4 МАРТ – ТРУСЪТ, 1977

От Момчил ПОПОВ

Плацът на военното поделение е постлан с натрошени на дребно скали. Бели ръбести камъни с размери от кестен до кокошо яйце. Докарани са от някоя близка планина – огромната Рила зад гърба ни, меката къто кълбета прежда на хоризонта Осогово на запад или Люлин на север, между нас и София.

   

Острият камъняк е колкото селски площад , с висок пилон и знаме на макара в средата – да се строяваме и маршируваме тук, да бием крак, подковани като коне в чепици с метални цинтове... В поза мирно  да слушаме химна на Народна република България или съветски маршове, а в минутите на кратък отдих – новини и разрешена фолклорна музика. А офицерите да въвеждат ред , дисциплина и страх сред нас, провинилите се и объркани от социализма хаймани.  Бивши градски тарикати, затворници, селски идиоти, бегълци през граница, неграмотни мургави  братя, врагове на народа, смотани отличници – всичките сме въдворени за две години в трудовия лагер в Дупница, Кюстендилско. Тогава град, именуван на виден московски терорист, загинал при неясни обстоятелства в самолетна катастрофа - Станке Димитров...

Денят е петък, 4 март 1977 година, вечерта.

Освен жълти светлини в прозорците на ниските казармени бараки, от стрехите на щаба, кухнята, артелната и димитровската стая струят в бяло мощни неонови лампи. Приличат на огромни метални семки от тиква, а сноповете им са насочени към плаца. Пускат ги на физзарядката сутрин по тъмно, на вечерна проверка или празник. Ама тази вечер не е нито едно от трите... Час след храна е, около осем и половина и „строителите с пагони“ трябва да са в почивка. По устав...

Ама не са. Дошъл е големец от София, от щаба на дивизията – цял полковник! Иска да държи реч в бараката на вожда, димитровската стая.

Да живее международното положение,  другари! 

Момчетата цял ден са блъскали по социалистическите строежи наоколо, цяла седмица преди това са влачили чували с цимент, колички с вар и бетон, зидали са, мазали са, скапани са от умора... А аз, новият културно-масовик трябва да ги събирам, да им четат „конското евангелие“ посред нощите?! От проповедник лично от София...

-Хайде бе, пичове! Елате за час в димитровската стая...  Запалил съм печката, може и да си дремнете по масите тайно. Само елате! Какво ще правите в спалното? От сън спомен няма... 

-Чупката, софиянец! Дреме ми, че могат да те тикнат в ареста, ако не дойдем...

-Да де, ама утре е събота и шефът може и да ви пусне в градска отпуска. Да облажите някъде с женско месце, да топнете чушката, да ударите по някоя и друга ракийка... А? Иначе – няма!

Реториката е велика сила – събрах стотина юнаци в бараката с лозунгите и радиоуредбата. Зачакаха лектора. Отидох да докладвам в щаба. Дойде плешив черноват офицер и се почна... Нещо като репертоара на тонколоните на покрива, само че с резки движения, акценти и опулени очи. И задължителни крясъци от катедрата, разбира се...

Културно-просветният военен салон е с десетина реда дълги успоредни маси, столове, катедра с лозунги зад ораторите, а на дългата стена срещу прозорците към плаца по конец са наредени портретите на червените вождове на СССР и НРБ. Гледат строго от рамки с червено сукно... Лекцията днес е по актуални въпроси на сложната политическа обстановка между Изтока и Запада, за затягане на дисциплината в редиците на българската армия, измяната на Родината с по-ниско ефективен труд и бягства, полагаемите се наказания... Щото и нас ни водят войници, само че с кирки и лопати.

Строителите с пагони зяпат празно, блеят в блянове за палави девойки - почти девици, летят в розови облаци, изписани по таблите на стар сватбен креват. Като шепот на любима политиката им минава от едното в другото ухо ... А аз ги пазя на вратата отзад, да не се измъкне някой и да провали идилията на мероприятието...

-Земетресение! Всички вън!

Художникът, културникът, масовикът, тоест моя милост учена, крещи над задрямалата седянка. Както съм подпрян в рамката на вратата, усещам, че касата се люшва като борд на лодка. Поглеждам прозорците на салончето към плаца. Правоъгълниците се движат по хоризонтала напред-назад и заемат формата на ромбове. Четири големи ромба, които се люлеят и скърцат... А наляво, а надясно...  Ужас!

Вече и целите стени на салона се люлеят в ромбове.

Кафявите шаечни войничета са наскачали рязко. Бутат се между масите да излязат на пътеката до прозорците. Падат столове, носят се крясъци, някои прескачат масите да търсят по-пряк път за спасение към вратата... Грохотът се подсилва от подкованите в метални капси военни обувки... Суматоха...

Важният офицер от София се пльосва по очи заедно с катедрата, от която е грачил. От подиума, под лозунгите между разбишканите от мелето маси и столове, в краката на войниците. Някои го прескачат, други карат направо към спасителните прозорци. Тоя път гологлавият полковник не крещи, а пази с ръце да не му смачкат черепа...

Момчетата скачат през прозорците в зелената площ около бараката. Моя културно-просветна милост е освободила вратата за навън – така изходите са станали 5. А е и по-безопасно под открито небе... 

-Земетресение! Всички вън! – това още кънти в ушите ми.

Но не го повторих – да не стане шаш и паника. Картинката беше ясна... 

Картината беше велика! Отвън на широкия плац.

Металният  пилон на знамето, висок 10 метра, се люлееше и огъваше така, че стигаше почти до земята. Махаше като огромна чистачка на стъкло на автомобил... Ляво-дясно, ляво-дясно, ляво-дясно... През неоновите  лъчове на прожекторите... Ляво-дясно, ляво-дясно... Над бялото площадче от натрошени камъни,което метохме след пореден арест в три през нощта...

О, не! Чудо! Плацът се разтърсва от адска конвулсия... Белият му гръб се надига от щаба към празния циментов басейн. Люшват се вълни! Морски вълни от камък! От суха, разлютена природа. Не от пяната на Афродита... Дърветата в малката градинка зад басейна се гънат и шумят като при силна буря. Сякаш съскат.

Някой от групичката пред  входа на културната барака подсвирна яко. Всички бяха навън, в безопасност. Някои бяха си плюли на петите да се крият другаде. Офицерът лектор беше изчезнал като дим в нощта... Въпреки крясъците и грохота от обувки преди малко, сега беше тихо. В оцъклените светлини - очи над военното поделение.

Червена луна като при земетресение не видях. Или не съм я забелязал... Нямаше подземен тътен и свистене... Може би, в основите на Рила планина сме били далеч от епицентъра на труса от 4 март 1977-а. Само нощното небе от черно бе станало матово сиво-бяло и се бе сляло с разлюляното каменно море пред очите ми.

На другата сутрин с командира ми – шеф, бяхме пак в димитровската стая. Да огледаме щетите, да ремонтираме, да възстановим реда... Изпотрошените маси и столове – майната им, падналата и смляна катедра – нова, при дърводелците... Изкъртените прозорци и вратата – и те. Високата пернишка печка беше леко поочукана, изправихме я пак. Добре, че малко дръвца й бях сложил, та не бе тръгнал пожар. Но кюнците едва разпознахме. Така бяха омачкани от войнишките крака, че бяха тънки като вестник... Червените вождове на СССР и НРБ на портрет бяха в плачевно състояние – едни изпопадали на пода, други виснали на един пирон, трети захлупени на пода върху строгите си очи... Когато земята се разяри, международното положение отива по дяволите, другари...

Дълги-дълги години не разбрах какво точно се е случило от земетресението в Свищов на същата дата. Дълги години истината за кошмара там бе крита от хората. Оказа се, че това е бил най-силният трус в България за 20.век с магнитуд 7,6 по скалата на Рихтер, с епицентър планината Вранча в Румъния... Усетено е в цяла България.

Траело е малко повече от минута, но вертикалния удар е съборил три големи сгради в града ни на Дунава. После още няколко дни е имало вторични трусове около 4 по Рихтер и земята в Свищов е приличала на морето в Дупница... Под руините са загинали 109 души, 27 от които деца. Бог да им даде мир и покой! Коридорите на местната болница са били превърнати в морга. А градът е бил блокиран и отцепен от страната, никой да не разбере какво се е случило.

Оцъклените червени вождове от стената на политическата стая в Дупница така решили... Но разлюляното каменно море под краката на България и до днес е същото.

Момчил Попов, „4 март – Трусът, 1977“, ММXVII