От Драган ТЕНЕВ
Едно от най-оживените и интересни ъгълчета на София от Втората световна война, както е и днес, беше площад „Славейков”. Междувременно през тридесетте години по четирите му страни вече бяха построени всички онези големи масивни здания, които се виждат и сега. И за щастие, по времето на бомбардировките над София през 1944 г. изгоря само неговата част откъм улица „Раковски“. Там, където по това време се намираше и известната софийска Италианска кралска гимназия, в която учех и аз. Именно по тази най-банална причина пет щастливи години от моята ранна младост някак здраво се свързаха с площад „Славейков”. Защото на практика той играеше ролята на двор на нашето училище, какъвто то нямаше. И заради това прекарвахме голямото си междучасие главно по него. Междучасието от цели тридесет минути почваше точно в десет и половина. По това време на площада беше вече доста оживено и в този час на него ежедневно се повтаряше все една и съща атракция - появяваше се Белия лъв – един нещастен шизофреник, който имаше мания да произнася речи пред публика. Той беше брат на друг прочут някога софийски луд - Черния лъв, и за разлика от него си беше избрал името Белия лъв, което самият той произнасяше с неподражаем апломб. На външен вид „лъвът” беше съвсем приличен около четиридесетгодишен, носеше се винаги чист. Не буйстваше и нищо не издаваше, че е смахнат. Но почнеше ли да държи своите пламенни речи по най-разнообразни въпроси, нещата бързо се променяха. Изясняваха се цялостно!
Белия лъв започваше винаги словата си със заявлението, че той е най-умният човек на света и единственият равен нему по ум в България е само министър-председателят на тогавашното българско правителство доктор Георги Кьосеиванов. Щом чуех тази негова декларация, макар и да бях тогава шестнайсетгодишен, аз винаги почвах сериозно да се съмнявам в точността на диагнозата на психиатрите, обявили нещастника за луд. Но в този момент събраните около него зяпачи заръкопляскваха така силно, че без да искам и аз се присъединявах към техните аплодисменти. Съмненията ми се стопяваха…
През един топъл пролетен ден на 1935 г., докато се разхождах по „Славейков” след поредната реч на Бели лъв, предъвквайки баничката си, купена от училищния бюфет, обслужван тогава от един ужасен хитряга, зовящ се Соломон, аз видях, че срещу мене от западната страна на площада се зададоха двама яки мъже. Те не бяха много едри, нито много високи и ако нещо ме накара да спра погледа си върху тях, това бяха главно техните уши, напомнящи листа от зелка. Явно бяха дърпани и късани уши. И то не веднъж. Лицето на единия от мъжете обече ми си стори доста познато и когато двамата ме отминаха, аз изтичах напред, за да ги погледна още веднъж, но пак не можах да го разпозная или да сетя кой беше.
Двамата здравеняци завиха бавно по улица „Раковски и влязоха в тогавашната „Кафява" американска сладкарница, която заемаше голямота помещение на днешния колониален магазин на ъгъла на площад „Славейков” и улица „Раковски”. В мига, в който те влязоха в сладкарницата, в главата ми просветна:
„Но това беше Дан Колов! Страшният Дан Колов, който победи миналата година прочутия абесинске борец Реджи Сики на тепиха на игрището „Юнак”! Ама че съм серсем, а!”
Макар и силно развълнуван – не бях виждал дотогава нито един световен борец така отблизо, аз събрах всичката си смелост и се вмъкнах в сладкарницата на бай Кольо Саров, превъзходен сладкар, живял в Америка, и там се бе научил да прави великолепни американски пайове от най-различни плодове. Но освен тази професионална подробност, той си беше и много добър човек. Винаги имаше в запас по някоя харна дума за учениците от нашето училище, които редовно ходеха в неговата сладкарница през голямото междучасие, за да си хапнат от прочутия му ябълков пай, извън всичко друго и не скъп.
Влязох в „Американската“ и се поогледах.
Дан Колов и неговият спътник, който се оказа не по-малко прочутият български борец Хари Стоев, току-що бяха седнали в едно сепаре в дъното на сладкарницата и вече си поръчваха кафе на младата келнерка, много хубавичка в своята черна служебна рокля с бяла якичка и бяла престилчица, препасана през кръста й главно за шик.
Сьбрах всичкия си кураж, приближих до масата на двамата борци и с треперещ глас казах:
-Господин Колов, ще позволите ли да ви стисна десницата? Вие сте най- силният човек в света и това ще бъде едно от най-големите приключения в живота ми...
Устата ми сякаш замръзна след тези думи, но Дан Колов се усмихна и аз никога няма да забравя добродушната блага усмивка, която озари лицето на този мъж с железни мускули. Той ми протегна ръка:
-Ами дай тогава да се здрависаме, щом ще ти е приятно - рече борецът. - Само не стискай много силно, че напоследък ръката нещо ме понаболва!
Ръкувахме се с прочутия Дан Колов. Той се дръпна навътре в сепарето и ме тури да седна на пейчицата до него. После извика на бай Кольо Саров:
-Сара, я дай на този юнак един двоен пай, че ми се вижда нещо бая слабоватичък...
Така през отминалите дни на далечната 1935 г. аз прекарах около десетина минути в компанията на онзи най-силен в света мъж и ние си поприказвахме за моето училище, за неговите схватки в Париж и Америка, за София и за още някои дреболийки. Никога няма да забравя простотата в отношението му с хората и човещината на този прочут човек. Междувременно те се оказаха характерни и за всички останали истински големи хора, които срещнах много години по-късно в живота си.
Но освен с Дан Колов, Белия лъв и старите липи площад „Славейков” е свързан за мене и със спомените ми за младостта на прочутата ни естрадна певица Леа Иванова.
Аз я видях на площада за първи път в живота си някъде към 1936 или І937 година. В онези дни тя не беше станала още звезда, а бе просто едно малко хлапе, което - кой знае защо - почна да се върти около нашите „италиански” компании, когато през голямото междучасие излапвахме закуските си, разхождайки се по „Славейков”.
Скоро научихме. че новата ни приятелка е избягала от къщи и на своя глава е дошла в София от Дупница. Че е решила да превземе столицата като джазова певица и изобщо, че има грандиозни намерения за бъдещето. Разбира се, всичко това за „бляскавото й бъдеще” ни изглеждаше тогава малко на шега, но тъй като по онова време и самите ние гледахме доста шеговито на живота, проектите на хубавичкото дупничанче не ни смайваха.
Не мина много време обаче и ние видяхме, че „малката” от „прованса” взе нещо да линее.
Защо? Какво се беше случило?
На въпросите ни тя само отговаряше: „Нищо особено!” и така прекъсваше всички разговори на тази тема, които явно й бяха неприятни.
Но ето че един ден, без да ща, аз забелязах с крайчеца на окото си как момичето от Дупница ни гледаше втренчено, докато поглъщахме традиционните си банички или милинки, и изведнъж разбрах - то беше гладно!
Това откритие ме смути. Аз го споделих дискретно с другарите си и ние решихме единодушно, че трябва да се заемем с прехранването на момичето от „Славейков”.
Почнахме да разделяме закуските си с него и нещата сякаш потръгнаха, а малко след това Леа успя да си намери някаква работа в Градското казино, като миячка на чинии или нещо подобно, и „нейната акция за превземането на София” почна...
Тя обаче никога не забрави до края на живота си нашата помощ от „старото време” и остана добра и признателна приятелка на всички нас – тринадесетте момчета от класа, които извън всичко друго се бяхме възхищавали на смелостта й да се пребори с живота.
Специално аз почувствах нейната признателност съвсем осезателно, когато много години по-късно се срещнахме случайно в Стокхолм и именно благодарение на нейната доброта и приятелство успях да видя и да се докосна до много неща в столицата на Густав Адолф, до които иначе надали щях да се добера…
От дните по площад „Славейков“ в главата ми е останала песничката от филма „Бал в Савоя”, в който играеше популярната някога певица Гита Алпар. В него тя пееше, слизайки по някаква широка вита стълба:
Недей танцува с други, Танголита.
О Танголита, ти мой си блян.
Очите ти са тъмни теменуги,
забравям аз в салона всички други…
И така нататък, и така нататък...
Драган Тенев, из „Тристахилядна София и аз между двете световни войни”, София, 1992
На архивното фото: Площад "Славейков" през 1950-е /Фамилен архив/
Няма коментари:
Публикуване на коментар