Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

петък, 12 април 2019 г.

КАКВО СТРАШНО НРАВСТВЕНО ПАДЕНИЕ, 16 април 1925


Послание на Софийския митрополит СТЕФАН 
по повод кървавия атентат в църквата "Св.Неделя" 
от 16 април 1925 г. 

Софийски митрополит СТЕФАН

До благоговейния клир и благочестивите православни християни в Богоспасяемата Софийска епархия

Възлюбени в Христа чеда!
На Велики четвъртък, в деня на Божествената любов, в празника на Тайната Вечеря, на която Господ наш Иисус Христос установи най-голямото тайнство за духовно освещаване и възсъединение с Небесния Отец; в тоя свещен ден, когато всяко християнско сърце трябва благоговейно да се смири пред недостижимото величие на Голготската жертва, да се задълбочи в святи размишления за небесния живот и да се изпълни с духа на словото на Спасителя; в тоя дивно-тайнствен ден, следобед, когато извършвахме опелото на убития народен представител – генерал Константин Георгиев, в момента, когато четяхме откровението на Сина Божий за възкресението на мъртвите, озверени престъпни чада на майка България вдигнаха във въздуха с адска машина нашата свещена историческа и красива катедрала „Св. Неделя” и под нейните развалини намериха смъртта си 150 души и бяха ранени повече от 500, от които стотина бяха тежко ранени.

Загинаха много жени и деца, а армията ни изгуби 14 прославни в отечествените войни генерали начело с бившия военен министър – ген. Найденов, 10 полковници, 5 подполковници, 2 майори, 4 капитани, 2 поручици, 3 подпоручици. Загинаха видни, родолюбиви и предани на Църквата общественици като народният представител д-р Неделчо Колушев, Паскал Паскалев (софийски кмет), Неделчев (софийски окр, управител), Кисьов (софийски градоначалник) и др. След възторжената радост на софийските граждани от щастливото избавление на Негово Величество Царя при Арабаконак, проявена тъй волно на Велика Сряда, София се потопи в тежка скръб в надвечерието на пасхалните празници. Не се съмняваме, че тая печал е обладала цялото наше благочестиво паство, защото няма българско сърце да не чувства сътресението, извикано в цялата държава от това сатанинско злодеяние, да не плаче за стотиците невинно избити български граждани и гражданки. Не само българският народ, но целият цивилизован свят дълбоко се е покъртил от грозното нещастие в София, и европейският печат не намира думи, с които да нарече това безпримерно в историята злодейство.

Голяма е скръбта на наше смирение както за загиналите мои благочестиви пасоми, така и за ония български синове, които са се отрекли от Христа Спасителя и са предали душите си на дявола, та сами себе си са осъдили на вечна духовна смърт. По повелението на нашия Пастиреначалник, който е скърбил за Иерусалим, избиващ пророците си (Мат. 23:27), и по примера на великия апостол на езичниците, Св. Павел, който заради своите неразумни сънародници е имал „голяма скръб и непрестанна мъка на сърцето си” (Рим. 9:2), ние дълбоко скърбим за тези умопомрачени и упорити в злобата си наши братя и горещо се молим Богу да ги вразуми и да ги доведе в кошарата на спасението – Св. Христова Църква.

Но, уви, силата на злото е страшна, ураганска! Който се отдаде с душата си на него, той бива завличан във все  по-голяма и по-страшна бездна. Уви, злият дух беснува в нашата китна земя! Злосторниците не идват в съзнание и не се разкайват, а все повече се заплитат в мрежите на сатаната. За постигане на своята цел те възстават против Бога, застават открито на пътя на Антихриста, обявяват се за богоборци! Те дръзнаха да осквернят най-свещеното място, пред което всеки човек с човешко чувство минава с благоговение, защото чувства, че това място е символ на вечен живот, към който трябва да се стреми човек. Те извършиха мерзко кощунство с една велика светиня на българския народ – храмът „Св. Неделя”, където през турското робство нашият народ е черпил бодрост и сила за търпеливо носене на теглото и вяра в избавлението си; гдето в зората на политическото ни освобождение с горещи молитви към Седържителя и Избавителя се строяла българската държавност. Храмът „Св. Неделя” е емблема на духовната мощ на свободния български народ. И българи злосторници посегнаха върху тая светлоносна народна светиня; синове на православни родители не се поколебаха да я обърнат в „мерзост зпустения”. Нечестивите Навуходоносор Вавилонски и Тит Римски обърнаха Иерусалимския храм в „мерзост запустения”, но те бяха царе на враждебни на Израил народи, а тук, децата разрушават светиня, изградена с религиозен възторг от бащите!

Какво страшно нравствено падение, какво ужасно престъпление!
Но ужасът е още по-грозен, злодеянието става още по-отвратително, като се знае печалната истина, че един от главните участници в това богомерзко дело е човек, който се прехранваше от самия Божий храм, един от църковните служители – клисаря. Той вдигна ръка не само против държавата, но и против своя архипастир и началник. „И самият човек, както казва св пслмопевец Давид, с когото аз живеех мирно, на когото се надявах, който ядеше хляба ми, подигна пета против мене” (Пс. 41:9). Той без страх от Бога презря светостта на Божия Престол, потъпка кръста Господен и превърна домът Божий в скривалище на демонски козни, в лобно място.
Какво коварство, каква черна неблгодарност! А още повече какво душевно осквернение, какво гнусно нечестие в деня, когато всяка християнска душа се ужасява от черния образ на предателя Юда и се стреми да коленичи пред поругания, изтезавания и разпнатия Богочовек, служителят в катедралния и храм се вдъхнови от духа на Юда Искариотски, надсмя се над Спасителя, както еврейските фарисеи и предаде за 30 сребърника своя духовен началник, българските духовни водители и многохиляден български народ в ръцете на кръвожадни палачи, предаде на огън и разушение Божия дом, който му беше поверен да го пази повече от зеницата си.

„Св.Неделя“ („Св.Крал“) в София след бомбения атентат на 16 април 1925г.

Възлюбени!
Няма по-гибелно нещо от междуособната война. И друг път в послания и устно сме изтъквали лошите сетнини от нея. И Словото Божие, и историята, и опитът, и разумът ни учат, че раздорите изтощават и разоряват народите, докарват им иноплеменен хомот. „Всяко царство – казва Христос – разделено против себе си, няма да устои” (Мат. 12:25). Ние българите много лесно забравяме тази истина и затова често ни сполетяват нещасти. Всички онези, които искат да хвърлят българския народ в гражданска война, или не разбират тази неоспорима истина, или не искат да разберат. В своето озлобление против българските власти те разслабват българската държава, която след войните и тъй е изтощена, разнебитват своя народ. Те искат на всяка цена да вземат държавната власт. И в своето остървение те се умопомрачават и не избират средства, превръщат се в палачи на своя народ, в предатели на своето отечество. Пътят на насилието е без друго път на разрушение, защото насилието неминуемо поражда насилие и така народът ще се терзае от братоубийствена война, докато съвсем грохне и стане вече неспособен за държавно и културно творчество. В ново време затова е установено конституционно управление, за да се избегнат тези неизбежни с революционните действия трусове за народите и за да се даде пълна възможност на всички народни слоеве да се развиват и да творят общонародна култура. Конституцията е мачтата, която пази държавата от крушение. Възстава ли някой против нея, той кърти основата на държавното равновесие, руши самата държава.

Освен това, горчиво се лъжат тези български синове, които мечтаят за цветуща съветска България. Една подобна промяна ще докара не подигането на България, а разпокъсването й от околните държави, които дебнат момент за българска плячка, и по никой начин не ще трае повече от 12 часа Старопланинско болшевишко царство. Този край ще дойде толкоз по-скоро, защото и самите съзаклятници се стремят да постигнат целите си с военна помощ от съседна държава.

Поставени от Бога на столичната архиерейска катедра, ние дълбоко скърбим, че неразумните български синове, които явно тласкат своя народ в пропаст, вместо да отрезвеят, още повече се умопомрачават. Съкрушителна скръб ни измъчва, че майка България, надарена с толкоз красоти и богатства, придобила свобода и независимост след вековни страдания и кървави борби с иноверци и иноплеменици, се гърчи в тежки болки, причинявани от злосторни деца. Еничарите едно време нанасяха на своята бащиния подобни тежки рани, за да я направят черна робиня на султана...

Покъртени от стона на родината, ужасени от новото тегло, което неотклонно носи разрушителната дейност на болшевизма, ние считаме за свой непременен дълг да бдим и пазим своето възлюбено паство от увлечение в такава противоотечествена дейност. Ние всемощно викаме: далеч от адските сили, които напъват да срутят българската държава; далеч от Каиновото сонмище, от събора на братоубийците и нечестивците! Далеч от тях, защото те са врагове на Бога и Неговата Църква! Те хулят Св. Дух и не признават Христа разпнатия за Син Божий и премъдрост Божия. Те са по-зли от самите бесове, понеже и бесовете „вярват и треперят” от Бога (Иак. 2:19), а те не вярват в Бога и не треперят от Него. Главната причина, поради която те са се предали на такава сатанинска дейност, е тяхното безбожие. Врагове на Бога и Неговия Син, те тъпчат всички Божии и човешки закони. За да натрапят своята воля, те не жалят хора, народи и страни. Те са готови да принесат в жертва всичко живо, що стои на пътя за пъклените им планове. Нов вид човешко жертвоприношение на Молоха, от което нещастана Русия ето вече осма година се раздира. Хуманността и моралът, както те говорят, са били глупости и дивотии.

Възлюбени мои духовни чеда!
Окриляни от вяра в Бога Промислителя, вие знаете страшните разрушения, които носи безверието, както за живота на личността, така и за живота на обществото. Безверието е безумие и затова носи разрушение; а вярата е премъдрост, както казва цар Соломон: „Начало на премъдростта е страхът Господен” (Прит. 9:10). Без мъдрост няма съзиждане, няма благоденствие: „печалбата й е по-добра от чисто злато, по скъпоценна от многоценни камъни” (Прит. 3:14-15); „дългота на дни е в нейната десница, а в лявата й – богатство и слава; нейните пътища са приятни и всичките й пътеки са мир; дърво на живота тя е за тези, които я държат” (Прит. 3:15-18). Това е така, защото мъдроста съгражда своя дом (Прит. 3:19) и „Бог с мъдрост основа Земята и с разум утвърди небесата” (Прит. 3:19). А премъдростта Божия е въплътена и свети в нашия Изкупител Господ Иисус Христос (1 Кор. 1:24 и 30).

Вярата в Господа нашего Иисуса Христа трябва да легне в основата на целия български живот. За нея трябва да ратуваме с всичкото си сърце и душа, като за най-възвишена ценност. Няма друго, по-целебно средство против покварата и човеконенавистничеството, което прониква особено в младото поколение; няма по-силно оръжие против демонските фаланги, които се опитват да хвърлят България в пропастта. Вярата е неразрушимият гръмоотвод против мълниите на болшевизма, защото само Господ е несъкрушима крепост и прибежище (Ам. 1:16; Пс. 37:39). Вярата в Бога е непрекъсващ извор на живот „Потърсете Господа – вика пророк Амос на израилтяните – и ще живеете” (Ам. 5:6), Потърсете Този, Който „обръща смъртна сънка в зора” (Ам. 5:8). „Израилю, вика пророк Осия, обърни се към Господа Бога: Асур няма да ни спаси” (Ос. 14:1,3).

Само Божият дух, открит най-пълно в Христа, може да победи духа на злобата (Еф. 6:7,8), който днес вилнее у нас. За Духа Христов трябва да се разтворят сърцата на всички български граждани, да се разкрият вратите на всяко българско семейство, на всяко българско училище, на всяко учреждение.

Няма друг път за спасение освен този, който води при Христа, защото Той е „пътят, истината и животът”. Ударите на синовете на ада трябва да ни стреснат и всеки да побърза да се възвърне към Христа и влезе в пълно единение с Неговата църква, в която Той вечно пребивава и я ръководи за спасението на човешкия род. Българската църква е несъкрушимият кораб, който много пъти е спасявал българския народ от бури и тревълнения. Тя е люлка на българската свобода и култура, твърдиня на българския дух и подбудителка към напредъка, светилник на истинско Богопознания и стълб на народното единство. По апостолско приемство, тя има Божествени спасителни средства, възродителна и осветителна сила. Който иска да даде духовен плод, да се прибере в нейната ограда и ще намери живителни сокове в Христа, Който е лозата на вечния живот, а ние сме нейните пръчки (Иоан 15:1-7). Живеейки в църквата Христова, проникнете се от духа на истината, който живее в нея (Иоан 16:12). Отдалечавайте се от хора, които, както казва апостол Павел, гледат да ви пленят „с философия и с празна измама” (Кол. 2, 8) или с празни думи. Ходете в Господа Иисуса Христа „вкоренени и назидани в Него” (Кол. 2:6).

Проникнете се от любовта Христова, която е „дълготърпелива, милосърдна, не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не мисли зло, не се радва на неправдата, а се радва на истината, всичко люби, всичко търпи, никога не отпада” (1 Кор. 13:4-8). Имайте помежду си братска любов (Рим. 12, 10) като чада на един и същ народ, като членове на една съща родна църква, като последователи на Ийсуса Христа, защото да се обичаме едни други, това е най-голямата заповед, която ни е дал Спасителят (Иоан 15:12). Три са основните християнски добродетели: вяра, надежда и любов, но най-голяма от тях – казва апостол Павел – е любовта (1 Кор. 13:13). Само чрез искренно братолюбие вие ще покажете, че живеете в Христа и Той във вас (1 Иоан. 3:23). „Всяко огорчение и ярост, и гняв, и вик за хула, да се вдигне от вас наедно с всяка злоба, а бъдете благи един към друг, милосърдни, прощавайте си един на друг, както ви е и Бог простил чрез Христа” (Еф. 4:3). Не вдигай ръка срещу брата си, защото ставаш съобщник на Каина, и гласът на братовата ти кръв ще вика от земята; ще бъдеш проклет от земята, която ще приеме кръвта на брат ти от твоята ръка; ще работиш земята и няма да ти дава плодове; ще бъдеш скиталец по земята и не ще можеш да се укриеш нигде от нелицеприятния Съдия (Бит. 4:15). Който ненавижда своя брат, той се е отрекъл от Христа и действа по внушението на дявола, който е искония враг на човешкия род. Затова никой човекоубиец няма да види вечен живот (1 Иоан. 3:15), а е осъден на генна огнена (Мат. 2:22). Не се оставяйте да ви побеждава злото, но побеждавайте злото чрез добро (Мат. 5:44; Рим 12:21; 1 Петр. 3:99). Бъдете готови да носите слабостите на немощния си ближен (Рим. 15:1).

Изпълнете се с дух на смирение пред Божията десница, която крепко пази България от явна гибел, където я тласкат нейни безумни синове. Смирете се пред дадените изкупителни жертви за независимостта на милото ни отечество и въздайте Богу Вседържителю и Спасителю сърдечна хвала за чудесно проявената милост към нашата земя. В дните на на най-големи злощастия Бог показа с ясни и дивни знамения, че България е под Негова закрила. Изчадията направиха всичко, за да погубят държавата ни, но Бог я спаси от тази явна смърт. Те бяха турили под куполите на „Св. Неделя” толкова много взривни вещества, че за миг да умъртвят няколко хиляди родолюбиви български граждани заедно с цялото правителство и Н. В. Царя. Но Божията ръка препобеди, спря разрушителното действие на голяма част от взрива и запази живота на държавниците, на хиляди богомолци, на наше смирение и на съслужившето с нас духовенство, а заедно с това – свободата и независимостта на родината ни. Възнесете из дълбините на сърцето благодарствени химни на Бога Спаса нашего и молете се със съкрушено и смирено сърце, щото Той да не лишава от Своята велика милост нашия многострадален народ.

Изкоренявайте от своите сърца всяка горделива помисъл, понеже гордостта е извор на всеки грях и „мерзост е Господу всеки, който има горделиво сърце” (Прит. 16:5). Поради това и „Бог на гордите се противи, а на смирените дава благодат” (Иак. 4:6). Учете своите деца на смирение, незлобие, състрадание, човеколюбие, отечестволюбие, а най-вече на страх Господен, понеже както казва премъдрият Соломон, „със страх Господен става уклонение от злото” (Прит. 16:6).

Тежко е положението на нашата родина. Тежко е от гнета на победителите и от дълговете, тежко е от големите неизбежни държавни разходи и от скъпотията, но всички тези тежести биха се понесли по-леко и биха се намалили в скоро време, ако родоостъпни български синове не подклаждаха огъня на вътрешни раздори. Опрени на всемогъщата Божия десница, Която е запазила българския народ през вековете от много огнени пещи, събрани около престола на Н. В. Царя, скрепени с гореща вяра в Господа наш Иисуса Христа и с преданост към Неговата Свята Църква, всички български граждани, които милеят за своя род, трябва да се проникнат от съзнанието за бедствено положение на държавата и над всички свои интереси да поставят благото и спасението на отечеството.

Движени от своя върховен дълг, всички да се сплотим в една жива сила и да поведем решителна борба срещу демонските сили,  та в скоро време да настанат за нашата многострадална родина светли и радостни дни, да настъпи вече ера на спокойна работа в наука, изкуство, духовен живот, промишленост, ера на нов културен подем, за какъвто българският народ има богат запас от сили и дарби.

Нека всички застанем като будни стражи в защита на отечественото благо, напълно убедени, чр последното е крепост за благоденствието на всеки гражданин, съгласно думите на премъдрия Соломон: „Който има усърдие за доброто, ще придобие благоволение, но който иска злото, то ще дойте и върху него” (Прит. 12:27). Отечеството е почвата, на която може да разрастват нашите духовни сили. Да го пазим от тръни и бурени, от сътресения, борби и врагове!

Отечеството е наш общ роден дом, в който всеки ъгъл съхранява окрилящи духа, свещени спомени и завети, и чиито стени предпазват нашето национално битие от външни удари. Да го съхраним от вътршни разрушители и подпалвачи!
Пазете, мои възлюбени чеда, България, както зеницата на окото си!
Благодат да бъде на вас от Бога Отца и Господа Иисуса Христа.
Амин.
Софийски митрополит: Стефан

Сп. „Народен Страж”, орган на Софийска Митрополия, София, год. VII, 15 май 1925 г., кн. 6-7.

четвъртък, 7 март 2019 г.

СТАЛИН Е ВЗРИВЕН, 1953

Три месеца преди първия анти-СССР бунт в Европа, Берлинското въстание 1953 г., в България е взривен паметник на все още живия съветски вожд Йосиф Сталин. Привечер, в София, на "националния празник" 3-ти март
 
Три месеца преди първия анти-СССР бунт в Европа, Берлинското въстание от 16-17 юни 1953 г., в България е взривен паметник на все още живия съветски вожд Йосиф Сталин. В София, на 3 март 1953 г. Георги Константинов- Анархията и негов състудент, с войнишка манерка,  натъпкана с динамит, гръмват огромна статуята на комунистическия "бог". Привечер, в столицата на НРБ, до езерото Ариана, на "националния празник"...

Първият антисъветски бунт в Социалистическия блок, Берлинското въстание от 1953 г., вече е в учебниците по История на ХХ век. България и тук отсъства от историческата памет на Стария континент. Защо, г-да БГ "демократи", розови историци, анализатори?!
Страдалците от комунизма - българи, не сме от "втория коловоз" на Европа.


Георги  КОНСТАНТИНОВ Георгиев - Анархията, е български революционер анархист. Осъден е през 1953 за атентат срещу паметник на Сталин. В периода 1973-1991 е политически емигрант във Франция. Автор е на книги за анархизма и за дейността на Държавна  сигурност.
Георги Константинов Георгиев е роден на 15 май 1933 г. в Горна Джумая, Царство България. Завършва  математика. На 19 години организира взривяването на паметника на Сталин в Борисовата градина в София. Това се става на 3 март 1953 г. Два дни по-късно съветският диктатор умира. Само този факт и връзките на на вуйчо му с човек от партийната власт отървават Константинов от смъртна присъда.  Влиза в затвора и излежава 10 от общо 20-те години, на които е осъден. След амнистия през 1962 г. е освободен, но остава под постоянното наблюдения на Държавна сигурност. През 1973 г. успява да избяга през Югославия. Установява се във Франция и живее там до 1991 г. След амнистия се завръща в София (има задочна смъртна присъда), за да доживее старините си в България.
През 2007 Константинов е предложен от СДС за член на комисията по досиетата. На 26 март 2007 Държавната комисия по сигурността отхвърля официално кандидатурата му. Поводът са 25 тома данни на Национална служба „Сигурност” за терористична дейност от негова страна...  (от Уикипедия)

НАЧАЛНИТЕ НОТИ НА "МАРСИЛЕЗАТА"

Георги КОНСТАНТИНОВ,  
Из книгата "Ставайте робове, аз не ща ярем...", София, 2005.

Лекциите и упражненията поеха нормалния си ход. За втория семестър отново ни рапределиха на групи за практическия стаж. С арменеца Арши Бедрос и гъркинчето от созопол Щиляна Джаферова ни изпратиха в поликлиниката на ул. „Цар Симеон”. Те двамата пушеха и по време на почивките излизаха във вътрешния двор при шадравана, около който имяше пейки. Обикновено ги придружавах, за да си поговорим. От пейката, на която сядахме, се виждаше куполът на Софийския централен затвор (СЦЗ). Понякога излизах сам в извънпочивно време и го „съзерцавах”. Ако един ден не ме прострелят при опит да бъда задържан, ще мога да съзерцавам поликлиниката оттам. ДС има следствен отдел в СЦЗ и нейният конвейр работи с ускорен ритъм... Смехът на колегите проряза болезнено съзнанието ми. Заслушах се в разговора им. Колко далече от мислите ми бяха двамата. Весели, непокварени и добри млади хора. Само че и овцата... е добра. От такива „сватбари” нямаше да станат. Затова, макар и да „не знаеха какво правят”, мислех, че не са „невинни”. Ако не намерят в себе си сили да противостоят на диктатурата, ще ги смели и превърне в свои слуги. Робите са отговорни наравно с робовладелеца за окаяната си съдба и за тоя им „статут” част от вината е тяхна...
С приближаване на пролетта атмосферата се сгъстяваше и в съдебните зали на столицата и големите градове почти всеки ден имаше процеси със смъртни присъди. Повечето от тях, както ни разказваха бивши затворници, се изпълнявали нощем. От две години насам – с разстрел в тила. Наскоро вестниците и радиото съобщиха за голям процес срещу 43-ма католически свещеници и монахини от цялата страна. Това обясняваше защо миналото лято Кольовата „връзка” с домакина на Пловдивската болница засече и не се осъществиха никакви контакти. Шест от подсъдимите бяха осъдени на смърт и четирима екзекутирани. Същата участ имаше завърналият се от Турция нелегален, когото осъдиха с приютилия го Димитър Серафимов Развигоров. Не го познавах, но благозвучното му име се запечати в паметта ми...
За осъдените и екзекутирани селски момчета пресата и радиото пазеха гробно мълчание. Тяхнатаистория не можеше да послужи за оправдаване на болшевишкия терор... Франц Хаджиев ми беше казал, че са арестували Павел Каръков и процесът му е насрочен за 24 март 1953 г. Бяхме решили да отиден и окуражим. Да му кажем, че прокурорът ще лежи остатъка от присъдета. Един ден, обикаляйки с Пеев съдебната палата, влязохме в една от залите, в която се гледаше политически процес. Подсъдимите – четирима, облечени в широки райета, с остригани глави, отслабнали и пожълтели, бяха като охтичави. Обвинението – най-често срещаното – „създаване на нелегална организация/група, поставила си за цел да събори с бунт, терор, метеж или въстание законоустановената народнодемократична власт (чл. 70 от НК, чиято първа  алинея предвижда смърт или 20 години затвор за ръководителите й)....

= = =
Часът наближаваше 19 и 30. Митингът бе започнал. Трибуната на ораторстващите беше пред „Народното събрание“ срещу коня на царя „освободител“. Чуваха се само речите по високоговорителите. Завихме покрай университета към „Орлов мост“. Групи от граждани, придошли от източните квартали на столицата, запълваха жълтите павета на „Царя“ почти до самия мост. По даден сигнал комсомолските активисти започваха да скандират „възторжено“ „Ста-лин! Ста-лин!“, последвано от „Чер-вен-ков! Чер-вен-ков!“ и „Веч-на друж-ба!“.
– Карай през тълпата нечистива! Искам да погледна еснафска, чиновническа и полицейска България в очите. Знаеш ли, Васка, като ги видя тръгнали като стадо овце, вцепенени от страх и угодничество, ми се иска да съм атомна бомба и да дръпна запалката в най-гъстата част на това тесто от роби.
– Те не са виновни, Гошо. Пет века робство не са шега, а и сега...
– А кой е виновен за петвековното робство?
– Строго съдиш народа, приятелю, а казваш, че го обичаш...
– Василе, моята любов принадлежи на оня народ, който ще отиде на барикадите, за да защити човешкото си достойнство, свободата и хляба си. А не на тая тълпа, която позволява на джандарите да се гаврят с нея. И като я душат и грабят, да изтръгват от гърлото и, наред с наядения залък, славословия и осанна за убийците. Виж ги, помъкнали хоругвите и иконите на тирана! Дори някои пеят, като че ли за да дадат право на Великия инквизитор, който казвал на кроткия Иисус, че те обичат робството и мразят свободата. Хиляди техни братя гинат в тюрмите и лагерите, а те си чоплят носа. И с облекчение въздъхват, когато джиповете на милицията спрат пред вратата на съседа. Това е тяхната невинност. Само подлеци, които се канят утре пак да ги яхнат, могат да ги ласкаят и тупат снизходително по рамото. Стига илюзии! Стига фарисейщина! Да се мълчи срещу овчедушието на еснафското мнозинство и да позволяваме на неговата „житейска философия“ да се промъква и в нашите мозъци, аз смятам за престъпление. Ние трябва да сме навсякъде киселината, която бавно, но сигурно разяжда и робския дух, и робовладелските вериги! Само с чука на революционната истина могат да се разкъртват робските пластове в душите на хората. И който обича народа, трябва да му я казва в лицето! За да го подготви утре да върви под огъня на картечниците.

– Като те слушам, си мисля каква болка се е натрупала в душата ти!
– Трябваше да я изкажа. Тази вечер или в някой недалечен утрешен ден може и да ни няма повече. Затова говорих като за последно, а болката ми е за тия, сред които се промъкваме сега...
Трамваи „тройка“ и „четворка“ се движеха по линията, която заобикаля университета и по „Царя“ продължава към ул. „Иван Асен Втори“. Придвижихме се по „стъргалото“ с дивите кестени срещу течението към парка. Приближихме „Орлов мост“. Оттук бронзовият истукан се виждаше. Нещо безчовечно, мъртвешки тежко имаше в нескопосната скулптура, крачеща върху пиедестала.
Стигнахме до моста и влязохме в градината през централния вход край езерото. Там се отбихме по алеята вдясно, която заобикаля затревената площ, където се издигаше статуята. Тази алея, между статуята и езерото, беше по-тъмна и по-безлюдна. Другата, лявата, обикновено по-оживена и осветена, беше също опустяла. Митингът и студът бяха прогонили повечето посетители от парка. Само тук-там се движеха отделни двойки или забързани самотници. Не се виждаха и милиционерите, които охраняват парка. Това беше най-доброто, което можехме да желаем. Пейките по „нашата“ алея бяха празни. Избрахме една, на десетина метра откъм гърба на тирана, и седнахме.

Георги Константинов - Анархията, 1950 г.

Пространството, което ни отделяше от статуята, беше запълнено с храсти. Часът минаваше 19,30. Без да се бавя, казах на Васил:
– Запали една цигара и когато съм готов, с нея ще подпалим фитила. След като го затворя в манерката, вземаш чантата, без да се бавиш, и я поставяш върху пиедестала, между краката му. През това време ще наблюдавам движението по алеите. Ако случайно някой те забележи и от престараване се развика, ще открия огън по него. В суматохата, която ще последва, трябва да се смесим с тълпата, за да ни изгубят.
– А защо не поставиш ти бомбата?
– Защото вече съм правил това и защото не съм те извикал за свидетел. Аз ще бъда с гръб към тебе и с револвер в ръката. Когато си свършиш работата и излезеш на алеята, която води към изхода, трябва да ми извикаш, за да те последвам.

Васил не възрази и прикривайки клечката кибрит в затворените си в шепи ръце, запали цигарата с нея – края на фитила, който му подадох. След това го пъхнах със светкавична бързина в манерката, запуших я с гумената тапа и завинтих капачката. Затворих чантата, в която съскаше горящият фитил, и се изправихме. Подадох му я и си стиснахме ръцете. Видях как хлътва в храстите, които ни деляха от скулптурата на „бащата на народите“. След това огледах напрегнато обгърнатия в мрак парк. Само „Ариана“ и езерото бяха обляни от светлина, но там не се виждаше никой, освен двама млади, които, облегнати на перилата на мостчето, се оглеждаха в езерната повърхност. По алеята, на която трябваше да излезе Васил, в обратна посока се движеше военен с приятелката си. Погледнах към статуята, която се виждаше от мястото, където бях на пост. Тя се открояваше на фона на светлините от лампионите на „Орлов мост“, но Васил го нямаше там. Струваше ми се, че остава съвсем малко време до взрива. Фосфоресциращите стрелки и циферблат на часовника ми сочеха 19 часа и 52 минути. Изминали бяха две и половина минути от запалването на фитила. Ако Васил чака в храстите, докато отмине офицерът, бомбата можеше да го направи на късове. Защо ли се бави?
– Пешо-о, бързай, Пешо, че ще изтървем трамвая! – се разнесе гласът му откъм изхода на градината.

Въздъхнах с облекчение  и хукнах след него, за да се смеся с хилядната тълпа на митингуващите. Стигнах до изхода и вече без да тичам се упътих към трамвайната спирка, но трамваят се измъкна почти под носа ми и отнесе със себе си Васил. Ще свиря отново „Марсилезата“ под прозорците над ресторант „Реклама“. Облегнах се на перилата на моста в очакване на следващия трамвай. Погледнах часовника. Оставаше само една минута. Недалече от мен беше застанал милиционер, регулировчик на движението. Даваше път на колите, които се движеха от двете страни на канала.
Страхотен трясък, придружен от светкавица, разтърси въздуха. Статуята, обвита в бял дим, се наклони напред и заби нос в земята. Милиционерът изтича до телефонната будка. Настъпи паника. Тези около мен се спогледаха и започнаха да се оттеглят плахо към митинга. По „Царя“ в обратна посока, привлечени от гърмежа, любопитни прииждаха към моста. Около себе си чувах:
– Какво стана?
– Самолетна бомба ли беше?

В това време пристигна нов трамвай. Качих се в последната кола, за да се отдалеча от „лобното място“. Чу се пищене на клаксони и сирени. През прозорците на трамвая се виждаха черни милиционерски рейсове. Един, два, три. Около тях препускаха джипове през разбягващата се тълпа. Те се придвижваха към главния вход на парка. Нашият трамвай спря.
Дали ще проверяват и тук? Отново освободих предпазителя на револвера. Чух някой да казва, че спирането се дължи на разбягалите се от профучаващите рейсове и джипове хора, които задръстваха трамвайната линия. От задното стъкло на втората кола се виждаше, че една от камионетките спря пред главния вход. От нея изскочиха десетки милиционери и хукнаха към овакантения пиедестал. С тях по алеите на градината навлязоха и джипове. Другият рейс продължи нагоре по Цариградското шосе, а третият сви по канала покрай парка в посока, обратна на движението. Обграждаха „градината на Свободата“. След малко в осветените от лампионите конуси, върху централната алея към изхода се видяха милиционери, които мъкнат под мишници дърпащи се млади мъже и момичета. Започваха арести. Всичко се разви със светкавична бързина. Трамваят потегли отново. Не изпитвах никакви угризения на съвестта от ареста на влюбените. Не бях виновен за това, че тази вечер не е вечер за обич, че на трети март 1953 година в парка нямаше място за любов.
За момент трамваят спря пак, този път на спирката до университета. Тук тълпата беше много по-гъста, митингът на площад „Народно събрание“ беше в разгара си. Разноцветни ракети се пръскаха в небето, преди искрите им да се изсипят надолу към скандиращите групи. Както се казва: „За едни сватба, за други брадва...“

= = =
След няколко криволици и спирки трамваят ме отведе на „Халите“. От там до „Площада на цветята“  нямаше и 100 метра. Застанах под прозорците на Василовата квартира и изсвирих началните ноти на химна на Френската революция. От осветения квадрат на левия прозорец се подаде главата на Зафира и ми правеше знак с ръка да го чакам – слиза веднага.
– Какво стана? Защо не се качи с мене в трамвая?
– Изтървах го и трябваше да чакам следващия.
– А бомбата?
– Йосиф Джугашвили е издинамитен.
Васката ми стисна ръката и ме подкани да вървим към квартирата на Свобода. От пазара купихме  цветя.

Георги КОНСТАНТИНОВ, из книгата "Ставайте робове, аз не ща ярем...", София, изд. Шрапнел, 2005, Стр. 224, 225- 234, 237– 238, 239

петък, 1 февруари 2019 г.

ВАГОН С ЦИМЕНТ СРЕЩУ ДОМАШЕН ОТПУСК, 1976

Новобранец - хамалин в комунистическия трудов лагер в  Дупница


От Момчил ПОПОВ
Още първата нощ след клетвата на стадион „Марек“ в Дупница картинката на екстериора рязко се смени. Като в диаскоп – щрак копчето, край на пансиона за благородни комсомолки край ТЕЦ „Бобов дол“... Тухлени бараки, стъпили направо на земята, само плаца поръсен с натрошен камък, градинка с басейн, който за 2 години го пълниха само веднъж, щаб, две столови, лафка, баня, лечебница – сиво, ниско, схлупено, зимата на печки с дърва и въглища... Някъде около 20 декара площ, която в мокро време се превръщаше в кална пързалка от хилядите стъпки върху нея. Точно същата или подобна конфузност, както при ходенето по паркетите на Цвингера, Сан Суси или Царския дворец в София, които бях посещавал до неотдавна. А стъпиш накриво, а си се хлъзнал...

Особено около бараката – тоалетна, която бе изградена ергономично и пестеливо за общо ползване. Трийсет дупки в циментовия под над обща яма, преградени една от друга с 80-сантиметрови стенички… Лют мирис на хлор за дезинфекция и вече ядени и отпратени долу стомашни пълнежи… Някои пъшкания, гърмежи, шеги, подвиквания през клетките, хумор… Някоя гръмка сексуална закана… Смях и радост човешка! Витална картина от поне десетина в момента, а сутрин и късна вечер 30 облекчаващи се войнишки кепета… Архитектура с ясна стратегическа насоченост: любезна комуникация между клечащите и гарантирана сигурност срещу посегателства върху личността. Всичко да е ясно още при първи поглед от дежурния. Силно и с груби краски като в истинска баталистична творба. На голямо платно, с маслени бои, с една-две чучурки за вода на стената.

Труд за Родината обаче, ела да видиш.. По шестобалната система  - десет! 

Строеж на завод „Тих труд“ в южния край Дупница /тогава град Станке Димитров/, Октомврий 1976-а след Христа, два-три месеца преди пусковия срок. Картина, епична, но не батална, а отчайващо мащабна, в стил „Соц-реализъм“. Сив, озъбен от железа и винкели панел на 3-4 етажа, с дълги тесни прозорци като амбразури, някъде 100- 120 метра дълга сграда в най-първия наклон на Рила до шосето за Гърция. Огромен срязал планината изкоп и около него 250- 300 души строители: войници, роби-мравки, които сноват нагоре-надолу по дъски върху пръстта с колички с тухли, вар, бетон, чували с цимент, лопати, офицери, тръби, старшини, цивилни майстори, волнонаемни... Вавилон! Не – строежът на Хеопсовата пирамида край Дупница. Чудо за сетивата от историческите ленти и анимационния филм „Астерикс и Обеликс в Древен Египет“ заедно...

Шаш... Какви ти латински измишльотини?! Люти балкански псувни само от гледката.
Там ме призова Родината в първия ден след клетвата... От „Ура! Строй се! Преброй се!“ с уклончива успеваемост ме хвърлиха направо на обекта - по 14 часа хамалогия на ден. Край на строежа - Нова година, закъснели сме, другари бойци! Затова обед и вечеря тук, кой където седне, в канче на коляното, като на война, в окопите... Половин час почивка... Край на работното време – 22 часа вечерта... Действай!...

Взех да посвиквам с „напрегнатия трудов делник“ на строител на съвременна социалистическа България. От 8 до 22 часа мятах лопатите, тичах с количките, стоварях и пренасях каквото пристигне с камион за новия завод „Тих труд“, спирах се да пуша с колегите...

-Момент, да пушиш тютюн ли?! Цигарки?! Че ти го раздаваше въздържател в техникума, дори трезвеник?!
-Беше тя тая! След две седмици на Хеопсовата пирамида в Дупница, като видях Дявола в очите, пропуших! Я оцелея, я не...

= = =
След кратко прослушване при старшина Мечков имах честта да бъда включен в ударна група за стоварване на два вагона цимент. Тая нощ, на бетоновия възел на Химико-фармацевтичния завод, дето също строим... В началото на града Дупница /тогава Станке Димитров/, току до река Джерман, където се влива в Струма... Два вагона по 28 тона, нищо работа, юнаци! До полунощ ще сте готови, няма страшно... Сутринта трябва да освободим вагоните. Иначе – глоба! А за вас, момчета, 3 дена отпуска допълнително за Нова година? А? Навити ли сте? 

Старшина Мечков - началникът на Бетоновия възел, е огромен и благ, говори меко, не крещи... Как де не му повярваш?! А и сигурно ме е гледал как се разхождам из обекта с торба 50 кг цимент на гърба... Затова ми се е доверил... Идва да ни вземе в края на работното време около пет след обед, а не през нощта в десет... Добре де, как да устоиш на изкушението?!

Е, пратиха ме да стоварям с бивши пандизчии 2 вагона с цимент. Едричък съм бил, та затова с батковците от кол и въже... От вагона на камиона. От вагона на камиона... Цимент, цимент, цимент... Старшинката ни даде някакви брезентови пелерини, да не се прашим, но и те не помагат. Всяка една торба трябва да се наведеш, да вдигнеш и да я метнеш на гърба. Какви ти четири прешлена дископапатия на гръбнака?! От падането като малък в Музикалната школа... Какъв ти мрак и пепел във вагона?! Каква ти куртка на въшкарника от шаяк? Че тя, насецана с камък на прах, дере като шмиргел жилите на ръцете! Вдигаш, обръщаш торбата на рамо, клатиш се от вагона до камиона... И пак обратно. Под светлината на една неонова лампа на стълб в Химическия комбинат...

Дори жилите на врата те болят, черепът ти омеква като локум... Ужас! Сам си дереш кожата, ходиш като тежко пиян... Добре, че старите каторжници взеха да ми се подиграват, да се кискат, по някое време да ме бутнат на купа с чувалите да падна... Че да пропусна курс и да си почина малко... Пет ли, шест ли души и 56 тона цимент...
Успяхме до полунощ! Стоварихме тая мерзост на съвременната мисъл – планина от камък на прах. В торби по 50 килограма...

Седим на камиона, пушим, ето ти го старшина Мечков иде към нас. Мрак под звездите...Там в неговата барака на Бетоновия възел прозорчето му е светело досега. И още свети.
-Браво, момчета! Браво на вас! Яки българи сте...

Бандюгите се кискат доволни, че са похвалени:
-Само тоя – учения, откъде го намери?! Глътна си езика от зор... Едвам диша вече... Ще мре... Хе-хе-хе...
-А-а, така ли? Нищо му няма- ще се научи! Нали така, момче?

Мълча. Тракам бетонирани клепачи на очите. Мигам в знак на съгласие... Що ли ми се върти из главата, че 12-годишен пък лежах цял месец в болница от задушаване. От възпаление на лявата трахея... Забравил съм... Карай! Нали дишам още?! Годен за военна служба си, боецо! Дерзай!...

Старшина Мечков ме тупа окуражително по гърба. Вдига облаче цинмент от мен:
-Я се засрами, столичанче... Хе-хе-хе... Каква голяма униформа носиш... А, момчета?! Хе-хе-хе... Аз имам едно цигане на Бетоновия възел – тежи 40 кг с мокри дрехи. Ама само жили! Носи 50 кг торба по купа с баластра до горе! А като се хване на бас, за две ракии или кутия вафли, качва на гръб 3 торби с цимент заедно! Чуваш ли, 150 килограма! Хе-хе-хе...

Кимам, че съм чул. Мисля си, че малкото човече е силно като мравка. Тя носи 10 пъти товар над собственото си тегло. Възможно е да е някакъв хибрид. Да. А „големият човек“, а аз?! Мърша, парцал, сопол, както казва щурмовакът Робев. Пфу!

-Юнаци, така и така сте загряли, ами да го пипнете и това вагонче с негасена вар? За още 2-3 часа...  А? Още по 2 дни отпуска от старшина Мечков за Нова година!... В кревата на булката и в механата цели 5 дни за празниците...

Негасена вар! В хартиени чувалчета... Още 28 тона!...

Чуха се бодряшки псувни за майките на булките и новата сделка стана. Аз леко изписуках във въпрос за някакви прахоуловители на устата... Добрият шеф отиде до бараката си и донесе някакви медицински наморници като за грип. Килна капата и се прибра в светлата си стаичка на строежа...

Значи, такъв зор беше с тия нови 28 тона негасена вар след цимента, че към 3 часа сутринта се проснах да умирам... Нищо не ме интересува! Не искам в болница! Писнало ми е вече... Мятайте ме направо в реката, на кучетата, в гробищата... Не мога повече! Всичко боли...
Бабанките ме пожалиха и ме оставиха да се свестявам.

В тая нощ на ударен труд, на военна мисия под прикритие „Хамалин в Дупница“, хич и не съм се сетил да сваля ръчния си часовник – купен лично от Дрезден, механичен, с кожена каишка, с няколко рубинчета из чаркалака. Така го бях насецал с циментов прах и вар, че тази нощ той умря. Аз обаче оцелях...  По воля Божия и Добро от каторжници – „бандити“.

= = =
Военната ми мисия „Хамалин под прикритие“ наистина се увенча в 5-дневен разкошен дошашен отпуск. За Новата 1977-а. Тогава Коледа не се толерираше за празнуване – Рождество Христово и разните му там баяния и молитви са вредни идейни заблуди и религиозни уклони в новото ни атеистично Отечество! Нова година, пет минути преди 12 часа реч по теливизора от диктатора, съответно глупости на диалект, заекване, простоти с лозунги, фойерверки и любимото му Дунавско хоро... Нова година – нов късмет!

Имаше обаче някои леки досадни усложнения преди да тръгна към Дунав 36 повече от три месеца, след като съм го напуснал. Бяха откраднали от сушилното помещение на спалното цялата ми парадна униформа. Зелени шинел, костюм, риза, вратовръзка, фуражка – заедно със закачалката! Ходих при артелчика, каза „Няма!“. Изпаднах в тиха меланхолия. На една пейка на плаца след вечерна проверка... Спира се Сухия Али, старата служба, майсторът ми от строежа, дето е лежал за убийство в затвора Бойчиновци.

Какво – що, новобранка?... А-а, не се ядосвай... Хе-хе-хе... Чакай ме в 12 през нощта пред барака еди коя си. Там има един едър като тебе, той може да те е обрал. Ще си приберем дрехите, ще си идеш в къщи... Велика военна мъдрост №1: „В казармата нищо не се губи, само сменя притежателя си“. Оказа се, че Али е много по-добър и бърз с плоска пружина и безопасна игла, отколкото с мистрия... И на сутринта рано ми подписаха билета за отпуска... София!

Спазих съветите на старите кучета. Вместо на Централна, се измъкнах от вагона на предишната гара, Захарна фабрика. Да не ме арестуват „неопрятен“ комендантските патрули в столицата... Ами... Крачолите на панталона едва сгигат до края на зелените чорапи, шинелът и куртката стискат толкова, че не мога да се наведа... Ластикът на униформената вратовръзка държи скъсаното копче на ризата, 2-3 номера по-тясна. От голото на шията стърчат циментови къдрави косми... Фуражката, ако направя по-рязко движение, се пързаля от темето според гравитацията в момента... И върху целия клошарски фешън - червена петолъчка метална на гордото чело... Военопленник, не боец... Бустанско плашило... Карай бе... „Строим за родината!“ 

И леко-леко, с тролея до Сточна гара, после с прибежки по тротоара, по-близо до оградите, се бухнах в двора на родната къща на ул. Дунав 36! Отечество любезно, как хубаво си ти!
Майка ми, Прекрасната Дора, защото вече ме беше виждала на строежа в Дупница в още по-гротесков вид, не изпищя на вратата, а бързо ме прибра вътре. Намери старото алуминиево корито, стопли вода и с тъп нож в ръката се зае да ме стърже от цимент и пепел в кухнята. И в ушите бях циментиран!... Като се измиеш сутрин със студена вода върху циментовия прах, и неусетно културните пластове се трупат...  Много ядове бра и с врата ми – транспортно строителната платформа на социализма... Магерешка талига за „врагове на народа“...
Стърже мърсотиите от каторгата по мен, усмихва се и плаче.

Момчил ПОПОВ, „Вагон с цимент срещу домашен отпуск“, откъс от романа „Дунав 36“, MMXIX

четвъртък, 10 януари 2019 г.

ПРЕЗ БОМБАРДИРОВКИТЕ 1943-44 „ОТЕЧЕСТВЕН ФРОНТ” ВЪРШИ САБОТАЖИ

Из „РАЗУЗНАВАТЕЛНО ИЗВЕСТИЕ ПО ВЪЗДУШНИТЕ НАПАДЕНИЯ, извършени на 
10 януарий т.г. над гр.София”,1944 
–Противникът хвърли бомбите си над града в една ивица с широчина от около 1.5 – 2 клм., минаваща в обща посока: шосето за с. Банкя, бул. „Кн. Клементина”, ул. „Граф Игнатиев” и шосето за игрище „Юнак”, с. Дървеница.
–Мнозина стояха по входовете на жилищата си да броят самолетите, а някои, както например загиналите в Александровската болница лекари продължиха спокойно обяда си, вярвайки, че „джентлемените” няма да посегнат на Червения кръст.
...
Бедствената ситуация в София по време на и след Голямата бомбардировка на 10 януари 1944 г. обективно, безпристрастно и документално, от „първа ръка“ е описана в  

„РАЗУЗНАВАТЕЛНО ИЗВЕСТИЕ ПО ВЪЗДУШНИТЕ НАПАДЕНИЯ, извършени на 10 януарий т.г. над гр.София”,1944 г.

І. ДНЕВНО НАПАДЕНИЕ.
 

1. ПРОТИВНИК: 1/а – Цел на операцията. Да се бомбардира чувствително българската столица без да се търсят каквито и да е военни обекти, с цел да се разколебае духът на българина и неговото правителство /по примера на Италия/.

1/д - Излитане от летищата към 9 часа. Последователно събиране на ятата над Адриатическия бряг в продължение на 45 минути.

1/е,з - Към 11.23 часа противниковото въздушно съединение прелетя над Шкодра, Качаник, северно от Скопие, Враня, Сурдолица, Сливница, Божурище и към 12.23 часа достигна София.
- В 12.23 часа противниковите бомбардировачи прелетяха над София с посока от северозапад към югоизток на 5 последователни вълни. Всяка вълна се състоеше от по 27 до 30 самолета, летящи в клин от ятни клинове. Височина на летенето 7.000 м. Бомбите бяха пуснати със слабо пикиране от 7.000 до 6.000 м. При такова бомбопускане бомбите падат с увеличена скорост и под голям наклон, при което нанасят големи поражения.
След пускането на бомбите си противниковите самолети отлетяха в югозападна посока. Точният им път при завръщането не можа да бъде установен, понеже падналите в града бомби прекъснаха всички междуградски телефонни съобщения.
Противниковите изтребители, идващи от южна Италия са се присъединили към бомбардировачите над Македония и ги следваха непосредствено.

1/и – Противникът хвърли бомбите си над града в една ивица с широчина от около 1.5 – 2 клм., минаваща в обща посока: шосето за с. Банкя, бул. „Кн. Клементина”, ул. „Граф Игнатиев” и шосето за игрище „Юнак”, с. Дървеница.

Спущането на бомбите започна югозападно от линията на шосето за с.Обеля, от където почват първите бомбени попадения, стана масово след прелитането над пл.„Св. Неделя” и приключи на линията на с.Дървеница, където при отклонението на пътя за с. Бистрица се намират последните 9 попадения.

Като югозападна граница на бомбардирания участък може да се приеме линията на Модерното предградие – Александровската болница включени, а като североизточна граница – линията на Клементинската болница изключена – бул. „Цар Освободител” вкл.

2. НАШИ ПРОТИВОДЕЙСТВИЯ. 2/а – Към 11.40 часа се получиха първите донесения от германската предупредителна служба, че към 11.20 – 11.30 часа над Шкодра са прелетели в източна посока повече от 200 противникови четиримоторни бомбардировачи и двумоторни изтребители. Веднага с пускането на това донесение бяха предупредени летищата, изтребителите, П.В. артилерия, П.В.Х. защита, пощите, железниците и щаба на войската. В 11.55 – 11.56 – 11.57 часа  се получиха последователни донесения от Качаник, Скопие и Жегра, че в 11.52 часа над същите места са прелетели около 200 противникови самолети в източна посока. В Скопие е била обявена тревога в 11.55 часа. В 1 и 5 предупредителни области – в 11.58 часа. В същото време в София бе дадена тревога със сирените. В 12.23 часа противниковите бомбардировачи прелетяха над София.
2/б – Общо взето гражданите спокойно заеха местата си в скривалищата. Не всички, обаче, изпълниха нарежданията на П.В.Х.защита да влязат в скривалищата. Мнозина стояха по входовете на жилищата си да броят самолетите, а някои, както например загиналите в Александровската болница лекари продължиха спокойно обяда си, вярвайки, че „джентлемените” няма да посегнат на червения кръст.



ІІ. НОЩНО НАПАДЕНИЕ
 

ПРОТИВНИК: Около 100 английски бомбардировачи „Велингтон” на две вълни от по 50 самолета – вероятно един леко бомбардировъчен английски полк. Нощта бе напълно ясна и светла.
Противникът прелетя над София точно в 22 часа в посока от югоизток към запад. София бе осветена от няколко осветителни ракети, разпръскващи се на много звезди. Две- три минути след това потивникът започна бомбопускането. Засегнати бяха центърът на града, Слатина и Симеоновския редут. Височината не летенето бе от 3.500 до 7000 метра.
Дневната бомбардировка бе повредила електрическата мрежа и затова сирените не можаха да свирят. Освен това бе разкъсана и цялата телефонна мрежа на града и по такъв начин кварталните П.В.Х.З. групи нямаха връзка с щаба на П.В.Х.отбрана... Предполагаше се, че стрелбата на противовъздушната артилерия по противниковите разузнавачи, които прелетяха около 10 минути преди бомбардировачите, ще предупреди гражданството, което и в действителност стана, но за жалост много късно.

3. ЖЕРТВИ. Общо има 482 убити, 232 тежко ранени и 478 леко ранени. По всичко личи, че по-голямата част от жертвите се дължи на изненадата при нощното въздушно нападение, както и на неспазване нарежданията на П.В.защита при дневното нападение.

ІV. ЗАЩИТНА СЛУЖБА.
Общо столицата има 20 защитни групи в състав средно по 220- 230 човека или всичко 4715 души.
Кварталните П.В.Х.З. групи се състоят от по 7 ядра, от които 5 пожарни, едно санитарно и едно полицейско.

3. РАЗРАВЯНЕ НА ЗАТРУПАНИТЕ. За разравяне бяха определени пожарните ядра от всяка група в състав от 35 човека всяко, снабдени с кирки, лопати, спасителни въжета, канджи, стълби, чукове и пр. Под командата на подофицер. Тия групи бяха засилени с придадените три трудови роти. Тъй като защитните групи се попълват със защитници от кварталите, които влизат в района на съответната група, то се оказа, че в най-пострадалите райони, където имаше нужда от най-много хора за разриване и спасяване, най-голям брой защитници бяха лично пострадали и се пръснаха да спасяват семействата. Все пак тия, които останаха по местата си, работиха със себеотрицание, дори 48 часа непрекъснато, без през това време да са получили храна. Работата се затрудни извънредно много от нощната бомбардировка, която дойде тъкмо когато се вършеха спасителните работи по дневната бомбардировка, а също така и от качеството на строежите в София – много железобетонни кооперативни жилищни сгради, в които при бомбено нападение се срутват  железобетонни блокове, чието пробиване, разчупване и разчистване изисква специални съоръжения и подготвен персонал.

Именно пред тия железобетонни блокове защитниците – в по-голямата си част чиновници, адвокати, търговци и др. подобни, стояха безпомощни със своите лопати, които държаха като писалки и със своите цивилни облекла и обувки, неудобни за работа, а и особено ценни в купонни времена. Придадените трудоваци добре владееха кирката и лопатата, но и те нямаха необходимия инструмент за борба с железобетона.

Тая именно липса на специални съоражения – бормашини, компресори, багери, секачи, влекачи и пр., и обучен персонал е причината за недостатъчно ефикасното разриване на затрупаните скривалища /мазета/, при което по официални сведения бяха извадени живи хора най-късно на 16.І. т.г., тоест 6 дни след бомбардировките, а по известни странични данни би могло да се предполага, че дори към 27.І. е разрито и спасено едно няколкочленно семейство, хранило се през тия 17 дни с туршия и картофи.

V. ЕВАКУАЦИЯ
 

4.ОТРАЖЕНИЯ НА БОМБАРДИРОВКИТЕ: а/ Дневната бомбардировка на столицата бе изживяна от по-голямата част от населениет с очудващо спокойствие. Скоро, обаче, това спокойствие започна да се заменя с бързо растяща тревога, която бе породена и подсилена от следните факти:
1. Множеството от гражданите излязоха по улиците и тръгнаха да търсят своите близки. Чак тогава всички започнаха да разбират колко безогледна и жестока е била тази бомбардировка...
2. Ужасът се подсили не само от зловещата картина на рухналите здания и зеещи дупки, но и от неефикасната работа на разриващите групи. Последните бяха малобройни и с неподходящ  инструмент. Гражданите понесоха твърдо бомбите, но възможността да загинат бавно от гладна смърт, затрупани като плъхове в собствените си мазета, хвърли първото семе на паника в душите им.
3. Не по-благоприятно въздействие оказа и гледката на избухналите пожари. Липсата на вода затрудни извънредно много гасенето и не липсваха къщи, които горяха като факли, без да може да им се помогне. Вероятността за едно следващо нападение със запалителни бомби и свързаната с тази вероятнст представа за живо изгаряне бе в състояние да смути и най-силните духом.
4. Липсата на електричество, пълната тъмнина на бързо настъпилата вечер, изпочупените прозорци на болшинството от зданията и острият зимен студ  сковаха не само телата на събраните в оцелелите къщи и разговарящи при осветлението на кандилото граждани, но започнаха да смразяват и душите им.
б/ Последвалата нощна бомбардировка вече бе изживяна със страшен ужас. Мнозина, които посрещнаха спокойно дневното нападение, през нощта и те загубиха нервите си. След като заглъхнаха и последните бомби, народът започна да излиза по улиците. Появиха се и първите бегълци с бухчи и пакети на рамо, отиващи ужасени в различни посоки...
в/ На 11. І. сутринта по всички пътища, които извеждаха на вън от София можеше да се види един безкраен поток от бягащи хора с малки вързопчета или пък претоварени с багаж. Старци, мъже, жени, деца, болни хора – всичко бягаше преизпълнено от тревога, чу може да бъде настигнато из пътя от някоя нова бомбардировка. Хаосът бе голям. Той се и усили от няколко лъжливи тревоги. Имаше болни възрастни хора, някои от които носеха столчета и през всеки 100-200 метра сядаха да поемат дъх и пак да продължат. В същото време прелитаха големи луксозни коли, изпращани със злобни забележки.

ХIII.ОПАСНОСТИ, КОИТО  ЗАСТРАШАВАТ  СТОЛИЦАТА.
 

1.ТЕРОРИЗЪМ И САБОТАЖНА ДЕЙНОСТ НА ПРОТИВООТЕЧЕСТВЕНИТЕ ЕЛЕМЕНТИ, ОСТАНАЛИ В СОФИЯ.  Бомбардировките над София създадоха много благоприятни условия за проявление на противоотечествените елементи, намиращи се в нея.  В такъв смисъл бяха и дадените им предварително инструкции. Тежестта на бомбардировките, обаче, и избухналата след това паника заразиха и тези елементи и голяма част от тях побързаха също да напуснат града. Останалите в столицата не можаха да проявят никаква организирана дейност, а проявиха съществуването си само чрез няколко убийства на полицаи чрез стрелба от засада. Ръководството на „Отечествения фронт” не остана доволно от този резултат и пристъпи към ново организиране на своите сили в София, за да могат последните при една нова бомбардировка от голям размер да извършат ред саботажи и убийства, възползувани от общата суматоха и преди да са се окопитили органите на властта, с цел да разстроят или поне да компрометират държавното ръководство.

2.РАЗБОЙНИЧЕСКИ НАПАДЕНИЯ ОТ ВЪН ЧРЕЗ КОМБИНИРАНИ  ДЕЙСТВИЯ  НА ОКОЛНИТЕ  ПАРТИЗАНСКИ  ОТРЯДИ.  За да се постигне горната цел ръководството на „Отечествения фронт” реши да комбинира дейността на своите органи от вътрешността на столицата с едно действие отвън на околните партизански отряди Мургашки, Трънски и Ихтимански, които веднага след едно ново от голям мащаб въздушно нападение трябва да нахлуят в столицата и нападнат по-важните държавни учреждения. В изпълнение на тая задача отделни нелегални започнаха да се промъкват в столицата, за да разузнаят и подготвят действията на своите отряди, а преди известно време бе се вмъкнал в София и самият водач на Трънския партизански отряд – Славчо. Дейността на тия елементи се благоприятствува от това, че в София много къщи са празни, гражданите спят по различни квартири, където се чувстват по-сигурни, и полицията е затруднена много в задачата си да контролира кой на какъв адрес живее и кои са обитателите на дадена сграда...

Докладът- известие съдържа  38 машинописни страници, но не е подписан. Пази се в архива на исторически портал „АНАМНЕЗИС”.  Разузнавателни известия от други дати и градове се съхраняват в Държавен  военен  архив – В.Търново.

Подборка: Георги-Момчил ПОПОВ


сряда, 9 януари 2019 г.

В ПОТУРИТЕ НА ДЯДО МРАЗ

 
От ателие „Антик“ пристигна празничното ми Коледно фото за Новата 1959-а година. Маестро Попов – Литъл Ококорен, в потурите и кожуха на Дядо Мраз. София, Музей на „социалистическия реализъм“, раздел „Щастливо (безмислено, арестувано) детство“, зала новия ЦУМ или старите Централни хали. Някъде там, в „Светлото бъдеще“.