От Драган ТЕНЕВ
През детството ми като по неписано правило зимите в София бяха не само много студени, но и доста продължителни. Траеха повече от четири месеца и не рядко из софийските градини можеха да се видят снежни петна и в началото на април. А гигантската преспа на Витоша между двата Резена под Черни връх дори си оставаше целогодишно и приличаше на бяла кърпа, закачена върху ясното чело на планината. Софиянци бяха свикнали с нея толкова,че всички я смятаха като неотменен елемент от южния пейзаж на града.
ОТ НОЕМВРИ ДО АПРИЛ
Във времето, за което ви разказвам, първият сняг над София заваляваше винаги на 21 ноември. В деня на „душевадеца“ Архангел Михаил, както е указано в Черковния календар. В повечето от тези, случаи обаче това не беше истински сняг, а по-скоро някаква лапавица и софиянци я приемаха просто като напомняне, че зимата вече е дошла.
Облени от първия си зимен „душ”, шосираните улици на София изведнъж се разкалваха. Сред рядката им кал, обрулени от вятъра, загиваха и последните кафяви листа на дърветата. А тротоарите на улиците, покрити по онова време е неравни Церовски плочи, заблестяваха мокри и студени.
Този рязък преход от златното великолепие на прочутата софийска есен към дългата зима създаваше много грижи най-вече на по-бедните софиянци, тъй като повечето от тях редовно закъсняваха да си набавят навреме дърва и въглища за отопление и тогава из София почнаха да сноват „гальотите“ - едноконни коли с огромни колела. Упътени с топливо към крайните квартали на града, където изобилието и парите не бяха чести гости.
ГАЛЬОТИ, МЛЕКАРИ, ПРЕСПИ
Истинските зимни снеговалежи в София започваха малко по-късно. Обикновено в самото начало на декември. И ако не ме лъже паметта, падаха предимно нощем. В повечето такива случаи снегът биваше толкова обилен, че затрупваше улиците и тротоарите на града с дебела покривка, която ги правеше практически непроходими в първите часове на утринта. Ала най-ранобудните софиянци постепенно почваха да чистят снега пред своите къщи, а след това по трамвайните линии се появяваха и мотрисите със закрепени пред тях триъгълни снегочистачки от стоманена тел и макар бавно градът почваше да се раздвижва.
Първи сред най-ранобудните граждани и трамваите по улиците на затрупаната от сняг София се появяваха двуколките на млекарите от околните села. Те усърдно разнасяха в лепкавия мрак своите гюмове с мляко по къщите на клиентите си, а към седем часа затрептяваха искрици живот и около фурните, бакалниците, месарниците и главно около уседналите млекарски дюкяни. Оттам софиянци, вече сами отиваха да си купят не прясно, а главно кисело мляко. В моето детство, пък и доста по-късно, това мляко в София се квасеше и предаваше навсякъде в големи емайлирани легени или гледжосани гювечи. Млекарите го насипваха в съдовете на купувачите със специални, вдлъбнати по средата кръгли лопатки от лъскава неръждаема тенекия.
ОБЩИНСКИЯТ ДЪРВЕН СНЕГОРИН
Разбира се, в онези далечни години Столичната община също усърдно се мъчеше да прояви някаква дейност през зимата за почистването на улиците поне в центъра на града и най-вече на бул. „Цар Освободител“. Резултатите от тези нейни усилия обаче бяха в повечето случаи нищожни. Нямаше никакви машини. И въоръжените с лопати и дървени снегорини работници никога не успяваха да свършат нещо особено.
В такива дни първата широка около метър и половина пъртина по тротоарите на „Царя" от Народното събрание до Орлов мост се прокарваше сутрин от общинската дъсчена „снегочистачка". С години я теглеше все едно и също охранено копие, малко по-гопямо от английско пони. Междувременно „снегочистачката“, за която ви разказвам, не представляваше нищо повече от триъгълен сандък, закрепен върху две дебели, колкото коларски шини железа.
„Водачът”, който управляваше това своеобразно чудо за борба със снега, стоеше отпред върху неговия най-остър ъгъл и с удоволствие приемаше всеки гост, който искаше да се повози, за да натежи поне малко на чудноватата му шейничка. Трябва да ви кажа, че „клиенти” не липсваха никога и дори някои хайлайфни особи смятаха „приключенията“ с чистачката по „Царя” за нещо много шик. Ала главните пътници върху този уред на общината в зимните дни все пак си оставаха най-често студентите от университета. Те се качваха на тумба върху дървения триъгълник и пееха и се смееха на воля.
ХЛАПАЦИ, ПЪРЗАЛКИ, ШЕЙНИ, „ЛЮШОВЕ“
Колкото и грижи да създаваше зимата на възрастните софиянци по време на моето детство, за софийските хлапаци тя беше най-райският сезон!
В онези дни София гъмжеше от пързалки и „люшове”, както казваха тогава на най-стръмните улици.
В квартала, където живеехме през двадесетте години, също имаше немалко великолепни места за спускане с шейни. Така например чудесна беше пързалката на ул. „Омуртаг" покрай южната каменна ограда на бившето Военно училище. Не по-лоша от нея бе и пързалката на ул. „Султан тепе“. Тя се спущаше пък покрай оградата на пета прогимназия „Антим І”. Извън тези две пързалки на десетина минути път от нас на наше разположение имаше още и чудесните пързалки на Редута, пързалката при „Звездоброя“, т. е. при Обсерваторията в Борисовата градина, а така също и пързалката на шосето при Семинарията.
Всички тези места за пързаляне с изключение на Семинарията бяха почти безопасни за децата, защото тогава в София надали можеха да се намерят повече от триста автомобила и още толкова камиони - частни и държавни. От друга страна, зимно време по същите места файтоните пък изобщо не минаваха, тъй че малчуганите можеха спокойно да се пързалят по наклоните им за разлика от съвременните софийски хлапаци.
В моето детство повечето софиянчета имаха шейни, направени от самите тях. Те бяха общо взето примитивни, грубоватички изделия, сковани често дори от нерендосани дъски. И недотам бързи. Но по-големите момчета си правеха шейни – „кормилачки“ с крачно управление и за разлика от другите „плъзгала“ летяха по стръмните улици като вятър. Разбира се, тук-там из София можеха да се видят и някои купешки шейни, донесени от Швейцария или пък от друга европейска страна. но това бяха изключения. Такива шейни притежаваха само ”богатските деца", както казваха другарчетата им. И ние ги гледахме със завист, но това не помрачаваше веселите ни часове на пързалката.
Тъй като до ул. „Шипка“ двете най-близки пързалки бяха тези на „Омуртаг“ и „Султан тепе", аз винаги ходех там, след като си научавах уроците. От къщи ми разрешаваха да остана на улицата час или най-много час и половина, ала моя милост редовно се връщаше едва когато запалваха уличното осветление. И то се връщах непременно премръзнал. Енергичната педагогическа намеса на баща ми обаче успяваше винаги да ме сгрее порядъчно и аз редовно изяждах по два-три шамара, но това не ме впечатляваше. По мое време то си беше в реда на нещата.
След прибирането у дома по този начин мама веднага ми даваше аспирин и чай, а баба натапяше премръзналите ми крака в леген с топла солена вода за десетина минути и чак след тези здравни „процедури“ аз можех да седна да си почета спокойно или да послушам някои от плочите ни на дядовия грамофон.
ОСМОРКИ ПО ЛЕДА В БОРИСОВАТА ГРАДИНА
Дали защото баща ми беше карал кънки като малък, или просто ей така, но когато станах във второ отделение той ми подари чифт чудесни „Полар“ и сам ме заведе на пързалката в езерото до входа на Борисовата градина. Остави ме върху леда и бързо се измъкна. С кънки на крака върху плъзгавия лед, аз бях напълно безпомощен и жалък. Краката ми се кривяха, въпреки че глезените ми бяха здраво стегнати във високите обувки. И всъщност аз прекарах през този следобед „на кънки“ повече седнал върху леда, отколкото да се опитвам да се пързалям по него.
Върнах се вкъщи отчаян и разплакан, но дядо ме успокои и същата вечер го чух как наруга баща ми, задето ме е оставил сам.
На другия ден на пързалката в езерото отидохме двама с дядо и благодарение на постоянните му окуражавания аз успях този път поне да постоя прав на леда, а на другия ден стиснах зъби и се опитах да се плъзна няколко пъти. Така за около седмица нещата потръгнаха, а на втората неделя аз вече се пързалях с другите деца, макар и доста кекаво, но постепенно свикнах с кънките и скоро станах един от средните малки „асове“ на езерото. Момиченцата на моята възраст гледаха с възхищение на успехите ми и това ме караше да се старая още повече. Явно бил съм суетен от малък! В края на зимата обаче аз можех вече да правя дори осморки – нещо, което убягваше на много мои връстници, почнали да се пързалят преди мене.
СКИ С ТРЪСТИКОВИ ЩЕКИ
Две години по-късно след кънките за Нова година този път от дядо получих чифт миниатюрни ски с тръстикови щеки, които старецът беше купил от известния спортен магазин на Марко Костурков на бул. „Дондуков“ и с това зимната ми „обмундировка“, както обичаше да казва самият той, бе завършена. Можех вече да ходя на Витоша или на Люлин с другите момчета по пистите, където се пързаляха по-малките скиори.
Впрочем в онези ранни години на века в София нямаше много любители на ските, но все пак аз си спомням имената на няколко от тогавашните „супермени” по снежните писти.Това бяха прочутият „Пепи Енглиш“, не по-малко известният от него „Фъц”, който беше футболист от „Левски”, и оше неколцина други, чиито имена са изчезнали от паметта ми.
МЕЧТИ ЗА ЗИМНИ ОБУВКИ ИЛИ ГАЛОШИ
Сега, когато се обръщам назад към отминалите дни, аз виждам, че някога наистина съм бил щастливо дете. Защото в онези времена много мои съученици и съученички, които живееха по Редута, а не на „Оборище“ или ул. „Велико Търново“, щяха да се зарадват повече, ако им купеха за Нова година не кънки или ски, ами зимни обувки. Или поне галоши, за да не идват на училище с мокри крака.
Сигурно може би най-вече заради тези спомени, когато ходя днес по улиците на зимна София или на който и да е друг наш български град аз винаги гледам с радост как хубаво са обути в снега всичките ни малчугани и все ми е „на езика” да им кажа: „Абе момчета, имате ли представа колко босоноги деца имаше, когато бях малък?"
Знам - децата ще ми се изсмеят и ще ме помислят за смахнат, но не мога да им се сърдя. Днес обувките са законно право за тях. Че не само обувките, ами и зимните клинове, анораците от непромокаем плат, якетата с подплата и т.н.
БРАКУВАНИ ВОЕННИ БОТУШИ
В такива мигове си представям как ли би изглеждал на тези хлапаци моят съученик от отделенията Георги Войника, за когото беше върховното щастие да получи за зимата чифт бракувани ботуши от дядо Янаки - фелдфебела на картечния ескадрон в Първи конен полк, на чийто район днес между Цариградското шосе и ул. „Иван Асен“ е построен един от най-хубавите софийски квартали.
В спомените ми дядо Янаки е останал като истински добър Човек с главна буква! Той бе участвал през Първата световна война в състава на легендарната конница на генерал Колев и бе се сражавал в паметните кавалерийски битки при Кочмар и Карапелит. Старецът изглежда обичаше Георги по свой начин. Двамата никога не разменяха нито дума помежду си, но когато Войника отиваше през октомври до телената ограда на полка, там, където се помещаваше вещевият склад на дядо Янаки, фелдфебелът веднага влизаше в него и скоро се завръщаше с чифт по-запазени бракувани ботуши. Той ги подаваше през оградата. Войникът бързо ги надяваше на тънките си като изправени гевреци крака и радостен хукваше по улицата, а дядо Янаки гледаше след него и в очите му проблясваха някакви особени пламъчета, които виждам и до днес. Но какво да правим - ”Времената се менят, а с тях се променяме и ние”.
Въпреки това често си мисля - какво ли щеше да каже Георги Войника, ако можеше да види сегашните деца? Но Георги падна в Унгария и той няма да ги види никога, както няма да ги видят никога и всичките ни другари, които също спят сред твърдата гръд на унгарската пуста.
Гледай ти - откъде започнах и къде свърших! А след няколко дни е Нова година - денят на големите надежди във всеки човешки живот. Откакто свят светува този хубав празничен ден е бил очакван от малки и големи с вярата, че ще почне нещо по-хубаво от онова, което е било през отлетялата година. Да ви призная, и аз не съм изменял никога на тази вяра. И ако ме попитате сега какво най-много си пожелавам, ще ви кажа с ръка на сърцето - онази радост от летенето с шейна по „Султантепе”, когато в София вече все по-често и по-често почваха да свирят и пеят навсякъде:
Целувам Ви ръка мадам,
но друг е моят блян, мадам,
о, не ръката ви, мадам,
а устните кармин.
И така нататък, и така нататък.
Драган Тенев, Из „Тристахилядна София и аз между двете световни войни”, СФ, 1992
Няма коментари:
Публикуване на коментар