От Момчил ПОПОВ
В най-страшните първи години на „работническо– селската власт” в България скулпторът проф. Андрей Николов подхваща разходките си из София, загърнат в... овчарски ямурлук. Според тълковния речник, ямурлукът е мъжка горна дреха от дебел плат с форма на наметало с процепи за ръцете и с качулка. Бохем, бонвиван с много почитателки, бивш придворен художник, бивш професор в Художествената академия – София, фин естет, а накичен като селско плашило. Столичани се обръщат след него, кръстят се, съмняват се дали не му „хлопа дъската“...
Свенлива девойка го спира на площад „9-и септември“ /“Батенберг“/ да го поздрави. Маестрото мига, мига, мъчи се да се сети откъде я познава. А тя милата усуква спомените, обяснява, че е влюбена в творчеството му, че е учителка и се срещнали на негова изложба в Русе... Художникът я гледа сърдито: „Момиче, кажи ми дали съм те водил в леглото? Може и да се сетя коя си...“ Румени бузи, сведени от срам мигли... А-а, Русе, Голямата вода, Спаска, школската наставница по френски?... Да! Скрит талант!... „Ех момиче, ех Спаске-е, как да не те помня?! Огън си!“...
Бустанският демон с буйни бели коси и рошава брада има и изумителна прилика с един от идеолозите на „новата епоха” – Карл Маркс. Но преоблечен като прост селянин, водач на овчо стадо, а не в изискан костюм на рентиер от Берлин и Лондон... Въпреки че оригиналният лик на Маркс може да се види по комунистически събрания, плакати и къде ли не, пролетарските милиционери, офицери, отрядници не схващат какво се случва по улици и кафенета на София. От природна интелигентност и остра революционна бдителност... Само бившите му студенти и колеги от Художествената академия в София се досещат, че световният майстор Андрей Николов представя пред зрители първата пешеходна пародия на комунизма. И както винаги, му завиждат за дръзката идея. Сред тях е и младият художник Цветан Цеков – Карандаш, в началото на 1950-е студент на проф. Илия Бешков. От него стигнаха и до мен тези улични забави на великия проф. Андрей Николов, автор на бронзовия лъв от Паметника на незнайния войн, един от символите на България.
Мъдрецът ваятел може да си позволи такава волност - при всякакви политически режими истинският творец винаги има смелостта да изрази по съвест личната си позиция. Благодарение на вътрешната си свобода...
Под натиск на министъра- терорист Вълко Червенков през 1953-54 г. възпитаници на Художествената академия в София натворяват Паметник за посрещане на Съветската армия в Княжеската градина в София. Официалният принудителен монумент обаче е „разкрасен“ от последователите на великия А. Николов с две пародийни скулптури пред мраморната алея с венците. На страстно целуващи се уста в уста окупирани и завоеватели под кода „Другарю, дай да се целунем!“... Мъжки мляскания по военно-славянски „обичай“, красящи и двете страни на новата метростанция там. За жалост и гордост на творците, и днес все още солдатите и слугите им се облизват на пиедестали в центъра на София...
Първите осмяни в гранит мъжки сатанински целувки /1954 г./, много години преди Дмитрий Врубел /1990 г./ да изобрази на Берлинската стена в центъра на Европа прочутата си графика сатира на комунизма. Целувката между Брежнев и Хонекер. А най-първата публична пародия на власттта на съветите в поробена Източна Европа пък е на българския проф.Андрей Николов. Под мотото „Карл Маркс е обикновен овчар“ отличният италиански възпитаник продължава добрите традиции на ренесансовата Комедия дел арте... Един истински европеец в площадна изява за смях и позор над насилниците.
Няма коментари:
Публикуване на коментар