Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

вторник, 27 декември 2016 г.

СКЪП ГОСТ, 1941


Разказ от Стилиянъ ЧИЛИНГИРОВЪ

Привечер двама ловци спряха пред чичовата Стоева къща и похлопаха на портата.

-Гости искаш ли, чичо Стойо, - запита един от пътниците и подаде ръка.
-Християнин от гости бяга ли? – каза усмихнат чичо Стойо.

Двамата пътници влязоха вкъщи и седнаха на възглавници край камината.

-Прощавайте, ваша милост, но ще ви запитам: вие тъдявашни да сте, не сте... Отгде тогава ми знаете името?
-Не сме – отвърна запитаният.- Колкото за знаенето- знаем...
-Питали сте някого?...

Ловците се погледнаха и нищо не отговориха. Чичо Стойо нареждаше с очи на стрина Стоевица какво трабва да направи, за да се отсрамят по-добре на гостите. А тя вече беше сложила тиган на огъня и чупеше яйца. Край нея се въртеше малкото й внуче Милчо. Отвреме- навреме то се навеждаше над огнището, стъкваше главните и подухваше огъня. Но едното му око беше все към гостите. Кой знае защо, те му се сториха добри хора и никак не се уплаши от тях, макар че имаха пушки. Не избяга и когато го помилваха.

-Внуче ли е? – попита по-младият от гостите.
-Внуче – отвърна тихо чичо Стойо.- Баща му падна в Македония през голямата война, а майка му почина от жалби. Така било писано: на стари години да отглеждаме дребни  деца. Две са. По-голямото го пратихме в града на пазар. Заминаха и други от селото, и ние го пустнахме с тях.

Младият ловец сведе натъжено глава. По лицето му мина черна сянка. И когато стрина Стоевица се обърна към него, стори й се, че видя сълзи на очите му.

-И ти трябва да си загубил свои в тия страшни битки, - запита го тя, като слагаше софрата.
- Аз ли? Загубих ... И мнозина.
-Мнозина ли? – изненада се стрина Стоевица.
-Мнозина. И твоя син, и още хиляди като него.

Чичо Стойо се обърна към ловеца, после към другаря му и спря замислените си очи в картината, окачена на срещната стена. Но там нищо не се виждаше, освен една рамка и едно неясно петно сред нея.
Струваше му се, че между портрета на стената и тоя млад господин имаше някаква прилика.

 Ала не се решаваше да запита. Най-сетне не се стърпя и извика на жена си:
-Я слушай, запали лампата!

Стрина Стоевица изпъълни поръката му.
-Ха, откачи сега картината от стената. Искам да се похваля с нея на гостите си. Те живеят в София и все трябва да са виждали тоя, дето е изписан там.

Когато откачи картината и я доближи до лицето си, стрина Стоевица потрепера цяла.
Чичо Стойо протегна ръка и запита:

-Прилича ли на негова милост?
-Същият!

Царят се усмихна и си отдръпна десницата, която двамата искаха да целунат.

Само на Милча не му се вярваше, че царят им е бил на гости. И той току подпитваше на другия ден дяда си:
-А защо, дядо, нашият цар нямаше корона?
-Добрите царе не се кичат с корони, а – с ум в главата си и човещина в сърдцето си.

Стилиян Чилингиров, „Читанка за IV отделение“, София, 1941

събота, 3 декември 2016 г.

ТАЙНИТЕ НА УЛИЦА „ЧАСОВНИКОВА“

Улица „Малко Търново“, със стълбите и парапета... Един изтляващ сантимент на оредяващите ден по ден кореняци софиянци. Някога – най-краткият път от северо-източните махали на Стара София към Градската градина, от трамвая на „Дондуков“ към неделната пешеходна разходка из центъра. Някога... Когато гражданите на столицата обичаха града си, преди да го напуснат на хиляди километри, подгонени от духовната мизерия днес.

От Момчил ПОПОВ
Има една малка, загадъчна уличка в сърцето на София, по която никога не минават автомобили. Дълга е само 60 метра, изписана е с графити, парапет в средата и стълби между високи кооперации. Тъжна, умълчана пешеходна зона от жълтите павета на ул. „Московска“ зад  Двореца надолу към бул.“Дондуков“. Днес е наречена улица „Малко Търново“.
Крие ли тайни уличката между сенките, под спряното от високите покриви слънце?

= = =
МАХАЛАТА С ЧАСОВНИКА И „САХАТ СОКАГИ“
Във впечатленията си от София през 1879 г. пътешественикът Феликс Каниц пише: „Не далече от двореца стои часовникът-кула, с висока снага, сега пожарна кула“. Подобна на запазените във Враца и Трявна, но по-красива /защото е в моя роден град/ каменната кула с четири циферблата се намирала точно на пресечката на улиците „Московска“ и „Малко Търново“ днес. Не се знае точно кога е издигната, но предположенията са за началните години от Османското владичество у нас. Около градския часовник имало и двайсетина къщи, наречени Часовниковата махала. В документ от градския съдебен регистър кулата е спомената още през 1709 година – Сахат куле, от арабски: Кулата с часовника.

Майстор Панчоте Налбант от съседната махала Синджирли през 1844 г. идва да поправи механизма на градския часовник. Пожар в паянтовите къщи в основата на кулата е прескочил нагоре и е повредил деликатната машина. Друг българин – Герчо Сахатчи, кани майстор Панчоте за тънката работа. Приписката /а и други исторически извори/ говорят, че с подръжката и ремонта на градския часовник са се занимавали български майстори.
Великолепният Йозеф Обербауер рисува часовниковата кула на средновековна и възрожденска София през 1880 г. На картината си личат и уличките около нея, в т.ч. и „Сахат сокаги“ – наклонената към Баня Баши улица „Часовникова“.

Йозеф Обербауер, Часовниковата кула в София, 1880

След пореден пожар и протести на часовникарския еснаф, че градският измерител на времето пречи на търговията им, Сахат куле е съборена от общината през 1882 г. Гражданята да не гледат часовника на кулата безплатно, а да влизат в дюкяните и да си купуват стайни, стенни и джобни за лично ползване... Балканска му работа...

БАР „ЛУНА“ – ЛЮБИМО КЪТЧЕ НА ЦАР БОРИС III
Жителите на Престолна София помнеха дълго как Монархът, НВ Цар Борис III – Обединител се е разхождал спокойно, без охрана, и из града, и из Царство България... В компанията само на адютант, шофьор или приятели. Приятно е да се чуе това и е съвсем достоверно – потвръждава го в спомени дъщеря му Княгиня Мария Луиза. Освен на представления в Музикалния и Народния театър, на концерти в новата зала България“, Негово Величество се отбивал понякога късно вечер да побъбри с приятели в съседния на Двореца „Бар Луна“.
Входът на „Бар Луна“ се намираше точно на средната площадка между нивата на ул. „Малко Търново“. А долу, в приземните помещения на кооперацията срещу Младежкия театър е бил локалът на Царя. Работи чак до началото на 1970-е, но тъй като не съм по нощния живот, а и пионерче тогава, не съм го посещавал. Историята знам от майка си.

Разчистване на мястото за строеж на Партийния дом, 1948 - точно на мястото, където е била Сахат махала

КОШМАРЪТ НА „ВРАЖДЕБНАТА МЛАДЕЖ“ ПРИ КОМУНИЗМА
Дотук добре. Но сега трябва да насоча вниманието към обикновена железна врата срещу входа на бар „Луна“. Тя е на гърба на Младежкия театър, пак на ул.“Малко Търново“ и вече малко хора знаят какво зловещо място е скрила. Това е входът към подземията и килиите на обвеяната с мрачна слава „Московска“ 5. Това е едно от местата в София, пред които трябва да има паметен знак за трагиичните издевателства и терор по време на комунизма в България. В тези подземия са прибирани и изтезавани буйни, непокорни младежи, не пожелали да се подчинят на безумните болшевишки табута. А някои от тях и изпращани по концлагерите на смъртта.

Първи писмени свидетелства за ужасите на „Московска“ 5 се появиха през 1990 г. в документалния сборник „Българския ГУЛАГ - СВИДЕТЕЛИ“. РАЗКАЗВА БОЖИДАР ПЕТРОВ, ТОГАВА 16-ГОДИШЕН:

"...През периода 1959-1960 г. имах нещастието да бъда закарван от органите на МВР в Столично управление на ул. „Московска"№5 седем пъти. Причините бяха, че съм носел тесни панталони, слушал съм западна музика, танцували сме американски танци и т. н. Ето какво се случи първия път, когато една съботна вечер танцувахме в клуба на ул. „Гочо Гопин". Към 20 часа в клуба влязоха много цивилни и униформени от МВР и накараха повечето от нас, момчетата, да си свалим панталоните, без да сваляме обувките си. Аз и неколцина младежи не се подчинихме.

Тогава ни натовариха на една закрита кола, която стоеше пред клуба, и след малко ни свалиха на ул. „Московска" 5. Влязохме в чакалнята и след малко започнаха да ни викат един по един. Дойде и моят ред и аз се озовах в мебелирана стая, в която имаше двама униформени висши офицери. „Сваляй бързо панталоните бе, копеле" - извика единият, дойде до мен и ме удари по лицето. „Чакайте, не ме бийте, нищо не съм направил - извиках аз. - Панталоните са ми нови и са си мои". „Я го карай долу тоя" - каза другият офицер, изведоха ме навън, викнаха един старшина и той ме поведе по стълбите, които водят към бул. „Дондуков". Отляво имаше нощен бар, а срещу него отдясно една врата, в която влязохме.

По много стълби, виещи се надолу, стигнахме до друга врата, а след нея - до едно голямо помещение с дървен под и десетина килии около него. Отвориха една и ме блъснаха вътре. Тя беше малка и в нея нямаше нищо. Светеше слаба светлина. Тишината беше угнетяваща. Часът бе около 22. Напрягах се да чуя някакъв звук, но нищо не се чуваше. Сигурно след час чух шум от отварящи се врати. Разбрах, че не съм сам.

Мина доста време, сигурно вече беше след полунощ, когато се чуха много стъпки по дървения под и после някакъв глас започна силно да вика: „Всички да си свалят горните дрехи, да си навият ръкавите, да си свалят обувките и чорапите и да навият панталоните до колената. Готови ли сте!" После изщрака ключ: „Излизай", каза някой. Изкараха и други. „Лягай, дигай краката." Страшни писъци огласяха тъмнината. „Не викай, твойта мама, брой до 50." Нещо плющеше. Писъци и ругатни. „Вържи го, неговата мамица." „Дай стола." Това продължаваше повече от час, докато дойде и моят ред. Накараха ме да легна близо до вратата, "която водеше до подземието. Легнах н вдигнах краката по команда. Над мен се беше изправил цивилен мъж със синя риза, вратовръзка и навити ръкави. „Ще броиш до 50 на глас и ако не викаш силно, ще се спасиш и ще те пуснем." Започна се. Близо до мен биеха друга жертва. Един дълъг гумен бич свистеше и нанасяше удари по ходилата - болките аз си ги зная. Преброих до 50..."
Край на цитата!

Вратичката на ул.“Малко Търново“ към подземията на „Московска“5

За 9-те килии под жълтите павета се чу и през 2011 г. Тогава ръководството на Централния държавен архив, който днес заема сградата на „Московска“ 5, бе решило да ги превърне в Музей на тоталитаризма. Дойдоха оцелели хора от репресиите по Пражка пролет – 1968, разказаха пред журналисти. Толкоз! Идеята за чиста памет пак умря... Тайната си остана скрита за новите млади зад железната врата на ул. „Малко Търново“...
 
РОК ЗА „МОСКОВСКА“ 5

Любителите на западна музика в много тайни доноси и доклади на МВР са наричани пренебрежително „упадъчни елементи“, „враждебна младеж“, „зози“, „суингове“, „буги буги“, „битолси“, „хипари“, „рокаджии“. Един от тях е рок легендата Георги Минчев, познат на широката публика с хитовете си „Бяла тишина“, „Блажени години“, „Сам на бара“ и други. Но в една по-малко известна своя песен - „Музикантска съдба“, Георги Минчев разказва следното:

„...Музикантската съдба обаче не е за всеки! / И наистина така е – не по дискотеки, /а в мазето на “Московска” 5 най-добре /човек можеше истината сам да прозре.
Там по силата на някакви неписани закони,/ ни водеха понеже носим тесни панталони,/ но и не това беше големият ни грях, /а че не бяхме като тях.

Ние нито ще забравим, нито ще простим! /Дори компромис да направим – /кого да съжалим? /Някой, който продължава да си мисли, че властта /с кръв се взима, с кръв се дава… /И който с пяна на уста слуша сега песента ни...“

Нито ще забравим, нито ще простим!... Младите случайно и да чуят тази песен, ще се чудят, за какво по дяволите, става дума... Горкият бате Гошо! Той отдавна е на небето, както и много негови приятели с арестувани от комунистите младини... Каквото било – било. Забравете...
Има данни, че и преди комунистическия преврат на 09.09.1944 подземията на “Московска” 5 са се използвали за разправа с противниците на властта.

ПРАИСТОРИЧЕСКО СЕЛИЩЕ ПОД ЖЪЛТИТЕ ПАВЕТА
Най-древната тайна обаче на улица „Часовникова“ от Средновековна София е позната само на археолозите и добре информираните ценители на нашия космополитен град. При подготовка за павирането на пл. „Княз Ал.Батенберг“ с жълти павета през 1905 г. точно между Двореца и Партийния дом /днес Народно събрание/ са открити останки от праисторическо селище. На възраст 4 500 години! Точно в началото на 60-метровата уличка „Малко Търново“ в самото сърце на София. Хора и голямо селище от каменно-медната епоха, от тия по учебниците с кожите и кремъчните брадви... Преди 45 столетия!

И тези пра-заселници на нашия град са вървели по същата улица „Часовникова“ към Жежкио бунар, тоест Централния минерален извор, който е на 250-300 метра по-долу. Да се понатопят в горещите му минерални води – 47,6 по Целзий, да поразкиснат морни от лов и битки мишци и стави, да се порадват на щедрото слънце над Балканите...

= = =
Улица „Малко Търново“, със стълбите и парапета... Един изтляващ сантимент на оредяващите ден по ден кореняци софиянци. Някога – най-краткият път от северо-източните махали на Стара София към Градската градина, от трамвая на „Дондуков“ към неделната пешеходна разходка из центъра. Някога... Когато гражданите на столицата обичаха града си, преди да го напуснат на хиляди километри, подгонени от духовната мизерия днес.

Още по темата:
1959, София: „Накараха момчетата да си свалим панталоните”
http://izsofia.blogspot.bg/2009/10/1959.html 

ДЕВЕТ КИЛИИ ПОД ЖЪЛТИТЕ ПАВЕТА, 1968
http://izsofia.blogspot.bg/2011/09/blog-post_28.html 

Момчил ПОПОВ, „Тайните на улица „Часовникова“, MMXVI

неделя, 13 ноември 2016 г.

АСПАРУХОВИЯ ДЪБ КРАЙ СОФИЯ


Кръстатия дъб край София - на билото на Плана планина, над Кокалянския манастир. Специалисти – лесовъди в началото на 1980-е установяват възрастта му – 1300 години, и го наричат Аспаруховия. Зимният дъб е бил фиданка през 7. Век сл.Хр. , когато конницата на кхан Аспарух минава Дунава и основават държава на тези земи. Днес Кръстатия дъб вече е на 1335 години. По въздушна линия хилядолетният исполин е само на 10 км южно от София и съответно Църквата „Света София“, строена преди 1600 години. Така Аспаруховия дъб се явява живият още зелен старейшина на София. Въпреки че преди време хаймани ловци го напълниха с олово, а след тях идиоти иманяри с металотърсачи и моторни триони рязаха снагата му, търсейки съкровище.

Съкровището е самият той – Кръстатия или Аспаруховия дъб в Плана планина край София!

Писателят Алеко Константинов е обичал да ходи там с приятели от клуб „Весела България“. Има фотография от 1888 г., която напълно отговаря на разбирането на Щастливеца за туризъм, за здравословен излет сред природата: „Гуляй в мъжка компания на зелена трева“... Зад веселата дружина с печеното агне се виждат още няколко цера – зимни дъбове, които днес са по на 500- 600 години възраст.

Алеко Константинов на излет с приятели над Кокалянския манастир, 1888 г. 
Горе: Кръстатия /Аспаруховия/ дъб край София, на същата поляна вляво, с възраст 1335 години.

И аз обичам да ходя там, когато мога. Достъпът не е лесен и откъм трите места - и от манастира „Св. Архангел Михаил“ – Кокалянския, и откъм каньона на река Егуля /Железнишка/, и откъм шосето за село Плана.... Но си заслужава. Това е едно от култовите места на България!

Да постоиш под свода на живия зелен храм похлупил площ от 1000 кв.м. Да чуеш тропота на войниците на Цар Иван Шишман, който последен по тия места през 14. век е защитавал София срещу Османското нашествие към Европа. Срещу манастира през река Искър оттатък е крепостта Урвич, една от последните крепости на Средновековна България...

Да си поговориш мълком с Щастливеца... Любимецът на читатели от близо и далеч, който още пътува между Световете на живите и мъртвите, между Небето и Земята, по ствола на Кръстатия дъб край София.

Момчил ПОПОВ

петък, 21 октомври 2016 г.

ДОКАТО СКОКНЕ ТРЕВА, 1987

За кухите думи и ОвцеПлемието в „Развития“ соц
 Масов спортен комунистически панаир, София 1975 . Фото:Авторът
 
От Момчил ПОПОВ
 
През тоталитарно един от главните ми редактори беше строен мъж-апаратчик. Клякал пред знамена, лъскал лакти по бюра, чел и пял уводни статии, разучавал фокуси с език, пръсти и таен звънец под крака. С единствена и светла цел: здраво да заслужи кастовата принадлежност "Другарю". И то – с голямо Дъ!
Преди двайсетина години бил журналист, после голямата червена рулетка го изплюла обратно и къде-къде, а-а-айде в нашия магазин за думи, както наричахме редакцията. Нищо, че е само с гимназия. Дялан камък е! Пък и Дъ-то му е голямо.

И до ден -днешен не знам какво е това "Летучка", но е нещо като производствен концерт за солист и оркестър. Само че оркестърът не свири, а си трае.
Така час, час и половина, че и два в чисто непорочно слушане. А слушането си е чисто чешане... Е, слушаме солиста. Кара ни се, че не сме били достатъчно и угодно активни в превземането на някакъв административен подстъп. Благовейно споменава името на някакъв друг голям Дъ. Продължава: „Вие като нямате ресурси, аз ще отида в кабинета му и ще вляза на секретарката му лично!... Работата е затова – да се върши делово и ритмично!” Щрака замечтано с пръсти и отсича: „Дойдохме плътно до конгреса. Трябва да изреагираме адекватно от наша страна!"

Писарят с бележника стиска нос да не изгърми от смях, но прилежно слага удивителна в края на цитата. Добавя бисер и от себе си: „изреагираме – изфонтанираме – изшадраванираме”. Ръга с лакът колегата, хили се лукаво и му дава звак с химикалката да търси и той спонтанни лъчове на словоблудство. След секунда обаче писецът му отново трепва и адекватно отреагирва на задъханата ни съвременна действителност. Голямото Дъ маха с пръст, говори за новото чудо - фирмената организация на труда: „Трябва да ви кажа и вие трябва да ми вярвате! Анализът е реален и жесток: колкото фирми ми запълват вътрешността, толкова ми покриват и морето." Явно другарят Дъ в този момент се е превъплътил в многострадалната ни майчица България. Хак да му е!
 Нелла - Белмекен, Рила планина, 1979  Фото: ГМ Поповъ

После лека-полека словото във вестника от буйна юнска трева се спече в залевосан, сушен на слънце кирпич. Заглавията щръкнаха като редки бабешки зъби. И така нататък, и така нататък... В безбройните сблъсъци с Дъ-голямо мен лично ме крепяха думите на предишния главен (лека му пръст!) - баш майстор вестникар: „Животът е рошав и гребен за него нема!"

Защо го разправям това?
Ами взели сме да се тюхкаме, пък да се вайкаме и да пустосваме: българската реч загива!
Загива я!

Само ако си направим една проста сметка на колко глупости сме превисели за последните 50 години! То събрания ли не щеш, петминутки ли, да не говорим за летучки, клатучки и проч. Семинари, обмени на опити, обеди и обиди, съвещания, дискусии и конгреси, тематични сбирки, заклеймителни и поздравителни писма и списък от поне още два листа щуротии.
Да ги сложим по час на седмица. Ама е малко. Да ги умножим по 52 и още по 50. После да ударим копчето по 8 милиона... Алеле-мале! И всичко това през нашите уши! На кух канцеларски жаргон!... Бор да е, ще повехне! Камо ли крехко цвете, каквото е езикът...
Здрасти, другарю Дъ!

Докато кирпичът се възвърне на кал, а от нея скокне трева, много дъжд ще трябва да ни мокри.

Момчил Попов, "Докато скокне трева", В. "Български писател", бр.8, Юли 1994

събота, 15 октомври 2016 г.

СЕРДИКА Е МОЯТ РИМ

... И за подземния паркинг на Атничния път от Вечния град до Константинопол

 „Сердика е моят Рим!“ обичал да казва преди 1600 години Император Константин Велики. И го доказал. Блестящият град на сердите застанал още по-ярко на картата на Античния свят като просветен, културен, модерен и богат град. Силна и укрепена крепост нв Балканите по пътя на цивилизациите от Изтока, Юга, Севера и Запада.

Може би любовта му към днешна София била породена от това, че е мизиец, роден в Ниш през 272 г сл. Хр. Може би блаженството да жиееш сред 40 горещи минерални извора в котловината на сердите и да се чувстваш в Рая... Или затова, че заварил тук древна култура и цивилизация от траките? Може би... Но император Флавий Констанций Константин Август обичал Сердика повече от новата столица на Древен Рим, наречена на него - Константинопол.

Отличен войн, стратег, държавник, първи християнски император, законотворец, дал нова линия на Европейската цивилизация, Константин Велики бил и отличен строител. Оставил е на София църквата ротонда „Свети Георги“ – най-старата запазена сграда и в момента, едно от инженерните чудеса на Древен Рим. Заради новите сгради и културните пластове доскоро се гадаеше къде ли точно е бил дворецът му от 4 век след Христа в центъра на града... В Консатниновия квартал на Сердика? И всяко ученолюбиво софиянче се вълнуваше от това.

Както вече всички знаем, а и с радост се чудим на скритото ни доскоро древно минало, от 2012 година се правят усилени разкопки и реставрации на античната крепост Сердика. Лятото на 2015-а, в началото на август, бяха открити и основите на загадъчния Дворец на император Константин Велики в София. Под настилката на площад „Света Неделя“ точно пред стълбището на хотел „Балкан“, струпан тук през 1954 г.

Учените разкриха останки от две антични сгради, разположени край улица с посока Изток – Запад /decumanus/. Археолозите се натъкнаха и на стена от сграда, дебела 2 метра, която се простира на 5 дка площ! И основателно предположиха, че това е част от Преториума или Двореца на Константин Велики. Е, и на съкровище от антични монети в глинено гърне - 2974 сребърни и 5 бронзови! Най-голямата находка „кеш мъни“, откривана досега в Сердика! Песен за душата и окото на собственика й Селвий Калист, както и на всеки негов колега сребролюбец...
На един слънчев есенен ден то.го. ходихме и ний да позяпаме, да погледнем през загражденията на археолозите... То пък се оказа отворено праазнично и за посетители днес. Дори работник с количка ми поиска на шега 2 лв вход, че се бях курдисал точно на пътя му. Извиних се с предложението 5 лв да покарам количката с пръст от Двореца и разрешително за снимане. Слънце в очите, радост в душата! Никога през живота си не бях виждал бившия площад „Ленин“ така дръзко и дълбоко пробит. В името на завещаната ни истинска култура... Дойдоха и група ученици...

На табелата е написано, че разкопките тук приключват през Декември 2016. Догодина, може би – пак. До разкриването на пълния блясък на античната крепост Сердика, дала основите на днешна София.

Тук трябваше да е приключило венцеславенето на Антична Сердика, Константин Велики и сребролюбците, когато най-неочаквано по Нета долетя „блага вест“ от... съда. По-точно, от Проф. Вили Лилков, депутат в 43-о ОНС на РБ, дългогодишен и уважаван общински съветник в Столична община. 
Ето какво съобщи във Фейсбук на 13.10.2016

СЕРДИКИЕЦЪТ ВИЛИ ЛИЛКОВ:
„С Петър Славов спечелихме в съда делото срещу Столична община, която отказа да ни даде информация за Античната улица, свързваща "Булбанк" и църквата "Св. Петка Самарджийска". (N 5 и N 8 на картата) Виж решението тук: goo.gl/i3H4KN.


ЗАТОВА СЕГА СЪДЪТ ЗАДЪЛЖИ КМЕТА НА СОФИЯ ДА ОТГОВОРИ:
1. Притежава ли СО собственост върху подземния паркинг, изграден до метростанция Сердика?;
2. Кое е правното основание, на което паркингът се използва от фирмата, която го експлоатира?;
3. Извършвала ли е СО разпоредителни сделки със собственост в обхвата на подземния паркинг и на какво правно основание?;
4. Къде се съхраняват археологическите находки от античната улица?;
5. Заявила ли е СО Античната улица за включване като част от археологическия резерват "Сердика-Средец"?
Ако улицата е продадена (1000 кв.м.) и е "закачена" трайно към подземния паркинг, това не е скандал, това е суперскандал. Тогава с археологията от улицата, разкрита при строежа на метростанция "Сердика" и съхранявана в склад на "Метрополитен"-а в кв. Обеля, трябва да зазидаме вратата на общината!“

AVE , Сердикиецо! Благодаря, уважаеми Проф. Вили Лилков!
София и в момента е втората след Рим археологическа столица на Европа. Ако я оставим в невежи и лакоми ръце, ще се посрамим и пред Константин Велики.

AVE, SERDICA!
Вярно с оригинала, Момчил ПОПОВ

петък, 23 септември 2016 г.

ВИЗИТЪ ПРИ ПРОФ. Х. ТАЧЕВЪ

Защо не правеха Музей на София цели трийсет години... Защо големи и умни хора бяха оставени в сянка, погребани под праха и руините на социализма, скрити в сандъци, мазета и хранилища? Творци и големи личности, колоси на България, но и на Европа, работили денонощно за цивилизоването на скромната си, но горда и мила Родина...

Ако бяха показани навреме, може би най-нова България щеше да поеме по-разумен и мъдър път, водена от млади хора, осъзнали, че са истински европейци. За да останат тук заедно с бъдещето, а не пръснати като пилци под ястреб на четирите посоки на Света...

Най-сетне от мътните сенки на безвремието излезе ученикът на Мърквичка, авторът на Герба на София, Гробницата на Княз Батенберг, оформлението на фасадата на Централна минерална баня /днес Музей на София/, изящен калиграф, професор в Художествената академия, създателят на БГ сецесиион, придворен художник, колосът на българската култура, Професор Хараламби Тачев, 1875 – 1944 г.


На Деня на независимостта, на деня „безплатен вход“, пак сме в  Музея за история на София... И се озоваваме пред Манифеста за обявяването на Независимостта на България. Един от най-важните документи на българската държава - шедьовър на калиграфското, гравьорското, леярското, рисувалните изкуства.


Сега е изложено копие. Оригиналът се пази в Държавна агенция "Архиви" и не се изнася за показване на други места. По изключение, за три дни – от 18 до 21 май, все пак го отворили в новия Музей на София... За началото на „временната“, както са я нарекли,  изложба за 140 години от рождението на Хараламби Тачев. Поради оромно уважение към автора й.  Художник,  чието име е свързано завинаги с живота на столицата и с цялата културна история на България.

Хараламби Тачев е проектирал и художествената украса на фасадата, мозайките в самата сграда - някогашната Централна минерална баня 1911 - 1989,  днес Музей на София... Изложбата „Многоликият романтик“ съдържа фрагменти от творчеството на  Хараламби Тачев, които ще ви накарат да сте горди българи и граждани на Света. Ще се почувствате като в Лувр, Прадо, Бритиш музеум, Капитолия...

Представителни образци от редица области на изобразителното изкуство: хералдика, приложна графика, стенопис, стъклопис, оформление на интериорни и екстериорни пространства. Сред забележителните му творби е столичният герб, който Тачев изработва по повод световното изложение в Париж през 1900 г. Неговият оригинал е сред централните експонати в изложбата.

Тачев е автор и на пространствено-художественото оформление на българските павилиони за изложенията в Лиеж (1905 г.), Милано (1906 г.) и Лондон (1907 г.). Архивни кадри от изложенията могат да се видят в експозицията.

Наред с другите си дейности Тачев проектира  декоративното оформление на фасадите и интериорите на много обществени сгради. Сред тях са Патриаршеската катедрала „Александър Невски“, мавзолеят на Княз Александър Батенберг,  дворецът „Врана“, споменатата вече Софийска минерална баня, Синодалната палата, стъклописите на Столичната библиотека, къщата-музей „Христо Ботйов“ в Калофер, църквата „Света Марина“ в Пловдив.

Акцентът в изложбата - самият Манифест за независимост от 1908 г., работен от Тачев в продължение на две години, е изключителен шедьовър на занаятчийското и ювелирното изкуство. Изработен е върху пергамент и подписан от Царя и членовете на кабинета, скрепен е с осем  кръгли восъчни печати - на отделните министерства, всеки от печатите в сребърно ложе. Съхранява се в богато орнаментиран тубус, положен в резбовано дървено ковчеже с метален обков, на който са изобразени държавният герб, гербът на Кобурготската династия, дарствен надпис и украсни елементи.

„Да живее Българският Народ!
Издаден в древната столица Велико Търново на 22 септемврий 1908 год., двадесет и втората година от Нашето царуване
Фердинанд I“


На финала на Манифеста под подписите на министри и генерали, вдясно, във винетките е положен и подписът на младия Хараламби Тачев, гениалния и неуморен творец.

За делото и творчестното на Проф. Хараламби Тачев /1875 – 1944/ не e достатъчна само една зала и временна изложба. Красотата, която е дарил на България е с такъв замах, с такива размери, че трябва да се подреди цял музей на негово име.

Засега обаче, само до 2 октомври 2016, в Музея за история на София можете да направите „визитъ“ на проф.Тачев, като нас.  Да видите с очите си елегантното, но вулканично присъствие на Хараламби Тачев в българската култура и история. Както и Манифеста за обявяването на Независимостта на България от 22 септемврий 1908, изваян от вещите му ръце.



 




Катерина и Момчилъ ПОПОВИ

събота, 17 септември 2016 г.

ГЕОРГИ МАРКОВ: „ХОДЕНЕТО НА БЪЛГАРИНА ПО МЪКИТЕ“


Да държиш в ръце нова книга на Георги Марков през 2016-а е част от чудесата на великолепния й автор. Физически го няма вече близо 40 години, а нови и нови слова, невидели досега печатарска машина, блясват пред погледа на читателите. Слушателите му по радио „Свободна Европа“ и „Дойче веле“ са ги чули доста отдавна. Но много от тях вече ги няма... Чудо е, че Георги Марков продължава да говори на оределите българи дори от Горния свят, от Небесата. С надеждата да внесе просветление в душите им, дано спре самоубийството на българския дух... Да каже силно „Не“ на саморазправата на простащината с умния, но заспал народ.

Има стар апокриф от 10. век „Ходене на Богородица по мъките“. Там се разказва как Светата Майка пожелала да посети Ада, за да види защо и как се мъчат грешниците на Земята. Явил се архангел Михаил и придружени от серафими и херувими и 400 ангела /по 100 от 4-те посоки на света/ полетели в трудната си мисия... Следват апокалиптични поучителни картини, добре познати на всеки мислещ и четящ човек. Смята се, че италианецът Данте Алигиери е почерпал сюжета на „Ад“ от това мистично пътуване, както и руснакът Фьодор Достоевски - цитира апокрифа в романа си „Братя Карамазови“...

А бъларският класик Георги Марков, който по професия е инженер, а не филолог, проявява отново изключителния си интелект, като създава апокрифа- задочен репортаж „Ходенето на българина по мъките“... С наблюденията си над една малка, но съществена подробност от житието в абсурда комунизъм – забраната на българина да пътува свободно по света. С въвеждането от народната милиция на режим да бъдеш одобрен или не за пътуване зад граница. А човешкото ти достойнство да бъде потъпквано от „мустакатия Нешо“:

 „От всичко най-трудно ми е да обясня на западни граждани защо хората у нас са лишени от правото да пътуват.  За здравия смисъл на западния гражданин това изглежда необяснимо, странно, нелогично. Защото в нормалните човешки страни подобни ограничения са наложени само на престъпниците. А очевидно трудно е да се приеме, че една власт третира собствените си граждани като престъпници или най-малко като потенциални престъпници..."

Премиерата на „Ходенето на българина по мъките“ от Георги Марков, на 07.09.2016, в книжарница „Гринуич“

Режисьорът Асен ШОПОВ: „Държавата, която уби Георги Марков, е същата.“

Георги Марков - „Ходенето на българина по мъките“- есета, част 3, непубликувани досега 2016-а! Вече в добре оформено, интелигентно томче. С други „ходения по мъките“ на комунизма в НРБ. След премиерата на книгата, на 7 септември, в София, книжарница „Гринуич“, попитах съставителя г-н Тони НИКОЛОВ, дали заглавието на есето и съответно на книгата е на автора или на издателството, да речем... О-о, въпреки лошото състояние на оригинала, защото е пътувало и по пощата към писателя Димитър БОЧЕВ, горе си е написано от машинката на Георги Марков, отвърна редакторът. Изключителен ерудит!

Любен МАРКОВ, братовчед на писателя:
"Сега излизат есетата, за които е осъден на 6 години и половина, както и заради това, че не се е върнал в България в законно определения срок, за който е имал виза.
Тези есета на Георги Марков са четени от 1971 до 1978 година по „Дойче веле“. Аз ги донесох със себе си още през 1990 година, след като се върнах от Англия.
Занесох 20 или 30 от тези репортажи в „Свободен народ“, във „Век 21“, в „Демокрация“ също, но нищо никъде не излезе..."

Световния хуманист, писателят Георги Марков, изключителният ерудит, на 11 септември 1978 г. напуска тленното си тяло в болница в Лондон. Само на 49-годишна възраст. Унищожен физически от враговете си. Но продължаващ да говори с лека насмешка, но с топлина и много добро, високо от Небесата. Като един от ангелите край Св.Богородица в полета й над човешките пороци. И да върши чудеса за измъчените си сънародници, които все още ходят по мъките.

Горе: На всеки 11 септември в църквата „Св. Илия“ в кв. Княжево – София, близки, приятели, читатели на Георги Марков правят помен за убития от ДС писател. Сн. Мариана Цонева

Момчил ПОПОВ

петък, 9 септември 2016 г.

ДЕН НА НАЦИОНАЛЕН ТРАУР – ДЕВЕТИ ДЕВЕТИ, 1944

 
Завихме паметника на съветската армия в София с  огромен черен флаг!

И се снимахме пред него. Както е ред и му се полага! На приближаване един от нас, с черния флаг в дясната ръка, размахваше с лявата и среден пръст срещу шмайзера на поробителя.
 Между портретите на част от невинно избитите 30 000 души след „светлата дата“, а сетне 300 000 репресирани българи от Червения терор. Това е официалната статистика! Като добавим и невинно разкатаните им семейства, цифрата става умопомрачителна – 1 милион българи, зачеркнати от комунистическия терор. При 6 милиона жители в момента...

Аз, докато все още мога да ходя, съм под черните знамена защото:
-Чрез дядо ми, баща ми и аз съм 3-то поколение „Враг на народа“, тоест белязан от терора на болшевиките по Девети девети. Че трябва да ме няма;
-Че имам досие на „Бивши хора“, тоест човек от калта на социализЪма, от 1962 година, тоест от 5-годишен съм клиент на Държавна милиционерска сигурност, от първия арест на татко и обиск в дома ни;
-Че след като баща ми емигрира в Канада през 1970-а, майка ми 3 месеца е била следствена в Централния софийски затвор, а след това – 1 месец в психиатрия;
-Че двама вуйчовци на баща ми в дните след „победния“ от СССР Девети девети са избити в Къщите на ужаса в Пловдив и София. И гробовете не им се знаят и до днес;
-Че дядо ми Георги, като царски офицер и Кмет на селище в Новите земи, е съден от т.н. народен съд и е обиколил няколко концентрационни лагера в „светлата“ ни родина НРБ. Шест месеца след раждането ми е починал. На последната снимка изглежда като скелет – както повечето преминали през ада в Белене;
-Че дядото на съпругата ми, комунист – идеалист, е застрелян от своите си на самия Девети-44 по нареждане на комисарите от НКВД в България. Бил е свестен, мислещ човек. Оставил е три невръстни сирачета;
-Че повечето паметници, храмове и улици в центъра на София са руски, а не български...;
-Всички оцелели са сринати физически и размазани психически от масовия терор на комунистите-сталинисти за дълги години напред. Преследван като престъпен режим от цяла цивилизована Европа, та дори и в БГ-то от 2000 г. официално. Ама само на книга...

На стълбите на каменното струпище на позора, друг от нас любезно предупреди политическата каста на Дунавска България в момента... Ако до 12 месеца не изпълнят наглите си лъжи-обещания, този символ на терора и робството не бъде премахнат, Гражданското общество на България по Света, което все още съществува, ще се погрижи да срути стърчилото – срам за цивилизована Европа и Света. Резил на свободните, обаче разменна монета за наведените потомствени лакеи.

На утрината от тролея видях венци и червени лозунги и 5-6 стари хора пред бутафорния монумент на комунизма. По обед любезно бяха разкарани от служителите на МВР и нашето шествие – на хора със сълзи в очите, беше охранявано, както си му е редът. На цивилизовани, мислещи хора.

Догодина датата Девети Девети ще е Ден на национален траур. И всичките паметници на съветски терор ще ги няма из земите на Дунавска България!

Защото снимките ни от днес на траурното шествие и поклонение пред жертвите на комунизма въобще няма да интересуват внуци и правнуци. Ще ни търсят разпилени по планетите, за да им разкажем... Защото ако „умниците“ – политици карат така, ще изчезнем.

Щото в БГ-то темата комунизъм е Табу. По икономически – мародерски интереси и причини.

 
 
 
 
 Текст и  фотографии: Момчил ПОПОВ

сряда, 31 август 2016 г.

„К,ВО ПРАВИТЕ?... АМИ МАЙКА ВИ?“, 1871

–Или как българите през Възраждането посрещали скъпи гости от други земи и градове
–На трапезата: султан кебап (печено месо), орман кебап (месо по ловджийски), каварма (месо със сос), пържола, агнешки главички и др.


От Ярослав ИРАСЕК
„Картини от пътуването ми из България“, 1871
1.
Ала времето тече, да оставим разглеждането на тълпящите се из пазара мъже и жени и да влезем в някоя къща. Семейството, което се каним да посетим, явно ни очаква, защото момчето при вратата хуква да извести на домашните, че вече сме дошли. Те ни посрещат преди още да сме стъпили в двора, с думите: „Добре дошли!”, а ние им казваме „Добре ви намерили!” – и минаваме през двора, където са натрупани вълнени стоки, свидетелстващи за трудолюбието на стопаните.

„К,во правите? Добре ли сте?” „Ами майка ви добре ли е? А баща ви к,во прави?” и пр. – пита домакина госта си, който неизменно отговаря, че е добре, благодари и пита и той същото. Ако ще се ходи в съседна къща, от първата се присъединяват още един-двама, от втората  - също, и така в нашия случай  броят ни нараства до дванайсет и повече. Където влезем, все същите въпроси и същите отговори.

С усилията на по-образованите тези добри хора тепърва се включват в някакъв обществен живот и все още нямат много материал за разговори. В  едно  семейство домакинята ни зададе всичките тези въпроси, а след като отговори на нашите и с това разговорът се свърши, подир минута двустранно мълчание тя подхвана наново: „Още к,во правите?”

После идва черпенето със сладко. Сладко наричат варени плодове, с каквито всяка къща е запасена. Ако  домашните са седнали, щом се донесе сладкото, стават и от учтивост стоят прави, докато трае поднасянето. То е поставено в стъклени съдинки върху широк поднос, освен тях там стоят и две стъклени чаши с вода и сребърни или дори златни лъжички –обикновено донесени от Русия – великолепно гравирани и емайлирани. Сладкото се поднася или от домакинята, или от дъщерята. Тя застава пред този, когото счита за най-важен, и му предлага да си вземе. Той взема с лъжичка от варените вишни, зарзали, дренки или каквото е в случая, казва на околните „Наздраве!” и след като му отговорят, хапва сладкото, пуска лъжичката в една от чашите, а от другата отпива вода. Останалите му казват: „Да ви е сладко!”, а той отговаря „Благодаря!” След това се преминава към втория, третия и т.н., докато почерпят всички; при това всеки път се повтарят същите думи.

Като мине сладкото, домакините отново сядат и подир малко някой член на семейството донася кафето и веднага след него тютюн, хартийки и горящ въглен в пиринчена купичка. Не след дълго гостите в увеличен състав се отправят към следващото  посещение. Навсякъде посрещането се извършва по този начин  и когато несвикналият стомах започне да протестира, преситен от захар, кафе и тютюн, ние се отправяме отмалели към къщи.

2.
Съвсем различна е къщната работа. Да влезнем в кухнята (готварницата). Не е нужно да чукаме, защото вратата обикновено е отворена. От пръв поглед ще разберем, че не се намираме в чешка кухня. И кухненските прибори са съвсем различни, дори онези, които модата е донесла тук.

Вместо готварска печка, ще видим само огнище, издигнато малко над земята. А в селата и то липсва. Там се готви направо на пода под комина. Гърнетата се поставят на триножник, или се готви в окачено на верига котле. За гориво се използват дървени въглища (кюмюр). За запалването им не е нужен кибрит, защото готвачките запазват от предишното готвене живи въглени, заровени в пепелта.

И така, един прост поглед в кухнята ни дава да разберем, че с такива средства и най-добрата готвачка не би могла да се отличи с изкуството си.

Тестени сладкиши ли печено не е възможно да се приготвят вкъщи. За това се грижи пекарят. И той наистина има тази грижа. Сутрин домакинята приготвя обяда и го изпраща на „фурната” (при пекаря). Обядът и у богатите семейства не е сложен, състои се от едно ястие. Бащата, или стопанинът, лично ходи на пазар и купува необходимото месо и зеленчуци. Донася ги вкъщи, често сам ги измива, изсипва ги в „тенджера” (калайдисан съд), а готвачката само нарязва лук или праз. Така че госпожиците изобщо не ходят на пазар, и би било нещо невиждано и позорно, ако някоя се появи там с пуйка или яребица в ръце.  Гъските са рядкост  и почти никой, освен чужденците, не ги купува. Задушените и готвени  ястия се приготвят вкъщи.

Общо взето българската кухня не е на много високо ниво, но за това вината не е в българките, а по-скоро в техните пестеливи бащи и съпрузи, които бъркат в кесиите си много по-неохотно от нашите мъже.

Основни черти на българската кухня са пестеливостта, скромността и простотата. Със същите белези се отличава и обядът. Най-често срещаното меню се състои от едно ястие с месо, без супа. След месото се яде овче сирене, кисело мляко, грозде или други плодове и с всичко това се прикусва бял хляб от пшенично брашно. Преди ядене мъжете „удрят” по чашка гроздова „ракия”, а след ядене отново изпиват чаша или две домашно червено вино. Дамите пият обикновено само вода. След  обеда всеки получава по чашка турско кафе.  По време на храна се седи на пода, който е постлан с килими или рогозки. Масичката („софра”), на която се слагат ястията, се издига на около една стъпка над пода, и има диаметър от три стъпки. Покривката („пешкир”) е дълга и се вие около масата и всички присъстващи.

Най-често срещаните ястия са следните: телешко печено, говеждо печено, овче, агнешко, свинско, готвени, т.е. яхния (месо с лук), месо с моркови, тас кебап (вид гулаш), месо с фасул, месо с черен боб,  месо с корени от керевиз, месо със зеле, чушки (зелени чушки, пълнени с кълцано месо и потопени в сметанов сос), сърми (кълцано месо, увито в лозови листа и потопено в сос), сарма джигер (кълцани агнешки дреболии), сарми от зеле (кълцано месо, увито в листа от кисело зеле), султан кебап (печено месо), орман кебап (месо по ловджийски), каварма (месо със сос), пържола, агнешки главички и др.

Някои названия са взети от турската кухня. Оттук се вижда, че по време на 5-вековното робство турците са проникнали и в тази област от живота на българския народ. Зеленчуци се употребяват много и са едва ли не главна съставна част от храната. Винаги има в наличие запас от лук, чесън, праз и сплитки от чушки. Мнозина отхапват зеле направо от зелката, иначе от него се прави салата. Зелето е по-приятно на вкус от това по нашите земи. От него се прави туршия за зимата, но също по-различна от нашата. Зелките се поставят цели в кацата и когато тя се напълни, ги поливат със солена вода. Така могат да се запазят чак до настъпването на горещите дни. Българите пият водата (сока) та зелето така, както ние пием саламурата на краставичките, или я ядат като „чорба” (кисела супа).

Ярослав ИРАСЕК
„България през погледа на чешки пътешественици“, съст. В. Бехиньова, Изд. ОФ, Сф 1984
Художник: Йозеф Обербауер, „Селска сватба“, 1897

петък, 12 август 2016 г.

Пра МАЙКАТА ОТ СЛАТИНА

София е най-старият жив град в Европа на възраст 8100 години
От Момчил ПОПОВ
На пешеходен тур до квартал Слатина поседнах на кафе в Издателството на БАН. Ама не отпред в градинката, а на дървените маси отстрани в гостилницата за учени люде. Това в академичното градче в кв. Изток, на 4-ти километър, в чуден тих квартал, отсами река Слатинска. Приказка с много зелено, стадион за студенти, стари умислени дървета, блокчета от сталинско време, „изящни“ като витошки павета... Задрънках се с домакините, че са извадили късмет да са толко близо до място със скорошна световна известност:

– Ей там в храсталака отсреща, само на 100-ина метра е, Праселището в Слатина, най-старото в Европа. Оказа се, че е на 8000 години. Това прави София най-старият жив град на Стария континет... Решено е да се строи Парк с Музей на праисторията за много милиони... Не четохте ли?

Стопанката ме погледна съчувствено, усмихна се криво и отиде да пита мъжа си дали да не ме изгонят изпод чадъра – така и така съм слънчасал... Да е било лятото на 2014-а. Сега ще проверя точно.
Да, 2014-а... Защото предишната година, в последния археологически ден на обекта през Ноември 2013-а от пръстта на пра-селището се появява най-голямата статуетка на Богинята Майка, откривана досега... Ваяна от мрамор, единствената до този момент, най-старата и най-голяма в Европа – по изчисления на археолозите /защото горната част е отчупена/ висока около 26-27 см. Нарекли я

ВЕНЕРАТА ОТ СЛАТИНА. Венерата или ПраМайката от Слатина.
Сензация!... Единствена, уникална, най-древна!  И още много-много артефакти от платото Слатина в Софийската котловина. С първите обработваеми земеделски ниви на Стария континент, примижали под лятното слънце...
Проф. Васил Николов, 2014, Неолитното селище Слатина, релсите на трамвая за ж.к. "Дружба" от 1985 г. и в дъното - спортният комплекс "Червено знаме" от 1970-е

За да облекча четящия нататък, пък и на мен - възторжения да ми е по-ясно, ще маркирам по години кратко епопеята на този велик археологически обект - и за нашата София, и за Стария континет. С голямо удоволствие тук трябва да кажа, че още през 1985 г се здрависах с  археоложката Емилия Сиракова - неизменната помощница на проф. В. Николов. Слушах и пламнах от откритието им... Та до днес, 30 години по-късно.

#1958 – В юбилейна книга „София 1878 - 1958”, стр 65, Магдалена Станчева съобщава: „...Напоследък обаче неолитно селище се откри за пръв път в чертата на града. В района на студентския квартал изкопите за строеж се натъкнаха на останки от жилища, изградени от омазани с глина колове, замазки на огнища и разнообразни лепени на ръка глинени съдове. ... Селището е заемало твърде обширно място. То е засега най-старото поселение в София – от ІІІ-то хилядолетие преди Новата ера.“...
„Обследването на мястото“ през 1950-е показва, че София е на възраст 5000 години. Достолепно!

#1979 – Археологът Васил Николов разказва за неолитното селище в източната част на столицата в статията си „Следи от най-древната история“, сп. „София“, кн. 5, с. 40

#1985 – „Професор ляга на релсите пред трамвая!“ – шега моя, ама не съвсем... Благодарение на интелект, кураж и настойчивост младият археолог Васил Николов успява да спре временно за разкопки строителството на трамвай  №20 за ж.к. „Дружба“. Там, където трасето пресича Слатинска река...  
Резултатите са смайващи, невероятни, сензационни! Неолитното селище потъва още по-дълбоко в хилядолетията: 2 след + 5 преди Новото летоброене. Общо 7000 години!
 
За жалост, оказва се и, че при строителството на спортен комплекс „Червено знаме“ на 4-ти километър през 1970-е по-голяма част от неолитното селище е била унищожена. От площ над 300 дка незасегнати са останали само 8 дка...

#1987 – През 1987 г. най- древното селище на територията на София е датирано, че е съществувало 6000 години преди Христа (ранен неолит)! Като добавим 2000 години цивилизация след това, се оказва, че София е град на 8000 години!

Книжовникът Георги Тахов публикува безценния си събирателски труд „От Средец до София“. В очерка си „Кръстопътите на Слатина“, стр. 244, освен познатото дотук, авторът - документалист акцентира на две-три „странни“ и любопитни подробности:
„Най-древното население е обитавало местностите Градини и Росялка... За сравнително по-късното време говори старобългарското наименование Росялка. Такава местност се намира на левия бряг на Слатинска река. Това е местност, където народът е вярвал, че се появяват русалки, русалии... Замеайки място в посока към слънцето, Слатина е била навярно място, което като оброчище се е почитало и по-късно.
Куриозно е, че тук именно е намерено най-древното копче в българската праисторическа наука. То е с диаметър три сантиметра и е от... глина! В задната част е с пробив успореден на лицевата плоскост. Произведено от местен майстор, то говори за антично отношение към облеклото и ни дава известна представа за онова време.“

Какво да добавя към елегантните краски на покойния колега Георги Тахов? Благост за ума, разкош за въображението!...
РУСАЛКИ, ДРЕВНИ БОГИНИ И ПРИДВОРНИ ШИВАЧИ С НАЙ-СТАРОТО КОПЧЕ, ПЕЧЕНО ОТ ГЛИНА...
Холивуд ли? Ретро пикчърс ли? Или Индиана Джоунс? Не – Слатина, източната врата на София към Света... Още от времената, когато на сладки приказки по пладне присядват Богини, Русалки, Водни богове, Пра Човеци първи земеделци, Слънце – огнен конник...

#1997 – В опожарена 117 кв. м ранно неолитна къща са открити три зърнохранилища в пода. Диаметърът им средно е около 90 см и съдържат...
225 кг ЗАПАЗЕНО ЗЪРНО – ЛИМЕЦ, ЕЧЕМИК, ЛЕЩА, ГРАХ, СЕКИРЧЕ.

Проф. Николов: „Дълго време се пишеше, че през желязната епоха, някъде около 1100 г.пр.Хр., се появил т.нар. кисел хляб в Европа. А се оказа, че още през 6-о хилядолетие пр.Хр. той се е месел тук. Фактически първият кисел хляб на Стария континент е регистриран в Слатина."

#2011 – След толкоз четене, слушане и приказки за това археологическо чудо, аз пишещият и съпруга любезна, успяваме да се доберем до останките на праисторическото селище. Ходил съм веднъж-дваж, но неуспешно. Приятели, кореняци от квартал Слатина ме упътват точно: „ Там, зад ръждясалите огради под ж.п. моста. Минаваш отсам обаче, откъм БАН, през храсталаците“...
Гледката е потресаваща – бурени, скитащи кучета, срутени бараки на археолозите... А съм ходил да речем и в природо-научния музей „Григоре Антипа“ в Букурещ, и по някои други музеи в Европа. Тук – погром и забвение... Резултатът е публицистичен, с аргументи, факти и фотоси от балкански чиновнически нихилизъм и простотия , иначе казано „ПраЧОВЕКЪТ ОТ СЛАТИНА“. Добавил съм за нагледност и прачовекът от Алпите Йоци, вече световна сензация, но далечен пра-пра-внук на Пра Човека от Слатина...

Коментар към публикацията от Марина Стоева, септември 2014:  "Днес бях на мястото... Жалка картинка... Обрасло сякаш човешки крак не е стъпвал там от поне 40-50 години, но боклуци - колкото щеш. Мисля, че е прието да ги наричат "нерегламентирани сметища"; стълби, които водят наникъде. И тази абсурдна ограда откъм булеварда само разпалва въображението - сякаш може нещо да се види в този къпинак и трънак... Голямо разочарование ми беше, а очаквах нещо изключително, поне от ранга на значимостта на откритието за науката..."

#2013 – Столична община съзира късче самородно културно злато на брега на Слатинска река и осигурява пари за нови проучвания.  На обекта са поканени Кмета на София, журналисти, телевизии. Работата по разгласата се засилва. В последния ден на разкопките, вече в мокър Ноември, от софийската кал и водите на митологичните русалки се ражда
ВЕНЕРАТА ОТ СЛАТИНА
-НАЙ-ГОЛЯМАТА И ЕДИНСТВЕНА ОТ МРАМОР СТАТУЕТКА НА БОГИЯТА- МАЙКА ОТ ЕПОХАТА НА НЕОЛИТА.
Открвателите са на седмото небе от радост. Ето какво споделя пред вестник „Труд“- 18.11.2013,  проф. Васил Николов за Венерата от Слатина:
"Като имаме предвид пропорциите от вече познати пластики, намерени тук, можем да предположим, че е била висока 26-27 см. През тази епоха акцентът е върху ханша, т.е. възпроизводствената част на женското тяло, а от кръста нагоре фигурата е съвсем малка. Ако има глава, тя е абсолютно табу, никакви портретни черти. Богинята майка не е позната, тя няма допир с хората"

#2014 – Изненадите на археологическия обект продължават. Пласт по пласт надолу в Праисторията разказват на откривателите си, че тук са живели интелигентни и прагматични хора...

#2015 – В сградата на Централна минерална баня, на 17 септември 2015-а отваря врати новата експозиция на Музея на София. Най- първата зала е подредена с находките от праисторическото селище в Слатина. Скромни надписи на български и английски казват с прозрачни едва забележими букви на стъклата пред експонатите, че находките са от 6-о хилядолетие пр.Хр. Който се сети – сети. На упътващата табела също не е обяснено, че
СОФИЯ Е НАЙ-СТАРИЯТ ЖИВ ГРАД В ЕВРОПА, НА ВЪЗРАСТ 8100 ГОДИНИ ...

#2016 – За кратките дни осигурена работа на обекта през Юли екипът открива още по-голяма къща от годините на Неолита. Дългата основа надхвърля 20 метра! ... Към внушителната възраст 8000 години учените добавят още 100.

Отново двама сме на „копаенето на праистория“– да потърсим Емилия Сиракова, да побъбрят с жена ми за ученическите години. Но..., изпуснали сме срещата. Последният работен ден за 2016-а е бил ...вчера. Посреща ни млада археолоожка от екипа. Днес, в началото на лятото, вече зазимяват разкопките...?! Успяваме все пак да зърнем основите на Праисторическия „дворец“ от Слатина – най новата находка. Плетен от пръти и печен от глина е бил и той. Наистина, като за еко-дом, мазан от кал -  огромен! Може и да е бил салон за танци през Неолита?!... Какви ли музики и моди са праскали съседите от Слатинска река, първите земеделци в Европа? Като знам колко добре са рисували, било е нещо фино, усукано, тайнствено, на приглушена светлина...

Виждам в тревата отстрани и извадени този сезон домакински уреди отпреди 8000 години. Едно хаванче за стриване на зърно блести на слънцето - червен камък е отрязан по средата и е издълбана идеално кръгла паничка. Може и да е мрамор. Не смея да пипам... Тухлите от „салона за танци“ също са до мен- предстоят да бъдат прибрани... Трепка ми от радост, като да съм намерил отчупения нос на Свинкса в Египет, а не да съм из шубраците на Слатина...

Проф. ВАСИЛ НИКОЛОВ, на презентацията пред журналисти:
"Още при първите ми разкопки през 1985 г. попаднах на къща с площ 117 квадратни метра. Макар че беше изгоряла при преднамерен пожар, личеше, че е страхотно направена. Здрава, много умно измислена, с невероятна конструкция. В нея имаше всичко. Събрах толкова много информация, че за нея написах книга. И в момента тя се изучава в Австрия, Германия, Франция и в други страни като най-голямата и най-добре запазената раннонеолитна къща.
Засега на Балканите, а също и в Европа от това време не са открити толкова големи постройки, които са ново потвърждение на тезата, че в днешните български земи се е развивала първата европейска цивилизация"...

Оказва се, че София е Пра Майката на градската цивилизация в Европа. Най-старият жив град на територията на Стария континет с доказана датировка отпреди 8100 години. Който не вярва, може да сравни със селището Винча на 14 км от Белград, което е на 7500 години. А и с възрастта на Пловдив, 6000 години.

Селището- доказателство край река Слатинска е на родната улица на съпругата ми, Майката в нашето семейство. Играла е с приятелки, учила се е да шие и готви у дома, ходила е на училище по същите треви и пътеки, както Пра Майката на Европа преди 8000 - 9000 хиляди години... Велико, сърдечно, радостно – но само за този, който го осъзнава.

Още по темата:  ПраЧОВЕКЪТ ОТ СЛАТИНА, 2011 
http://izsofia.blogspot.bg/2011/06/blog-post.html



Момчил ПОПОВ, MMXVI

петък, 29 юли 2016 г.

ДЪРВОТО НА ФИЛОСОФА

Квартал Изток. Притчите на майстор Алекс върху стара джанка, ударена от гръм
В митовете на много народи съществува култ към Дървото на живота. Вековен зелен гигант, който олицетворява връзката на хората от Реалния с Подземния и Небесните светове. Жив, мощен символ на енергиите, които текат от недрата на Планетата – корените, през стеблото към клоните и листата – безкрайната Вселена. И обратно... Древните жители на Стария континент, вкл. и ние българите, избирали дъб-гигант. И на всяка определена дата от звездния календар, важна за битието,  се събирали под короната му да се молят и празнуват. Като под купола на зален храм... Някои прегръщали ствола му да получат сила, да влязат в естествена космическа пътека. Енергиен лъч по Дървото на живота...

А когато дървото умре? По- скромното... Какво се получава от него?... Отива в печката за огрев. Или за други битови нужди... А когато дървото е дочакало столетната мъдрост, не е дъб, а дива балканска джанка? Ударена от гръм небесен, осукана и жилава като жилите наминьор ?!  Забита дълбоко на лично място в голям град като София?
Дървеният исполин, дето е труден за рязане от обикновени триони, трябва да попадне пред очите на поет, майстор на линията, мъдрец... Каквото се случило през 2014-а в кв. Изток, два жилищни блока надолу от спирка "Плиска", в локалното покрай Цариградско шосе. Тогава от мъртвия ствол се родило Дървото на философа. Под изящното длето и светлите чувства на създателя му Алексей Алексиев - Алекс.
 


Мастрото не е художник по професия, но не е и самодеец, както го наричат. Не е и обикновен човек. Инженер-химик, но ваятел по душа и мъдрец- философ. През времената, когато булевардът от Орловия мост нагоре се е именувал „Ленин“, Алексей на 4 пъти кандидатства в Художествената академия – София. Не е „избран“ в паркетните среди... Завършва инженерство, но цял живот се занимава и с ваяне на дърво. Изкуството с длето, именувано дърворезба... На лято 1994 г. създава 14 подобни символа на духа и красотата в София. Без поръчка, без поклони на чиновници, безплатно, на добра воля. С прекършени от Времето дървета... Всичко е потрошено от новите варвари.

Докато преди две години тук, в кв. Изток създава Дървото на философа. Така си го нарекох аз от ония дни, когато ходих втори път да го видя. Алексей твърди в интервютата, че всичко тук е правил без план, без скици, както му „хрумне“... Но мене ми се струва, че столетното дърво му е подсказало да разкаже за живота въобще. За Подземния свят, за демоните, за хитреците, за муфтаджиите от Балканите, за изтерзаните, за Светлите хора, загледани в Изгрева на слънцето. За тъмните и светлите страни на Човека, за страховете и Вярата му...

Една сложна композиция от дърво, сравнима с драматизма на Дюрер или Огюст Роден... Не пресилвам нещата. Вижте тази „Божествена Балканска комедия“ от Алексей Алексиев, пък преценете сами.

Внимателно гледах и фотографирах в детайли. За две години под студ и пек дървесината е почнала да се нацепва и вехне... Трябват няколко кутии импрегниращ разтвор, безир, лак, Бог знае какво... Това е била и единствената молба на майстор Алекс към община „Изгрев“ през 2014-а.

Тъжно е да изглеждаш като напукана джанка от Балканите. Защото преди Дърво на философа, то е било Дърво на живота в София.

Текст и снимки: Момчил ПОПОВ