- Гости искаш ли, чичо Стойо, - запита единият от пътниците и подаде ръка.
- Християнин човек от гости бяга ли? – каза усмихнат чичо Стою.
Двамата пътници влязоха вкъщи и седнаха на възглавници край камината.
- Прощавайте, ваша милост, но ще ви запитам: вие тъдявашни да сте, не сте… Отгде тогава ми знаете името?
- Не сме, - отвърна запитаният. – Колкото за знаенето – знаем.
- Питали сте някого?
Ловците се погледнаха и нищо не отговориха.Чичо Стойо нареждаше с очи какво трябва да направи стрина Стоевица, за де се отсрамят по-добре на гостите. А тя вече беше сложила тиган на огъня и чупеше яйца. Край нея се навърташе малкото й внуче, Милчо. Отвреме- навреме то се навеждаше над огнището, стъкваше главните и подухваше огъня. Но едното му око беше все към гостите. Кой знае защо те му се сториха добри хора и никак не се уплаши от тях, макар че имаха пушки. Не избяга и когато го помилваха.
Илюстрация: Илия Бешков
- Внуче ли е? – попита по-младият от гостите.
- Внуче, - отвърна тихо чичо Стойо. – Баща му падна в Македония през голямата война, а майка му почина от жалби. Така било писано: на стари години да отглеждаме дребни деца. Две са. По-голямото го пратихме в града на пазар. Заминаха други от селото и ние го пуснахме с тях.
Младият ловец сведе натъжено глава. По лицето му мина черна сянка. И когато стрина Стоевица се обърна към него, стори й се, че видя сълзи в очите му.
- И ти трябва да си загубил свои в тия страшни битки, - запита го го тя, като слагаше софрата.
- Аз ли? Загубих… И мнозина.
- Мнозина ли? – изненада се стрина Стоевица.
- Мнозина… И твоя син, и още хиляди като него.
Ччичо Стойо се обърна към ловеца, после към другаря му и спря замислените си очи в картината, окачена на срещната стена. Но там нищо не се виждаше, освен една рамка и едно неясно петно сред нея.
Струваше му се, че между портрета на стената и тоя млад господин има някаква прилика. Ала не се решаваше да запита. Най-сетне не се стърпя и извика на жена си:
- Я слушай, запали лампата!
Стрина Стоевица изпълни поръката му.
- Ха, откачи сега картината от стената! Искам да се похваля с нея на гостите си. Те живеят в София и все трябва да са виждали тоя, дето е изписан там.
Когато откачи картината и я доближи до лицето си, стрина Стоевица потрепера цяла.
Чичо Стойо протегна ръка и запита:
- Прилича ли на негова милост?
- Същият!
Царят се усмихна и си отдръпна десницата, които двамата искаха да целунат.
Само на Милча не му се вярваше, че царят им е бил на гости. И той току подпитваше на другия ден дяда си:
- А защо, дядо, нашият цар нямаше корона?
Чичо Стойо му отговори:
- Добрите царе не се кичат с корони, а - с ум в главата си и човещина в сърцето си.
Стилиян ЧИЛИНГИРОВ
Из „Читанка за ІV отделение”, Сф, 1942
Няма коментари:
Публикуване на коментар