Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

петък, 24 ноември 2017 г.

8000 ТОНА ПАВЕТА ?!

44-то Заседание на СОС, 23 ноември 2017 


Попитахме с Marta Georgieva и Гражданска инициатива За обществен и релсов транспорт къде се намира количеството от 12 000 тона паваж, който е премахнат от улиците на територията на Столична община за периода 2007 – 2017 г.

Получихме отговор за наличности от 4000 тона павета - тоест общината не знае къде са останалите 8 000 тона павета. По 3 кг павето, това са 2.6 милиона павета. Цената на едно паве в чужбина е около 1 евро - тоест тази липса е равностойна на липсата на 5 милиона лева.

В отговор, кмета на София пое публично ангажимента да възложи цялостен одит на Софинвест за стопанисването на паважа за този период и лично да предаде сигнал до прокуратурата, ако се потвърдят липсите.

Из Фейсбук страниците на
Иво Божков (Yvo Bojkov) и Marta Georgieva
Общински съветници

петък, 10 ноември 2017 г.

РЕСТИТУТКА, 2002


By Momchil POPOV 

Чу се, че Петко Поетко станал Депутатин. Не от Великата депутация, която през 1990-а сътвори нова Конституция на републиката, а 7-10 години по-късно, от обикновените... Но в София, в Народното събрание, съвсем  истински!

Не е, като да речем, в Общинския съвет на градчето, където е роден, а след университета бе върнат като даскал по литература... Столицата, бате-е! На пъпа й, под муцуната на коня на Руския император Александър Втори... Брях!

Гледам аз по телевизията да го зърна Петко Поетко нейде из Парламента – я по банките, я по трибуните, я в някое дискусионно ТВ студио. Не! Е, човекът е скромен, неуверен, от дълбоката провинция, може да го е срам да се пъчи... Но пък е прилежен. Ще е от полза за демократичния процес в България. Нека седи там, умен е...

След време, чрез бивша госпожица от компанията, Петко ме покани на вечеря. В ресторанта на хотела, дето живеел като Депутатин, тоя високия до Централна гара „Принцес – Европа“... Той черпи! Да се видим оцелелите в Прехода състуденти от София /5-6 човека/, да повечеряме, да се покискаме. Като на банкетчето – купон на групата за първия ни студентски празник в ресторанта на хотел „Трапезица“ – Велико Търново, преди 20-ина години.

Е да, голям смях падна тогава... Няма що... Натруфени с абитуриентските си дрешки, новите ми състуденти се държаха като папагали под прикритие. Туриха ме в средата на дългата трапеза, ужким да ги веселя... Хубаво! Ама тайно гледат в ръцете ми да не сбъркат нещо по етикета. Дигна чашката, бодна мезе – цялата маса в такт, хоп и тя! Пална цигарка, вдигна тост – пак така...

Ще се изпотрепа бъдещата интелигенция да праща въздушни целувки и гълъбчета над масата, да пожелава на булката – наука да е кротка и щастлива в дългия път през годините. Като на селска сватба с наричания и юнашки наздравици. Прекратих...

Но дойде основното ястие – скарата, и стана страшно... Миличките гледат в мен, като група от детската градина в другарката, с коя ръка ще хвана вилицата и ножа, та тогава да почнат и те... Хем ме напъва да се изкикотя, хем не иде някак си... Вечерята катастрофира окончателно, когато на най-вкусното мляскане над блюдата оставих внезапно приборите в чинията.  „Групата за разврат“ – също, в такт и едновременно. Облегнах се назад, от вътрешния джоб на сакото извадих чуждоземна лула и запалих превъзходен уханен тютюнец. Пафнах над учените главици... Сега това ми е хубаво! Ще се поглезя, пък вие си яжте... Презряха ме, потресени и възхитени. Както и моя милост тях – повечето чинии си останаха пълни.

Отказах  вечерята в „Принцес – Европа“... Де, Петко, де Поетко, да те видя поне един път на трибуната на Парламента, та да те призная. Фукни и кръчмарски мурафети в тая криза и падение – покорно благодаря. У лево!

Не щеш ли, след още година – две минавам по диагонала през градинката до Парламента. От „Климент Охридски“ към „Александър Невски“ и нататък към Старата махала. Когато е мирно и кротко, тук е скучно – върти се по някой изтърван турист с фотоапарат, някоя университетска двойка пуши на пейка под платаните, по- нататък под стари липи стари лелки плетат и продават ръчни дантели на тротоара... И така.

Бръкне ли властта по-дълбоко в гърлото на народа и го изкара на улицата, тук – около Служебния вход на Парламента, става интересно. И смешно... Изниква метър и половина висока метална кошара за защита на Депутацията. На Избраниците на народа от самия народ... А в по-напечените дни в отбранителния форт се нареждат плътно една зад  друга черни метални камионетки с надпис „Жандармерия“. Добре моделирани униформи с каски млатят с черни палки горещи глави на граждани, дръзнали да прескочат или бутнат оградата.  Заловените прибират на хлад. Зад решетките на „случайния превоз“... Затова в мирни дни минаването покрай  депутатската кошара е с обилен вкус на лимон и люти чушки едновременно.

Храбър, любопитен, крача бавно отвън железните решетки. Ранен  следобяд е, вътре около Служебния вход оживено. Депутацията е поработила, похапнала и сега се качва кой в лусозна държавна лимузина, кой на личен файтон – инжекцион да подремне след тежки дебати и делби. Оглеждам се като селянче в ЦУМ да зърна Петко, нашата студентска гордост.

И, о Небеса, чудото се случва! Петко Поетко се измъква от Служебния вход - в любимо кафяво костюмче, със синя папка под мишница, леко олисяло теме, но с прилежно зализан кичур. За разлика от други „народни любимци“, със запазена младежка фигура, строен, пъргав... Радост!
-Петко, Петко...

Залепил съм се до желязната кошара и тихичко подвиквам към Служебния вход. Постовият полицай излиза от модната си стъклена караулка – пропуск. От вътрешната страна на оградата внимателно ме приближава...
-Господин Петко! Глух ли си бе?!

Охранителят в черно наостря уши, присвива вежди към моя милост... Ама и тоя Петко! От едно време си е все завеян. Поет... Все рими и глуми се щурат из главата му. А може и да е някой законопроект в папката, важно политическо дело?... Да е загледан в бъдещето на страната и затова да не ме чува?... Ей го на, хваща друм нанякъде! Разбира се, в дугата посока...
-Петко, Петко! Ама курво, чуваш ли ме?!

Сега вече охранителят не издържа на актуалното предизвикателство и се хвана за кобура на колана... Но, о Чудо, Петко Поетко ме чу! Върза се на трика от вица за оня, дето нарекъл кучето си Подлизурко. Като го викнел на улицата, всички се обръщали...
Петко ме видя, ухили се и с бърза крачка се упъти към кошарата. Небрежно махна на униформения да прибере пистолета. Наведе се към мен над оградата, прошепна ми с усмивка:

-Не съм проститутка, РЕститутка съм! Здрасти, пич!... Дай да пием по едно кафе... Отдавна не сме се виждали.

След малко, в кафето зад Художествената академия, искрено и лично:
-Абе, Петко, кой те тури Депутанин, бе?! От селски даскал – в Парламента?!

Петко се ухили, хитричко ми смигна:
-Ами минаваха на село от една партия, та ме записаха и мене... И така...

-Тия локуми ги разтягай на друг!... Хе-хе-хе... Народен трибун на „Синята идея“!... Тия номера вървяха през 1990-а, за Великото народно събрание. Сега вече всичко е подбрана стока, под брой... Като те знам колко свит и притеснителен беше, само си за тая работа.

-Е, аз не обичам да се изтъквам много-много.
-Ама вече втори мандат си в Парламента? Не те ли сърби езикът  да кажеш нещо на целия български народ?

-Е, качвал съм се два-три пъти на трибуната... Ама не... Има си хора за всичко. По-настрани, по-накрая, по-добре...

-Добре, Петко, добре... Няма да се караме за политика... Явно, оправия няма. Само си късаме нервите...Как сте в къщи? Ожени ли се за Танчето, имате ли деца?

-А, Танчето ли?... Да. Вдигнах й още два етажа на къщата, та станаха четири. Обзаведох й по последна мода първите три – от А до Я. Сега не й харесвал мокетът на 4-я етаж, та ме гони да го сменям...
-То е от голяма любов бе, Петко. Обича те момичето... Хе-хе!

-Да, м-да-а! – лукавите пламъчета скокват пак от очите на народния трибун. – Всяко лято я водя на почивка в чужбина, поне по 15 дни... Вече й било писнало от европейските курорти, та сега ще ме влачи чак на остров Бали...

М-да-а... Политикът е грижовна мъжка пчела... Насекомото се нарича търтей.
 
Момчил Попов, „Реститутка“, MMXVII

неделя, 5 ноември 2017 г.

СПЕТЕ, СКЪПИ, РОДНИ СЕНКИ – 1934

Бронзовияят лъв в памет на загиналите герои от Първа Софийска желязна дивизия бе върнат на мястото си

С военни почести и литургия за загиналите герои, в събота, 4 Ноември 2017 г. следобяд бе осветен върнатия на мястото си пред НДК София Бронзов лъв от Мемориала на I и VI пехотен полк, 1934. Величественият символ на българската храброст е открит тържествено на 28.10.1934г. от НВ Цар Борис III в памет на загиналите над 3000 войни от „Желязната ни 1-ва Дивизия“. Тогава се е намирал в двора на казармите, а по време на комунистическата диктатура бе премахнат и заменен с композицията „1300 години България“.

В тържествения военен церемониал на Архангелова задушница 2017 участваха почетен караул, венценосци и знаменосци от състава на Националната гвардейска част и Гвардейският представителен духов оркестър. Свещеници отслужиха молебен за душите на загиналите български герои. Хиляди граждани, Министърът на отбраната, Кметът на София, венци и цветя. Денят се превърна в празник на българския дух.

В основата на скулптурната фигура на Лъва гвардейците поставиха метална гилза с пръст от костницата на загиналите в Тутраканската епопея от 1916г., сред които над 2000 души от Първа Софийска желязна дивизия.

ИЗ РЕПОРТАЖ ОТ ДЕНЯ НА ОТКРИВАНЕТО, 28.10.1934:
„Царя реже лентата; имената на великаните блясват на слънцето, усмихват се на почернените си майки и впиват очи в своите знамена, като да искат наново да се наредят под тях... Не са малко тия, които със сълзи на очи се взират в дългите редици имена, да намерят рожбите си...
Една майка, познала свидното си чедо в името „Ротмистър Гешанов“, тихо, но горчиво ридае; нейните сълзи ръсят незнайния му гроб. Сестра, в тъга по скъп брат, участвувал в двете войни, награден с ордени за храброст, чрез знамето светиня целува геройското му чело...

След молебена, се поднесоха венци и цветя от родолюбивите организации; а българката, в лицето на Съюза „Любов към Родината“ и девическите гимназии, поднесе своите майчински и сестрински сълзи пред плочите, вместо пред свещените им незнайни гробове...

... Спете, скъпи, родни сенки!
Ние чувствуваме великия ви дух, и, въпреки всичко, в тежкия живот, най-чистото и възвишеното в душата ни, принадлежи вам.“

ОТ ПРИЗНАТЕЛНИТЕ ПОТОМЦИ

 
 

 Фото 2017: Вл. БРАНКОВ