Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

петък, 5 октомври 2018 г.

ДЯДО КРЪСТЮ НА 125 ГОДИНИ

На пощенската картичка от 1910г. е отпечатано: „Дядо Кръстю Б. Илянов, роден през 1785 год. в с.Пордим. Преживел през 18-19- 20 столетия. Снимката е по случай 125 год. юбилей от рождението му през 1910 год.“


За библейския дядо Кръстю разказва и Любомир Буковски - краевед и колекционер, в книгата си „Плевен – среща с миналото 1877-1944“,изд.2007,2014:
"Сред интересните фотоматериали не мога да пропусна и този, свързан с пордимчанина дядо Кръстю Бешев Илянов, който е починал на 128 години през 1913 г. Когато е бил на 125 години, той заснет и по тази снимка в Германия изготвят 1000 пощенски картички, част от които са изпратени в пордимските музеи, като сувенири за посетителите."

Става яясно, че Кръстю Илянов е доживял 128-годишна възраст!
Стъпвал по земята на България, дишал въздуха й в годините на три столетия...

петък, 21 септември 2018 г.

НАШЕСТВИЕТО ОТ СКАКАЛЦИ, 1918

От Петър МИРЧЕВ

В края на Първата световна война една рядка напаст сполетя София и страната. Не зная кой вятър довея над земята ни облаци скакалци. Страшно бедствие! И то по време, когато още не можехме да се съвземем от войната. Явлението бе необикновено, а държавата и народът - безпомощни пред него. Когато облакът скакалци минаваше, сянка покриваше земята, и слънцето започваше да грее като през опушено стъкло. Нямаше отрови и никой не знаеше как да спасим и завардим реколтата, която неканените хвъркати гости унищожиха за няколко денонощия - изпасоха нивите.

«Да се тъпчат!» - решиха официалните власти.

За наивната мярка потърсиха помощта на училищата. За нашето бе определено село Банкя. Учебните занятия бяха прекъснати и всички софийски ученици излязоха на полето. Не зная как е минала акцията по другите места, но при нас, в Банкя, всичко излезе много несериозно. Изкачихме се на околните баири с песни като на екскурзия, хванахме се на хорца и започнахме да скачаме в нивите.

И никой не можеше да каже скакалците ли тъпчем или посевите.

Така, според инструкцията, трябваше да ликвидираме тази национална напаст. Скакалците не се задържаха на едно място. Приземяваха се, унищожаваха растенията и пак хвъркваха на облаци, по свое решение. След някой ден преминаха западната ни граница. Бяха еднакво големи, еднакво шарени, с червенко под крилцата, като униформена армия. Такава беше нашата някогашна бригада «в помощ на селското стопанство».

Петър МИРЧЕВ, Из книгата «София – тъжна и весела», 1978

събота, 1 септември 2018 г.

АЛЕКО И ФИОРИТУРАТА НА АДЕЛА, 1890е


Разказ от Иван БОГДАНОВ

Преди да влезе в кафене „Ница“, младият човек с малка руса брада и ясни момински очи се извърна и се усмихна. След него креташе снажен мъж с широкопола шапка и недоволен вид — видинският адвокат Найчо Цанов.
—Като си ми гост, бъди ми и дост! Дошъл си в София, пък бягаш от прелестите й. А има ли по-голяма прелест от възпитаничките на пан Хрдличка!

От разтворената врата се посипаха в тихата вечер звуците на вихрен валс.
—Ти послушай, послушай!
И като хвана за ръка начумерения си спътник, младият човек бързо го въведе в шумната, задимена зала.

—Алеко, о, Алеко! — понесоха се възгласи от няколко маси.
Като сс кланяше на всички страни, Алеко Константинов се насочи към една маса, току пред самия подиум на оркестъра. Станали прави, оттам го приветствуваха няколко души.

—Да ви представя братовчеда си Найчо Цанов, адвокат, демократ, трибун, бъдещ президент... — и като се сниши малко, добави: — ... на република България.
Гръмък смях разтърси залата. Смееше се „Весела България“. Беше установила резиденцията си тука. Предложението беше на Алеко.

В кафене „Ница“, на ъгъла между булевард „Дондуков“ и улица „Московска“, там, дето днес минава северното крило на Партийния дом, в наскоро построената по това време масивна сграда се беше настанил с дамския си оркестър чехът пан Хрдличка.
Една вечер Алеко Константинов идва тук с приятели, оркестърът му се понравя, пан Хрдличка му допада. Заведението бързо почва да се оживява.

Дали музиката, или оркестрантките привличаха все нови и нови посетители, но пан Хрдличка беше доволен. Старанието му беше щедро възнаграждавано от посетителите.
Алеко избра маса близо до подиума. Сядаше винаги така, че добре да вижда миловидната Адела — флейтистката. Тя беше младо, стеснително момиче с две дълги плитки, преметнати през раменете й.

И колкото пъти по тогавашния обичай пан Хрдличка се изправяше пред него с дълбок поклон и блюдо в ръка, след като хвърляше в блюдото с дясната си ръка една монета, преди да хвърли с лявата друга, Алеко казваше дискретно на чеха:
- Това за вас, а оноза за миловидната Адела!

Ала напразно хвърляше погледи и монети Алеко. Лицето на момичето оставаше непроницаемо. Снощи той успя да пъхне в ръката на пан Хрдличка кратко писъмце за Адела. Там имаше само три думи на немски, нищо друго освен три кратки думи!

Като застана сега пред масата на компанията си, Алеко отправи въпросителен поглед към иан Хрдличка. Чехът вдигна рамене, разтвори ръце в знак на безизходност и направи такава кисела физиономия, чс Алеко веднага разбра. Сетне погледна към Адела. Тя веднага вдигна главица по-високо и зарея поглед някъде през дезет царства в десето. Устните й се свиха в недоволна гримаса.

Лек облак мина по лицето на Щастливеца. Но това беше само за миг. Отново лицето му се озари от широка усмивка.
—Найчо, брат, почакай ме тук само за минутка, ей сега ще дойда!
И пъргаво изхвръкна навън.

Пан Хрдличка беше вдигнал високо лъка в предупредителен жест, когато Алеко отново влезе в локала. Оркестърът гръмна. Постепенно лицето на Адела се разведри. Посипаха се из залата нежни трели. Последва кратка пауза за нея. Погледът й неволно падна върху шегобиеца с ясните си очи. За бога, какво нрави той?

Разположил се точно срещу нея, Алеко бе разрязал на две половинки голям лимон и сега с изкривено от спазми лице лакомо го смучеше.

- Какви са тия приумици от тебе? — смушка го недоволно под масата Найчо Цанов.
Щастливецът го погледна учудено.
—Изпълнявам предписанията на лекаря — отвърна ехидно Алеко, — анемичен съм.
—А защо не в къщи?
- В къщи! Знаеш ли ти какво удоволствие е да се яде лимон, когато ти свири оркестър! Дамски ли е оркестърът — удоволствието е двойно. Опитай, опитайте всички!
И без повече да се бави, той извади от джоба си няколко лимона, разряза ги на четвъртинки и ги раздаде на компанията.

С изкривени лица, като се кискаше весело, компанията се нахвърли на това импровизирано лакомство. Веселото настроение се предаде на цялото кафене. Залата прихна от смях.
Пан Хрдличка беше забелязал забавната шега. Сега трябваше да започне фиоритурата на Адела. Като се стараеше да я закрие с тялото си, диригентът й даде знак. Флейтата безпомощно изписка. Отворът бързо се задръсти. Устата на момичето се напълни с обилна влага. И колкото старателно пан Хрдличка да я прикриваше, от погледа й не можаха да убегнат лимоните. Цялата зала сякаш дъвчеше, всички лица сякаш бяха изкривени от скомина, а из въздуха се носеше познатият, силно дразнещ мирис.
Флейтата жално изпищя, пръстите се вдървиха, ръцете се отпуснаха — край...

—Аhtung! Final! —изкомандува пан Хрдличка. — Почивка!

И като подбра оркестрантките си като пилци, диригентът ги отведе на една странична маса. Седнало гърбом към публиката, момичето си бършеше очите.

А Алеко стоическн продължаваше да дъвче. Беше отмъстен за неуспеха ои.

Дали поради тоя куриозен случай, или поради оплакването на някои офицерски дами, че съпрузите им дълго се заседявали в кафене „Ница“ и се прибирали твъдре късно в къщи, но наскоро след това пан Хрдличка смени дамския състав с мъжки. Предишният му успех не се върна. Посетителите на „Ница“ явно намаляха.
Алеко Константинов се премести с компанията си в Орфеум „Неапол“.

Иван БОГДАНОВ, "Отмъщение", разказ от сборника "И ТЕ СА ХОРА, трагикомични истории с български писатели", СФ, 1978

Карикатура Цветан Цеков – КАРАНДАШ