Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

събота, 18 март 2017 г.

КОМЕДИЯТА БАРОН ГЕОРГИ ПЕРНИШКИ, 1890-е

Из книгата „София преди 50 години“, 1947

От Георги КАНАЗИРСКИ-Верин
Всеки град си има няколко личности, които са свързани с неговото име. Можем ли да заговорим за Варна, без във въображението си да не видим снажната фигура на стария ерген Ангелсон с неговия вечно сив редингот, зиме и лете с цвете на бутониерата? Не съм срещал курортист или човек, който е бил във Варна, който да ми каже, че не познава Ангелсон. И действително да си във Варна и да не видиш Ангелсона, то е равносилно да посетиш Париж, без да зърнеш Айфеловата кула.
В един френски вестник бях чел следния пасаж:
"Видяхте ли всичко в Париж? Видяхте ли Лувъра, Трокадеро, Боа де Булон, Операта и пр.?"
На положителния отговор ви се задава последен въпрос:
- Видяхте ли брадатия стражар при Порт-Сен-Мартен?
- Не? Тогава вие не сте били в Париж" - заключава вестникът.
Така всеки град има интересни фигури. И София ги имаше по него време.

= = =
Сега нека кажем няколко думи и за най-крещящата фигура - тая на барон Георги Кракра. При всяко официално посещение в София тогавашната програма не се изменяше. Ние четяхме: "Взвод конна стража, градоначалникът на бял кон, столичният кмет, гвардейци, каляската с официалните гости, г-да министрите, каляска с официалните лица и шествието завършваше пак с конна стража."

Софиянци, обаче, знаеха, че шествието ще завърши с един последен файтон. Те го чакаха и, когато той минаваше, чуваха се викове: "Ето, ето барон Георги минава!" Малко смях. Файтонът на барон Георги, разпределител на софийското бакалско дружество, със цилиндър, редингот, българския трикольор вместо лента при отвора на редингота, и с бели ръкавици завършваше неофициално шествието. Той се пазаряваше с файтонджията и, когато цялото шествие влизаше в двореца, файтонът на барон Георги влизаше също от западната врата, но, понеже не е поканен, си излизаше от източните врати.

Барон Георги беше родом от Перник, бивш бакалин, а отсетне представител на бакалското сдружение. Кой е внушил на тоя наивен човечец, че той е потомък на деспота Кракра Пернишки? Той вярваше в това, присвои си титлата барон и беше убеден, че Фердинанд отказва да признае неговите титли от страх да не би по-късно той да предяви претенции върху българския престол. Купува си цилиндър и редингот и канен-неканен взема участие в някои тържества. Отначало полицията не обръщаше внимание на неговите лудории, а той се убеждаваше все повече и повече, че неговите наследствени права са признати. Шегобийците са жестоки, те го карат да пише писмо до руския император и да иска неговата намеса, за да му се признаят правата. Естествено, това писмо не е заминавало никога. Един ден обаче същите шегобийци му предават като отговор саморъчно писмо от императора, че той признава неговите титли и благородния му произход. Тогава в кръчмата на Мито Кебапчията на бул. Дондуков шегобийците му построяват трон, и понеже барон Георги е висок, трона поставят под една баджа [тур. 'комин', 'отвор, прозорец в тавана, капандура'], та когато става, да не си чука главата о стената, поставят му на главата корона, дават му жезъл и мантия. Той назначава свои велможи, които са около него и са му послушни. Така всяка вечер той държи наставнически речи към своите велможи и верни поданици, а Мито Кебапчията харчи ли, харчи виното си. Най-големите вдъхновители на тая комедия бяха един наш голям карикатурист и един професор.

У барона се появява желанието да посети своята бащиния т. е. Перник. Неговите велможи одобряват намерението му и устройват тоя излет. Една утрин барон Георги, опасан с турски калъч (крива сабля), с мантия и корона, която отсетне заменят с редингот и цилиндър, придружен от своите шегобийци велможи, се покачва на влака за Перник. На гара Горна Баня началникът на гарата, заинтригуван от тази оригинална група, се осведомява и, дали от наивност или от желание да усили комедията, предава по апарата в Перник за пътуването на Георги Кракра Пернишки, който отива да види бащинията си. За учудване на нашите шегобийци в Перник взели работата за сериозна и на гарата имало много народ посрещачи, а ученици и ученички били наредени на перона, за да поздравят високия гост. Това ставало в присъствието на полицията. Неколцина от придружаващите го шегобийци разбрали, че работата става дебела и че тая шега може да им причини неприятности. уплашват се и с влизащия в гарата влак, идещ от Радомир, заминават обратно за София, като оставят Кракра сам между своите поданици.

Барон Георги живее три месеца в Перник, като всеки ден бива канен в някоя кръчма или по-голямо заведение, гдето го гощават. Присъствието на барон Георги в това или онова заведение привличало клиентите и съдържателите намирали сметка да го канят и по този начин да увеличават консумацията.

След връщането си в София баронът сяда наново на трона си у Мито Кебапчията и заседанията започват наново. По едно време пред барона се явяват депутации от цяла България, за да му поднесат почитта си. В същност това са хора събрани от организаторите шегобийци и канени да играят тая роля и да се посмеят.

Една вечер жесток шегобиец подвел барона да изпие чаша рициново масло, което започнало да действува тъкмо тогава, когато той държал някаква реч.

Амбициозен, той не искал да прекрати речта си пред депутацията и свършил драматично...
Историята с барон Георги достига до знанието на двореца. "Височеството" се усъмнило дали с тия шеги не се подиграват нему и дали тия комедии не уронват неговия престиж и затова поискало да се внуши на компанията да свърши с тази неприятна комедия. Градоначалникът повикал неколцина от организаторите и строго им заповядал да престанат да коронясват барон Георги, защото "господарят" е страшно сърдит, и че той ще бъде принуден да ги арестува до един.

Дали барон Георги беше налудничав манияк или пък беше голям хитрец, който използуваше умните шегобийци, за да пие и яде всеки ден безплатно, това остана неразрешено. По това има две мнения и днес.

Георги КАНАЗИРСКИ-Верин, Из „София преди 50 години“, 1947

събота, 4 март 2017 г.

4 МАРТ – ТРУСЪТ, 1977


От Момчил ПОПОВ
Плацът на военното поделение е постлан с натрошени на дребно скали. Бели ръбести камъни с размери от кестен до кокошо яйце. Докарани са от някоя близка планина – огромната Рила зад гърба ни, меката къто кълбета прежда на хоризонта Осогово на запад или Люлин на север, между нас и София.
   
Острият камъняк е колкото селски площад , с висок пилон и знаме на макара в средата – да се строяваме и маршируваме тук, да бием крак, подковани като коне в чепици с метални цинтове... В поза мирно  да слушаме химна на Народна република България или съветски маршове, а в минутите на кратък отдих – новини и разрешена фолклорна музика. А офицерите да въвеждат ред , дисциплина и страх сред нас, провинилите се и объркани от социализма хаймани.  Бивши градски тарикати, затворници, селски идиоти, бегълци през граница, неграмотни мургави  братя, врагове на народа, смотани отличници – всичките сме въдворени за две години в трудовия лагер в Дупница, Кюстендилско. Тогава град, именуван на виден московски терорист, загинал при неясни обстоятелства в самолетна катастрофа - Станке Димитров...

Денят е петък, 4 март 1977 година, вечерта.

Освен жълти светлини в прозорците на ниските казармени бараки, от стрехите на щаба, кухнята, артелната и димитровската стая струят в бяло мощни неонови лампи. Приличат на огромни метални семки от тиква, а сноповете им са насочени към плаца. Пускат ги на физзарядката сутрин по тъмно, на вечерна проверка или празник. Ама тази вечер не е нито едно от трите... Час след храна е, около осем и половина и „строителите с пагони“ трябва да са в почивка. По устав...

Ама не са. Дошъл е големец от София, от щаба на дивизията – цял полковник! Иска да държи реч в бараката на вожда, димитровската стая.

Да живее международното положение,  другари! 

Момчетата цял ден са блъскали по социалистическите строежи наоколо, цяла седмица преди това са влачили чували с цимент, колички с вар и бетон, зидали са, мазали са, скапани са от умора... А аз, новият културно-масовик трябва да ги събирам, да им четат „конското евангелие“ посред нощите?! От проповедник лично от София...

-Хайде бе, пичове! Елате за час в димитровската стая...  Запалил съм печката, може и да си дремнете по масите тайно. Само елате! Какво ще правите в спалното? От сън спомен няма... 

-Чупката, софиянец! Дреме ми, че могат да те тикнат в ареста, ако не дойдем...

-Да де, ама утре е събота и шефът може и да ви пусне в градска отпуска. Да облажите някъде с женско месце, да топнете чушката, да ударите по някоя и друга ракийка... А? Иначе – няма!

Реториката е велика сила – събрах стотина юнаци в бараката с лозунгите и радиоуредбата. Зачакаха лектора. Отидох да докладвам в щаба. Дойде плешив черноват офицер и се почна... Нещо като репертоара на тонколоните на покрива, само че с резки движения, акценти и опулени очи. И задължителни крясъци от катедрата, разбира се...

Културно-просветният военен салон е с десетина реда дълги успоредни маси, столове, катедра с лозунги зад ораторите, а на дългата стена срещу прозорците към плаца по конец са наредени портретите на червените вождове на СССР и НРБ. Гледат строго от рамки с червено сукно... Лекцията днес е по актуални въпроси на сложната политическа обстановка между Изтока и Запада, за затягане на дисциплината в редиците на българската армия, измяната на Родината с по-ниско ефективен труд и бягства, полагаемите се наказания... Щото и нас ни водят войници, само че с кирки и лопати.

Строителите с пагони зяпат празно, блеят в блянове за палави девойки - почти девици, летят в розови облаци, изписани по таблите на стар сватбен креват. Като шепот на любима политиката им минава от едното в другото ухо ... А аз ги пазя на вратата отзад, да не се измъкне някой и да провали идилията на мероприятието...

-Земетресение! Всички вън!

Художникът, културникът, масовикът, тоест моя милост учена, крещи над задрямалата седянка. Както съм подпрян в рамката на вратата, усещам, че касата се люшва като борд на лодка. Поглеждам прозорците на салончето към плаца. Правоъгълниците се движат по хоризонтала напред-назад и заемат формата на ромбове. Четири големи ромба, които се люлеят и скърцат... А наляво, а надясно...  Ужас!

Вече и целите стени на салона се люлеят в ромбове.

Кафявите шаечни войничета са наскачали рязко. Бутат се между масите да излязат на пътеката до прозорците. Падат столове, носят се крясъци, някои прескачат масите да търсят по-пряк път за спасение към вратата... Грохотът се подсилва от подкованите в метални капси военни обувки... Суматоха...

Важният офицер от София се пльосва по очи заедно с катедрата, от която е грачил. От подиума, под лозунгите между разбишканите от мелето маси и столове, в краката на войниците. Някои го прескачат, други карат направо към спасителните прозорци. Тоя път гологлавият полковник не крещи, а пази с ръце да не му смачкат черепа...

Момчетата скачат през прозорците в зелената площ около бараката. Моя културно-просветна милост е освободила вратата за навън – така изходите са станали 5. А е и по-безопасно под открито небе... 

-Земетресение! Всички вън! – това още кънти в ушите ми.
Но не го повторих – да не стане шаш и паника. Картинката беше ясна... 

Картината беше велика! Отвън на широкия плац.

Металният  пилон на знамето, висок 10 метра, се люлееше и огъваше така, че стигаше почти до земята. Махаше като огромна чистачка на стъкло на автомобил... Ляво-дясно, ляво-дясно, ляво-дясно... През неоновите  лъчове на прожекторите... Ляво-дясно, ляво-дясно... Над бялото площадче от натрошени камъни,което метохме след пореден арест в три през нощта...

О, не! Чудо! Плацът се разтърсва от адска конвулсия... Белият му гръб се надига от щаба към празния циментов басейн. Люшват се вълни! Морски вълни от камък! От суха, разлютена природа. Не от пяната на Афродита... Дърветата в малката градинка зад басейна се гънат и шумят като при силна буря. Сякаш съскат.

Някой от групичката пред  входа на културната барака подсвирна яко. Всички бяха навън, в безопасност. Някои бяха си плюли на петите да се крият другаде. Офицерът лектор беше изчезнал като дим в нощта... Въпреки крясъците и грохота от обувки преди малко, сега беше тихо. В оцъклените светлини - очи над военното поделение.

Червена луна като при земетресение не видях. Или не съм я забелязал... Нямаше подземен тътен и свистене... Може би, в основите на Рила планина сме били далеч от епицентъра на труса от 4 март 1977-а. Само нощното небе от черно бе станало матово сиво-бяло и се бе сляло с разлюляното каменно море пред очите ми.

На другата сутрин с командира ми – шеф, бяхме пак в димитровската стая. Да огледаме щетите, да ремонтираме, да възстановим реда... Изпотрошените маси и столове – майната им, падналата и смляна катедра – нова, при дърводелците... Изкъртените прозорци и вратата – и те. Високата пернишка печка беше леко поочукана, изправихме я пак. Добре, че малко дръвца й бях сложил, та не бе тръгнал пожар. Но кюнците едва разпознахме. Така бяха омачкани от войнишките крака, че бяха тънки като вестник... Червените вождове на СССР и НРБ на портрет бяха в плачевно състояние – едни изпопадали на пода, други виснали на един пирон, трети захлупени на пода върху строгите си очи... Когато земята се разяри, международното положение отива по дяволите, другари...

Дълги-дълги години не разбрах какво точно се е случило от земетресението в Свищов на същата дата. Дълги години истината за кошмара там бе крита от хората. Оказа се, че това е бил най-силният трус в България за 20.век с магнитуд 7,6 по скалата на Рихтер, с епицентър планината Вранча в Румъния... Усетено е в цяла България.

Траело е малко повече от минута, но вертикалния удар е съборил три големи сгради в града ни на Дунава. После още няколко дни е имало вторични трусове около 4 по Рихтер и земята в Свищов е приличала на морето в Дупница... Под руините са загинали 109 души, 27 от които деца. Бог да им даде мир и покой! Коридорите на местната болница са били превърнати в морга. А градът е бил блокиран и отцепен от страната, никой да не разбере какво се е случило.

Оцъклените червени вождове от стената на политическата стая в Дупница така решили... Но разлюляното каменно море под краката на България и до днес е същото.

Момчил Попов, „4 март – Трусът, 1977“, ММXVII

вторник, 21 февруари 2017 г.

ЗИМИТЕ В СТАРА СОФИЯ, 1919


От Драган ТЕНЕВ
През детството ми като по неписано правило зимите в София бяха не само много студени, но и доста продължителни. Траеха повече от четири месеца и не рядко из софийските градини можеха да се видят снежни петна и в началото на април. А гигантската преспа на Витоша между двата Резена под Черни връх дори си оставаше целогодишно и приличаше на бяла кърпа, закачена върху ясното чело на планината. Софиянци бяха свикнали с нея толкова,че всички я смятаха като неотменен елемент от южния пейзаж на града.

ОТ НОЕМВРИ ДО АПРИЛ
Във времето, за което ви разказвам, първият сняг над София заваляваше винаги на 21 ноември. В деня на „душевадеца“ Архангел Михаил, както е указано в Черковния календар. В повечето от тези, случаи обаче това не беше истински сняг, а по-скоро някаква лапавица и софиянци я приемаха просто като напомняне, че зимата вече е дошла.
Облени от първия си зимен „душ”, шосираните улици на София изведнъж се разкалваха. Сред рядката им кал,  обрулени от вятъра, загиваха и последните кафяви листа на дърветата. А тротоарите на улиците, покрити по онова време е неравни Церовски плочи, заблестяваха мокри и студени.

Този рязък преход от златното великолепие на прочутата софийска есен към дългата зима създаваше много грижи най-вече на по-бедните софиянци, тъй като повечето от тях редовно закъсняваха да си набавят навреме дърва и въглища за отопление и тогава из София почнаха да сноват „гальотите“ - едноконни коли с огромни колела. Упътени с топливо към крайните квартали на града, където изобилието и парите не бяха чести гости.

ГАЛЬОТИ, МЛЕКАРИ, ПРЕСПИ
Истинските зимни снеговалежи в София започваха малко по-късно. Обикновено в  самото начало на декември. И ако не ме лъже паметта, падаха предимно нощем. В повечето такива случаи снегът биваше толкова обилен, че затрупваше улиците и тротоарите на града с дебела покривка, която ги правеше практически непроходими в първите часове на утринта. Ала най-ранобудните софиянци постепенно почваха да чистят снега пред своите къщи, а след това по трамвайните линии се появяваха и мотрисите със закрепени пред тях триъгълни снегочистачки от стоманена тел и макар бавно градът почваше да се раздвижва.
 
Първи сред най-ранобудните граждани и трамваите по улиците на затрупаната от сняг София се появяваха двуколките на млекарите от околните села. Те усърдно разнасяха в лепкавия мрак своите гюмове с мляко по къщите на клиентите си, а към седем часа затрептяваха искрици живот и около фурните, бакалниците, месарниците и главно около уседналите млекарски дюкяни. Оттам софиянци, вече сами отиваха да си купят не прясно, а главно кисело мляко. В моето детство, пък и доста по-късно, това мляко в София се квасеше и предаваше навсякъде в големи емайлирани легени или гледжосани гювечи. Млекарите го насипваха в съдовете на купувачите със специални, вдлъбнати по средата кръгли лопатки от лъскава неръждаема тенекия.

ОБЩИНСКИЯТ ДЪРВЕН СНЕГОРИН
Разбира се, в онези далечни години Столичната община също усърдно се мъчеше да прояви някаква дейност през зимата за почистването на улиците поне в центъра на града и най-вече на бул. „Цар Освободител“. Резултатите от тези нейни усилия обаче бяха в повечето случаи нищожни. Нямаше никакви машини. И въоръжените с лопати и дървени снегорини работници никога не успяваха да свършат нещо особено.

В такива дни първата  широка около метър и половина пъртина по тротоарите на „Царя" от Народното събрание до Орлов мост се прокарваше сутрин от общинската дъсчена „снегочистачка". С години я теглеше все едно и също охранено копие, малко по-гопямо от английско пони. Междувременно „снегочистачката“, за която ви разказвам, не представляваше нищо повече от триъгълен сандък, закрепен върху две дебели, колкото коларски шини железа.

„Водачът”, който управляваше това своеобразно чудо за борба със снега, стоеше отпред върху неговия най-остър ъгъл и с удоволствие приемаше всеки гост, който искаше да се повози, за да натежи поне малко на чудноватата му шейничка. Трябва да ви кажа, че „клиенти” не липсваха никога и дори някои хайлайфни особи смятаха „приключенията“ с чистачката по „Царя” за нещо много шик. Ала главните пътници върху този уред на общината в зимните дни все пак си оставаха най-често студентите от университета. Те се качваха на тумба върху дървения триъгълник и пееха и се смееха на воля.

Софийски момичета, 1920-е и горе: Шейна-кормилачка, 1940-е Сн.: Фамилен архив

ХЛАПАЦИ, ПЪРЗАЛКИ, ШЕЙНИ, „ЛЮШОВЕ“
Колкото и грижи да създаваше зимата на възрастните софиянци по време на моето детство, за софийските хлапаци тя беше най-райският сезон!
В онези дни София гъмжеше от пързалки и „люшове”,  както казваха тогава на най-стръмните улици.
В квартала, където живеехме през двадесетте години, също имаше немалко великолепни места за спускане с шейни. Така например чудесна беше пързалката на ул. „Омуртаг" покрай южната каменна ограда на бившето Военно училище. Не по-лоша  от нея бе и пързалката на ул. „Султан тепе“. Тя се спущаше пък покрай оградата на пета прогимназия „Антим І”. Извън тези две пързалки на десетина минути път от нас на наше разположение имаше още и чудесните пързалки на Редута, пързалката при „Звездоброя“, т. е. при Обсерваторията в Борисовата градина, а така също и пързалката на шосето при Семинарията.

Всички тези места за пързаляне с изключение на Семинарията бяха почти безопасни за децата, защото тогава в София надали можеха да се намерят повече от триста автомобила и още толкова камиони - частни и държавни. От друга страна, зимно време по същите места файтоните пък изобщо не минаваха, тъй че малчуганите можеха спокойно да се пързалят по наклоните им за разлика от съвременните софийски хлапаци.

В моето детство повечето софиянчета имаха шейни, направени от самите тях. Те бяха общо взето примитивни, грубоватички изделия, сковани често дори от нерендосани дъски. И недотам бързи. Но по-големите момчета си правеха шейни – „кормилачки“ с крачно управление и за разлика от другите „плъзгала“ летяха по стръмните улици като вятър. Разбира се, тук-там из София можеха да се видят и някои купешки шейни, донесени от Швейцария или пък от друга европейска страна. но това бяха изключения. Такива шейни притежаваха само ”богатските деца", както казваха другарчетата им. И ние ги гледахме със завист, но това не помрачаваше веселите ни часове на пързалката.

Тъй като до ул. „Шипка“ двете най-близки пързалки бяха тези на „Омуртаг“ и „Султан тепе", аз винаги ходех там, след като си научавах уроците. От къщи ми разрешаваха да остана на улицата час или най-много час и половина, ала моя милост редовно се връщаше едва когато запалваха уличното осветление. И то се връщах непременно премръзнал. Енергичната педагогическа намеса на баща ми обаче успяваше винаги да ме сгрее порядъчно и аз редовно изяждах по два-три шамара, но това не ме впечатляваше. По мое време то си беше в реда на нещата.
След прибирането у дома по този начин мама веднага ми даваше аспирин и чай, а баба натапяше премръзналите ми крака в леген с топла солена вода за десетина минути и чак след тези здравни „процедури“ аз можех да седна да си почета спокойно или да послушам някои от плочите ни на дядовия грамофон.

ОСМОРКИ ПО ЛЕДА В БОРИСОВАТА ГРАДИНА
Дали защото баща ми беше карал кънки като малък, или просто ей така, но когато станах във второ отделение той ми подари чифт чудесни „Полар“ и сам ме заведе на пързалката в езерото до входа на Борисовата градина. Остави ме върху леда и бързо се измъкна. С кънки на крака върху плъзгавия лед, аз бях напълно безпомощен и жалък. Краката ми се кривяха, въпреки че глезените ми бяха здраво стегнати във високите обувки. И всъщност аз прекарах през този следобед „на кънки“ повече седнал върху леда, отколкото да се опитвам да се пързалям по него.
Върнах се вкъщи отчаян и разплакан, но дядо ме успокои и същата вечер го чух как наруга баща ми, задето ме е оставил сам.

На другия ден на пързалката в езерото отидохме двама с дядо и благодарение на постоянните му окуражавания аз успях този път поне да постоя прав на леда, а на другия ден стиснах зъби и се опитах да се плъзна няколко пъти. Така за около седмица нещата потръгнаха, а на втората неделя аз вече се пързалях с другите деца, макар и доста кекаво, но постепенно свикнах с кънките и скоро станах един от средните малки „асове“ на езерото. Момиченцата на моята възраст гледаха с възхищение на успехите ми и това ме караше да се старая още повече. Явно бил съм суетен от малък! В края на зимата обаче аз можех вече да правя  дори осморки – нещо, което убягваше на много мои връстници, почнали да се пързалят преди мене.

СКИ С ТРЪСТИКОВИ ЩЕКИ
Две години по-късно след кънките за Нова година този път от дядо получих чифт миниатюрни ски с тръстикови щеки, които старецът беше купил от известния спортен магазин на Марко Костурков на бул. „Дондуков“  и с това зимната ми „обмундировка“,  както обичаше да казва самият той, бе завършена. Можех вече да ходя на Витоша или на Люлин с другите момчета по пистите, където се пързаляха по-малките скиори.
Впрочем в онези ранни години на века  в София нямаше много любители на ските, но все пак аз си спомням имената на няколко от тогавашните „супермени” по снежните писти.Това бяха прочутият „Пепи Енглиш“, не по-малко известният от него „Фъц”, който беше футболист от „Левски”, и  оше неколцина други, чиито имена са изчезнали от паметта ми.

МЕЧТИ ЗА ЗИМНИ ОБУВКИ ИЛИ ГАЛОШИ
Сега, когато се обръщам назад към отминалите дни, аз виждам, че някога наистина съм бил щастливо дете. Защото в онези времена много мои съученици и съученички, които живееха по Редута, а не на „Оборище“ или ул. „Велико Търново“, щяха да се зарадват повече, ако им купеха за Нова година не кънки или ски, ами зимни обувки. Или поне галоши, за да не идват на училище с мокри крака.
Сигурно може би най-вече заради тези спомени, когато ходя днес по улиците на зимна София или на който и да е друг наш български град аз винаги гледам с радост как хубаво са обути в снега всичките ни малчугани и все ми е „на езика” да им кажа: „Абе момчета, имате ли представа колко босоноги деца имаше, когато бях малък?"
Знам - децата ще ми се изсмеят и ще ме помислят за смахнат, но не мога да им се сърдя. Днес обувките са законно право за тях. Че не само обувките, ами и зимните  клинове, анораците от непромокаем плат,   якетата с подплата и т.н.

БРАКУВАНИ ВОЕННИ БОТУШИ
В такива мигове си представям как ли би изглеждал на тези хлапаци моят съученик от отделенията Георги Войника, за когото беше върховното щастие да получи за зимата чифт бракувани ботуши от дядо Янаки - фелдфебела на картечния ескадрон в Първи конен полк, на чийто район днес между Цариградското шосе и ул. „Иван Асен“ е построен един от най-хубавите софийски квартали.

В спомените ми дядо Янаки е останал като истински добър Човек с главна буква! Той бе участвал през Първата световна война в състава на легендарната конница на генерал Колев и бе се сражавал в паметните кавалерийски битки при Кочмар и Карапелит. Старецът изглежда обичаше Георги по свой начин. Двамата никога не разменяха нито дума помежду си, но когато Войника отиваше през октомври до телената ограда на полка, там, където се помещаваше вещевият склад на дядо Янаки, фелдфебелът веднага влизаше в него и скоро се завръщаше с чифт по-запазени бракувани ботуши. Той ги подаваше през оградата. Войникът бързо ги надяваше на тънките си като изправени гевреци крака и радостен хукваше по улицата, а дядо Янаки гледаше след него и в очите му проблясваха някакви особени пламъчета, които виждам и до днес. Но какво да правим - ”Времената се менят, а с тях се променяме и ние”.

Въпреки това често си мисля - какво ли щеше да каже Георги Войника, ако можеше да види сегашните деца? Но Георги падна в Унгария и той няма да ги види никога, както няма да ги видят никога и всичките ни другари, които също спят сред твърдата гръд на унгарската пуста.

Гледай ти - откъде започнах и къде свърших! А след няколко дни е Нова година - денят на големите надежди във всеки човешки живот. Откакто свят светува този хубав празничен ден е бил очакван от малки и големи с вярата, че ще почне нещо по-хубаво от онова, което е било през отлетялата година. Да ви призная, и аз не съм изменял никога на тази вяра. И ако ме попитате сега какво най-много си пожелавам, ще ви кажа с ръка на сърцето - онази радост от летенето с шейна по  „Султантепе”, когато в София вече все по-често и по-често почваха да свирят и пеят навсякъде:

Целувам Ви ръка мадам,
но друг е моят блян, мадам,
о, не ръката ви, мадам,
а устните кармин.
И така нататък, и така нататък.

Драган Тенев, Из „Тристахилядна София и аз между двете световни войни”, СФ, 1992