ПАНАИРЪТ НА КНИГАТА „МАЛАШЕВЦИ”

- Проект по Програма: „Духовит като вентилатор, отракан като Кремиковска бетонобъркачка”. – По повод: 24 Май  – Деня на БГ словесност, култура и неизвесност. - С любезното съдействие на: вехтошари, клошари, изискани търговци и джебчии, еколози с каруци от цяла Столична община…

By Momchil POPOV from BG
За разлика от тези във Франкфурт, НДК – София, Лайпциг, Чикаго и проч, Панаирът на книгата „Малашевци” е отворен всяка събота и неделя. Стига да не вали…
Щото щандовете му са под открито небе и представляват проснати на асфалта чаршафи, кувертюри, черги, одеала или вестници, подредени в дълги успоредни редички… Но, едно по едно. Защото Панаирната палата на старите книги е в дъното на внушителната изложбено-търговска площ, именувана Битпазар Малашевци, или галено и за ценители Битака.

Едно сериозно подозрение, бледи исторически данни в Средствата за масово информиране /СМИ/ и три категорични суперлатива „най-…”  ме изкушават да хвърля по-широк книжовен поглед към Малашевци днес. Най-големият гараж за автобуси на Градския транспорт, Най-големият Град на мъртвите край /във/София и Най-големият базар за стари, употребявани, антикварни вещи и чирепории в столицата на България.
С леки съмнения и недомлъвки СМИ днес дават началото на Битака в София в началото на 1990-те. Щото няма къде да прочетат… И Музей на София вече повече от 30 години няма. Но… ей сегинка, от мен, ценителя на забравени вещи, случки, епохи, хора… Ще се позова на мой предишен текст за точност и достоверност. А и днес не мога да го кажа по-добре отпреди няколко години…

 ... Където е сега „Бърза помощ” на Сточна гара, навремето – до Девети девети 44-та (и малце след това) е бил Софийският битпазар. Ако сте се заглеждали, сградата е във вид на елипса, опасана с рампа във вътрешния двор. Всичко това е било дюкянчета – носени, прани и изгладени панталони, сака, рокли; поомачкани, но лъснати за продаване чепици; галоши, чадъри, не много обувани гумени цървули „Бакиш”; работни дрехи, вехтории, кухненски чаркалаци, изхвърлени от богаташките къщи...
Съответно и майстори кърпачи на обуща, стари дрехи, изгорели от слънце или дъжд модни ъмбрели, прекройвачи модисти на леко захабени шапки, капели, каскети... Въобще, „Битов пазар” – втора ръка, екстра качество!
Сред упойващ мирис на нафталин, под зорките погледи на шмекери търговци важно се разхождала клиентелата - спаружени от ракии и блъскане по фабрики и строежи общи работници, хамали, каруцари. Заедно с нежните си половинки, предимно от слугинските стаички по сутерени и тавани. Мичета, Пенки, Петранки, Димитрички, Спаски и проч. с напукани от тежък труд длани, скоро забегнали от близки и далечни села... Но на „шляй пазар” в Софето...

Да де... Дървени сметала, хвалби, тарикатлъци, къпани за пазар слугинчета, каскети... Но на практика сериозен вехтошарски бизнес. Съвсем скоро ми попадна изрезка изъ „СТОЛИЧЕНЪ ОБЩИНСКИ ВЕСТНИКЪ“, 1936 г. Ето как е описан там първият софийски... БИТМОЛ:

СОФИЙСКИЯТЪ ВЕХТОШАРСКИ ПАЗАРЪ
Построена е презъ 1933/34 г. специална сграда на ъгъла бул. „Сливница“ и бул. „Конст. Стоиловъ“, въ която да се събератъ всички продавачи на вехтошарски материали на едно място под контролата на санитарната властъ. Застроената площъ на зданието е 1,638 кв.м. То струва 3,747,400 лева.
Въ долния етажъ се намиратъ 61 магазини, кафене, гостилница, бръснарница, служебно помещение и нуждници. Въ горния етаж се намират 78 магазини. Входовете на долните магазини са къмъ заградения с магазини дворъ /елипсовидна форма/, за да има по-сигурен контрола, а входовете на горните магазини – къмъ една платформа от вънкашната страна /не къмъ двора/.
Магазините се отдаватъ подъ наем не чрез състезаване, а по цени определени отъ специална комисия с огледъ да покриятъ само разходите – 657, 560 лева и безъ никаква печалба. Месечниятъ наем за магазините е 300 – 440 лева. За да се „съживи“ пазаря, предвижда се да се образуватъ на това място временни селски пазарища и нови благоустройствени работи около пазаря.“

Това в Старата махала, именувана Драз, сиреч къмто Сточна гара и Владайска река. Докато се превърне в „Бърза помощ”, Старият битак дълго време беше място злачно, тайнствено, загадъчно. Някакви складове, сенки, страшни приказки между хлапетата на тротоара привечер…

Но като ученик средно-курсник за пръв път ходих на Битака в Малашевци през 1970-те. С велосипед. Тарам-тарам, та там. Да издирваме с приятели резервни части и по-евтини гуми ли, що ли… Велопоход до огромния, с изравнено било хълм в тази поолющена паланка накрай града, между две големи гробища и кариери за добив на пясък. На североизток от Лъвов мост, няколко километра по-надолу пак край река Владайска. За автентичността на похождението ми през 1970-те говори достоверно ръждата по павилионите в Закритите панаирни палати днес. Датировката сочи: 40 години /без боя/!
Качиш ли се горе, на могилата край олющено Малашевци, пред очите ти грейва като на поне 100-инчов HDR екран цялото Софийско поле. Въртиш се по посоките на света, кокориш се и се кефиш на Витоша, Люлин, Стара планина, Кремиковци, Вакарелските възвишения, Лозен планина… За пристрастен към родния си град /като мен/ след известно мислене възниква въпрос. Дали не е стъпил върху нарочно издигнат отбранителен хълм за града от Древността, именуван през Средновековието „табия” – крепост? Като да речем сходната нему Банишорска табия /днес пак с крепост, но само затвор от по-късната 1910 г./? Или шантавото, но съвсем основателно подозрение за затрупан отдолу култов център? Като този в древната Одиана – Подуене?...
Или ще надделее по-прозаичното, като над Локорско да речем, изкуствено възвишение от камъни и пръст от мините по близките северни склонове на Стара планина. От изкопни работи в  кариерите за инертни материали? От шлака от пещите на индустриалния гигант на комунизъма Кремиковци?
Помня, че през „Славните и светли” 1970-те ставаше дума за изоставен проект за стадион в Малашевци… Знам ли?! Под такъв хълм в центъра на София, между бул.”Дондуков” и Двореца, през 2006 г. археолозите откриха огромен античен стадион с 20-метрови трибуни. Сердикийският театър-цирк-арена, от златните времена на Древен Рим, само с 10 м по-малък от великия Колизеум в Рим… Не знам, времето ще покаже. Във всеки случай гледката от покрива на Малашевци е внушителна!

Идва вече ред на Панаира на книгата , но след кратко урбанистично описание на туй велико средище на вехтошари, еколози с каруци на конска тяга, нещотърсачи, зяпачи, изгодни купувачи, някои гастролиращи мошеници, търговци на  „намерена” електроника и други.
Винтидж куолити центер Международен панаир „Малашевци” архитектурно може да се раздели на 4,5 или 6 зони. Зависи от сезона, наплива на клиенти и най-вече дъжда.
1.Свободна търговска зона със свободен вход и паркинг около моста на река Владайска.
- Покрай бреговете с невъобразимо количество намятани хартии, опаковки от стоки, стари обувки, найлони, някогашни закуски или обеди във вестник, с примижани очи – същи чайки и гларуси!, от шарена каруца или тунингован мерцедес можеш да си спазариш булка – циганска принцеса! Има вси-ичко! В единични бройки, от всякакъв сорт вехтории.
2. ВИП паркинг и вход отстрани за гастролиращи от страната и чужбина търговци. Цена 3 лева.
Горе на билото са три зони …
3. Международната търговска палата. Тези ръждивите /и някои боядисани/ метални сергии от 1970-те с нова вносна и БГ стока. Наем – 3 лева на ден.
4. Кулинарно-развлекателен център, медицинско обслужване, детски кът. Бира-скара, лимонади в едни бараки, стара изкривена върба до чешмата. Под сянката – майки с деца. Сладолед отнякъде, джусове и сокчета. Безплатно пръскане с вода от чешмата за колабирали от жега или някое притеснение…
- Млада госпожица до мен пазари маркови обувки на вестник с мургав дистрибутор. Това в Свободната търговска зона около реката, моста и в зеленините по уличката и тревите нагоре към хълма. Ама гледа ги и не вярва на очите си: почти нов „Саламандър” от естествена кожа, само за 5 лева! Пише се бяло гяволе и сваля цената на 4 лева. Подава петарка на търговеца, чака ресто. Оня се чеше, рови из дрехите, мрънка… „Левчето?!”… Дистрибуторът – втора ръка намира 20 стотинки някъде през джоба на седналия си по турски панталон. Подава мръсната стотинка на момето, то се мръщи. Следва поанта от вещ познавач: „Немам левче, немам! Вместо ресто, да ти правим гилиникологичен преглед без пари! Хе-хе-хе”… 
5. Зона охрана, сигурност и възпитание на подрастващите. В изгнил ламаринен пост – полицейски участък с дежурен служител, ток и телефон, медицински пункт – все около върбата.
- За всеки случай между павилионите и сергиите по асфалта се върви в група и задължително с чанта през врата и отпред. Да не вдъхновиш някой случайно попаднал тук джебчия. Диалог - жива картина между мургави братя пред лафката за лимонада: „О-о, Хасанчо, как е баща ти?”… „А-а, добре е!”… „Значи още е в затвора! Предай му много здраве от Орлинчо”… И така.
6. Панаир на книгата и свободен антиквариат.

- Между успоредните сергии на асфалта бавно, делово, съсредоточено се разхождат и разглеждат ценители на изящната словесност, музиката /на стари грамофонни плочи и касетки/, туристическите маршрути в СССР и Социалистическия лагер от непрежалимите младини… Представени са албуми, пощенски картички, сувенири с космически кораби и космонавти, маршове, оди и речи на пълни идиоти от времената на бурното развитие на Светлия социализъм по света и у нас, прахосмукачки, биялки за мухи, тирбушони… Речи, мисли, съчинения, преписвани, смукани от пръсти, Камбани и Асамблеи на мира, пионерски връзки, книги за партизани и каскети, бастуни резбовани от братска Чехословакия, аналогови кино прожекциони, камери, солници, метални фотоапарати по кило и кусур, цели куфари с изхвърлени непотребни фамилни снимки. С две думи – слово и изкуство. Повечето на кирилица. Напразно похабена кирилица, хартия, картон. Изтрещели в небитието надежди. Словесни илюминации ала „Виж ми окото, а не джоба!”.

Кирилицата, която вместо да ни приравни, ни крие от напредналия цивилизован свят. През последните 70 години – категорично! За останалите 1000 и кусур назад, когато е създадена, ще си помисля още съвсем, съвсем малко… Но и там вековната диагноза е: „Различен! Ерго – неизвестен, незначим…”
Има и интересни редки книги от предишния период, класика, ама е късмет да уцелиш нещо ценно. От информация на ухо те първи заминавали към антикварните щандове по тротоарите в столицата, като цената съответно вече е умножена по няколко. Толкоз!

Тъй като вече съм си доставил успешно крачна машина „Сингер” от 1930-те и метално легло с месингови крака и топки от 1915-та /каквито също можеш да намериш тук/, от Винтидж куолити центер „Малашевци” си тръгнах с… Луксозен цветен лакиран календар на диктатора Тато за идната година за 1,50 лв и чисто нов противогаз от резерва на БНАрмия за 7,00 лв. И пропуснати мъдри напътствия от 1958 г., събрани в наръчника „Културно поведение на ученика”, превод от руско издание на УЧПЕДГИЗ, Москва, /в лилави корици/, заедно със списание „Септември” на СБП от същия период. Двете за лев! Тоест, по 0,50 ст. парчето…

На бялата госпожица с марковите обувки за 5 лв й се размина гинекологичния преглед – бонус от мургав дистрибутор. Защото бях наблизо.
Momchil POPOV from BG

ГЕОРГИ КРАТОВЧЕТО, 1515

Историята на Свети Георги Софийски Нови

        

Разказ от Ангел КАРАЛИЙЧЕВ

1515 година. Проливен летен дъжд рукна  над Средец. Капки като елмази окъпаха почернелите покриви на къщите – заглъхнали в овощни градини. Светнаха старите калдъръми. Прохлада задуха от тъмнозелената Витоша. - Зашумяха водите на поройните планински долини. От искърския чифлик „Чардъклия” пристигна кочията на средецкия паша Хасиб Осман. Два охранени арабски жребци хвърчаха по улиците. Калдъръмът пращеше под техните копита. Конете завиха покрай Банската джамия и спряха пред златарницата на Йована Кратовеца. Една женска ръка с каносани нокти открехна копринената завеса на кръглото прозорче. - Тука ли е златаринът ? – обади се плътен женски глас от кочията. 

- Вътре е, господарке! – отвърна коларът и дръпна поводите на конете, които напираха да тръгнат.

От кочията слязоха две ханъми. Първата тежко стъпи на плочата пред златарницата. Сърмените й чехли заскърцаха като мишки. Другата скочи пъргаво като яре.

Йован Кратовецът се поклони на гостенките до земята. Старата жена дигна яшмака си и заговори властно:

- Да изковеш за дъщеря ми един златен пръстен. Да го украсиш със златна жичка – тънка да бъде жичката  – като зъмче да се навие край пръстена. Разбра ли? Главата на зъмчето да стои най-отгоре. А в устата му ще сложиш един зелен камък. Най-хубавия. За парите реч да не става. Колкото кажеш, ще ти ги наброи Хасиб Осман паша. Какво гледаш Шазие? Закрий си очите!

- Нищо не гледам.

- Видя ли и очите, майсторе? – продължи ханъмата, – камъкът да бъде зелен като нейните очи.

- Слушам, господарке, както заръчваш – тъй ще бъде направен пръстенът.

- Коя ръка нашари новия сребърен ибрик на пашата? Ти ли?

- Не съм аз. Имам си едно момче, то ми е сестрино чедо – от Кратово.

- Оня там, до огнището, дето го е зяпнала Шазие? Той е благословен от Аллаха. Повикай го.

- Ела сам, Георге, - кротко рече Йован, - ела да те види господарката.

От златарската работилница излезе Георги Димитров Кратовчето. Седемнадесетгодишен момък, със златен мъх над горната устна.

- Ай, ай, ай! – плесна ръце старата туркиня – ти имаш очи на джин! А вървежът ти е вървеж на елен. Недей го гледа, Шазие! Ти пак си дигни яшмака. Тръгвай да си ходим! Кога да проводя за пръстена? – попита пашовица, щом се намести в кошията.

- Когато узреят прасковите в градините,– отвърна златаринът като помисли малко.

Коларът пусна поводите  и конете се втурнаха напред. Йован Кратовец поклати замислен глава.

- Най-малката дъщеря на пашата. Какво зъмче! Видиш ли я , Георге?

- Видях я! – тихо проговори Георги и сърцето му затрепера като крило на птичка.

***

 През деня, когато на Чардаклийската трапеза поднесоха първите румени праскови в сребърен сахан, в Йовановата златарница пристигна първият турски законник. Той беше мъдър човек, с висока, снежнобяла чалма. Дясната ръка на Хасиб Осман паша. Майсторът го нямаше в златарницата. Георги посрещна гостенина и му поднесе стол. Законникът измери с очи внимателно стройното момче и поклати одобрително глава.

- Готов ли е пръстенът за най-малката дъщеря на пашата?

Георги отключи желязата съкровищница, където бяха скътани много нанизи, гривни и врахели. Изкара пръстена. Камъкът заблещука върху розовата му длан като светулка. Турчинът пое пръстена, отиде към прозореца, разгледа го полека, с наслада и като се обърна, попита:

- Ти ли го изкова?

- Аз – отговори Георги и наведе очи, загледа почернелите нокти на босите си крака.

Законникът го потупа по рамото.

- Ти си магьосник! Дръж тия пари!

- И като развърза кесията си, той му начете седем златици от десетте, които му даде Хасиб паша. – Стигат ли?

Георги държеше златиците, уплашен.

- Много са, прошепна той.

- Не са много. За такъв човек като тебе не са много. Имам да ти кажа една дума, но приказката ни тук да си остане. Ти си роден с голям късмет. Много те е харесала най-малката дъщеря на пашата. Ако приемеш нашата вяра – ще те оженим за нея. Ти ще станеш голям човек. Най-напред ще заминеш в Истанбул. При Капудан паша, брата на Хасиб Османа, военна наука ще учиш. По големите морета ще плуваш. Големи риби ще ловиш. На високо място ще се изкачиш. Скланяш ли?

Георги побледня. Пред него заблещукаха зелените очи на момичето и повторно сърцето му затрепера като птиче крило. Но изведнъж видението на Кратово замени отровните девойчини очи. В душата на златарчето израстоха рудниците, древните кули, сирищниците, близкият Лесновски манастир, за който неговият покоен баща изработи златната обкова на едно евенгелие. Един каменен кръст заигра в далечината. Георги потърка с длан челото си, като се съвзе, отговори твърдо:

- Аз не ща да ставам голям човек, защото земната радост е нетрайна.

Законникът се усмихна.

- Ти не знаеш синко, че нашият пророк Мохамед обещава райска наслада за ония, които вървят по волята му.

- Кои са те? – попита Георги.

- Достойниците, които имат силна вяра и пазят телесна чистота.

- А блудниците?

- Те ще бъдат осъдени на вечна мъка.

- Тогава всички ваши началници и съдии ще идат в ада, защото водят порочен живот.

- Не може да бъде! – извика законникът. – Я погледни колко джамии с минарета от мермер са издигнали тези хора, колко мостове, чешми и кервансараи са построили нашите първенци. За тяхната милостиня Аллах ще им прости и греховете.

- Господ не приема жертвата, която принасят нечисти ръце. Някогашните земни владетели са издигнали паметници, по-големи от сегашните. Но ти не можеш да кажеш, че те сега се радват на райско блаженство.

- Слушай, – хитро продължи законникът, – ако ти си истински християнин, ще дойдеш да спасиш една душа, която загива. Дъщерята на Хасиб Осман паша е болна. Тя ще умре от любов. Стани правоверен – за да отървеш момичето от страдание. Какво да кажа на пашата, когато занеса пръстена?

- Бог да дава здраве на дъщеря му и да ме пази от нейните очи.

- В конака старият паша се надигна като видя законника.

- Казвай, – рече той, – ще склони ли да мине към нашата вяра християнчето?

- Не ще. И тъй го мъчих, и иак му хортувах. Не можах да го съблазня нито с думи, нито със злато. Опасен човек. Ако не склони, да стане мохамеданин, ще трябва да го затрием.

- Ами Шазие?

- Моминските сълзи съхнат като утринна роса, господарю!

- Викайте го при кадията! Правете, каквото ви е научил Аллах! – махна ръка пашата.

В съдилището Георги пристигна задно с поп Пея, стария средецки книжовник. Съдията рече на Георгя:

- Ти Георге, си хубав човек и заслужаваш да се настаниш в Мохамедовия рай, където всичките правоверни покойници ядат пилаф и пият шербет.

- Откъде знаеш, че Мохамед е в рая? – попита Георги Кратовчето.

- Как да не зная? Аллах разтваря широко райските порти за ония, които обича. Той обича турчина. Ако не го обичаше, щеше ли да му даде толкова земя, щеше ли да сложи под коляното му толкова милиони люде? Нашият пророк Мохамед е водил разговори с Аллаха и от него е научил закона.

- С какво е доказал Мохамед, че е говорил с Бога? Той не е напаравил нито едно чудо, нито пък е пророкувал за онова, което има да се случи на земята. Ти навярно си чувал, че когато Моисей получил Божиите заповеди на Синайската планина, земята се разтърсила, а светкавиците разкъсали небето. Тогава целият народ разбрал, че Моисей е пратеник Божи и ще предаде на еврейския народ небесно откровение.

- А Мохамед е дал на своите следовници една вяра, която лекомислено прощава греховете на блудници и разбойници, стига да издигнат една джамия или един кервансарай край пътя.

Тия думи жегнаха съдията.

- Вържете го! –извика той. – Нека неговата кръв падне върху главата ти! – гневно извика съдията на поп Пея. – Сложете вериги на ръцете му и го хвърлете в тъмницата. Бийте нечестивеца!

Седем дни лежа Георги Кратовчето в каменната кула. Беше сам в едно тъмно и влажно подземие. Нищо не виждаха очите му. Тъга налегна сърцето му. Спомените пристигаха на ята. Веднъж – на сън ли беше, на яве ли, той не можа да разбере – видя покойния си баща, иди в бели дрехи облечен, хваща го за ръката и го повежда някъде. А Георгевата майчица тича след двамата.

- Къде го водиш?-вика тя – Недей ми го взема! Ах, Боже, какво да сторя, за да си запазя чедото? – кърши ръце безпомощната жена. Преде да кривнат зад високия зид на кулата, Георги се обърна да се поклони на майка си и видя в очите  й такава жалост, такава жалост… Сълзите му не спряха цял ден. Когато вечерта влезе отец Пею и го напипа в мрака за раменете, малкият зарида:

- Страх ме е, отче!

- От какво те е страх? – сурово попита гласът на свещеника. – Ти чувал ли си песента за Балканджи Йова? Неверници са дошли да вземат Йововата сестра, но той не я дава на чужда вяра. Йово е железен човек. Ръцете си дава, очите си дава, нозете си дава, но хубавата своя сестрица Яна не дава на чужда вяра. Неверниците тогава му изболи двете очи и му отсекли двете ръце и двете нозе. Знаеш ли как се прощава Балканжи Йово със сестра си, когато я повеждат силом? –

Прощавай сбогом, сестрице Яно,

очи си нямам - да те погледна,

ръце си нямам – да те прегърна,

нозе си нямам – да те изпратя.

- Истина ли е тази история, отче? – попита Георги.

- Ако не беше истина, народът нямаше да извади песен. В туй стъкълце ти донесох причастие. Приемаш ли го?

Настъпи дълбоко мълчание. Две ръце се протегнаха в мрака и поеха стъклото.

- Приемам го – промълви Георги съкрушен.

---

За последен път изкараха обречения момък пред съдията. Когато започна разпитът, в съдилището влезе Хасиб Осман паша. Всички му станаха на крака.

- Седнете! - рече пашата и с любопитство разгледа измъченото лице на момчето, зачервените му очи, които бяха отвикнали от светлината и блуждаеха. Цяла нощ кадъната моли своя повелител, да се дигне сам и да склони момчето. Нека дойде при Шазие. Ако се надигне болната девойка, защо да не го приемат такъв, какъвто е? Пашата обичаше най-малката си дъщеря повече от всичко на света. Той заповяда да изкарат затворника още един път при съдията и сам дойде да го съди.

- Слушай, чоджум, - проговори с мъка Хасиб Осман паша, - ако изпълниш едно мое желание, ще те имам като син и ще те направя наследник на имането си.

- Щом си готов да ме имаш за син, защо посягаш на вярата ми? – попита Георги и го погледна в очите.

Пашата срещна горещия поглед на момчето.

- Не искам да си мениш вярата, - рече той – дръж си вярата, но се ожени за моята болна дъщеря.

- Ще се оженя, - провикна се високо Георги Кратовчето, - ако твоята дъщеря приеме кръста!

Пашата отвори уста слисан. Почервеня и размаха безпомощно ръце. Тълпата, която напираше пред вратата на съдилището, зарева. Съдията засъска като синорник.

- Той оскърби достойнството на пашата!

- Той похули правата вяра!

- Огън за неверника! Правете с него, каквото знаете! – поклати глава пашата и си тръгна.

Окървавен поведоха Георгя Кратовчето към площада пред древната черква „Света София”. Когато минаваха край черковната врата, отвътре изскочи отец Пею с кръста в ръце и благослови мъченика. На площада съблякоха осъденото момче по риза и го хвърлиха в огъня. Щом прегоряха ремъците, с които бяха свързани ръцете му, малкият дигна десница, стори кръст и падна. Пламъците го погълнаха.

Това се случи на 11 февруари 1515 година.

Ангел Каралийчев, Георги Кратовчето, Сп. «Сердика», 1940

ЗДРАВКА ЕВТИМОВА С НОВ РОМАН

В книжарница „Гринуич”- София, на 28 април се състоя премиерата на романа „Една и съща река”, ИК „Жанет 45”, 2015. Имаше много цветя за авторката, дълга опашка за автографи, а преди това „парченце” от новата книга чете актрисата Татяна Лолова. Сред специалните гости бе и поетът Николай Милчев, чието слово от Народната библиотека преди месец публикувам днес.

                                   

ЗА НАЙ-ЛЕСНАТА ПРОЗА…

Думите, които казах за Здравка Евтимова на награждаването й с наградата на името на Блага Димитрова.

От Николай МИЛЧЕВ

Реших да започна с визитна картичка на Здравка Евтимова. Оказа се сложна работа, защото рискувам да остана в сферата на многобройни изброявания на книги и награди и да пропусна същностното – усилията и таланта, тънките и дръзки трептения на душата, без които нищо не би било възможно.

Ще започна с традиционното:Здравка Евтимова живее в Перник и работи като преводач от английски, френски и немски език. Ще продължа с това, че разкази на Здравка Евтимова са публикувани в литературни списания и антологии в 32 страни по света. Свържете едното с другото, за да разберете, че в сферата на духа няма център и провинция. Творецът е тази необяснима вселена, която побира в себе си всичко. Независимо от посоката на движението.

В България Здравка Евтимова има издадени четири сборника с разкази и три романа. Художествената география има внушителни очертания: Сборниците с разкази „Горчиво небе”, „Госпожица Даниела” и „Невъзможно синьо” са издадени във Великобритания.

Сборникът „Някой друг”, издаден в Калифорния, САЩ, е отличен с наградата „Най-добър сборник с разкази от утвърден автор”. Различни нейни творби са издавани и отличени с награди в Тексас, САЩ, Израел, Гърция, Италия. Разказът „Рядко” е включен в антологията „Най-добра европейска проза 2015” в САЩ, а разказът „Твоят ред е” е един от десетте наградени разказа в световния конкурс за къс разказ на тема „Утопия 2005”  в град Нант, Франция. Този разказ е включен в антологията „Утопия – 2005 – Десет писатели от цял свят”.

През декември 2014 г. Здравка Евтимова  спечели наградата „Балканика” за най-добра книга от балкански писател със сборника си „Пернишки разкази”.

В България Здравка Евтимова е двукратен носител на наградата за разказ „Златен ланец” на вестник „Труд” – 2006 и 2010 година, носител на наградата „Чудомир” за хумористичен разказ на в. „Стършел”, на литературната награда за проза „Анна Каменова”, наградата „Балкани” на издателство „Балкани” за разказ от балкански писател и др. 

Здравка Евтимова и Татяна Лолова на премиерата на романа „Една и съща река” в книжарница „Гринуич”- София 

Поетът Николай Милчев 

Новият роман „Една и съща река”

Книгите на Здравка Евтимова са най-лесните книги, която съм чел от години.

Лесни, защото не се налага нищо да се доизмисля, нищо да се дописва, нищо да се възприема на вяра. В страниците има всичко. Има магия, има любов, има пропаст към любовта, има очакване, има сърца, по-големи от поляни, има живот, който пулсира във  всяка вена.

Книгите са „лесни”, защото веднага влизат  под кожата, карат те да ги търсиш още преди да прочетеш думата, карат  те да си неспокоен и да ги отпиваш на глътки. Да ги отпиваш на глътки означава да ги оставяш и да ги изчакваш. Да ги оставяш до възглавницата си и да ги изчакваш да те връхлетят след малко, да те връхлетят  пак, да ги искаш още и още, по-дълго и по-дълго.

 Ако някой си помисли, че пиша за любов, добре си е помислил. Ако трябва да измисля само една-единствена дума, то нищо друго не ми идва наум, освен любов.

Здравка Евтимова е влюбен човек. И й личи толкова много, че почти не се забелязва. Ако стоиш до Здравка, все едно стоиш до езеро. Няма как да видиш нищо, ако върху езерото не скочи скакалец, не падне листо, не проблесне лъч от сълза –  не можеш да видиш нищо, ако не разтвориш страниците. Толкова гладко езеро, а толкова дълбочина, толкова хлъзгави и мътни риби, толкова подмоли, течения и значения. И какви заглавия – „Синфония Булгарика”, до него - „Пернишки разкази”, „Стари коли и други разкази”, „Четвъртък”...

Не познавам друг съвременен български белетрист, който може да събере в едно хоризонт и мравка, светкавица и магаре, любовна  магия и бъчва, късен влак и такси, което долита в последния момент.

Завиждам на тези, на които предстои да четат прозата на Здравка Евтимова. Те дори не подозират колко много ще плачат, колко много ще се смеят и колко много ще искат театърът да не свършва.

Искам да питам Здравка  как успява да направи така, че едно толкова българско писане да звучи толкова универсално на толкова много езици. Питам я къде е границата на думите и значенията и защо книгите ѝ тежат еднакво в ръцете на читателите и у дома, и в Европа, и отвъд океана. Не очаквам лесен отговор, защото азбуките отразяват опит и съзнание, а опитът и съзнанието са универсални главно с това, че принадлежат само на един хълм и на всички хълмове, само на един град и на всички градове, само на едни очи и на всички погледи.

Сякаш всичко в книгите ѝ е вдянато в една игла. Конецът е видим и ярък, и същевременно вълшебен и тайнствен. Разказите се качват един върху друг, носят се на гърбовете си, пренасят се през стърнища, тръни и бодили, за да се разпръснат единни и всякакви. Това са книги за кръстопътя и за всички посоки едновременно.

Завиждам на дома на Здравка Евтимова, на нейните паници и чинии, на нейните маси и столове, на нейните легла и абажури. Толкова много гладни хора може да нахрани само добър домакин. Толкова много уморени нозе могат да приседнат на столове, изплетени от паяжини и направени от дрян. Толкова много сънища за уморените очи могат да носят само легла от думи и образи, от превъплъщения и подсъзнание, родени в талантлива къща.

Не крия, че съм особено пристрастен към една книга на Здравка Евтимова – „Пернишки разкази”. Ако бях малко дете и тази книга беше от гланцова хартия, цял ден бих си изрязвал изречения. Бих си изрязал „Кларинет” и бих оставил вятъра да свири в него. Бих си изрязал „Пръстен”  и бих оставил болката да го носи, бих си изрязал „Глог” и бих го оставил да издраска цялата ми кожа, бих си изрязал „Моливи” и бих рисувал с тях и смърт, и рождение.

И защото не съм дете или поне не ми личи на пръв поглед, аз мога само да чета книгите на Здравка Евтимова,  да ги оплаквам и да им се радвам.

Сигурен съм, че ще бъдем много.

Николай  МИЛЧЕВ,

Народна библиотека „Св.св. Кирил и Методий”, София, 25.03.2015