Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

събота, 3 декември 2016 г.

ТАЙНИТЕ НА УЛИЦА „ЧАСОВНИКОВА“

Улица „Малко Търново“, със стълбите и парапета... Един изтляващ сантимент на оредяващите ден по ден кореняци софиянци. Някога – най-краткият път от северо-източните махали на Стара София към Градската градина, от трамвая на „Дондуков“ към неделната пешеходна разходка из центъра. Някога... Когато гражданите на столицата обичаха града си, преди да го напуснат на хиляди километри, подгонени от духовната мизерия днес.

От Момчил ПОПОВ
Има една малка, загадъчна уличка в сърцето на София, по която никога не минават автомобили. Дълга е само 60 метра, изписана е с графити, парапет в средата и стълби между високи кооперации. Тъжна, умълчана пешеходна зона от жълтите павета на ул. „Московска“ зад  Двореца надолу към бул.“Дондуков“. Днес е наречена улица „Малко Търново“.
Крие ли тайни уличката между сенките, под спряното от високите покриви слънце?

= = =
МАХАЛАТА С ЧАСОВНИКА И „САХАТ СОКАГИ“
Във впечатленията си от София през 1879 г. пътешественикът Феликс Каниц пише: „Не далече от двореца стои часовникът-кула, с висока снага, сега пожарна кула“. Подобна на запазените във Враца и Трявна, но по-красива /защото е в моя роден град/ каменната кула с четири циферблата се намирала точно на пресечката на улиците „Московска“ и „Малко Търново“ днес. Не се знае точно кога е издигната, но предположенията са за началните години от Османското владичество у нас. Около градския часовник имало и двайсетина къщи, наречени Часовниковата махала. В документ от градския съдебен регистър кулата е спомената още през 1709 година – Сахат куле, от арабски: Кулата с часовника.

Майстор Панчоте Налбант от съседната махала Синджирли през 1844 г. идва да поправи механизма на градския часовник. Пожар в паянтовите къщи в основата на кулата е прескочил нагоре и е повредил деликатната машина. Друг българин – Герчо Сахатчи, кани майстор Панчоте за тънката работа. Приписката /а и други исторически извори/ говорят, че с подръжката и ремонта на градския часовник са се занимавали български майстори.
Великолепният Йозеф Обербауер рисува часовниковата кула на средновековна и възрожденска София през 1880 г. На картината си личат и уличките около нея, в т.ч. и „Сахат сокаги“ – наклонената към Баня Баши улица „Часовникова“.

Йозеф Обербауер, Часовниковата кула в София, 1880

След пореден пожар и протести на часовникарския еснаф, че градският измерител на времето пречи на търговията им, Сахат куле е съборена от общината през 1882 г. Гражданята да не гледат часовника на кулата безплатно, а да влизат в дюкяните и да си купуват стайни, стенни и джобни за лично ползване... Балканска му работа...

БАР „ЛУНА“ – ЛЮБИМО КЪТЧЕ НА ЦАР БОРИС III
Жителите на Престолна София помнеха дълго как Монархът, НВ Цар Борис III – Обединител се е разхождал спокойно, без охрана, и из града, и из Царство България... В компанията само на адютант, шофьор или приятели. Приятно е да се чуе това и е съвсем достоверно – потвръждава го в спомени дъщеря му Княгиня Мария Луиза. Освен на представления в Музикалния и Народния театър, на концерти в новата зала България“, Негово Величество се отбивал понякога късно вечер да побъбри с приятели в съседния на Двореца „Бар Луна“.
Входът на „Бар Луна“ се намираше точно на средната площадка между нивата на ул. „Малко Търново“. А долу, в приземните помещения на кооперацията срещу Младежкия театър е бил локалът на Царя. Работи чак до началото на 1970-е, но тъй като не съм по нощния живот, а и пионерче тогава, не съм го посещавал. Историята знам от майка си.

Разчистване на мястото за строеж на Партийния дом, 1948 - точно на мястото, където е била Сахат махала

КОШМАРЪТ НА „ВРАЖДЕБНАТА МЛАДЕЖ“ ПРИ КОМУНИЗМА
Дотук добре. Но сега трябва да насоча вниманието към обикновена железна врата срещу входа на бар „Луна“. Тя е на гърба на Младежкия театър, пак на ул.“Малко Търново“ и вече малко хора знаят какво зловещо място е скрила. Това е входът към подземията и килиите на обвеяната с мрачна слава „Московска“ 5. Това е едно от местата в София, пред които трябва да има паметен знак за трагиичните издевателства и терор по време на комунизма в България. В тези подземия са прибирани и изтезавани буйни, непокорни младежи, не пожелали да се подчинят на безумните болшевишки табута. А някои от тях и изпращани по концлагерите на смъртта.

Първи писмени свидетелства за ужасите на „Московска“ 5 се появиха през 1990 г. в документалния сборник „Българския ГУЛАГ - СВИДЕТЕЛИ“. РАЗКАЗВА БОЖИДАР ПЕТРОВ, ТОГАВА 16-ГОДИШЕН:

"...През периода 1959-1960 г. имах нещастието да бъда закарван от органите на МВР в Столично управление на ул. „Московска"№5 седем пъти. Причините бяха, че съм носел тесни панталони, слушал съм западна музика, танцували сме американски танци и т. н. Ето какво се случи първия път, когато една съботна вечер танцувахме в клуба на ул. „Гочо Гопин". Към 20 часа в клуба влязоха много цивилни и униформени от МВР и накараха повечето от нас, момчетата, да си свалим панталоните, без да сваляме обувките си. Аз и неколцина младежи не се подчинихме.

Тогава ни натовариха на една закрита кола, която стоеше пред клуба, и след малко ни свалиха на ул. „Московска" 5. Влязохме в чакалнята и след малко започнаха да ни викат един по един. Дойде и моят ред и аз се озовах в мебелирана стая, в която имаше двама униформени висши офицери. „Сваляй бързо панталоните бе, копеле" - извика единият, дойде до мен и ме удари по лицето. „Чакайте, не ме бийте, нищо не съм направил - извиках аз. - Панталоните са ми нови и са си мои". „Я го карай долу тоя" - каза другият офицер, изведоха ме навън, викнаха един старшина и той ме поведе по стълбите, които водят към бул. „Дондуков". Отляво имаше нощен бар, а срещу него отдясно една врата, в която влязохме.

По много стълби, виещи се надолу, стигнахме до друга врата, а след нея - до едно голямо помещение с дървен под и десетина килии около него. Отвориха една и ме блъснаха вътре. Тя беше малка и в нея нямаше нищо. Светеше слаба светлина. Тишината беше угнетяваща. Часът бе около 22. Напрягах се да чуя някакъв звук, но нищо не се чуваше. Сигурно след час чух шум от отварящи се врати. Разбрах, че не съм сам.

Мина доста време, сигурно вече беше след полунощ, когато се чуха много стъпки по дървения под и после някакъв глас започна силно да вика: „Всички да си свалят горните дрехи, да си навият ръкавите, да си свалят обувките и чорапите и да навият панталоните до колената. Готови ли сте!" После изщрака ключ: „Излизай", каза някой. Изкараха и други. „Лягай, дигай краката." Страшни писъци огласяха тъмнината. „Не викай, твойта мама, брой до 50." Нещо плющеше. Писъци и ругатни. „Вържи го, неговата мамица." „Дай стола." Това продължаваше повече от час, докато дойде и моят ред. Накараха ме да легна близо до вратата, "която водеше до подземието. Легнах н вдигнах краката по команда. Над мен се беше изправил цивилен мъж със синя риза, вратовръзка и навити ръкави. „Ще броиш до 50 на глас и ако не викаш силно, ще се спасиш и ще те пуснем." Започна се. Близо до мен биеха друга жертва. Един дълъг гумен бич свистеше и нанасяше удари по ходилата - болките аз си ги зная. Преброих до 50..."
Край на цитата!

Вратичката на ул.“Малко Търново“ към подземията на „Московска“5

За 9-те килии под жълтите павета се чу и през 2011 г. Тогава ръководството на Централния държавен архив, който днес заема сградата на „Московска“ 5, бе решило да ги превърне в Музей на тоталитаризма. Дойдоха оцелели хора от репресиите по Пражка пролет – 1968, разказаха пред журналисти. Толкоз! Идеята за чиста памет пак умря... Тайната си остана скрита за новите млади зад железната врата на ул. „Малко Търново“...
 
РОК ЗА „МОСКОВСКА“ 5

Любителите на западна музика в много тайни доноси и доклади на МВР са наричани пренебрежително „упадъчни елементи“, „враждебна младеж“, „зози“, „суингове“, „буги буги“, „битолси“, „хипари“, „рокаджии“. Един от тях е рок легендата Георги Минчев, познат на широката публика с хитовете си „Бяла тишина“, „Блажени години“, „Сам на бара“ и други. Но в една по-малко известна своя песен - „Музикантска съдба“, Георги Минчев разказва следното:

„...Музикантската съдба обаче не е за всеки! / И наистина така е – не по дискотеки, /а в мазето на “Московска” 5 най-добре /човек можеше истината сам да прозре.
Там по силата на някакви неписани закони,/ ни водеха понеже носим тесни панталони,/ но и не това беше големият ни грях, /а че не бяхме като тях.

Ние нито ще забравим, нито ще простим! /Дори компромис да направим – /кого да съжалим? /Някой, който продължава да си мисли, че властта /с кръв се взима, с кръв се дава… /И който с пяна на уста слуша сега песента ни...“

Нито ще забравим, нито ще простим!... Младите случайно и да чуят тази песен, ще се чудят, за какво по дяволите, става дума... Горкият бате Гошо! Той отдавна е на небето, както и много негови приятели с арестувани от комунистите младини... Каквото било – било. Забравете...
Има данни, че и преди комунистическия преврат на 09.09.1944 подземията на “Московска” 5 са се използвали за разправа с противниците на властта.

ПРАИСТОРИЧЕСКО СЕЛИЩЕ ПОД ЖЪЛТИТЕ ПАВЕТА
Най-древната тайна обаче на улица „Часовникова“ от Средновековна София е позната само на археолозите и добре информираните ценители на нашия космополитен град. При подготовка за павирането на пл. „Княз Ал.Батенберг“ с жълти павета през 1905 г. точно между Двореца и Партийния дом /днес Народно събрание/ са открити останки от праисторическо селище. На възраст 4 500 години! Точно в началото на 60-метровата уличка „Малко Търново“ в самото сърце на София. Хора и голямо селище от каменно-медната епоха, от тия по учебниците с кожите и кремъчните брадви... Преди 45 столетия!

И тези пра-заселници на нашия град са вървели по същата улица „Часовникова“ към Жежкио бунар, тоест Централния минерален извор, който е на 250-300 метра по-долу. Да се понатопят в горещите му минерални води – 47,6 по Целзий, да поразкиснат морни от лов и битки мишци и стави, да се порадват на щедрото слънце над Балканите...

= = =
Улица „Малко Търново“, със стълбите и парапета... Един изтляващ сантимент на оредяващите ден по ден кореняци софиянци. Някога – най-краткият път от северо-източните махали на Стара София към Градската градина, от трамвая на „Дондуков“ към неделната пешеходна разходка из центъра. Някога... Когато гражданите на столицата обичаха града си, преди да го напуснат на хиляди километри, подгонени от духовната мизерия днес.

Още по темата:
1959, София: „Накараха момчетата да си свалим панталоните”
http://izsofia.blogspot.bg/2009/10/1959.html 

ДЕВЕТ КИЛИИ ПОД ЖЪЛТИТЕ ПАВЕТА, 1968
http://izsofia.blogspot.bg/2011/09/blog-post_28.html 

Момчил ПОПОВ, „Тайните на улица „Часовникова“, MMXVI

неделя, 13 ноември 2016 г.

АСПАРУХОВИЯ ДЪБ КРАЙ СОФИЯ


Кръстатия дъб край София - на билото на Плана планина, над Кокалянския манастир. Специалисти – лесовъди в началото на 1980-е установяват възрастта му – 1300 години, и го наричат Аспаруховия. Зимният дъб е бил фиданка през 7. Век сл.Хр. , когато конницата на кхан Аспарух минава Дунава и основават държава на тези земи. Днес Кръстатия дъб вече е на 1335 години. По въздушна линия хилядолетният исполин е само на 10 км южно от София и съответно Църквата „Света София“, строена преди 1600 години. Така Аспаруховия дъб се явява живият още зелен старейшина на София. Въпреки че преди време хаймани ловци го напълниха с олово, а след тях идиоти иманяри с металотърсачи и моторни триони рязаха снагата му, търсейки съкровище.

Съкровището е самият той – Кръстатия или Аспаруховия дъб в Плана планина край София!

Писателят Алеко Константинов е обичал да ходи там с приятели от клуб „Весела България“. Има фотография от 1888 г., която напълно отговаря на разбирането на Щастливеца за туризъм, за здравословен излет сред природата: „Гуляй в мъжка компания на зелена трева“... Зад веселата дружина с печеното агне се виждат още няколко цера – зимни дъбове, които днес са по на 500- 600 години възраст.

Алеко Константинов на излет с приятели над Кокалянския манастир, 1888 г. 
Горе: Кръстатия /Аспаруховия/ дъб край София, на същата поляна вляво, с възраст 1335 години.

И аз обичам да ходя там, когато мога. Достъпът не е лесен и откъм трите места - и от манастира „Св. Архангел Михаил“ – Кокалянския, и откъм каньона на река Егуля /Железнишка/, и откъм шосето за село Плана.... Но си заслужава. Това е едно от култовите места на България!

Да постоиш под свода на живия зелен храм похлупил площ от 1000 кв.м. Да чуеш тропота на войниците на Цар Иван Шишман, който последен по тия места през 14. век е защитавал София срещу Османското нашествие към Европа. Срещу манастира през река Искър оттатък е крепостта Урвич, една от последните крепости на Средновековна България...

Да си поговориш мълком с Щастливеца... Любимецът на читатели от близо и далеч, който още пътува между Световете на живите и мъртвите, между Небето и Земята, по ствола на Кръстатия дъб край София.

Момчил ПОПОВ

петък, 4 ноември 2016 г.

КУКЛЕН ТЕАТЪР В КАТОРГАТА, 1976

Из ръкописа на книгата ми “Дунав 36“ 

От Момчил ПОПОВ 

Капитан Клечков – бяла ряпа с фуражка, стъпила на два къси разкрачени моркова, държи реч на вечерна проверка:

-Значи, новобранци кирливи, можете да прескачате оградата на поделението, значи?! Значи, можете да вдигате краката на циганките из махалата и да ги клатите като магарета, значи?! Да им правите „чавета”, а тука да ми се скатавате и пърдите из лечебницата, значи? Значи, можете да пълните лъжиците с фасул, а!?... Родината ви дала подслон, работа, топлина, храна, а?! Паплач Патагонска!... А лопатите с бетон не можете да вдигате, а?!… Строили ми се за вечеря, значи, значи?!  Бего-о-ом 50 обиколки на плаца, значи, значи! Бегом марш, да огладнеете!

Речник: ”Скатавка” – войник или работник, който се прави на сгънато за военен поход бельо, скрито в шкафчето. Тоест, човек, който се крие от работа или други важни за Родината задачи, значи… „Чаве” – дете, рожба, на мургаво- братски език, значи... „Паплач Патагонска“ – явно, капитан Клечков е чел пътепис за Патагония в служебно абонирания вестник „Трудово дело“, значи... Само „паплач“ – тълпа, сган от раздърпани свирепи типове, гащници със скъсани панталони, с Балкански произход, да речем, значи...

= = =
Още първата нощ след клетвата на стадион „Марек“ в Дупница картинката на екстериора рязко се смени. Като в диаскоп – щрак копчето, край на пансиона за благородни комсомолки край ТЕЦ-а... Тухлени бараки, стъпили направо на земята, само плаца поръсен с натрошен камък, градинка с басейн, който за 2 години го пълниха само веднъж, щаб, две столови, лафка, баня, лечебница – сиво, ниско, схлупено, зимата на печки с дърва и въглища... Някъде около 20 декара площ, която в мокро време се превръщаше в кална пързалка от хилядите стъпки върху нея. Точно същата или подобна конфузност, както при ходенето по паркетите на Цвингера, Сан Суси или Двореца в София, където бях пребивавал до неотдавна. А стъпиш накриво, а си се хлъзнал! ...

Особено около бараката – тоалетна, която бе изградена ергономично и пестеливо за общо ползване. Трийсет дупки в циментовия под над обща яма, преградени една от друга с 80-сантиметрови стенички… Лют мирис на хлор за дезинфекция и вече ядени и отпратени долу стомашни пълнежи… Някои пъшкания, гърмежи, шеги, подвиквания през клетките, хумор… Някоя гръмка сексуална закана… Смях и радост човешка! Витална картина от поне десетина в момента, а сутрин и късна вечер 30 облекчаващи се войнишки кепета… Архитектура с ясна стратегическа насоченост: любезна комуникация между клечащите и гарантирана сигурност срещу посегателства върху личността. Всичко да е ясно още при първи поглед от дежурния. Силно и с груби краски като в истинска баталистична творба. На голямо платно, с маслени бои, с една-две чучурки за вода на стената.

Труд за Родината обаче, ела да видиш! По шестобалната система  - десет!
  
= = =
„През късата ми карабина „Щайер“, та във Вечността!“ – възкликнал Гай Юлий Цезар от красотата на жестокото коте Клеопатра... Глупости на търкалета! Като застанал пред Египетските пирамиди? Не, не, бре, Георгий Ученолюбиви! На брега на реката Рубикон... „Алеа якта ест“ – Зарът е хвърлен, 049 г. сл. Хр... Когато Древен Рим влиза и в Сердика, родния ми град София. Гарнизонът - щаб на две Софийски дивизии на Строителни войски. И моя милост „военослужещ“ там... Ай, сиктир бе!...

Тротоарната мъдрост гласи: „Транс пенис ми Хелис“ – през био-жезъла ми, та във Вечността! Така ревнал Цезар и на трите места... Че дори и на четвъртото, и петото...

= = =
Строеж на завод „Тих труд“ в южния край Дупница /тогава град Станке Димитров/, Октомврий 1976-а след Христа, два-три месеца преди пусковия срок. Картина, епична, но не батална, а отчайващо мащабна, в стил „Соц-реализъм“. Сив, озъбен от железа и винкели панел на 3-4 етажа, с дълги тесни прозорци като амбразури, някъде 100- 120 метра дълга сграда в най-първия наклон на Рила до шосето за Гърция. Огромен срязал планината изкоп и около него 250- 300 души строители: войници, роби-мравки, които сноват нагоре-надолу по дъски върху пръстта с колички с тухли, вар, бетон, чували с цимент, лопати, офицери, тръби, старшини, цивилни майстори, волнонаемни... Вавилон! Не – строежът на Хеопсовата пирамида край Дупница. Чудо за сетивата от историческите ленти и анимационния филм „Астерикс и Обеликс в Древен Египет“ заедно...

Шаш! Какви ти латински измишльотини?! Люти балкански псувни само от гледката.
Там ме призова Родината в първия ден след клетвата... От „Ура! Строй се! Преброй се!“ с уклончива успеваемост ме хвърлиха направо на обекта - по 14 часа хамалогия на ден. Край на строежа Нова година, закъснели сме, другари бойци! Затова обед и вечеря тук, кой където седне, в канче на коляното, като на война, в окопите... Половин час почивка! Край на работното време – 22 часа вечерта! Действай!

Като млад специалист дизайнер, с права на строителен техник /току-що дипломиран/, ме изпратиха да карам колички с бетон. Песък, замазка, хоросан - също. Чат-пат и торби с цимент 50-килограмови от камиона до работното място, на гръб... Горд помощник на майстор мазач, също войник, ама от много-много старите кепета. Като Петре, ама дребен, сух, жилав, мълчалив. Очите, мускулите на лицето, устните му рядко помръдваха – само когато трябва да запали цигара или да каже кратка дума... Същински Бъстър Кийтън от немите филми! Скоро разбрах, че е почти неграмотен – трудно пише, горе-долу чете... Етнически турчин, Али. Сухия Али...
В една почивка, вече като се опознахме, писах писмо до майка му. От там и откровението, че дълго е лежал в затвора. За... убийство!... Трябвало да заколи смъртен враг на фамилията и го заклал... Точка! Ако имаш коси на главата, може да ти се изправят. Ама под кепето си стриган...

По-добре.
И шофирането на количка е тънкост, аркадаш! И занаят. Особено ако колелото й трябва да върви скоростно върху една дъска. На завой, и в тъмно „осветен“ коридор на най-ниското ниво на строежа, най-вече! Там, на завоя в полумрака стои старшина Зеленков и държи зад гърба си гумен маркуч – армиран с метални нишки, метър, метър и двайсет дълъг, от някаква машина... А не уцелиш седващата дъска на завоя, където е на пост зеленото човече с фуражка, и количката заоре в калта, ти фрасва един маркуч през бъбреците. Профилактично, с люта болка, докато я качиш пак на дъската...

Не бива да се разсипва материяла, новобранка смотана! „Строим и бдим!“, да те вземат мътните! Бегом с количката при майстора... И тичаш със сто километра в час, като в естрадната песничка тогава... Къде ще ходиш, гамен с гамен?!...

Яви ли се отнякъде обаче началник или чужд човек, старшината – надзирател се усмихва мило между розовите бузки, мига любезно, а гумата за бой е скрита под шубата. Само за миг! Хей, ръчички, хей ги – две, те ме слушкат най добре. Тука има, тука – нема-а-а... А?!
Е, само след 1-2 маркуча от старшина Зеленков, научих дрибъла с пълна строителна количка. Друго си е да имаш вродена страст към знанията! Винаги помага.

= = =
Още съвсем първата или втората вечер от новото ми каторжно амплоа обаче ме изненада с леко недодялан, но много мил човешки жест. След края на работното време в 22 часа „след обед“ бяха ни превозили с автобуси обратно в поделението, за да поспим до 5,30 сутринта. Просто се бях добрал до леглото си в края на спалното помещение и се бях проснал по гръб... Както съм си дошъл от строежа – с униформата, с обувките, дори с кепето, немит, с прах от цимент по бузите и клепачите на очите, веждите.

Било е към 23 вече, спалното е светнато, момчетата нещо си приказват, шумят, който има сили, се киска нещо – още ги държи адреналина от якото блъскане през деня. Аз пък просто гледам в металната решетка и дюшека над мен, във второто легло от комплекта... Размишлявам над кулинарната дилема, колко е нещастна и тъжна пържолата, след като я начукат с дървения чук... Защото в този момент се чувствам точно така...

И ето ти познат глас, с меко кадифено „рь“ и любима фраза:
-Ей, Папазов, четири кюфтета излапа и нищо ти няма! Хе-хе-хе... А-а, отвори очи, знаех си! Хе-хе-хе...
-Младши, махни се, моля ти се... Толко съм смачкан, че и червата ме болят от умора! Не ми е до майтапи.

Младши сержантът с обиколките на стадиона е застанал до зеленото ми метално ложе нахилен, с килнато кепе и бутилка вино в ръка. Половината вече я е засмукал... Е на това се вика Устав! Да го барне сега дежурният старшина, ще го спука от арести. Ама из бараките в момента явно сме само  войничета...

-Като ви рьазпрьавях аз на единичното обучение, че сме на курьорьт там, вие не ми вярьвахте... Колко съм се мазнил на фуражките, да ме прьатят 45 дни да си почина и аз покрай вас, ей... Е, виж сега. И аз съм на обекта.

-М-м-м-м...
-Ама верьно ли си толко уморен, Папазов?! На, пийни си винце, да ти дойде сила... Надигни се, де! Негодник нееден! Ще го гушкам аз като бебенце... Отвори уста! Гълтай!

И младши сержант Гьеорьгиев напъха дулото на бутилката в устата ми, за да ме свестява с вино... След наказанието на стадиона – втори път. Свестно момче, софиянче от Банишора. След време изчезна от поделението, та не можахме да се опознаем по-добре.

= = =
Взех да посвиквам с „напрегнатия трудов делник“ на строител на съвременна социалистическа България. От 8 до 22 часа мятах лопатите, тичах с количките, стоварях и пренасях каквото пристигне с камион за новия завод „Тих труд“, спирах се да пуша с колегите...

-Момент, да пушиш тютюн ли?! Цигарки?! Че ти го раздаваше въздържател в техникума, дори трезвеник?!
-Беше тя тая! След две седмици на Хеопсовата пирамида в Дупница, като видях Дявола в очите, пропуших! Я оцелея, я не.

Рекох си, дай да опитам  и тая отровка. И то на лют тютюн, дето в Русия му викат махорка. Тук – цигари „Ударник“, без филтър, 20 стотинки пакетчето. Дръпваш дим и те пробожда силно в петите, след това тютюнът излита през фонтанелата на черепа, а което остане в белия дроб, започва да те люлее между ушите и очите... Все едно си пъхаш бодлива тел в гърлото.... Като магаре в поле от магарешки тръни! Хем боде, хем люти, хем сълзи от радост напират. Няма що!
Ами гледам, момчета на обекта спират да изпушат по цигарка, приклекнат по 5-10 минути, отпуснат жилите... Така си почиват един вид. А аз се чешам, обяснявам, че не пуша, а те ме гледат съчувствено...

Е, написах и мотивационно писмо до фамилното ръководство в София. Изложение до майка ми, Прекрасната Дора, с което й напомнях, че моята страст съвсем не е нова, а е наследствена и просто днес съм й разрешил на проклетията да се прояви.

В следващия кратък период така изфиних занаята „Димене с тютюн = Почивка“, че дори спирах на приказка и цигарка с колеги, захлупен с 50-килограмова торба цимент на гърба... Така от бараката на офицерите, под зоркия поглед на старшините отдалеч си личеше колко съвестно редник Папазов транспортира цимент от камиона до работното си място... Като един истински социалистически труженик!... Да, по-здрави на майките, лелите и сестрите Ви, другари!

= = =
Към края на обедната почивка в един добре похлупен от мъглата ден, на пирамидата „Тих труд“ в склона на Рила планина най-неочаквано пристигна куклен театър.
Долу, на калния „паркинг“ край шосето за Солун, до река Струма, където жизнерадостно и дръзновено разтоварвахме камиони, спря тъмно син автомобил „Лада“ с червен номер на Строителни войски. Младите фуражки и някои старшини се разтичаха да посрещат, а от седалките между сините ламарини се измъкна голото теме на подполковник Робев. Началник щаба на Полка! Оня същият храбрец от стрелбите неотдавна, който любезно ни бе обяснил с ръка на пистолета, да внимаваме накъде гърмим с карабините „Щайер“ – напред по мишените или назад към офицериата...

Делегацията взе да катери склона към бараката на офицерите, отвътре изскочи майор Дандев – Дундьо, белокосия командир на поделението в Дупница... Примляскваше лениво, нахлупвайки фуражката по устав. Началник щаба се размаха и разкрещя още по средата на трасето. Офицерите се втурнаха в изкопа при нас. Старшините се разтичаха из калта: „Роти-и-и! Строй се!“... Настана олелия като на селска сватба, когато гостите узнават, че булката е яхана сладко и обстойно много преди младоженеца...

Наредиха ни гащниците – кой с гумени цървули, кой с работни дрехи, някой тарикат – с гумени ботуши с пресен бетон, кой с продрани от цимента ватенки, кой със смачкани трандафори /откраднати парадни чепици/ и парцали вместо чорапи, с навити с бинтове китки, мръсни, опулени... Но-о, строени и всички с кепета... Бойци на НРБ! А горе на склона, като на театрална сцена, се нацвъкаха в строй офицерите - зелени куклета от италиански театър на площада. Изтъпани се отпред подполковник Робев... Взе дълбоко планински въздух и така се разграка и размаха, че гаргите от покрива на „Тих труд“ емигрираха в съседна Гърция...

-Идиоти! Говеда! Мързеливи свине! – това беше към нас, долу... – Да не сме ви докарали на курорт тука?! На минерални бани или що ли?! Докога ще ми се влачите като сополи из строежа? Изпуснахме всякакви срокове!

Наистина, на десетина километра нагоре от нас в Рила, е прочутият минерален курорт Сапарева баня... С минерална баня и бесен горещ гейзер... Кметът държи ключа за катинара и като дойдат скъпи гости, пуска гейзера... Това се казва гръм! Това се казва горещ взрив в небето... Да загубиш ума и дума! Ама ние сме долу при шосето... Е, подполковник Робев успешно го замести в този паметен ден. Сапаревски гейзер, но долу до Струма! Гръм библейски, с лава от псувни, кални приказки и чутовна ярост... Величествен взрив на Стихиите от Подземния свят...

-А ти бе, майор Дандев?! – това вече към офицера до него.- Дундьо! С мървки ли са ти пълни устенцата, че не ги действаш гадовете. А, свиньо?!

Командирът на поделението, мъж вече за пенсия, мига свенливо като кокетното слугинче Коломбина от Венеция. Горе, на сцената в ноемврийската кал, пред очите на всички нас – 200 души подчинени... Мълчи с наведена глава...

-Кажи бе, идиот! Кажи бе, Дундьо, защо изоставате със сроковете?!... Мълчиш, а?!
И като във всяка отлична Комедия дел арте, джандаринът Робев извъртя такъв бърз и импровизиран шамар на майор Дундьо, че фуражката на белия се търколи надолу по изкопа... Цирк! Кошмар...

Кресна към другите офицери:
-А вие, бе?! Глезени курвички! Какво сте се изгладили в шинелите като за парад?! Тука се работи, кретени недоклатени!... Така че и войската да гледа от вас. А не да ми скатавате на пафкане, кафенце, лафчета кой опънал булката снощи, кой – не.
Зелената чета на хълма взе да се почесва, поглежда, дори се чу някакъв опит за отговор от рода на „Съвсем не, другарю Подполковник!“...

-Маникюр направихте ли си, а?! Мамини синчета! Я какви са ви бели ръчичките... Червило турихте ли си, а?... Не?! Е сега ще ви туря аз!

И като ги подкара Началник щаба строените офицери - с юмруци, ритници, шамари, ле-ле-е! Дори един съвсем млад-зелен търти да бяга нагоре из гората... Старият офицер го погна, но след 2-3 крачки се отказа - оня офейка като дим... Робев спря, забоде копита, наведе рога, изпръхтя така, че го чухме чак долу... Изпусна пламък от ноздрите и се засили обратно. С бойни подскоци и шутове в задника продължи възпитанието на куклите със звездни пагони...Това Арлекино, Бригела, Панталоне, Фуражконе.... Няма! Всички паднаха в плен...

Щурмовакът - боец Робев се поуспокои, заглади разпилени кичури около голото теме, намери и своята фуражка в калка на сцената горе... Застана в поза „Мирно“ и ревна към нас:
-От днес до Нова година – без почивен ден събота и неделя! Всеки ден да обекта, мръсни гадове неедни! Докато приключите строежа!

И закрачи гордо надолу към служебния си автомобил.
След Нова година майор Дундьо наистина го нямаше в поделението. Дойде друг командир – млад и свиреп.

Агресивната простащина е генетично увреждане. У нас обаче е и заразна болест.

Момчил ПОПОВ, „Куклен театър в каторгата“, MMXVI