Отново е юни, липите цъфтят
и славеи чудни сонети редят...
Нататък съм го забравил. Юношеско стихотворенче... Влюбен, влюбен, та чак замаян! Блъснат от стихията за Сътворение. Див и кротък като петел или гълъб, който ухажва – трепери, танцува около женската, а крилото му виси и сам го настъпва... В прахта и слънцето на Живота, който предстои. В клоните, калта, бурите.
В петък вечер съм на Абитуриетски бал /40 години след това/... Затова ме трясна дитирамбът. Ще се видим оцелелите, останалите тук, в Старата родина, все още жадните за Живот и Свят. Броихме, броихме – 15 души от 42-а в курса. Една трета... Та така.
Няма коментари:
Публикуване на коментар