Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

вторник, 26 февруари 2013 г.

ВЪСТАНИЕТО ОТ ФЕВРУАРИ 2013-а

Политиците в България са се нарекли Власт Имащи. Кога, как и защо – един Господ и стари баби знаят... Може би по презумпция на уродливата висша клика при комунизма, която се бе нарекла Право Имащи. А на нас – овцете за стрижене, доене и селски курбани, благосклонно бяха отредили ролята на Право Нямащи... И си вървеше така стадото под размахания овчарски кривак през последните вече към-то 70 години. Ако някой кривнеше да бяга през деретата, му трошеха кокалите с точен далечен удар и пак „всичко си идваше на мястото”.

Докато един от последните водачи преди няколко месеца предложи на младите завършили висшисти, като нямат работа, да ходят да станат овчари... А на такива млади в нормалните страни им казват „цветът или бъдещето на нацията”... На 17 февруари т.г. 35 града в България се надигнаха на бунт – 100 000 души излязоха по улиците. Преляло им бе от кражби, лъжи и малоумни политически решения – за всичките последни 23 години. Масовите протести срещу откачените цени на ток и парно, срещу монопола на монополистите бяха започнали седмица преди това, още на 10-и февруари... Десет дни никакъв отговор от Власт Имащите. А, изкараха полицията и жандармерията срещу хората. Оградиха се дори с „незнайни” секретни военни машини, купени с парите на „електората”. Вместо да си поговорят с протестиращите и да потърсят общо решение. Проля се и кръв.

В нощта на 19 февруари, навръх 140- годишнината от обесването на Васил Левски, на някои от тях може би е просветнала мисълта, че политикът не е Власт Имащ, а е Власт Получил... И че службата на обществото не е заклинание на шаман или песен на Нерон пред горящия Рим... Политикът е работник, нает от народа. Сезонен работник. А не Бюст-паметник на Единствения, Непогрешимия, Любимия Вожд. С подобни заблуди серийно се справи още по времето на Великата френска революция инж. Дьо Гилотен... Ама кой да чете? 

На следващата сутрин, 20 февруари, след Велико Търново, във Варна се самозапали втори младеж... Час по-късно Власт Получилите се превърнаха във Власт Загубилите. Всичките. Може би завинаги.

Препоръката към младите и интелигентни българи - да хванат гегата, бе чута. Но това съвсем не е овчарска история като досега, а е съвсем истинско пролетно почистване на държавата. От гюбрето и смрадта... На нашата страна.

Защото бунтът на гладните и мизерстващите вече е прераснал във Въстанието от Февруари 2013-а. И всичко ще е наред. Не е нито хаос, нито безредици, а нормална демократична ситуация. Казват го умни, достойни мъже.

Момчил ПОПОВ
Снимка: Нет Инфо

вторник, 19 февруари 2013 г.

ОТВЪД ДУНАВА

Пътуване с велосипеди по местата на Левски и Ботев в Румъния, 1987
В ранното утро асфалтът по Дунав мост още не се е размекнал от слънцето. Внимаваме обаче тънките гуми на велосипедите да не хлътнат в железните решетки за оттичане на водата. Над островите Чобану и Мокан прискърцват челюстни спирачки, за да сме в пакет на румънския граничен пукт. Минаваме благополучно и митническия контрол и ето ни вече на румънска земя, тръгнали да посетим хъшовски места на българската революционна емиграция от Възраждането.

Насочваме се към речната гара в Гюргево. Тук паметна плоча говори за 16 май 1876 г. – деня, в който Христо Ботев с по-голямата част от четата си стъпва на палубата на австрийския параход.

Днес ни чакат още 64 км до Букурещ. А и първият ден от колопоход е най-опасен за велосипедиста – и на север, и на юг покрай нас трещят моторните возила на Европата...

В Букурещ има много нещо за гледане: Триумфалната арка, издигната през 1922 г. досущ като Парижката, в близост до нея – природонаучният музей „Григоре Антипа” (един от най- интересните, които съм посещавал), по- нататък паркът „Херестреу”... В неговите алеи редом с други велики личности през 1948 г. за стогодишнината от рождението на Христо Ботев е издигнат негов паметник. Ние, които от деца го рецитираме, не можем да не го посетим.
Букурещ /и горе/. Пред паметника на Христо Ботев в парк „Херестреу”
За да обиколим местата на българската революционна емиграция в Букурещ, ни е нужен поне един ден: бул. „Христо Ботев”, печатницата на Любен Каравелов на ул. „Мошилор” 134, ул. „Къларашилор” 16 – бившето българско училище и читалище, посещавано от Дякона на свободата Левски. Тук  даскал Христо се е запознал с Венета, а на ул. „Димитрие Ончу” 28 е била последната му квартира, откъдето тайно от жена си поема за Гюргево и Козлодуй.
Българското Възрожденско училище и читалище в Букурещ


Печатницата на Любен Каравелов в Солаковия хан, 1987 г.
Третото утро ни сварва на шосето за Александрия. Чака ни тежък, над 86-километров етап сред напечения льос на Румънската  низина. Спираме за нощувка в град Александрия – също средище на български преселници през Възраждането. На път за столицата тук е отсядал Дякона Левски. Александрия освен съименник на египетското пристанище с прочутата в древността библиотека, ни изненадва с модерен център, напомнящ този в град Толбухин. Точицата на картата ни уверява отново, че съседите от север строят красиво и яко.
Центърът на град Александрия
След лек преход от 48 км на другия ден, в Търну Мъгуреле установяваме същото. От тук, от пристанището срещу Никопол на Дунава, на 6 декември 1868 г. Васил Левски започва първата обиколка из поробеното си отечество. Тогава в Търну Мъгуреле живее и един от най-доверените му хора – Данаил Попов.

В петия ден на нашия колопоход ставаме рено-рано, защото ни чакат 83 км на педали в жегата. Отново по равно шосе маршрутът ни продължава срещу течението на Дунав съм Корабия и Бекет. Две малки, типично провинциални градчета, съответно срещу нашите пристанища Байкал и Оряхово. От пристана в Корабия на кораба „Радецки” се качват Ботеви момци, а от Бекет на 1 юли 1872 г. Апостолът на свободата тръгва в последната си обиколка из България. Все свети места, които малко от нас познават...

Връх Молдовяну в Карпатите, някъде далеч на север от пътя ни, е познат на нашите планинари, покорители на Балканските първенци. Литорал – черноморското крайбрежие на север от Дуранкулак, колоритната Трансилвания, карпатския Предел, планинските курорти Синая и Брашов са ни познати поне като пътни впечатления. Тръгнем ли на път из Румънската низина и особено на велосипед, ще се убедим, че природата й е не по-малко привлекателна. Зелени села с непозната нам архитектура, романтични кладенци край пътя с вериги и тежки кофи, които кънтят някъде из преизподнята,  любознателни и гостоприемни стопани и плодовете на техния труд...
„Атенцие – колона де бициклете!” – на гърба на буса: „Внимание – велосипедна колона!”

Въртим педалите км Крайова. В този град край река Жиу, който от Бекет отстои на 75 км, видният наш енциклопедист д-р Петър Берон прекарва последните години от скиталческия си живот. На ул. „Йон  Майореску” 3 вие отново ще срещнете мраморна плоча на дома, в който е починал през 1871 г. ... След освобождаването му от затвора в сръбско през 1868 г. току-що получилият прозвището Лъвский се предполага, че е минал оттук на път за Букурещ.
Центърът на град Крайова
Университетът в Крайова
Калафат – градът на трите феерибота. Оттатък Дунав е пристанище Видин

Последният, шести етап на нашия колопоход по хъшовски места в СР Румъния /72 км/ по натоварено с движение шосе ни отвежда в Калафат – града на трите феерибота /един за жп вагони и два за автомобили/. Тихо градче с интересни къщи и дворове, за което се предполага, че носи името си от  генуезките мореплаватели. На сух док на брега тук те засмолявали /калафатели/ дъната на корабите си.

Седемдневното ни пътуване по протежение на 428 км из южната част на Румъния само след час вече ще бъде спомен.

Репортаж от пътуването ми с колоклуб „Урвич”, публикуван във в. „Ехо”
Юли 1987 г.


ДНЕС, СЛЕД 25 ГОДИНИ 

Сградата на възрожденското Българското училище и читалище в Букурещ вече не съществува. През 1980-те и началото 1990-те съседите от север предлагат българските власти да се погрижат за историческата ни светиня. Протакания, недомлъвки и в крайна сметка - отказ. Булдозерите събарят сградата за строеж на... бензиностанция.
Солаковия  хан, където е била печатницата на Любен Каравелов още се крепи. Само много остро око на познавач и ценител може да разпознае сред тия руини поредната поругана българска светиня... През лятото на 2012-та в интернет я видах така...

Георги- Момчил ПОПОВ
Гюргево – Букурещ - Търну Мъгуреле - Крайова – Калафат

петък, 8 февруари 2013 г.

БУДАПЕЩА

- ДУНАВ, ТУРИСТИ, СТУДЕНТИ, ГУЛАШ ОТ... ПЕРУАНСКИ ЧУШКИ И РЕД КРАСИВИ НЕЩА

От Александър ИНДЖОВ
....Будапеща е туристически град в истинския смисъл на думата. Вижда се с просто око и няма нужда министерство на туризма да ти вади статистика с колко процента се бил увеличил „туристопотокът” за нещастните ни три месеца курортен сезон у нас.
Из целия град щъкат автобуси от типа “Hop on – Hop off” – червени, зелени, сини, жълти, кафяви... Всеки цвят обслужва различен туристически маршрут, индивидуален аудиогид разказва на десетина езика за забележителностите по пътя. Всички автобуси са “кабрио”, за да могат гостите на Будапеща да увековечат чрез снимки и видео видяното.
Има и “организирани”, и “неорганизирани” туристи, като вторите никак не са малко и са главно млади хора. И защо не – градът обича всеки един турист, независимо колко пари дрънкат в джоба му. В хостел в самия център, например, може да се преспи и за 5 евро. Вярно, в нещо като разделена на три кабинки стая с по две легла едно върху друго във всяка, но при изрядна чистота, няколко общи бани и тоалетни, които са като вчера направени, изключително любезен персонал от млади и /най-важното!/ многоезични хора. Може да залъжеш стомаха с една грахова крем супа с мента за 50 форинта на улицата и да се разтушиш с много прилична бира за 150-160 форинта от “супера”... Какво толкова му трябва на един млад пътешественик- авантюрист!

ЗА ЛИНГВИСТИЧНИЯ ШОВИНИЗЪМ
... Във въпросния хостел те посрещат с плик, пълен с туристически брошури, програми на театри и музеи, както и с най-важното – карта на града.
Сега. Проблемът е, че наименованията на всички улици и обекти в картата са на унгарски. Любопитното с този език е, че имаш много по-голям шанс да схванеш някоя близка по звучене, а и по смисъл, дума в разговор /все пак българският има някои общи неща с езиците от угро-финското подезиково семейство/, отколкото ако се опитваш да четеш на унгарски. Може би само с едно изключение – “улица” на маджарски е “utca” и това го вдяваш бързо, както и че “ter” е “площад”, но само защото и на картата е скициран такъв. Но по  слух ще познаеш, че “мождо” е “тоалетна” – толкова близкозвучна е до нашата “нужда”, а няма начин да не разбереш, че “хаза” е къща – ако не през испанската “casa”, то чрез студентските спомени за монстъра, именуван “хазяйка”...
Обаче, като се замислиш, много даже е добре, че картата е на унгарски. Просто защото и всички улични табели, възпоменателни плочи, наименования на паметници и обекти и т.н. са също само и единствено на този език. Унгарците явно са големи патриоти и съвсем принципно са загърбили останалите езици. Което може и да е похвално от гледната точка на местните националисти, но е вдивяващо за чужденеца.
В това отношение много добро впечатление правят северните гръцки градчета, които по принцип не се водят привлекателни за туристи. Въпреки това не само че имената на улиците там са и на английски език, но и с няколко думи на табелките е посочено какъв е бил патронът на тази улица и кога е живял.
Можем само да се учим от тях, но хайде все пак да не даваме на разните общинари в родината нова идея как да усвоят едни /наши/ пари...

ВЕЛИКАНИ НА ДУХА, ВЛАДЕТЕЛИ, ГЕРОИ...

... Унгарците са патриоти. И проявлението на националното им чувство далеч не е само в родния им трикольор, който се вее на доста /но чувствително по-малко, отколкото в Турция или Гърция/ места, а в неща, много по-важни, че и по- показателни, отколкото логорейната речовитост на “ура”- националистите по нашенско.
Например, сред огромното наистина количество паметници на владетели, герои и политически дейци – посветили живота си на свободна и независима Унгария, важна и съществена част са мемориалите, бюстовете, барелефите и паметните плочи на поетите и архитектите, инженерите и композиторите, изградили държавността и в материален, и в духовен смисъл.
Огромно уважение към делата им в полза на нацията лъха и от невероятния паметник, току до Парламента, на поета Атила Йожеф – певец на онеправданите, великан на духа, но и житейски несретник, разделил се с този свят на 32 години.
Като увод към блестящата експозиция в иначе прозаично наречения Музей на транспорта, са подредени бюстове и плочи с портретни барелефи на създателите на знаковите мостове над Дунав, свързващи Пеща и Буда, на пионерите на железопътното дело, на будапещенското метро – най-старото в Европа, на речното корабоплаване... Завидно и достойно за подражание чувство за историчност, преклонение пред таланта и съзидателната му мощ.

ПОД  ПИСКЮЛИТЕ НА ЖРЕБЕЦА
...Впрочем, при цялото огромно изобилие от паметници няма ни един, допълнително “разкрасен” с графити, лисната боя, призиви и прочие... Факт. Е, само с едно  изключение, по-скоро смешно, отколкото неприемливо - паметникът на Андарш Хадик.
Въпросният герой, живял през XVIII век, е бил хусар, стигнал до чин фелдмаршал, той е и първият унгарец, президент на Военния съвет на империята. Покрай другото бил в твърде  лични отношения  с императрицата на Австро-Унгария  Мария-Терезия. Най-големият му подвиг е превземането на Берлин по време на Седемгодишната война, при това само с 5000 войници.
Неговият паметник – фелдмаршалът на кон, е дело на скулптура Дьорд Вастаг и през 1937 г. е поставен на сегашното си място на улица “Ури”, известна още като Господарската улица, на Крепостния хълм в Буда.
Въпреки че не е известно прославеният войн приживе да е посещавал университет, от коня му се е родило истинско студентско поверие, прерастнало в .... легенда. Поколения възпитаници на Политехниката в Будапеща са напълно убедени, че за да вземеш изпит, трябва да докоснеш „пискюлите” на фелдмаршалския жребец! Начинанието не е лесно, предвид височината на постамента, но излъсканите до блясък бронзови конски гениталии показват, че пред ученолюбието прегради наистина няма...

МАРКС И АБСОЛВЕНТКИТЕ...

... В просторната представителна зала на Университет Корвинус има твърде позната фигура. Между две колони, върху постамент от червено-кафяв камък седи на нещо средно между стол и скромен трон вождът на световния пролетариат Карл Маркс. Изпълнена в малко по-голям от действителен ръст, бронзовата фигура държи в лявата си ръка книга, а дясната, с леко свити пръсти,  е насочена напред. Погледът е вперен ако не в далечното бъдеще, то поне във випускниците, и най-вече във випускините на университета... На официална церемония именно в тази зала абсолвентите получават дипломите си.
От 1948 до 1990 година университетът е бил „брат-близнак”  на нашия УНСС с името Карл Маркс. Двадесет и две години по-късно паметникът е на мястото си, а бронзовият мислител все така полустрого гледа към младите поколения. Явно в Будапеща си нямат организации като “Майки срещу насилието в Студентски град”, които в пламенно писмо поискаха демонтажа на бюста на Маркс от УНСС, тъй като само така щели да изчезнат всички проблеми в студентския квартал с побоищата, пиянството, наркотиците и т.н.
Определено си заслужава да се отдели час и да се разгледа централната сграда на университета, разположена на брега на Дунав в непосредствена близост с Моста на свободата и Централните хали. Великолепен интериор с открояващи се на бежаво-белия фон на стените и таваните черни колони, множество уютни местенца за отдих и учене на студентите, бюстове, барелефи и паметни плочи на свързани с университета видни личности...

ЗА ЧУШКИТЕ И ПЕРУАНЦИТЕ
...Безспорно Централните хали са сред най-посещаваните от чужденци будапещенски забележителности. Прекрасен архитектурен паметник, въпросните хали иначе разочароват. Някога в подземния етаж е имало рибен пазар, сега мястото му е заето от безличен супермаркет. Над него са същинските хали, които точно отговарят на името си – едно огромно хале с десетки сергии в него. Половината са за пресни зеленчуци, другите – за месни артикули. Но всички, почти, са под знака на чушката, т.е. прословутата унгарска паприка. Нанизи от червени чушлета, понякога примесени с жълти висят от всякъде, а могат да се видят и цели пана, направени от тях.
Поне за пришълеца не е много ясно как един зеленчук, култивиран на маджарска земя от пословичните български градинари, с течение на времето се е издигнал до безпрекословен символ на страната. И първи по продажба туристически сувенир.
Обикновено комплексният унгарски сувенир на тема паприка включва три торбички в цветовете на националния флаг с червен пипер – в червената е лютивият, леко пикантният – в бялата, в зелената е сладкият. Комплектът се довършва  от  хаванче за счукване на изсушените чушки или красива лъжичка за смления пипер.
Но ако не ви трябва чак толкова тържествено поднесена подправка за шкембе-чорбата, можете да си купите и в обикновена опаковка. При това имате избор на производителя – или унгарски, или...перуански пипер! Малко странно е, при положение че в Унгария явно няма дефицит на люти чушки... Впрочем, по сергиите в халите гордо се кипри и познатият ни едър китайски чесън в мрежички. Та що да няма пипер от Перу...някакви си 12 000 километра...
Друг вкусен сувенир безспорно е гъшият пастет. Естествено скъпичък, но пък вкусен. Изобщо гъшето явно се търси, защото сергиите за месо не минават без него. Особено впечатляващи са големите пластмасови кутии, в които се продава гъша мас, вероятно за готвене, а може би и за разтривки...
На трето място е унгарският марципан. Той по-скоро си е местно изобретение, отколкото наследство от времето на империята, тъй като в тази част на Европа са познати поне десетина вида  от това сладкарско изкушение.
В Будапеща има Музей на марципана. В останалите части на столицата марципан няма. Почти. А бе трудно се намира. По магазините се продава в две форми – бонбони и “саламчета”. Вкусът  е еднакъв. По принцип пълнежът е бадемов, портокалов, кафе и /май/ лешников. И тук унификацията на стоките – поне бонбони и шоколади - е в пълен ход – какво можеш да си купиш в Унгария, можеш да го намериш като и във Виена, така и в Поморие, започвайки от фамозните бонбони “Моцарт”, окупирали във всевъзможни по вид опаковки летищните магазини на Стария континент и щандовете на търговските вериги...А вероятно и в Перу.

КОМПЛИМЕНТИ ЗА ГУЛАША

...Всичко може да има в Перу, но такъв вкусен гулаш като унгарския – едва ли. Прочелият великата книга за приключенията на храбрия войник Швейк е наясно с гулаша – месо с картофи. Да, ама Хашек е имал предвид чешкия гулаш. Унгарският е нещо друго.
В общи линии маджарският гулаш е прекрасен винен кебап от истинско телешко /не говеждо, не волско и категорично не бизонско месо от неприкосновения запас на някоя чуждестранна армия, камо ли ирландска/, гарнирано с малко картофи, чудесно подправено и с много сос. Затова го и описват като нещо средно между супа и основно ястие. По принцип се сервира или с препечен, или с ръчно замесен хляб в доволно количество . Освен че е вкусен, гулашът е и страшно засищащ, още повече, че унгарските порции са големи като за сериозни хора и за прегладнели “бюджетни” туристи.
Същите комплименти могат да се отправят и към паприкаша. Той няма нищо общо с добре познатия на по-възрастното българско поколение от казарми и студентски мензи постен кулинарен монстър, смес от едро нарязани чушки и накълцани домати – нещо като минималистична версия на т. нар. славянски гювеч, само че без картофи.
Не, пилешкият, например, унгарски гулаш е по-близо до “фюжън” кухнята. Накратко – върху няколко супени лъжици прекрасен, ароматен и пасиран паприков сос са “кацнали” три пилешки филета, при това не от рахитични антибиотични бройлери, а от сериозни пилета, явно преминали здрави тренировки във фитнеса, наблягайки на формирането на гръдната мускулатура. Крехките филета са с лека заливка от светъл сос  - тайна рецепта на заведението, а отстрани са гарнирани с оформен като малка вавилонска кула нудълс....Красота!
...Ах, да – и двете манджи много вървят с бира.

ИМРЕ КАЛМАН И НЮ-ЕЙДЖ КАФЕ

...Без река Дунав Будапеща никога не би била същата... Но духът на града се чувства в още много неща, буквално на всяка крачка. На първо място в сградите. Архитектурният пейзаж във втората столица на екс-империята е като че ли доста по-артистичен и разнообразен от виенския. И това важи не само за модерното строителство, но и за по-старите с век-два сгради. Друг е въпросът, че голяма част от тях са откровено занемарени. Нещо повече, особено в историческото ядро на града част от тях са видимо са необитаеми, при това от години. Често по тях висят транспаранти с надпис “продава се”. Една от вероятните причини със сигурност е фактът, че пет-шест етажна сграда, при това паметник на културата трудно и скъпо се поддържа – нещо, което с пълна сила важи и за България.
За духа на града несъмнено допринасят и многобройните урбан-глезотийки, като фонтани /работещи/ и често срещани скулптурни пластики. На пейка срещу голямата си любов -  Операта, е седнал от бронз и знаменитият композитор Имре Калман, до  бронзов лаптоп с потрошен дисплей...
Очарователни са и многобройните пасажи и вътрешни дворове. Те внасят уюта в този вече 2-милионен град. В тях винаги нещо може приятно да изненада – независимо дали ще е кипро ресторантче, цветарски бутик, екстравагантно ню-ейдж кафе или антикварен магазин с подредени на витрината оловни войничета в мундири от времето на хабсбургите...

ЧИСТО ИЛИ МРЪСНО?
... В Будапеща е мръсно, в Будапеща е чисто. И двете едновременно. Зависи дали критерият ти е Виена или София.
Честно казано, във Виена си е направо прекалено, нечовешки чисто. Причината е може би в това “нечовешки”. Освен ако не проведеш нарочна разузнавателна операция с използване на сателити и безпилотни самолети, надали ще успееш да видиш кой и кога чисти в австрийската столица.
В унгарската нещата са по-разбираеми. Тротоарите на по-големите булеварди, като “Андраши”, например, се чистят със спретнати малки машинки, приличащи на самоходни косачки.
Пешеходните улички в централната част на града пък са изцяло в ръцете на местните хигиенизатори, между които не се забелязват представители на неинтегрирани малцинства. И правилно – само у нас обществената хигиена може да бъде поверена в ръцете на хора с ниска лична такава.
Но пък има и прилики с родината. Въпросните хигиенизатори също се движат на групички, най-вече от двама до петима. Също държат по една метла с дълга дръжка в ръка, някои влачат от използваните и в домакинствата квадратни зелени пластмасови контейнери за смет на колелца. Също имат светоотразителни жилетки, но на униформените им кафеникави гащиризони е емблемата на Будапеща.
Основната разлика е, че те използват метлите по предназначение, а боклуците прибират в контейнерите, вместо да го преместят някъде по кюшетата. И друга отлика – в Будапеща през нощта мият улиците, а горди съобщения по вестниците и бравурни репортажи по телевизията за този огромен общински подвиг някак си отсъстват, твърдят местни жители.

ШЕСТАТА „ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТ”

... В унгарската столица има много бездомници. Толкова впечатляващо много, че един руснак в сайта си ги обявява за 6-тата забележителност на града. По-голямата част от тях са и алкохолици. Но има и що-годе прилично изглеждащи хора /включително и жени/, които на смрачаване бързат да заемат удобни за нощуване места по стъпалата пред някой затворил вече магазин, под стрехата на някоя сграда или дори в подножието на един от наистина многобройните паметници.
От какво се препитават тези хора поне на туриста не е много ясно, при положение, че не ровят из контейнерите за боклук. Просто защото и тук /по виенски маниер/ на улицата такива няма. Всички са прибрани зад заключените врати на входовете.
Явно е, че тази система работи и в друга посока, щом не се забелязват и бездомни кучета и котки.
Просяци в Будапеща не се виждат. По улиците не скитат опърпани „чавета” с настойчиво протегната ръка, барабар с бременните си за N-ти път родителки. Отсъстват и къде самоуки, къде професионални виртуози на акордеона,  цигулката или странната метална приплескана сфера – някакъв мутант на тарамбуката – с картонена кутийка за монети в краката. Няма ги и живите сребърни или златни статуи, включително и досадните клоуни, майсторящи от дълги балони странни животински видове, екземпляри от които могат да се видят и във Виена. Дори будапещенските бездомници се показват индиферентни към потенциалната милостиня – вероятно предпочитат не пари, а градусовата им равностойност.

БИРА НА БРЕГА, ГЛЪЧ ПО ПАЛУБИТЕ

... Бира в Будапеща може да се пие навсякъде. Но най-туристически е ритуалът да се проведе на брега на Дунав. През летния сезон, казват опитни пътешественици, непосредствено до реката са разположени десетки каравани, имащи една и съща цел – да спасят от дехидратация крехкия човешки организъм чрез студена и вкусна наливна бира... В началото на есента фургончетата вече ги няма, но са останали достатъчно работещи стационарни “капанчета”. Едно от тях е току под моста Сечени, известен още като Верижния мост, който отвежда от Пеща право към Крепостния хълм. От него има прекрасна гледка към тихия син Дунав, по който щъкат безспирно корабчета.
Всъщност, Дунав е наистина тих, но в никакъв случай син. Напротив, водите му са мътнозелени, при това доста понамалели след горещите и бездъждни летни месеци. Да се чудиш и маеш как Щраус е видял реката в синьо, а пък патриархът на родната литература Иван Вазов – в бяло... При това, при пълната липса на екологични организации по това време.
Но оживеният трафик до голяма степен компенсира разочарованието – най-различни по вид, цвят, размери и предназначения съдове преминават пред погледа, устремени към някаква си своя цел.
Особено впечатляваща е гледката нощем – луксозни кораби, поне четиризвездни по хотелската скала, достолепно се провлачват под мостовете като на парад, а многоцветните им светлини блестят, подобно на ордени по мундир. От корабите се чува веселата глъч на пасажерите, белеят колосаните покривки в ресторантите и кристалните чаши преливат във винени отблясъци... А нейде в душата на наблюдателя се събужда вечният човешки стремеж към пътешествия и искрена завист към щастливците на кораба...

Александър ИНДЖОВ
, 09*2012
Снимки: Авторът

петък, 1 февруари 2013 г.

РАЗСТРЕЛ, 5 МИЛИОНА ЛЕВА ГЛОБА, КОНФИСКАЦИЯ НА ЦЯЛОТО ИМУЩЕСТВО, 1945

1 ФЕВРУАРИ - ДЕН НА ПОЧИТ И ПРИЗНАТЕЛНОСТ КЪМ ЖЕРТВИТЕ НА КОМУНИЗМА
От социалната мрежа пренасям думите на млад приятел, защото те са по-важни, а аз започнах да се уморявам вече:
„На 1-ви февруари 1945 г. са издадени и незабавно изпълнени 147 смъртни присъди. В една единствена зловеща нощ, България губи голяма част от своя държавен, политически и военен елит. В рамките на следващите два месеца произнесените смъртни присъди наброяват 2730.
Последиците от това чудовищно престъпление са видими и днес, в язвите и болестите на българското общество.”

От фамилния ни архив сканирах извадка от ДВ, бр. 115 от 21 май 1945 г.
Тук, под формата на Събщение на Министерството на земеделието и държавните имоти, е публикуван
ПЪЛНИЯТ СПИСЪК ЗА КОНФИСКАЦИЯ НА ИМУЩЕСТВОТО
НА ОСЪДЕНИТЕ ОТ 1,2 И 3 СЪСТАВ НА НАРОДНИЯ СЪД:


/
Изображенията се уголемяват на цял екран така, че да можете да проследите име по име съдбата на всеки един от осъдените и доскоро обречени на забрава...

....Документите не лъжат: разстрел или строг тъмничен затвор, глоба от 3 или 5 милиона лева, конфискация на цялото имущество... Започващото разграбване на цветуща България е узаконено. Поклон и Вечна памет на мъчениците!

Георги-Момчил ПОПОВ
И личният ми спомен за достойните,
„РАЗСТРЕЛЪТ В НОЩТА НА 1-ВИ”
http://liternet.bg/publish22/m_popov/razstrelyt.htm