говорещи ти право в очите. И според прочутата фраза на Ляпчев, и „со малце кютек”... В превод, по някой и друг шамар за заспалите.
Белчо, поете, пропуснали сме да срещнем през годините... Но 8 дни преди „Края на света” все пак го сторихме. А това си е чист оптимизъм, нали? /Момчил П./

НОВ БИОЛОГИЧЕН ВИД
Белчо ДОНЧЕВ, 1983 г.

Когато някой в обществото на глупаци
със задължителния еталон не се покрива
и дразни с персоналните си знаци,
го обявяват – чужд на колектива!

И възцарява мисъл еднородна, 
в която всеки глупчо скрива
зад позата си благородна
плодът на свойта мисъл сива.

А сивотата колективна се разлива 
обгръща плътно индивид след индивид, 
изглажда ръбчета, изправя мисъл крива, 
създава нов биологичен вид.

(Алжир)