Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

вторник, 10 януари 2017 г.

ЖЪЛТОТО КУФАРЧЕ, 1944

Разказ за страшните дни на Бомбардировките над София, най-тежката от които на 10 Януари 1944 г.

От Павел ВЕЖИНОВ

Има неща, които бързо и леко забравяме, макар да не са ни били никак приятни. То е като законната ни жена да се обърне към нас с думичката „говедо“ или пък приятелят ни да похарчи за бира и раци парите, които сме му изпратили, за да погаси някаква полица. Разбира се, много по-трудно се забравя, ако намерим законната си жена в прегръдките на същия този приятел или пък ни нарече говедо началникът на службата, но и тези неща в края на краищата се забравят.

Има обаче неща, които никога не се забравят.

Лично аз никога няма да забравя воя на сирените нощем – страшният пресипнал вой, който сякаш предизвестяваше не за идването на неприятелски самолети, а за страшния съд. Жестоки нощи! Тежки безумни нощи! В първия миг човек все още не иска да повярва, все още се надява, че така му се е сторило или че е чул сирената на някой минаващ автомобил. Напразни надежди! Сирената продължава настойчиво и тъпо да вие така, сякаш самата тя и хората при нея са обхванати от безпределен ужас. Изведнъж от невиделицата идва гъсто и лепкаво отчаяние и човек си мисли: „Животът е нещо гадно и безмислено! Няма да мръдна от леглото! Нека бомбите ме пометат, нека се свърши тая свинщина!“ Така си мисли, но в същото време всичко това, което наричаме с глупавите думи душа и плът почват неудържимо да треперят. Човек става от затопленото легло и отчаян и зъзнещ се завира в най-дълбокото скривалище, което се намира наблизо, завира се в самото му дъно и се спотайва като плъх с мънички, стъклени, ужасени очички.

Искате ли още да ви припомня?
На самия мене не ми е приятно, но...

Ето! Минават десет минути в тишина, която къса нервите, после изведнъж всички чуват слабо, почти нежничко далечно бръмчене на самолет. Цяло щастие е, че в мрака на избата хората не могат да видят своите отчаяни, молещи, без сълзи плачещи очи. „Дано тоя път ни заминат, - мислят те. – Дано пък тоя път да имаме мъничко щастие! Дано, дано, дано!“ И наиистина, артилерията  още се спотайва и самолетите сякаш се колебаят, бръмченето им ту се усилва, ту отслабва. Ужасното бръмчение! Не напомня ли то за бръмченето на зъболекарското свределче, което сякаш вместо зъба дълбае сърцето и все повече и повече се приближава към настръхналия от болезнено очакване нерв...

Стига!
Но да ви припомня още малко!

Да ви припомня ли свиренето на бомбите и краткия миг преди тая очаквана смърт, когато сте си помислили „моя мъничка“ за момичето, скрито като вас в някоя друга градска изба? Да ви припомня ли как сте се скитали по горящите улици на града, как сте се лутали като мъничко, нищожно, самотно животинче?

Въпреки всичко, сега съм щастлив, че през тези страшни дни останах в града. През тези дни научих повече отколкото през целия си минал живот, научих да познавам себе си и другите. През тези дни от хората изпадна всичко чуждо и фалшиво, което през мирните времена грижливо са били налепили по себе си и те останаха пред погледа ми безсрамно голи и достъпни за виждане. Съвсем ясно се видяха пороците и добродетелите, паднаха маските, откриха се истинските лица – за смайване на другите и самите нас. Всеки можеше да провери за себе си или за когото и да е друг колко мъжество има в него или колко подлост и егоизъм. От хилядите случки ще ви разкажа една съвсем не най-значителната...

Срещу моята врата бе апартаментът на едно средно младо семейство на столичен търговец. Мъжът бе висок, учтив господин, с приятни обноски и изглед на достойнство в фигурата и маниерите. Жената бе буквално красива. Имаше хубава коса, нежна усмивка, имаше фигура, която леко зашеметяваше всеки човек с средна устойчивост на това, което кой знае защо наричат женски прелести. Може би не е излишно да спомена, че мъжът носеше на ревера си викторията с дъбовите желъди и че когато немците сринаха Ковънтри той дойде в стаята ми с бутилка мараскен – да се почерпим за победата. Казах му, че имам язва и не пия. Той знаеше, че нямам язва и си отиде с злобно бляскане в очите. Но това не е толкова важно в случая.

По-важно е, че съпрузите бяха много влюбени един в друг и десетки пъти ги бях виждал да се движат по улиците под ръка, но тясно прилепени един в друг и вечно заети в някакви нежни разговори. Цялата кооперация твърдеше единодушно, че са най-щастливата двойка, която са виждали. Всички казваха, че са много влюбени един в друг. В края на краищата мислех го и аз, макар да не ми бе никак приятно. Никога не можех да свикна с мисълта, че са способни на каквото и да е свястно човешко чувство хора с хакен кройцери и виктории по реверите.

Когато започнаха бомбардировките на София, господин търговецът бе страшно възмутен. Той, забравил разбира се Ковънтри, бъбреше нещо за варварство и беззащитни жени. Защо не заминеше за провинцията както повечето негови колеги? Навярно го задържаха важни сделки, пък и навярно не се надяваше, че бомбардировките ще засегнат и центъра. Той стана малко по-възбуден и вечер разказваше басни на съкооператорите за засилената въздушна отбрана на Столицата.

Случи се така, че през едно нощно нападение бях дежурен по противовъздушна отбрана. Бе ми интересно да гледам как още с първите звуци на сирените по тротоарите почнаха да прибягват граждани с обезумели очи, натоварени с лек багаж. Налагаше се впечатлението, като че ли бяха очаквали тревогата на страж зад вратите на къщите. Скоро блъсканицата пред скривалището стана така страшна, че напразно се мъчех да въдворя някакъв ред. Мъжете тъпчеха жените, жените минаваха през децата – всички се стремеха с животинска упоритост час по-скоро да се вмъкнат в скривалището. Борбата с лакти, дори борбата с ритници бяха от най-законните средства за борба. Скоро тълпата се намъкна навътре и към входа останаха само закъснелите.

Моят съсед по квартира бе от закъснелите. Той дойде заедно с жена си – и двамата бледи като мъртъвци, и двамата запъхтени. Едва се прислониха в коридора, и жената запита:

-Къде е жълтото куфарче?
-Кое?
-Жълтото! С парите и ценностите!

Вместо отговор се чу задавено възклицание:
-Ах, свиньо!
Тази дума бе изхвръкнала неудържимо от устата на младата съпруга на търговеца.

-Мълчи!
-Къде го забрави?
- Ами че на масичката...
-Ах, мизерник, мизерник! – говореше в страстна злоба младата жена. – Как можа? Как можа да го сториш? Нямаш ли ум?

-Ама защо се толкова плашиш? – попита глухо мъжът. – Никой няма да го открадне.
В мрака се чу задавен женски плач.
-Няма да го открадне! Ами ако го открадне? Тогава? Тогава какво ще прави, за това мислиш ли? Ами ако падне бомба в къщата?
Мъжът мълчеше.

-Върви да го донесеш! – каза остро жената и нещо почти като свирене излезе от носа й.
-Но, Вяра...
-Върви! – изпищя тя. – Върви, не чу ли? Върви, върви!

Гласът й стана истеричен и от странните шумове, които долитаха, можеше да се сетиш, че бие с крак цимента на подземието. Но един от невидимите в мрака каза гневно:
-Хей, човешки изроди – излезте да се разправяте вънка. Не могат от вас да се чуят самолетите.
-Добре, ще отида! – каза най-после мъжът. – Ще ги донеса, но ще натъпча в устата ти твоите мръсни скъпоценности.

Не помислих дори да го задържам, макар да бях дочул вече бръмченето на самолетите, които наближаваха към нашия квартал... Изведнъж изригна и ураганът на противосамолетната артилерия. В скривалището се чуха сподавени стонове, сякаш хората преживяваха последните си минути. Хвърляха ли вече бомби? Все още не можех да различа. Видях само как във въздуха високо над къщите висяха зловещо светящите лампиони. От блясъка на тези изкуствени слънца бе станало така светло, че хората в скрвалището закриха очите си с ръце. На светлината видях как търговецът се вмъкна в къщата ни и изчезна. Половин минута по-късно се чу зловещото свирене на аеропланната бомба. Залегнах бързо и страшният трясък една не ме оглуши. Е, нищо! И тоя път бяхме останали живи.

Погледнах отново и при светлината на пожарите видях, че нашата кооперация бе останала почти без предната си фасада. Купища развалини, пламъци, облаци от прах имаше на мястото на хубавата сива кооперация. Заедно с къщата – това бе първата ми мисъл – бе загинал и търговецът, моят съсед с викторията на ревера си. За пръв път в живота си не чувствах жал за човек, загинал почти пред очите ми.

Някой дишаше тежко до мене. Погледнах – бе неговата жена. Бе както винаги хубава – и грозна в същото време с своите подивели очи и с отчаяното си лице. Нещо като сълзи имаше на страните й, сълзи, които сякаш се бяха вледенили.

-Не се плашете, - казах аз неволно. – Още нищо не се знае...

Но тя сякаш не ме чу. Тя все още гледаше към срутената кооперация . може би натам, гдето преди няколко минути бе домът й.
-Апартамента ни! – избъбра тя внезапно, сякаш с дъха си – куфарчето...

Погледнах я ужасен.

-Куфарчето, - повтори тя с мъртъв глас.
Да, тя навярно нито за момент не бе помислила за мъжа си.

Тая история може да се види някому твърде груба, може да се види някому измислена. Само онези, които са били в града през страшните дни на бомбардировките, знаят, че са се случвали много по-жестоки неща. Събрани всичките – какъв страшен документ са те за едно общество и за една епоха!

Павел ВЕЖИНОВ, „Жълтото куфарче“, разказ, сп. „Сердика“, 1945

вторник, 27 декември 2016 г.

СКЪП ГОСТ, 1941


Разказ от Стилиянъ ЧИЛИНГИРОВЪ

Привечер двама ловци спряха пред чичовата Стоева къща и похлопаха на портата.

-Гости искаш ли, чичо Стойо, - запита един от пътниците и подаде ръка.
-Християнин от гости бяга ли? – каза усмихнат чичо Стойо.

Двамата пътници влязоха вкъщи и седнаха на възглавници край камината.

-Прощавайте, ваша милост, но ще ви запитам: вие тъдявашни да сте, не сте... Отгде тогава ми знаете името?
-Не сме – отвърна запитаният.- Колкото за знаенето- знаем...
-Питали сте някого?...

Ловците се погледнаха и нищо не отговориха. Чичо Стойо нареждаше с очи на стрина Стоевица какво трабва да направи, за да се отсрамят по-добре на гостите. А тя вече беше сложила тиган на огъня и чупеше яйца. Край нея се въртеше малкото й внуче Милчо. Отвреме- навреме то се навеждаше над огнището, стъкваше главните и подухваше огъня. Но едното му око беше все към гостите. Кой знае защо, те му се сториха добри хора и никак не се уплаши от тях, макар че имаха пушки. Не избяга и когато го помилваха.

-Внуче ли е? – попита по-младият от гостите.
-Внуче – отвърна тихо чичо Стойо.- Баща му падна в Македония през голямата война, а майка му почина от жалби. Така било писано: на стари години да отглеждаме дребни  деца. Две са. По-голямото го пратихме в града на пазар. Заминаха и други от селото, и ние го пустнахме с тях.

Младият ловец сведе натъжено глава. По лицето му мина черна сянка. И когато стрина Стоевица се обърна към него, стори й се, че видя сълзи на очите му.

-И ти трябва да си загубил свои в тия страшни битки, - запита го тя, като слагаше софрата.
- Аз ли? Загубих ... И мнозина.
-Мнозина ли? – изненада се стрина Стоевица.
-Мнозина. И твоя син, и още хиляди като него.

Чичо Стойо се обърна към ловеца, после към другаря му и спря замислените си очи в картината, окачена на срещната стена. Но там нищо не се виждаше, освен една рамка и едно неясно петно сред нея.
Струваше му се, че между портрета на стената и тоя млад господин имаше някаква прилика.

 Ала не се решаваше да запита. Най-сетне не се стърпя и извика на жена си:
-Я слушай, запали лампата!

Стрина Стоевица изпъълни поръката му.
-Ха, откачи сега картината от стената. Искам да се похваля с нея на гостите си. Те живеят в София и все трябва да са виждали тоя, дето е изписан там.

Когато откачи картината и я доближи до лицето си, стрина Стоевица потрепера цяла.
Чичо Стойо протегна ръка и запита:

-Прилича ли на негова милост?
-Същият!

Царят се усмихна и си отдръпна десницата, която двамата искаха да целунат.

Само на Милча не му се вярваше, че царят им е бил на гости. И той току подпитваше на другия ден дяда си:
-А защо, дядо, нашият цар нямаше корона?
-Добрите царе не се кичат с корони, а – с ум в главата си и човещина в сърдцето си.

Стилиян Чилингиров, „Читанка за IV отделение“, София, 1941

събота, 3 декември 2016 г.

ТАЙНИТЕ НА УЛИЦА „ЧАСОВНИКОВА“

Улица „Малко Търново“, със стълбите и парапета... Един изтляващ сантимент на оредяващите ден по ден кореняци софиянци. Някога – най-краткият път от северо-източните махали на Стара София към Градската градина, от трамвая на „Дондуков“ към неделната пешеходна разходка из центъра. Някога... Когато гражданите на столицата обичаха града си, преди да го напуснат на хиляди километри, подгонени от духовната мизерия днес.

От Момчил ПОПОВ
Има една малка, загадъчна уличка в сърцето на София, по която никога не минават автомобили. Дълга е само 60 метра, изписана е с графити, парапет в средата и стълби между високи кооперации. Тъжна, умълчана пешеходна зона от жълтите павета на ул. „Московска“ зад  Двореца надолу към бул.“Дондуков“. Днес е наречена улица „Малко Търново“.
Крие ли тайни уличката между сенките, под спряното от високите покриви слънце?

= = =
МАХАЛАТА С ЧАСОВНИКА И „САХАТ СОКАГИ“
Във впечатленията си от София през 1879 г. пътешественикът Феликс Каниц пише: „Не далече от двореца стои часовникът-кула, с висока снага, сега пожарна кула“. Подобна на запазените във Враца и Трявна, но по-красива /защото е в моя роден град/ каменната кула с четири циферблата се намирала точно на пресечката на улиците „Московска“ и „Малко Търново“ днес. Не се знае точно кога е издигната, но предположенията са за началните години от Османското владичество у нас. Около градския часовник имало и двайсетина къщи, наречени Часовниковата махала. В документ от градския съдебен регистър кулата е спомената още през 1709 година – Сахат куле, от арабски: Кулата с часовника.

Майстор Панчоте Налбант от съседната махала Синджирли през 1844 г. идва да поправи механизма на градския часовник. Пожар в паянтовите къщи в основата на кулата е прескочил нагоре и е повредил деликатната машина. Друг българин – Герчо Сахатчи, кани майстор Панчоте за тънката работа. Приписката /а и други исторически извори/ говорят, че с подръжката и ремонта на градския часовник са се занимавали български майстори.
Великолепният Йозеф Обербауер рисува часовниковата кула на средновековна и възрожденска София през 1880 г. На картината си личат и уличките около нея, в т.ч. и „Сахат сокаги“ – наклонената към Баня Баши улица „Часовникова“.

Йозеф Обербауер, Часовниковата кула в София, 1880

След пореден пожар и протести на часовникарския еснаф, че градският измерител на времето пречи на търговията им, Сахат куле е съборена от общината през 1882 г. Гражданята да не гледат часовника на кулата безплатно, а да влизат в дюкяните и да си купуват стайни, стенни и джобни за лично ползване... Балканска му работа...

БАР „ЛУНА“ – ЛЮБИМО КЪТЧЕ НА ЦАР БОРИС III
Жителите на Престолна София помнеха дълго как Монархът, НВ Цар Борис III – Обединител се е разхождал спокойно, без охрана, и из града, и из Царство България... В компанията само на адютант, шофьор или приятели. Приятно е да се чуе това и е съвсем достоверно – потвръждава го в спомени дъщеря му Княгиня Мария Луиза. Освен на представления в Музикалния и Народния театър, на концерти в новата зала България“, Негово Величество се отбивал понякога късно вечер да побъбри с приятели в съседния на Двореца „Бар Луна“.
Входът на „Бар Луна“ се намираше точно на средната площадка между нивата на ул. „Малко Търново“. А долу, в приземните помещения на кооперацията срещу Младежкия театър е бил локалът на Царя. Работи чак до началото на 1970-е, но тъй като не съм по нощния живот, а и пионерче тогава, не съм го посещавал. Историята знам от майка си.

Разчистване на мястото за строеж на Партийния дом, 1948 - точно на мястото, където е била Сахат махала

КОШМАРЪТ НА „ВРАЖДЕБНАТА МЛАДЕЖ“ ПРИ КОМУНИЗМА
Дотук добре. Но сега трябва да насоча вниманието към обикновена железна врата срещу входа на бар „Луна“. Тя е на гърба на Младежкия театър, пак на ул.“Малко Търново“ и вече малко хора знаят какво зловещо място е скрила. Това е входът към подземията и килиите на обвеяната с мрачна слава „Московска“ 5. Това е едно от местата в София, пред които трябва да има паметен знак за трагиичните издевателства и терор по време на комунизма в България. В тези подземия са прибирани и изтезавани буйни, непокорни младежи, не пожелали да се подчинят на безумните болшевишки табута. А някои от тях и изпращани по концлагерите на смъртта.

Първи писмени свидетелства за ужасите на „Московска“ 5 се появиха през 1990 г. в документалния сборник „Българския ГУЛАГ - СВИДЕТЕЛИ“. РАЗКАЗВА БОЖИДАР ПЕТРОВ, ТОГАВА 16-ГОДИШЕН:

"...През периода 1959-1960 г. имах нещастието да бъда закарван от органите на МВР в Столично управление на ул. „Московска"№5 седем пъти. Причините бяха, че съм носел тесни панталони, слушал съм западна музика, танцували сме американски танци и т. н. Ето какво се случи първия път, когато една съботна вечер танцувахме в клуба на ул. „Гочо Гопин". Към 20 часа в клуба влязоха много цивилни и униформени от МВР и накараха повечето от нас, момчетата, да си свалим панталоните, без да сваляме обувките си. Аз и неколцина младежи не се подчинихме.

Тогава ни натовариха на една закрита кола, която стоеше пред клуба, и след малко ни свалиха на ул. „Московска" 5. Влязохме в чакалнята и след малко започнаха да ни викат един по един. Дойде и моят ред и аз се озовах в мебелирана стая, в която имаше двама униформени висши офицери. „Сваляй бързо панталоните бе, копеле" - извика единият, дойде до мен и ме удари по лицето. „Чакайте, не ме бийте, нищо не съм направил - извиках аз. - Панталоните са ми нови и са си мои". „Я го карай долу тоя" - каза другият офицер, изведоха ме навън, викнаха един старшина и той ме поведе по стълбите, които водят към бул. „Дондуков". Отляво имаше нощен бар, а срещу него отдясно една врата, в която влязохме.

По много стълби, виещи се надолу, стигнахме до друга врата, а след нея - до едно голямо помещение с дървен под и десетина килии около него. Отвориха една и ме блъснаха вътре. Тя беше малка и в нея нямаше нищо. Светеше слаба светлина. Тишината беше угнетяваща. Часът бе около 22. Напрягах се да чуя някакъв звук, но нищо не се чуваше. Сигурно след час чух шум от отварящи се врати. Разбрах, че не съм сам.

Мина доста време, сигурно вече беше след полунощ, когато се чуха много стъпки по дървения под и после някакъв глас започна силно да вика: „Всички да си свалят горните дрехи, да си навият ръкавите, да си свалят обувките и чорапите и да навият панталоните до колената. Готови ли сте!" После изщрака ключ: „Излизай", каза някой. Изкараха и други. „Лягай, дигай краката." Страшни писъци огласяха тъмнината. „Не викай, твойта мама, брой до 50." Нещо плющеше. Писъци и ругатни. „Вържи го, неговата мамица." „Дай стола." Това продължаваше повече от час, докато дойде и моят ред. Накараха ме да легна близо до вратата, "която водеше до подземието. Легнах н вдигнах краката по команда. Над мен се беше изправил цивилен мъж със синя риза, вратовръзка и навити ръкави. „Ще броиш до 50 на глас и ако не викаш силно, ще се спасиш и ще те пуснем." Започна се. Близо до мен биеха друга жертва. Един дълъг гумен бич свистеше и нанасяше удари по ходилата - болките аз си ги зная. Преброих до 50..."
Край на цитата!

Вратичката на ул.“Малко Търново“ към подземията на „Московска“5

За 9-те килии под жълтите павета се чу и през 2011 г. Тогава ръководството на Централния държавен архив, който днес заема сградата на „Московска“ 5, бе решило да ги превърне в Музей на тоталитаризма. Дойдоха оцелели хора от репресиите по Пражка пролет – 1968, разказаха пред журналисти. Толкоз! Идеята за чиста памет пак умря... Тайната си остана скрита за новите млади зад железната врата на ул. „Малко Търново“...
 
РОК ЗА „МОСКОВСКА“ 5

Любителите на западна музика в много тайни доноси и доклади на МВР са наричани пренебрежително „упадъчни елементи“, „враждебна младеж“, „зози“, „суингове“, „буги буги“, „битолси“, „хипари“, „рокаджии“. Един от тях е рок легендата Георги Минчев, познат на широката публика с хитовете си „Бяла тишина“, „Блажени години“, „Сам на бара“ и други. Но в една по-малко известна своя песен - „Музикантска съдба“, Георги Минчев разказва следното:

„...Музикантската съдба обаче не е за всеки! / И наистина така е – не по дискотеки, /а в мазето на “Московска” 5 най-добре /човек можеше истината сам да прозре.
Там по силата на някакви неписани закони,/ ни водеха понеже носим тесни панталони,/ но и не това беше големият ни грях, /а че не бяхме като тях.

Ние нито ще забравим, нито ще простим! /Дори компромис да направим – /кого да съжалим? /Някой, който продължава да си мисли, че властта /с кръв се взима, с кръв се дава… /И който с пяна на уста слуша сега песента ни...“

Нито ще забравим, нито ще простим!... Младите случайно и да чуят тази песен, ще се чудят, за какво по дяволите, става дума... Горкият бате Гошо! Той отдавна е на небето, както и много негови приятели с арестувани от комунистите младини... Каквото било – било. Забравете...
Има данни, че и преди комунистическия преврат на 09.09.1944 подземията на “Московска” 5 са се използвали за разправа с противниците на властта.

ПРАИСТОРИЧЕСКО СЕЛИЩЕ ПОД ЖЪЛТИТЕ ПАВЕТА
Най-древната тайна обаче на улица „Часовникова“ от Средновековна София е позната само на археолозите и добре информираните ценители на нашия космополитен град. При подготовка за павирането на пл. „Княз Ал.Батенберг“ с жълти павета през 1905 г. точно между Двореца и Партийния дом /днес Народно събрание/ са открити останки от праисторическо селище. На възраст 4 500 години! Точно в началото на 60-метровата уличка „Малко Търново“ в самото сърце на София. Хора и голямо селище от каменно-медната епоха, от тия по учебниците с кожите и кремъчните брадви... Преди 45 столетия!

И тези пра-заселници на нашия град са вървели по същата улица „Часовникова“ към Жежкио бунар, тоест Централния минерален извор, който е на 250-300 метра по-долу. Да се понатопят в горещите му минерални води – 47,6 по Целзий, да поразкиснат морни от лов и битки мишци и стави, да се порадват на щедрото слънце над Балканите...

= = =
Улица „Малко Търново“, със стълбите и парапета... Един изтляващ сантимент на оредяващите ден по ден кореняци софиянци. Някога – най-краткият път от северо-източните махали на Стара София към Градската градина, от трамвая на „Дондуков“ към неделната пешеходна разходка из центъра. Някога... Когато гражданите на столицата обичаха града си, преди да го напуснат на хиляди километри, подгонени от духовната мизерия днес.

Още по темата:
1959, София: „Накараха момчетата да си свалим панталоните”
http://izsofia.blogspot.bg/2009/10/1959.html 

ДЕВЕТ КИЛИИ ПОД ЖЪЛТИТЕ ПАВЕТА, 1968
http://izsofia.blogspot.bg/2011/09/blog-post_28.html 

Момчил ПОПОВ, „Тайните на улица „Часовникова“, MMXVI