СКЪП ГОСТ, 1941

Разказ от Стилиянъ ЧИЛИНГИРОВЪ

Привечер двама ловци спряха пред чичовата Стоева къща и похлопаха на портата.

-Гости искаш ли, чичо Стойо, - запита един от пътниците и подаде ръка.
-Християнин от гости бяга ли? – каза усмихнат чичо Стойо.

Двамата пътници влязоха вкъщи и седнаха на възглавници край камината.

-Прощавайте, ваша милост, но ще ви запитам: вие тъдявашни да сте, не сте... Отгде тогава ми знаете името?
-Не сме – отвърна запитаният.- Колкото за знаенето- знаем...
-Питали сте някого?...

Ловците се погледнаха и нищо не отговориха. Чичо Стойо нареждаше с очи на стрина Стоевица какво трабва да направи, за да се отсрамят по-добре на гостите. А тя вече беше сложила тиган на огъня и чупеше яйца. Край нея се въртеше малкото й внуче Милчо. Отвреме- навреме то се навеждаше над огнището, стъкваше главните и подухваше огъня. Но едното му око беше все към гостите. Кой знае защо, те му се сториха добри хора и никак не се уплаши от тях, макар че имаха пушки. Не избяга и когато го помилваха.

-Внуче ли е? – попита по-младият от гостите.
-Внуче – отвърна тихо чичо Стойо.- Баща му падна в Македония през голямата война, а майка му почина от жалби. Така било писано: на стари години да отглеждаме дребни  деца. Две са. По-голямото го пратихме в града на пазар. Заминаха и други от селото, и ние го пустнахме с тях.

Младият ловец сведе натъжено глава. По лицето му мина черна сянка. И когато стрина Стоевица се обърна към него, стори й се, че видя сълзи на очите му.

-И ти трябва да си загубил свои в тия страшни битки, - запита го тя, като слагаше софрата.
- Аз ли? Загубих ... И мнозина.
-Мнозина ли? – изненада се стрина Стоевица.
-Мнозина. И твоя син, и още хиляди като него.

Чичо Стойо се обърна към ловеца, после към другаря му и спря замислените си очи в картината, окачена на срещната стена. Но там нищо не се виждаше, освен една рамка и едно неясно петно сред нея.
Струваше му се, че между портрета на стената и тоя млад господин имаше някаква прилика.

 Ала не се решаваше да запита. Най-сетне не се стърпя и извика на жена си:
-Я слушай, запали лампата!

Стрина Стоевица изпъълни поръката му.
-Ха, откачи сега картината от стената. Искам да се похваля с нея на гостите си. Те живеят в София и все трябва да са виждали тоя, дето е изписан там.

Когато откачи картината и я доближи до лицето си, стрина Стоевица потрепера цяла.
Чичо Стойо протегна ръка и запита:

-Прилича ли на негова милост?
-Същият!

Царят се усмихна и си отдръпна десницата, която двамата искаха да целунат.

Само на Милча не му се вярваше, че царят им е бил на гости. И той току подпитваше на другия ден дяда си:
-А защо, дядо, нашият цар нямаше корона?
-Добрите царе не се кичат с корони, а – с ум в главата си и човещина в сърдцето си.

Стилиян Чилингиров, „Читанка за IV отделение“, София, 1941