ЖЪЛТОТО КУФАРЧЕ, 1944

Разказ за страшните дни на Бомбардировките над София, най-тежката от които на 10 Януари 1944 г.

От Павел ВЕЖИНОВ
Има неща, които бързо и леко забравяме, макар да не са ни били никак приятни. То е като законната ни жена да се обърне към нас с думичката „говедо“ или пък приятелят ни да похарчи за бира и раци парите, които сме му изпратили, за да погаси някаква полица. Разбира се, много по-трудно се забравя, ако намерим законната си жена в прегръдките на същия този приятел или пък ни нарече говедо началникът на службата, но и тези неща в края на краищата се забравят.

Има обаче неща, които никога не се забравят.

Лично аз никога няма да забравя воя на сирените нощем – страшният пресипнал вой, който сякаш предизвестяваше не за идването на неприятелски самолети, а за страшния съд. Жестоки нощи! Тежки безумни нощи! В първия миг човек все още не иска да повярва, все още се надява, че така му се е сторило или че е чул сирената на някой минаващ автомобил. Напразни надежди! Сирената продължава настойчиво и тъпо да вие така, сякаш самата тя и хората при нея са обхванати от безпределен ужас. Изведнъж от невиделицата идва гъсто и лепкаво отчаяние и човек си мисли: „Животът е нещо гадно и безмислено! Няма да мръдна от леглото! Нека бомбите ме пометат, нека се свърши тая свинщина!“ Така си мисли, но в същото време всичко това, което наричаме с глупавите думи душа и плът почват неудържимо да треперят. Човек става от затопленото легло и отчаян и зъзнещ се завира в най-дълбокото скривалище, което се намира наблизо, завира се в самото му дъно и се спотайва като плъх с мънички, стъклени, ужасени очички.

Искате ли още да ви припомня?
На самия мене не ми е приятно, но...

Ето! Минават десет минути в тишина, която къса нервите, после изведнъж всички чуват слабо, почти нежничко далечно бръмчене на самолет. Цяло щастие е, че в мрака на избата хората не могат да видят своите отчаяни, молещи, без сълзи плачещи очи. „Дано тоя път ни заминат, - мислят те. – Дано пък тоя път да имаме мъничко щастие! Дано, дано, дано!“ И наиистина, артилерията  още се спотайва и самолетите сякаш се колебаят, бръмченето им ту се усилва, ту отслабва. Ужасното бръмчение! Не напомня ли то за бръмченето на зъболекарското свределче, което сякаш вместо зъба дълбае сърцето и все повече и повече се приближава към настръхналия от болезнено очакване нерв...

Стига!
Но да ви припомня още малко!

Да ви припомня ли свиренето на бомбите и краткия миг преди тая очаквана смърт, когато сте си помислили „моя мъничка“ за момичето, скрито като вас в някоя друга градска изба? Да ви припомня ли как сте се скитали по горящите улици на града, как сте се лутали като мъничко, нищожно, самотно животинче?

Въпреки всичко, сега съм щастлив, че през тези страшни дни останах в града. През тези дни научих повече отколкото през целия си минал живот, научих да познавам себе си и другите. През тези дни от хората изпадна всичко чуждо и фалшиво, което през мирните времена грижливо са били налепили по себе си и те останаха пред погледа ми безсрамно голи и достъпни за виждане. Съвсем ясно се видяха пороците и добродетелите, паднаха маските, откриха се истинските лица – за смайване на другите и самите нас. Всеки можеше да провери за себе си или за когото и да е друг колко мъжество има в него или колко подлост и егоизъм. От хилядите случки ще ви разкажа една съвсем не най-значителната...

Срещу моята врата бе апартаментът на едно средно младо семейство на столичен търговец. Мъжът бе висок, учтив господин, с приятни обноски и изглед на достойнство в фигурата и маниерите. Жената бе буквално красива. Имаше хубава коса, нежна усмивка, имаше фигура, която леко зашеметяваше всеки човек с средна устойчивост на това, което кой знае защо наричат женски прелести. Може би не е излишно да спомена, че мъжът носеше на ревера си викторията с дъбовите желъди и че когато немците сринаха Ковънтри той дойде в стаята ми с бутилка мараскен – да се почерпим за победата. Казах му, че имам язва и не пия. Той знаеше, че нямам язва и си отиде с злобно бляскане в очите. Но това не е толкова важно в случая.

По-важно е, че съпрузите бяха много влюбени един в друг и десетки пъти ги бях виждал да се движат по улиците под ръка, но тясно прилепени един в друг и вечно заети в някакви нежни разговори. Цялата кооперация твърдеше единодушно, че са най-щастливата двойка, която са виждали. Всички казваха, че са много влюбени един в друг. В края на краищата мислех го и аз, макар да не ми бе никак приятно. Никога не можех да свикна с мисълта, че са способни на каквото и да е свястно човешко чувство хора с хакен кройцери и виктории по реверите.

Когато започнаха бомбардировките на София, господин търговецът бе страшно възмутен. Той, забравил разбира се Ковънтри, бъбреше нещо за варварство и беззащитни жени. Защо не заминеше за провинцията както повечето негови колеги? Навярно го задържаха важни сделки, пък и навярно не се надяваше, че бомбардировките ще засегнат и центъра. Той стана малко по-възбуден и вечер разказваше басни на съкооператорите за засилената въздушна отбрана на Столицата.

Случи се така, че през едно нощно нападение бях дежурен по противовъздушна отбрана. Бе ми интересно да гледам как още с първите звуци на сирените по тротоарите почнаха да прибягват граждани с обезумели очи, натоварени с лек багаж. Налагаше се впечатлението, като че ли бяха очаквали тревогата на страж зад вратите на къщите. Скоро блъсканицата пред скривалището стана така страшна, че напразно се мъчех да въдворя някакъв ред. Мъжете тъпчеха жените, жените минаваха през децата – всички се стремеха с животинска упоритост час по-скоро да се вмъкнат в скривалището. Борбата с лакти, дори борбата с ритници бяха от най-законните средства за борба. Скоро тълпата се намъкна навътре и към входа останаха само закъснелите.

Моят съсед по квартира бе от закъснелите. Той дойде заедно с жена си – и двамата бледи като мъртъвци, и двамата запъхтени. Едва се прислониха в коридора, и жената запита:

-Къде е жълтото куфарче?
-Кое?
-Жълтото! С парите и ценностите!

Вместо отговор се чу задавено възклицание:
-Ах, свиньо!
Тази дума бе изхвръкнала неудържимо от устата на младата съпруга на търговеца.

-Мълчи!
-Къде го забрави?
- Ами че на масичката...
-Ах, мизерник, мизерник! – говореше в страстна злоба младата жена. – Как можа? Как можа да го сториш? Нямаш ли ум?

-Ама защо се толкова плашиш? – попита глухо мъжът. – Никой няма да го открадне.
В мрака се чу задавен женски плач.
-Няма да го открадне! Ами ако го открадне? Тогава? Тогава какво ще прави, за това мислиш ли? Ами ако падне бомба в къщата?
Мъжът мълчеше.

-Върви да го донесеш! – каза остро жената и нещо почти като свирене излезе от носа й.
-Но, Вяра...
-Върви! – изпищя тя. – Върви, не чу ли? Върви, върви!

Гласът й стана истеричен и от странните шумове, които долитаха, можеше да се сетиш, че бие с крак цимента на подземието. Но един от невидимите в мрака каза гневно:
-Хей, човешки изроди – излезте да се разправяте вънка. Не могат от вас да се чуят самолетите.
-Добре, ще отида! – каза най-после мъжът. – Ще ги донеса, но ще натъпча в устата ти твоите мръсни скъпоценности.

Не помислих дори да го задържам, макар да бях дочул вече бръмченето на самолетите, които наближаваха към нашия квартал... Изведнъж изригна и ураганът на противосамолетната артилерия. В скривалището се чуха сподавени стонове, сякаш хората преживяваха последните си минути. Хвърляха ли вече бомби? Все още не можех да различа. Видях само как във въздуха високо над къщите висяха зловещо светящите лампиони. От блясъка на тези изкуствени слънца бе станало така светло, че хората в скрвалището закриха очите си с ръце. На светлината видях как търговецът се вмъкна в къщата ни и изчезна. Половин минута по-късно се чу зловещото свирене на аеропланната бомба. Залегнах бързо и страшният трясък една не ме оглуши. Е, нищо! И тоя път бяхме останали живи.

Погледнах отново и при светлината на пожарите видях, че нашата кооперация бе останала почти без предната си фасада. Купища развалини, пламъци, облаци от прах имаше на мястото на хубавата сива кооперация. Заедно с къщата – това бе първата ми мисъл – бе загинал и търговецът, моят съсед с викторията на ревера си. За пръв път в живота си не чувствах жал за човек, загинал почти пред очите ми.

Някой дишаше тежко до мене. Погледнах – бе неговата жена. Бе както винаги хубава – и грозна в същото време с своите подивели очи и с отчаяното си лице. Нещо като сълзи имаше на страните й, сълзи, които сякаш се бяха вледенили.

-Не се плашете, - казах аз неволно. – Още нищо не се знае...

Но тя сякаш не ме чу. Тя все още гледаше към срутената кооперация . може би натам, гдето преди няколко минути бе домът й.
-Апартамента ни! – избъбра тя внезапно, сякаш с дъха си – куфарчето...

Погледнах я ужасен.

-Куфарчето, - повтори тя с мъртъв глас.
Да, тя навярно нито за момент не бе помислила за мъжа си.

Тая история може да се види някому твърде груба, може да се види някому измислена. Само онези, които са били в града през страшните дни на бомбардировките, знаят, че са се случвали много по-жестоки неща. Събрани всичките – какъв страшен документ са те за едно общество и за една епоха!

Павел ВЕЖИНОВ, „Жълтото куфарче“, разказ, сп. „Сердика“, 1945