Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

петък, 10 ноември 2017 г.

РЕСТИТУТКА, 2002


By Momchil POPOV 

Чу се, че Петко Поетко станал Депутатин. Не от Великата депутация, която през 1990-а сътвори нова Конституция на републиката, а 7-10 години по-късно, от обикновените... Но в София, в Народното събрание, съвсем  истински!

Не е, като да речем, в Общинския съвет на градчето, където е роден, а след университета бе върнат като даскал по литература... Столицата, бате-е! На пъпа й, под муцуната на коня на Руския император Александър Втори... Брях!

Гледам аз по телевизията да го зърна Петко Поетко нейде из Парламента – я по банките, я по трибуните, я в някое дискусионно ТВ студио. Не! Е, човекът е скромен, неуверен, от дълбоката провинция, може да го е срам да се пъчи... Но пък е прилежен. Ще е от полза за демократичния процес в България. Нека седи там, умен е...

След време, чрез бивша госпожица от компанията, Петко ме покани на вечеря. В ресторанта на хотела, дето живеел като Депутатин, тоя високия до Централна гара „Принцес – Европа“... Той черпи! Да се видим оцелелите в Прехода състуденти от София /5-6 човека/, да повечеряме, да се покискаме. Като на банкетчето – купон на групата за първия ни студентски празник в ресторанта на хотел „Трапезица“ – Велико Търново, преди 20-ина години.

Е да, голям смях падна тогава... Няма що... Натруфени с абитуриентските си дрешки, новите ми състуденти се държаха като папагали под прикритие. Туриха ме в средата на дългата трапеза, ужким да ги веселя... Хубаво! Ама тайно гледат в ръцете ми да не сбъркат нещо по етикета. Дигна чашката, бодна мезе – цялата маса в такт, хоп и тя! Пална цигарка, вдигна тост – пак така...

Ще се изпотрепа бъдещата интелигенция да праща въздушни целувки и гълъбчета над масата, да пожелава на булката – наука да е кротка и щастлива в дългия път през годините. Като на селска сватба с наричания и юнашки наздравици. Прекратих...

Но дойде основното ястие – скарата, и стана страшно... Миличките гледат в мен, като група от детската градина в другарката, с коя ръка ще хвана вилицата и ножа, та тогава да почнат и те... Хем ме напъва да се изкикотя, хем не иде някак си... Вечерята катастрофира окончателно, когато на най-вкусното мляскане над блюдата оставих внезапно приборите в чинията.  „Групата за разврат“ – също, в такт и едновременно. Облегнах се назад, от вътрешния джоб на сакото извадих чуждоземна лула и запалих превъзходен уханен тютюнец. Пафнах над учените главици... Сега това ми е хубаво! Ще се поглезя, пък вие си яжте... Презряха ме, потресени и възхитени. Както и моя милост тях – повечето чинии си останаха пълни.

Отказах  вечерята в „Принцес – Европа“... Де, Петко, де Поетко, да те видя поне един път на трибуната на Парламента, та да те призная. Фукни и кръчмарски мурафети в тая криза и падение – покорно благодаря. У лево!

Не щеш ли, след още година – две минавам по диагонала през градинката до Парламента. От „Климент Охридски“ към „Александър Невски“ и нататък към Старата махала. Когато е мирно и кротко, тук е скучно – върти се по някой изтърван турист с фотоапарат, някоя университетска двойка пуши на пейка под платаните, по- нататък под стари липи стари лелки плетат и продават ръчни дантели на тротоара... И така.

Бръкне ли властта по-дълбоко в гърлото на народа и го изкара на улицата, тук – около Служебния вход на Парламента, става интересно. И смешно... Изниква метър и половина висока метална кошара за защита на Депутацията. На Избраниците на народа от самия народ... А в по-напечените дни в отбранителния форт се нареждат плътно една зад  друга черни метални камионетки с надпис „Жандармерия“. Добре моделирани униформи с каски млатят с черни палки горещи глави на граждани, дръзнали да прескочат или бутнат оградата.  Заловените прибират на хлад. Зад решетките на „случайния превоз“... Затова в мирни дни минаването покрай  депутатската кошара е с обилен вкус на лимон и люти чушки едновременно.

Храбър, любопитен, крача бавно отвън железните решетки. Ранен  следобяд е, вътре около Служебния вход оживено. Депутацията е поработила, похапнала и сега се качва кой в лусозна държавна лимузина, кой на личен файтон – инжекцион да подремне след тежки дебати и делби. Оглеждам се като селянче в ЦУМ да зърна Петко, нашата студентска гордост.

И, о Небеса, чудото се случва! Петко Поетко се измъква от Служебния вход - в любимо кафяво костюмче, със синя папка под мишница, леко олисяло теме, но с прилежно зализан кичур. За разлика от други „народни любимци“, със запазена младежка фигура, строен, пъргав... Радост!
-Петко, Петко...

Залепил съм се до желязната кошара и тихичко подвиквам към Служебния вход. Постовият полицай излиза от модната си стъклена караулка – пропуск. От вътрешната страна на оградата внимателно ме приближава...
-Господин Петко! Глух ли си бе?!

Охранителят в черно наостря уши, присвива вежди към моя милост... Ама и тоя Петко! От едно време си е все завеян. Поет... Все рими и глуми се щурат из главата му. А може и да е някой законопроект в папката, важно политическо дело?... Да е загледан в бъдещето на страната и затова да не ме чува?... Ей го на, хваща друм нанякъде! Разбира се, в дугата посока...
-Петко, Петко! Ама курво, чуваш ли ме?!

Сега вече охранителят не издържа на актуалното предизвикателство и се хвана за кобура на колана... Но, о Чудо, Петко Поетко ме чу! Върза се на трика от вица за оня, дето нарекъл кучето си Подлизурко. Като го викнел на улицата, всички се обръщали...
Петко ме видя, ухили се и с бърза крачка се упъти към кошарата. Небрежно махна на униформения да прибере пистолета. Наведе се към мен над оградата, прошепна ми с усмивка:

-Не съм проститутка, РЕститутка съм! Здрасти, пич!... Дай да пием по едно кафе... Отдавна не сме се виждали.

След малко, в кафето зад Художествената академия, искрено и лично:
-Абе, Петко, кой те тури Депутанин, бе?! От селски даскал – в Парламента?!

Петко се ухили, хитричко ми смигна:
-Ами минаваха на село от една партия, та ме записаха и мене... И така...

-Тия локуми ги разтягай на друг!... Хе-хе-хе... Народен трибун на „Синята идея“!... Тия номера вървяха през 1990-а, за Великото народно събрание. Сега вече всичко е подбрана стока, под брой... Като те знам колко свит и притеснителен беше, само си за тая работа.

-Е, аз не обичам да се изтъквам много-много.
-Ама вече втори мандат си в Парламента? Не те ли сърби езикът  да кажеш нещо на целия български народ?

-Е, качвал съм се два-три пъти на трибуната... Ама не... Има си хора за всичко. По-настрани, по-накрая, по-добре...

-Добре, Петко, добре... Няма да се караме за политика... Явно, оправия няма. Само си късаме нервите...Как сте в къщи? Ожени ли се за Танчето, имате ли деца?

-А, Танчето ли?... Да. Вдигнах й още два етажа на къщата, та станаха четири. Обзаведох й по последна мода първите три – от А до Я. Сега не й харесвал мокетът на 4-я етаж, та ме гони да го сменям...
-То е от голяма любов бе, Петко. Обича те момичето... Хе-хе!

-Да, м-да-а! – лукавите пламъчета скокват пак от очите на народния трибун. – Всяко лято я водя на почивка в чужбина, поне по 15 дни... Вече й било писнало от европейските курорти, та сега ще ме влачи чак на остров Бали...

М-да-а... Политикът е грижовна мъжка пчела... Насекомото се нарича търтей.
 
Момчил Попов, „Реститутка“, MMXVII

неделя, 5 ноември 2017 г.

СПЕТЕ, СКЪПИ, РОДНИ СЕНКИ – 1934

Бронзовияят лъв в памет на загиналите герои от Първа Софийска желязна дивизия бе върнат на мястото си

С военни почести и литургия за загиналите герои, в събота, 4 Ноември 2017 г. следобяд бе осветен върнатия на мястото си пред НДК София Бронзов лъв от Мемориала на I и VI пехотен полк, 1934. Величественият символ на българската храброст е открит тържествено на 28.10.1934г. от НВ Цар Борис III в памет на загиналите над 3000 войни от „Желязната ни 1-ва Дивизия“. Тогава се е намирал в двора на казармите, а по време на комунистическата диктатура бе премахнат и заменен с композицията „1300 години България“.

В тържествения военен церемониал на Архангелова задушница 2017 участваха почетен караул, венценосци и знаменосци от състава на Националната гвардейска част и Гвардейският представителен духов оркестър. Свещеници отслужиха молебен за душите на загиналите български герои. Хиляди граждани, Министърът на отбраната, Кметът на София, венци и цветя. Денят се превърна в празник на българския дух.

В основата на скулптурната фигура на Лъва гвардейците поставиха метална гилза с пръст от костницата на загиналите в Тутраканската епопея от 1916г., сред които над 2000 души от Първа Софийска желязна дивизия.

ИЗ РЕПОРТАЖ ОТ ДЕНЯ НА ОТКРИВАНЕТО, 28.10.1934:
„Царя реже лентата; имената на великаните блясват на слънцето, усмихват се на почернените си майки и впиват очи в своите знамена, като да искат наново да се наредят под тях... Не са малко тия, които със сълзи на очи се взират в дългите редици имена, да намерят рожбите си...
Една майка, познала свидното си чедо в името „Ротмистър Гешанов“, тихо, но горчиво ридае; нейните сълзи ръсят незнайния му гроб. Сестра, в тъга по скъп брат, участвувал в двете войни, награден с ордени за храброст, чрез знамето светиня целува геройското му чело...

След молебена, се поднесоха венци и цветя от родолюбивите организации; а българката, в лицето на Съюза „Любов към Родината“ и девическите гимназии, поднесе своите майчински и сестрински сълзи пред плочите, вместо пред свещените им незнайни гробове...

... Спете, скъпи, родни сенки!
Ние чувствуваме великия ви дух, и, въпреки всичко, в тежкия живот, най-чистото и възвишеното в душата ни, принадлежи вам.“

ОТ ПРИЗНАТЕЛНИТЕ ПОТОМЦИ

 
 

 Фото 2017: Вл. БРАНКОВ

събота, 21 октомври 2017 г.

БАКШИШ В ОРИЕНТ ЕКСПРЕС, 1895


От Георги Каназирски - ВЕРИН

Ориент Експресът от Цариград до Мустафа Паша се придружаваше от един български митнически чиновник, който пломбираше фургона с багажите и наблюдаваше да не се върши контрабанда.

Веднъж с експреса пътува голяма група англичани. Преминаването им през България съвпада с голям национален английски празник. Те решават да си устроят във вагон-ресторанта празненство. И понеже англичаните са свикнали при такива случаи да се явяват в смокинг, а дамите в деколтирани рокли, те молят митническия чиновник да им разреши да извадят от фургона необходимите тоалети. Митническият чиновник Димитър Попович (загинал в първата световна война), крайно услужлив, удовлетворява желанието на англичаните. Услугата се състои в това, че Попович се съгласява да разпечата пломбирания фургон и да присъствува при изваждането от куфарите на необходимото облекло и след свършването на обеда да им даде възможност да поставят наново облеклото си в куфарите, след което да пломбира отново фургона.

Англичаните са доволни и решават да възнаградят услужливия чиновник. Един от тях (по-късно узнахме, че е бил дипломат) подава на Попович една златна лира. Попович е възмутен, че му се дава "бакшиш" и отблъсва ръката с лирата. Англичанинът не разбрал жеста на нашия чиновник и като счел, че Попович намира сумата малка, по свой почин удвоява възнаграждението. Той му подава две лири. Този път Попович е силно обиден. Той взема двете лири и грубо ги мушва в джоба на дипломата, който недоволен се връща в купето си. С пристигането си в Цариград недоволният дипломат прави постъпки пред нашето Министерство на външните работи и иска чиновникът да бъде смъмрен, защото ако той е направил една услуга, то тази услуга е щедро заплатена с две лири и че той е трябвало да се задоволи с този дар. Министерството незабавно поиска обяснения от чиновника Попович за грубия му жест. В Министерството не разбраха недоразумението между англичанина и българския чиновник, не разбрали също, че в същност Попович е върнал парите, не защото са

малко, а защото е счел за обида получаването на бакшиш.

- Не стига, че им услужих, а идват да ме обиждат, като ми дават бакшиш като на някой цариградски хамалин. Българският чиновник не приема бакшиши. - Така завършваше той своите обяснения пред началството си.

Такива бяха старите чиновници.

Георги Каназирски-Верин, "София преди 50 години", Януари 1947
Из "Чиновници от същата епоха"