Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

събота, 3 ноември 2018 г.

ХАРТИЕНА СОФИЯ – СВЕЖ ВЪЗДУХ И СТРУИ ВОДА

Хигиената в столицата, 1930е - 1960е

От Момчил ПОПОВ
Леля ми живееше в стара еврейска кооперация на завоя на трамвай Тройката откъм Женски пазар към ул.“Пиротска“. По комунистическо време именувани съответно пазар „Г.Кирков“ и ул.“Жданов“. Като дете през 1960-е често ходех на гости у тях, понякога ме канеха и да преспя в апартамента. В стаята точно над трамвайните линии - от и за Захарна фабрика. Кратки, шумни, светли, кресливи нощи – нищо общо с пасторалната тишина у дома на ул.“Дунав“.

До 11 часа през нощта червените чудовища на ток си караха по график насам и натам. На завоя железните им колелета така скърцаха, пищяха и жулеха, че зъбите ти можеха да изпадат от напрежение. После по светлите от уличните лампи прозорци започваха да плющят звуци от силна струя вода, гарнирани с някои коньовичарски възгласи по роднинска линия... Яки труженици миеха паважа и тротоарите на София с гумени маркучи, навити на огромни ролки с колела... Това чудо докъм 1 през нощта, а след кратък сън, до 4 сутринта, пак по здрач, отново  тръгваха циркулациите  на трамвайните мотриси. За новия ден по железните линии – трясък и звън... Роднините ми се смееха, че са свикнали с шумотевицата, но за мен си беше чиста екзотика. Като селянче, дошло на екскурзия в столицата, до новото чудо – ескалатора в ЦУМ.

Въздухът беше чист и мокър след дъжд, Кремиковци още не бе построен да бълва рудните си отрови, великото преселение на работници от села, поля и  гори току-що бе започнало. Трескаво строяха бетонното ни бъдеще - първите панелени комплекси - „Толстой“, „Люлин“, „Надежда“ и проч. Нямаше толкова боклук като сега, хората бяха по-чисти и прибрани. Още беше ерата на хартиените опаковки и големите кафяви кесии за пазаруване. Млякото беше в стъклени бутилки и буркани – връщаха се, соковете, нектарите, лимонадите – също, зеленчуците бяха в дървени ковани на ръка щайги и прочие.

Миячите на София, 1950е: „Чистотата на столицата на Народната Република се поддържа с постоянство и упоритост“

Когато изчезнаха гумените маркучи на миячите и ги замениха с огромни цистерни с вода „Зил“, започна пластмасовата ера. Шитите пазарски торби бяха заменени от мода!, мода!, модата на найлоновите югославски мрежи за пазаруване. После в джобове и дамски чанти се намърдаха едни плетени от изкуствена вълна, дето се разтягат... Май шушляците, найлоновите опаковки, автомобилите, „великото“ раздуване на София прецакаха акварелната й свежест, чистота, зеленина. За да се стигне днес до руини-сметища в крайните квартали, облаци от полиетилен торбички при вятър, хартии, кашони, кутии, парцали, кенчета и галончета бира, интимен гардероб втора ръка, страхотии. Мръс и гнус!

Скоро ми попадна документ на Столична община от 1934 г., когато кмет става именитият инж.Иван Иванов. Наредбата е за хигиената, която трябва да се спазва, как, кога и от кого, а ако сгафиш – щраф и бецален, бите...

ЗА ЧИСТОТАТА НА СТОЛИЦАТА, 1934
Столичната община въ желанието си да подържа чистота въ улиците е утвърдила и започва да прилага, съгласно новия законъ, следния правилникъ:
Съ 5 лева ще се глобява:
1)Който хвърля по тротоарите или платното на улиците трамвайни, театрални и др. билети, амбалажни хартии, остатъци отъ плодове, или кесии отъ шоколадъ, бонбони, кестени, мекици, бюрекъ и др. цигарени, кибритени кутии и др.;
2)който храчи и се секне по улиците;
3)който ходи по естествена нужда вънъ отъ определените места;
4)който не оросява предварително тротоарите при метене, както и изтърсване на вещи отъ балкони и прозорци вънъ отъ определеното време.
Съ 10 лева ще се глобява:
1)Който не подържа презъ деня чистота по тротоарите и не почиства старателно следъ стоварване на въглища, дърва, пръстъ, тухли и др.;
2)който не поставя въ кофите, а до реголите сметь - която се събира при почистването на тротоарите вънъ отъ определеното време;
3)който постава къщна сметь на улицата;
4)на когото въ къщната сметь преобладаватъ: хартии, кокали, парцали и др. Материали, които биха могли да се изгорятъ предварително;
5)на когото не съ почистени тротоарите до определеното време.
Съ 20 лева ще се глобява:
1)Който не си е набавилъ формени кофи и дадения му срокъ съ предупредително е изтекълъ;
2)на когото предъ магазина, тротогрътъ е замърсенъ съ остатъци отъ стока или пъкъ амбалажъ на стока, която той продава. Същото се отнася и за амбулантния търговецъ;
3)които съдържатели на кина, театри, циркове и пр. не съ си поставили специални кошчета за билетите, вследствие на което е замърсенъ тротоара;
4)съдържателите на магазини, кина, кафенета, хотели, които не съ почистили навреме тротоарите си отъ снягъ и последните съ заледенели;
5)на когото тротоара или улицата е замърсена съ нечистотии, които изтичатъ отъ двора или магазина;
6)който въ запретената зона отглежда животни;
7)Амбулантни търговии, които заематъ съ стоките си тротоарите;
8)който замърсява платото на улицата съ пръстъ, чакълъ, пясък, материали. ...       
4)който излага предъ магазина по тротоара стоки;
5)който излага стоки по външните стени на магазина.
Съ 100 лева ще се глобява:
1) Който заема тротоара отъ строителни материали: тухли, пясъкъ, варъ, баластра, бетонно железо, бурета, тезгяхи за сгъване, бетономесачки и др. подобни, безъ предварително да е оградилъ тротоара си.
За всяко нарушение, следъ глобяване, глобата се увеличава въ двоенъ размеръ. Ако следва глоба надъ 100 л., съставя се актъ.“

Същият този инж. И.Иванов, наречен с респект за стореното „Царя на София“, през 1930-е докарва по тъбопровод чак от Рила още питейна вода за столицата. През 1950-е – изваден от затвора, под домашен арест, строи каскадата язовири „Бели Искър“ – „Сталин“ – ез.Панчарево пак с такава цел – хигиената и свежестта на разрастващия се полис. Пак той -„Царя на София“, въвежда европейската практика редовно да се мият с маркучи улиците и тротоарите на града, известен от древни времена като минерален оазис на Балканите.

Вестникарска реклама от 1930е: „Клозети- алатурка, твърде практични и напълно хигиенични за болници, казарми, хотели, фабрични заведения и работилници. Препоръчани от архитектурното отделение при М-вото на Общ.Сгради; инсталирани в много държавни учреждения. Представител за България - Н.И.Странски, София.“
Доскоро в Окръжната палата /Министерство на земеделието днес/ бяха запазени някои от тези популярни в миналото хигиенни съоръжения.

събота, 20 октомври 2018 г.

СЛЕД БАЛ – ШКЕМБЕ ЧОРБА В „ДАМАРЧЕ“, 1920е

Гостилница бирария „Синия лъв“, София 1920е

От Драган ТЕНЕВ
Когато се обръщам назад през годините и се опитвам да си спомня какви и колко бяха ресторантите, гостилниците, аперитивите, сладкарниците или нощните барове в София от времето на нейното „тристахилядничество", веднага съм длъжен да предупредя – броят им не беше никак малък, ако човек ги разпределеше „на глава от населението", както правят статистиците.

Разбира се, сред туй внушително множество от „хранителни и увеселителни заведения" нямаше нито едно от типа на „Шератън". Или пък на „Витоша". Но в замяна на това в града бяха пръснати толкова много подобни „богоугодни места" като изброените по-горе, и то с толкова различни „ценови политики", че всеки можеше да си намери своето подходящо кътче и никой не се чувстваше неудобно. Или пък не сред свои.
Трябва да ви кажа, че като интериор, кухня и обслужване на първо място сред софийските ресторанти по най-естествен начин стоеше прочутият някога „Юнион клуб" – средището на чуждите дипломати, на нашите банкери, политици и т. н., където „нашего брата" и подобни на нас нямаха достъп. В „Юнион клуб" се влизаше само с карти – както е сега в съвременните творчески клубове.

В замяна на това в ресторант „Юнион палас", който се намираше на втория етаж на едноименния хотел в центъра на София на площад „Александър Батенберг", всеки беше неизменно добре дошъл. Стига да можеше да плати относително скъпата, но отлично приготвена храна, при това под звуците на малък салонен оркестър, изпълващ ресторанта с най-приятна музика от оперети, филми и т. н.

Друго софийско заведение от същия ранг беше и съществуващият и до днес ресторант „България" на булевард „Цар Освободител", където с отварянето му засвири оркестърът на Овчаров, така че на дансинга след девет часа можеше да се танцува до полунощ.
И в двата ресторанта, които споменах дотук, се сервираше превъзходно – бързо, акуратно и почти без никакво чакане. Сметките на сервитьорите, наричани по онова време „келнери", винаги бяха абсолютно точни и ако някой си позволеше да надпише нещо, лошо му се пишеше, както казваха тогавашните софиянци.

През онези години в София много добре се ядеше и в „Славянска беседа", и в „Балабанов", където предлагаха изобилие от гозби, и в така наречения Дом на изкуствата и печата на ъгъла на улица „Раковски" и площад „Славейков", където сега се издига една огромна кооперация, в бирарията „Прошек" на улица „Сан Стефано" и „Царя", в двете „Шуменски" – Първа и Втора – на булевард „Дондуков" и на улица „Леге", в Чешкия клуб, който съществуваше и тогава, в „Стария Гамбринус", в един от най-старите софийски ресторанти „Княз Батенберг", където през 20-те години понякога свиреше на пианото не друг, а самият Панайот Пипков (авторът на музиката на „Върви, народе възродени" и баща на композитора Любомир Пипков), в ресторант „Савоя" на Карло на „Царя" и на още десетки места, кои по-луксозни, кои по-народни, където работеха истински готвачи магьосници.

Не ще и дума – това в никой случай не е „всичко" в ресторантския „домен" на стара София, но аз не съм в състояние да ви изброя и множеството не луксозни, но чисти и приветливи простонародни ресторантчета и гостилници. В тях човек можеше да се храни на вересия и да плаща на края на месеца – нещо, което правеха с удоволствие много артисти, писатели, работещи тогава като чиновници. Истински, обикновени чиновници, както и студенти, работници, занаятчии и изобщо всякакъв „чешит" люде.

Най-хубавото нещо в тези места беше демократизмът на тяхната пъстроцветна публика. В прочутите навремето механи – „Широка" и „Дълга" – на улица „Позитано" например можеха да се видят на една и съща маса да пият шишенцето си ракия прочути учени и каруцари от пиацата за каруци при пазара или пък най-известни артисти да си приказват задушевно с някой хлебар или обущар. Изобщо с някои „редови хора", както ги наричаме днес...
Що се отнася до крайградските заведения, като „Танушев" в края на Борисовата градина, „Шахов" в Княжево, „Чепишев" в Бояна, „Черният кос" по пътя за Владая и подобните на тях заведения в Драгалевци и Симеоново, нещата стояха по същия начин – добра храна, музика, точни сметки и акуратно обслужване. Подробности, които караха от само себе си хората да бъдат по-щедри с бакшиша.

Но освен ресторанти, гостилници и гостилнички в София някога имаше и много шкембеджийници, където освен чорба сервираха чревца, шардени и изобщо страшно вкусни ястия с всякакви карантии.

Палмата на първенството сред тези други „радетели по прехраната" беше шкембеджийницата „Дамарче" на улица ,Левски". Тя отваряше още в четири сутринта и често по това време в нея можеха да се видят дами с дълги рокли и мъже във фракове или смокинги, които смятаха, че е свръхшик да се излапа една шкембе-чорба след бал.

За „интелектуалните кафенета" ви разказах преди. Тук искам само да добавя, че освен тях в София от времето на моето детство, юношество и младост имаше и още много други сладкарници и кафенета, дето се продаваха чудесни лакомства на сладкарския бранш.
Кое беше първо сред тези заведения, е мъчно да се определи, тъй като, ако човек почнеше със сладкарница „Колос" пред ученическото кино на улица „Стефан Караджа", където можеха да се изядат две пасти за три тогавашни лева, наместо за четири, ако са две, и свършеше със снобската „Савоя" на „Царя", вече можеше истински да се побърка в трите „Виенски сладкарници", пръснати в различните части на града, да не говорим за останалите сладкарници из София, които просто „бълваха" пасти, торти и какво ли още не.

Ами старите софийски аперитиви, дето с петдесет грама гроздова ракия даваха по десет вида мезета, поставени в миниатюрни чинийки като онези от детските сервизи за игра? По мое време, посещавани от най-различни групи интелектуалци, търговци, чиновници и т. н., тези аперитиви се кла­сираха така: „Палма" на булевард „Цар Освободител", където сега е Полският център, „Торино" на улица „Леге", „Луката" на улица „Славянска" и пр., и пр.
В повечето аперитиви ежедневно идваха почти винаги все едни и същи клиенти. В „Палма" например беше „абонат" актьорът Стоян Бъчваров, там редовно идваше д-р Велинов, началникът на протокола във Външното министерство. А в „Луката" аз за пръв път видях „на живо" Рачо Стоянов – автора на „Майстори" и първия преводач на „Мартин Идън" и на още други книги на Джек Лондон, издадени у нас.

Но да ви кажа сега няколко думи и за нощните заведения на стара София.
За съжаление те не бяха кой знае колко и аз не бях техен чест посетител, но все пак ги бях пообиколил с приятели и, общо взето, те ми се бяха сторили доста скучни още от най-ранна младост. И още по-важното – доста скъпи. Вярно – в тях свиреха първокласни оркестри, имаше програма, „такси-гърл", повечето унгарки, но всичко туй не ме въодушевяваше особено. В онези години аз усилено четях и „събирах хитрина за после", а това сякаш беше най-важното за мене в момента. При това тогава ми вървеше доста сред момичетата и в баровете, честно казано, не ми беше най-забавно.

Между масово посещаваните барове, които по онова време по френски маниер наричаха „кабарета", бяха „Мак­сим бар", „Етоал", „Фемина", „Бяла лоза", „София", „Риунионе", „Империал" и не по-малко прочутото от тях „Циганско кабаре" на Кева, което се намираше чак на другия край на София. На улица „Татарли".
Там имаше един стар пръч, комуто даваха да пие вино от кофа, и когато животното се напиваше, то се хвърляше върху публиката с рогата си напред и тогавашните нощни веселяци софиянци смятаха това за много смешно и за „вери шик"!

Трудно е да се възстанови „хранителният", „сладкарски" и „нощен живот" на тогавашната малка София, но едно може да се извади пред скоби от този микросвят в неговата многопланова история – акуратността, точността и любезността при обслужването на неговите клиенти. Не размерът на поръчаното от клиента определяше отношението в този свят към него, а желязното правило – любезност и внимание към всеки, който е удостоил твоето заведение със своето присъствие, независимо колко пара ще остави в него. А ако не греша, още безсмъртният сеньор Мигел Сервантес, инвалидът от битката при Лапанто срещу турците, написал „Дон Кихот" с лявата си ръка, беше заявил: „Няма нищо по-скъпо от учтивостта, което да струва по-евтино!"
Какво пък – може и да е бил прав...

Драган Тенев, из „Тристахилядна София и аз между двете световни войни”, София, 1992

петък, 5 октомври 2018 г.

ДЯДО КРЪСТЮ НА 125 ГОДИНИ

На пощенската картичка от 1910г. е отпечатано: „Дядо Кръстю Б. Илянов, роден през 1785 год. в с.Пордим. Преживел през 18-19- 20 столетия. Снимката е по случай 125 год. юбилей от рождението му през 1910 год.“


За библейския дядо Кръстю разказва и Любомир Буковски - краевед и колекционер, в книгата си „Плевен – среща с миналото 1877-1944“,изд.2007,2014:
"Сред интересните фотоматериали не мога да пропусна и този, свързан с пордимчанина дядо Кръстю Бешев Илянов, който е починал на 128 години през 1913 г. Когато е бил на 125 години, той заснет и по тази снимка в Германия изготвят 1000 пощенски картички, част от които са изпратени в пордимските музеи, като сувенири за посетителите."

Става яясно, че Кръстю Илянов е доживял 128-годишна възраст!
Стъпвал по земята на България, дишал въздуха й в годините на три столетия...