От Драган ТЕНЕВ
Когато се обръщам назад през годините и се опитвам да си спомня какви и колко бяха ресторантите, гостилниците, аперитивите, сладкарниците или нощните барове в София от времето на нейното „тристахилядничество", веднага съм длъжен да предупредя – броят им не беше никак малък, ако човек ги разпределеше „на глава от населението", както правят статистиците.
Разбира се, сред туй внушително множество от „хранителни и увеселителни заведения" нямаше нито едно от типа на „Шератън". Или пък на „Витоша". Но в замяна на това в града бяха пръснати толкова много подобни „богоугодни места" като изброените по-горе, и то с толкова различни „ценови политики", че всеки можеше да си намери своето подходящо кътче и никой не се чувстваше неудобно. Или пък не сред свои.
Трябва да ви кажа, че като интериор, кухня и обслужване на първо място сред софийските ресторанти по най-естествен начин стоеше прочутият някога „Юнион клуб" – средището на чуждите дипломати, на нашите банкери, политици и т. н., където „нашего брата" и подобни на нас нямаха достъп. В „Юнион клуб" се влизаше само с карти – както е сега в съвременните творчески клубове.
В замяна на това в ресторант „Юнион палас", който се намираше на втория етаж на едноименния хотел в центъра на София на площад „Александър Батенберг", всеки беше неизменно добре дошъл. Стига да можеше да плати относително скъпата, но отлично приготвена храна, при това под звуците на малък салонен оркестър, изпълващ ресторанта с най-приятна музика от оперети, филми и т. н.
Друго софийско заведение от същия ранг беше и съществуващият и до днес ресторант „България" на булевард „Цар Освободител", където с отварянето му засвири оркестърът на Овчаров, така че на дансинга след девет часа можеше да се танцува до полунощ.
И в двата ресторанта, които споменах дотук, се сервираше превъзходно – бързо, акуратно и почти без никакво чакане. Сметките на сервитьорите, наричани по онова време „келнери", винаги бяха абсолютно точни и ако някой си позволеше да надпише нещо, лошо му се пишеше, както казваха тогавашните софиянци.
През онези години в София много добре се ядеше и в „Славянска беседа", и в „Балабанов", където предлагаха изобилие от гозби, и в така наречения Дом на изкуствата и печата на ъгъла на улица „Раковски" и площад „Славейков", където сега се издига една огромна кооперация, в бирарията „Прошек" на улица „Сан Стефано" и „Царя", в двете „Шуменски" – Първа и Втора – на булевард „Дондуков" и на улица „Леге", в Чешкия клуб, който съществуваше и тогава, в „Стария Гамбринус", в един от най-старите софийски ресторанти „Княз Батенберг", където през 20-те години понякога свиреше на пианото не друг, а самият Панайот Пипков (авторът на музиката на „Върви, народе възродени" и баща на композитора Любомир Пипков), в ресторант „Савоя" на Карло на „Царя" и на още десетки места, кои по-луксозни, кои по-народни, където работеха истински готвачи магьосници.
Не ще и дума – това в никой случай не е „всичко" в ресторантския „домен" на стара София, но аз не съм в състояние да ви изброя и множеството не луксозни, но чисти и приветливи простонародни ресторантчета и гостилници. В тях човек можеше да се храни на вересия и да плаща на края на месеца – нещо, което правеха с удоволствие много артисти, писатели, работещи тогава като чиновници. Истински, обикновени чиновници, както и студенти, работници, занаятчии и изобщо всякакъв „чешит" люде.
Най-хубавото нещо в тези места беше демократизмът на тяхната пъстроцветна публика. В прочутите навремето механи – „Широка" и „Дълга" – на улица „Позитано" например можеха да се видят на една и съща маса да пият шишенцето си ракия прочути учени и каруцари от пиацата за каруци при пазара или пък най-известни артисти да си приказват задушевно с някой хлебар или обущар. Изобщо с някои „редови хора", както ги наричаме днес...
Що се отнася до крайградските заведения, като „Танушев" в края на Борисовата градина, „Шахов" в Княжево, „Чепишев" в Бояна, „Черният кос" по пътя за Владая и подобните на тях заведения в Драгалевци и Симеоново, нещата стояха по същия начин – добра храна, музика, точни сметки и акуратно обслужване. Подробности, които караха от само себе си хората да бъдат по-щедри с бакшиша.
Но освен ресторанти, гостилници и гостилнички в София някога имаше и много шкембеджийници, където освен чорба сервираха чревца, шардени и изобщо страшно вкусни ястия с всякакви карантии.
За „интелектуалните кафенета" ви разказах преди. Тук искам само да добавя, че освен тях в София от времето на моето детство, юношество и младост имаше и още много други сладкарници и кафенета, дето се продаваха чудесни лакомства на сладкарския бранш.
Кое беше първо сред тези заведения, е мъчно да се определи, тъй като, ако човек почнеше със сладкарница „Колос" пред ученическото кино на улица „Стефан Караджа", където можеха да се изядат две пасти за три тогавашни лева, наместо за четири, ако са две, и свършеше със снобската „Савоя" на „Царя", вече можеше истински да се побърка в трите „Виенски сладкарници", пръснати в различните части на града, да не говорим за останалите сладкарници из София, които просто „бълваха" пасти, торти и какво ли още не.
Ами старите софийски аперитиви, дето с петдесет грама гроздова ракия даваха по десет вида мезета, поставени в миниатюрни чинийки като онези от детските сервизи за игра? По мое време, посещавани от най-различни групи интелектуалци, търговци, чиновници и т. н., тези аперитиви се класираха така: „Палма" на булевард „Цар Освободител", където сега е Полският център, „Торино" на улица „Леге", „Луката" на улица „Славянска" и пр., и пр.
В повечето аперитиви ежедневно идваха почти винаги все едни и същи клиенти. В „Палма" например беше „абонат" актьорът Стоян Бъчваров, там редовно идваше д-р Велинов, началникът на протокола във Външното министерство. А в „Луката" аз за пръв път видях „на живо" Рачо Стоянов – автора на „Майстори" и първия преводач на „Мартин Идън" и на още други книги на Джек Лондон, издадени у нас.
Но да ви кажа сега няколко думи и за нощните заведения на стара София.
За съжаление те не бяха кой знае колко и аз не бях техен чест посетител, но все пак ги бях пообиколил с приятели и, общо взето, те ми се бяха сторили доста скучни още от най-ранна младост. И още по-важното – доста скъпи. Вярно – в тях свиреха първокласни оркестри, имаше програма, „такси-гърл", повечето унгарки, но всичко туй не ме въодушевяваше особено. В онези години аз усилено четях и „събирах хитрина за после", а това сякаш беше най-важното за мене в момента. При това тогава ми вървеше доста сред момичетата и в баровете, честно казано, не ми беше най-забавно.
Между масово посещаваните барове, които по онова време по френски маниер наричаха „кабарета", бяха „Максим бар", „Етоал", „Фемина", „Бяла лоза", „София", „Риунионе", „Империал" и не по-малко прочутото от тях „Циганско кабаре" на Кева, което се намираше чак на другия край на София. На улица „Татарли".
Там имаше един стар пръч, комуто даваха да пие вино от кофа, и когато животното се напиваше, то се хвърляше върху публиката с рогата си напред и тогавашните нощни веселяци софиянци смятаха това за много смешно и за „вери шик"!
Трудно е да се възстанови „хранителният", „сладкарски" и „нощен живот" на тогавашната малка София, но едно може да се извади пред скоби от този микросвят в неговата многопланова история – акуратността, точността и любезността при обслужването на неговите клиенти. Не размерът на поръчаното от клиента определяше отношението в този свят към него, а желязното правило – любезност и внимание към всеки, който е удостоил твоето заведение със своето присъствие, независимо колко пара ще остави в него. А ако не греша, още безсмъртният сеньор Мигел Сервантес, инвалидът от битката при Лапанто срещу турците, написал „Дон Кихот" с лявата си ръка, беше заявил: „Няма нищо по-скъпо от учтивостта, което да струва по-евтино!"
Какво пък – може и да е бил прав...
Драган Тенев, из „Тристахилядна София и аз между двете световни войни”, София, 1992
Няма коментари:
Публикуване на коментар