СЯНКАТА ОТ "ХАИНБОАЗ", 1947

-Документално за т.нар. Младежко бригариско движение в първите години от окупацията на България от СССР

Разказ-спомен от А.Н.
 
Годината е 1988-ма... Късно лято в края на август. Работех тъкмо срещу бившата фабрика "Победа" и бях тръгнал да направя резервация за младежкия клуб на ул. „Самоков“ в квартал Изгрев.

Движех се по улицата от автогара "Юг" към въпросния младежки клуб.
Все още заблуден, "надявайки се", че социализЪма не е това, което разбираха "другарете с червени книжки" и образование 4-ти клас.

Усетих някаква сянка да ме следва почти плътно... На около метър зад гърба ми. Тенденциозно спрях и се загледах в един двор. Но сянката също спря и тихо ме изчака да продължа. Все още не се обръщах - смятах, че някой се е припознал.

На следващата пряка, преди да сляза от бордюра, се огледах за преминаващи МПС-та. Използвах възможността да зърна и въпросната (оказа се невъображаема) сянка.
Беше възрастна женица, от онези изцяло в черно до края на забрадката си. Висока и съсухрена женица на преклонна възраст.

Почудих се, защо ме следва така, но продължих. На следващия бордюр - същото.
След като аз и "сянката" пресякохме платното, тя съвсем тихо ми проговори:

- Момче, не се притеснявай... Аз недовиждам и те ползвам за посоката, че си на път към хлебарницата... Сама съм и отивам да си купя хляб, но не виждам добре улицата.
Спрях и любезно се обърнах да помогна на възрастната жена. Погледнах я в очите и ахнах поразен.

По-красиви и дълбоко сини очи не бях виждал в живота си!

- Бабо, имаш много красиви очи! Какво им е?
- Да, чедо, и други са ми го казвали... Получих топлинен удар, когато работихме на прохода на Републиката „Хаинбоаз“... И от тогава съм сляпа...

Онемях! Заведох я до магазина за хляб. Попитах я, има ли нужда от помощ, да се прибере.

- Не, чедо, благодаря! От тук все някой ще мине в моята посока и по него, по него, ще пресека улиците и ще се прибера у дома... Броя си крачките и знам къде съм.

Тръгнах си удивен и ужасен от това, какво е получила от „Партията - майка". И как "другарете с червени книжки" са й благодарили за „младежкия жар и ентусиазъм“. С ослепяване на едно крехко невинно момиче през 1947-а, в условията на принудителен каторжнически труд...

Следващата есен стана 1989 година.
И досега си мисля, че думите-ругатня са верни: "Кога и да утепаш комуниста, все късно че е!"...
Шопска приказка.

„Много от нашите крупни строителства ще носят гордото и почтено име „Младежко строителство Г. Димитров“ 

Снимки: Фотоархив Л. Юруков, Енциклопедия „А-Я“, БАН, Сф, 1974