Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

събота, 30 юни 2012 г.

ВЪВ ВИЕНА С ТРИДНЕВЕН БИЛЕТ

Скъпи приятелю, искаше да ти напиша за Виена. Рече и да е „по-така отвътре“ и „на ти“... Но още преди 120 години Щастливеца го е сторил омайно с мъдрите фрази „хора, къщи, салтанати“ и „Булгар! Булга-а-р!“ под купола на Виенската баня... Та за мен остава скромната задача да разкажа това, което видях, в редове за лично- семейна употреба.

В този град само тежък дебил не може да се ориентира – толкова и всякакви указателни табелки, надписи, схеми и карти на всяка една спирка – било тя на метрото, трамвая или автобуса – има. Бил съм във Виена преди много години и за кратко. Сега беше по- различно, макар за три дни да видиш всичко е абсурд. За разлика от дойчовците, австрийците хич не се гнусят да говорят на други езици като аглийски, по мъничко сръбски и руски и пр., включително и на лобимия ми универсален жестомимичен език. С други думи – оправихме се.
На всеки, предполагам, българин му прави впечатление първом чистотата. Ама как няма да я има, като по улиците няма нито един контейнер за боклук, в който да се надпреварват да ровичкат клошари, цигани, бездомни котки и псета, а в Бургас – и гларуси. Причината е проста – всички кофи за боклук си стоят във входовете на сградите. При това част от тях се заключват от собствениците им, така и не разбрах защо, но единственото обяснение е, че таксата за смет се плаща според обема на изхвърляния боклук. Но може и да не е така.
Улиците са изключително чисти – просто няма прах на тях. Всички, без изключение, тротоари са в идеално състояние. Това много ме сащиса, още повече, че в деня преди заминаването /летяхме от София/ ни поразходиха малко из китната ни столица. По „Витошка“ нямаше плочка, която да не “подскача”.
Впрочем, във Виена наистина всичко е напълно достъпно и за инвалиди, със или без колички. Автобусите на спирка изпускат въздушната възглавница от дясната си страна и рейсът се наклонява към тротоара, че хората да се качват по-лесно... Глезотии, в общи линии :Р
Второто, което се вижда с просто око, е, че хората са спокойни и ведри. И как не – нервосъсипващият у нас обществен транспорт във Виена /който е май малко над 1 милион човека град/ може да се характеризира от българин единствено като идеален. Има пет линии на метрото и незнайно /за мен/ колко на автобусите, трамваите и градски влакчета S-bann. Независимо какво ще ползваш, няма абсолютно никакъв начин да чакаш на спирката повече от пет /!/ минути. С любимата ти братовчедка използвахме на фул тази придобивка на западната цивилизация, хеле пък докато първия ден свикнем с посоките на метрото - то не беше возене, връщане, прикачване, смени и т.н., като всичко става в изумително кратки за нас срокове.
В този контекст, ама и не само в него, учудващо е доверието в хората, което има там. Всеки закупен билет /ние пътувахме с тридневен такъв/ трябва просто да се валидира на специални автомати, преди да се качиш. Валидирането е просто един печат с датата и времето. Билетчето, вкл. и различните му варианти - еднодневен, тридневен, седмичен, са най-обикновени хартийки – няма магнитни ленти, няма нищо друго. Важат за всички видове транспорт в целия на практика, а за по-нататък – към по-далечните предградия /т.е. друга зона/ трябва още един билет. При това в метрото /за трамваите и автобусите не знам/ можеш да се качиш  с кучето си /както и да пазаруваш в магазините с него/ или с велосипеда си – последното, разбрах, не било позволено в Софийското метро.
А във Виена си я има и системата с общинските велосипеди – на немалко метростанции и пред всеки по-значим туристически обект има стоянки с по 40-50 колелета. Навсякъде из града има малки зелени указателни табелки в коя посока и на колко метра има стоянка, откъдето да вземеш или на която да оставиш велосипеда си.
На теория се правят проверки на пътниците и глобата за нередовен е 70 евро. За толкова возене обаче, не видяхме нито кьорав, нито куц или сакат, или какъвто и да е контрольор. Голямо доверие в човека, голямо нещо! Много ме глождеше това, та си намерих и възможен отговор  – просто хората си знаят колко пътници дневно преминават през метрото и какви са им приходите от билети и карти. Евентуалната разлика вероятно я има, но е толкова несъществена, че вероятно не може да покрие разходите за батальон контрольори в сини жилетки... Е, другият вариант е просто хората да са дисциплинирани и да уважават правилата, разбира се.
Въпросното доверие е същото и в магазините. Аз, като българче, много държах да пазим касовите бележки от пазарлъка, щото ако влезем нейде другаде, да не ни питат откраднали ли сме този салам в чантата или да... Истината е, че никой не се интересува какво носиш, дори в празни магазини с по няколко зали има по един човек на касата и няма пазвантин, който да обикаля след теб и да те наблюдава.
За да свърша с този въпрос, ще ти разкажа за хотела ни. Той всъщност не беше хотел, а нещо като къща за гости, избрана по интернет. Посрещнаха ни две момичета, които държаха няколко апартамента и стаи в една от така характерните за Виена голяма жилищна сграда: с традиционните пет етажа, със сравнително по-малки от нашите прозорци и чувствително по-дебели /до 70 см на външните зидове/ стени. Момичетата ни връчиха три ключа – за вратата на сградата, за асансьора и за апартамента. След което ни казаха, преди да си тръгнем на четвъртия ден, да се отбием при тях, за да си уредим сметките. Няма портиер, няма репепция. Влизаш – излизаш когато искаш, може и барабар с куфарите да се изнесеш и никой няма да те забележи. И почти съм сигурен, че и да ги “избомби” някой, ще помислят, че човекът просто е забравил да си плати и надали дори ще алармират „органите“...
Впрочем, жив полицай във Виена можеш да видиш само с огромна доза късмет и то ако специално се оглеждаш. Виж турци, сърби, араби и азиатци – колкото душа ти иска. Чернокожите им са малко, ама скоро може да наваксат и с тях.
Павилиончетата “Кебап” са в остра конкуренция с “Виенски вурстчета”, пълно е с малки пекарни /основно две вериги/, които разполагат с доста богат асортимент от закуски, сандвичи, хлябове, сладкиши.
Многобройните кафета предлагат и екстри като... фирмено одеяло, с което да се завиеш в по-ветровито време. Това, ако си седнал в откритата част, където си има и газови печки. Другите екстри са прекрасно виенско кафе /или кафе-меланж/, също и чудесни торти Сахер. Любопитно, но кафето някъде се поднася както и в нашите едновремешни пенсионерски клубове – с чаша вода. Не видях бяло сладко, но може и да има  - Ориентът не е чак толкова далеч.:Р
Що се отнася до проблема с пушенето, във Виена всичко е ясно – по кръчмите и кафетата се пуши! Вярно, в специално изградени “аквариуми”, но и не само – на някои места има тютюнджийски сепарета без стени към останалата част. Пуши се и в онези заведения, които са из моловете им. Така че дрънканиците на родни управляващи капацитети как било според тях  в Европа, са меко казано несъстоятелни.
Цените по принцип, в числа, са почти същите като у нас, само че мерната единица е евро, а не лев. Само за по- пълна представа – позната медицинска сестра, която от две ли, колко, години работи във Виена, получава 1 800 евро, твърди че с 200 се оправя за храна, около 400 евро плаща за квартира и режийни. По думите й всяко едно лекарство – предписано от лекар! , струва на пациента 3 евро. Останалото се поема от тяхната здравна каса... Тук оставам „без коменар“.
С братчедката ти си направихме една програма – имахме усърдно предварително проучване чрез форуми и сайтове – какво точно да видим, но така, че да успеем да се разходим и извън чисто туристическите обекти. Е, вече на виенски терен се постарахме - навъртахме горе-долу по 11-12 часа мотаене дневно из града. До пълно, омайно и щастливо каталясване вечерта :Р
От музеите и галериите общото впечатление е, че Австрийската република прекрасно печели от наследството на Австро-Унгарската империя. Другото, още по-впечатляващо е, че и в тази област абсолютно всичко се прави с много, ама наистина много мислене. На този фон нашите музеи изглеждат като нескопосани читалищни сбирки от 19 век. И то не защото няма какво толкова да покажат, а защото не знаят как да го предложат интригуващо.
Даже като се върнах в Бургас и прочетох, че градът ми щял да кандидатства за европейска /sic!/ културна столица, направо се шокирах... Познавам четирите ни музейни експозиции – археологическа, историческа, природонаучна и етнографска – и си ги представих на фона на виенските....

Много ни хареса /наистина, нещо невероятно е!/ Къщата на музиката в центъра на града. Тя е току до един ирландски пъб, гдето си пих бирата, а братчедка ти пробва чаша бяло вино, което – странно защо?, не беше “кръстено” с водица от местния кръчмар. За Къщата не мога да ти разкажа – то не са мултимедии, слушалки, петметрови екрани, лазерната арфа на Жан-Мишел Жар, на която също можеш да посвириш, дигитални пултове да композираш музика и т.н. Особено забавна бе възможността да дирижираш Виенската филхармония – от истински диригентски пулт /че и с червено килимче застлан/ на огромен екран пред себе си виждаш оркестъра в концертната зала. Първом се появява Зубин Мета и ти предлага да си избереш едно от 80 произведения, което да дирижираш. Взимаш дигиталната палка и започваш да я размахваш, оркестърът свири произведението с твоето темпо – не само звукът е забързан, но и движенията на изпълнителите също! Накрая получаваш аплодисменти, благодарности от Зубин Мета и сертификат за диригент... А във вътрешното дворче на Къщата има роял, на който всеки може да посвири. Ние присъствахме на джаз импровизациите на едно младо момче, май беше рускоговорящ, ама те много чужденци, хеле пък япончета, учат музика във Виена.
От по-модерните забележителности много впечатляващи са и двете къщи на художника и архитекта Хундертвасер, нещо като австрийския Гауди, Музейният квартал /MQ/ с изложбени зали за по-модерно изкуство, книжарници и галерии, с обширни вътрешни дворове – обособено място за социални контакти, палатът на Кински, където се провеждат арт аукциони.
От традиционните видяхме къщата на Моцарт, разбира се, съкровищницата в двореца Хофбург, градините на летния дворец Шьонбурн, които са необозрими, Кметството... Едно око хвърлихме на Операта, Академията за изящни изкуства с паметника на Шилер пред нея и на Гьоте, където може би се е разиграл вицът: „Гьоте, Гьоте, знам те аз! „Малка нощна музика“, а? Та-та-та-таааа!“... На отсрещната страна на улицата и още някои нещица, сред които доста църкви – включително и Шотландската, при това с пиян, но набожен шотландец в нея.
От архитектурното наследство на вярата най-впечатляваща, разбира се, е огромната Щефанкирхе. Честно казано, най-ми хареса един, излят от бронз, неин модел в мащаб 1:100, горе-долу, който играеше ролята на касичка, за да събира пари за поддръжката й. Хареса ми, защото само така можеш да я обхванеш цялата с един поглед. Иначе ще ти трябва самолет.
В самата катедрала явно винаги е голяма навалица. Един ръкав е отделен за ябанджиите, останалата част си е за богомолците. В него видях и един клас от 15-16 годишни деца, на които учителка изнасяше някакъв урок. Може да е бил по история, може по религия, изкуство или философия, но урок си беше, защото част от хлапетата отвреме навреме се престрашаваше да вдигне ръка.
Изобщо впечатляващо е и това, колко много местни деца на ученическа възраст могат да се видят и в музеите, и в галериите. В единия хлапета-петокласници търчаха из залите с картини, като при това носеха нещо като чеклист и отбелязваха вътре. По-голямо момиче, студентка, беше взела един аудиогид , седеше срещу една картина, слушаше гида и си водеше бележки. Явно за няколко часа си е написала курсовата работа или реферата... Но това е по-маловажно от факта, че малките жители на Виена отрано опознават културното богатство на града си, при това чрез шедьоври на световни творци. После как няма да имат самочувствие, че и познания...
Разбира се, видяхме и Културноисторическия музей с безбройните оригинални платна от италиански, испански, нидерландски и немски майстори, чийто вестибюл е украсен с фрески на Климт, който пък тамам имаше едновековен юбилей от рождението си.
Понеже фреските са високо под тавана, хората вдигнали специална платформа, че любознателните по-отблизо да разгледат фреските. За да не се катурне скелето, горе се пускаха само определен брой зрители, ама не като у нас да нариташ едната група и да въведеш следващата. Всеки получава картонче-пропуск, който предава на следващия, след като се наслади на рисунките.
Честно казано, репродукциите на картините, които могат и в нет-а да се намерят, изглеждат по-добре, благодарение на дигиталните технологии. Но пък оригиналите наистина имат свое излъчване, което дори и непосветен в дълбините на живописното майсторство някак си усеща. Да не казвам как ме зашеметиха платната на прочутите холандци, изпълнили от горе до долу и четирите огромни стени на две зали... Но то, голямото изкуство, винаги си е зашеметяващо.
Като че ли за следващото ни евентуално ходене след някоя и друга година останаха само дворецът Белведере, музеят Албертина – огромна колекция от графика и живопис, зоологическата градина в Шьонбрун, музеят на глобусите и къщата на Фройд.
Отделно се наслаждавахме на малките завъртяни уличики в историческото ядро на града /доста обилно умирисано от теглителната сила на множеството файтони, по-скоро ланда/, с прекрасните пасажи, входове, вътрешни дворове, уют, зеленина, кафенца, миниатюрни магазинчета и адски много художествени галерии и антикварни дюкяни.

Прескочихме и до Пратера, който очарова с родството си с нашенските панаири, толкова, че не се сдържах и си пострелях на стрелбище. Иначе за една сериозна част от атракциите съм почти уверен, че е открадната от някой център за подготовка на космонавти. Самото наблюдаване на главозамайващите изпитания, на които са подложени хората в тях, е само по себе си тест за вестибуларния апарат.
И тъй като панаир без кебапчета не е панаир, с братчедката ти си позволихме малко кулинарно изкушение, за което четох в нета – специалитет на едно ресторантче /с градина като за 550-600 човека/ в парка – печен свински джолан. Оказа се, че “джоланчето” приготвено е към 1 кило месо, та бая зор си дадохме в продължение на два дни, та да го довършим. Ама с хубава виенска бира всичко е възможно. Впрочем дали ще пиеш една кока-кола, една бира или 250 г. хубаво вино – цената в повечето случаи е еднаква, може би в тузарските ресторанти е друго.
Бирата – изненадващо за нас, е като упоменатото вече бяло вино, т.е. силничка. На виенчани обаче май не им прави впечатление и във въпросното ресторантче, наименувано “Швейцарска къща” доста хора редом с халбите надигаха едни малки чашчици с видимо по-сериозно питие в тях.
В общи линии, във Виена наистина си заслужава да се отиде. Ама и не само там, де. Извинявай за многословието ми, вероятно доста от нещата ги знаеш, ама аз пък да си кажа...
Твой САШО
/Сиреч, Александър ИНДЖОВ/

четвъртък, 21 юни 2012 г.

ТЕЛЕВИЗИЯ И КОНОП, 1959

  - Една жива картина, която хич не е за тук, но много пасва за Лятното слънцестоене
Христофор Благоев – име звучно, име учено, име известно... Звучно – защото бай Христофор много обичаше да пее и се шегува, учено – защото вечно засмяният математик беше и даскалувал в Угърчин веднага след висшето, известно – защото Христофор Благоев беше една от първите ТиВи звезди на България.

От годините на първите телевизори „Опера”... През 1960-те пристигнеше ли такова чудо на техниката, цялата махала понасяше столчета към дома на щастливеца и се курдисваше да гледа новини. Пред новия апарат – родно производство! А в края на новините – времето... А в края на месеца -  Христофор Благоев от Угърчин! Засмян, изпънат като пружина в костюм, заставаше с дълга показалка пред увисена на пирон карта на България. И от ТиВи  кулата в София над цялата страна литваха напътствията му как да земеделства всеки един българин през следващите 30 дни... Е, как да не се гордееш с такъв съселянин - гадател и прорицател?! Та той говори от  електронния храм на науката, прогреса и светлите бъднини – Националната телевизия!...

Та бил си отпуска по Угърчин националният метеоролог, нещо се занимавал из къщи, а майка му пита:
- Христе, ще вали ли? Накиснала съм гръсти в реката. Да не ги отнесе?

Христофор хвърлил небрежен поглед към топлите скупчени облаци над върбака, понаместил около врата купешката риза, залепнала от жега по гърба и отсякъл:
- Няма да вали!

Стрина Куна Благоевица пък погледнала към ниско летящите лястовици (което е на дъжд), рекла едно „Хм...”, току хукнала да напъди кучето от гъските. Те пък по никое време изкарвали малките гъсета от реката и се клатушкали нагоре към сушината...

Такъв летен порой се изгърмял след минути, че Лепетура излязла от коритото си, та стигнала най-ниските къщи около реката... Гръстите на стрина Благоевица отплували по далечни земи, а синът й Христофор влязъл във фолклора на Угърчин заради „точната” си метеорологична прогноза. Та така...

Какво е „гръсти” и защо се киснат в реката?
Растението стига два, че и повече метра, жилаво и уханно е и се нарича коноп, канав...(аца), а в последните 30- 40 години дълговласи борци за мир, рок, любов, екология, еманципация (и каквото се сетиш още) му дадоха световна известност с окончанието ...ис. Юнаците събират листата и семената му в буркани, пушат ги, за да се възнесат някъде, където само те си знаят.

На юг от Стара планина бодват по някой стрък от него из зеленчуковата градина – къртиците бягали от корените му. На север, в Ловешко, от нишките му тъкат прохладни летни ризи. И го наричат не коноп, а гръсти.

Първо е брането на гръсти. Реже се със сърп, защото е жилаво и високо като царевицата. Сноповете се отнасят в реката. Там на по-спокойно място гръстите се накисват и затискат, за да се отдели ликото от стъблата – едно, и второ – да не отплуват по течението.

Не след дълго рибите около канависа включват на режим „изплуване”. Отпуснати, блажени, с коремчета „у лево” и „у десно”, без никаква реакция към материалното... Само в омайни висини... А просветени в технологията „рибари” просто нагазват сред надрусаните водоплаващи и пълнят върбови кошници с улов.

Това в реките Каменица и Лепетура, от векове... Спокойно може да се обобщи, че в Ловешко освен за ризи конопът се използва и за риболов. Но не и за пушене. Ако знаеха това, юнаците с бурканите и стъклените лулички биха си оскубали брадите от яд.
Като покиснат няколко дни, гръстите се вадят от реката и се очукват. Това става с инструмента „мелица”, като целта е да се отдели ликото от стеблата. Мелица за гръсти може да се види вече само в етнографската сбирка на читалището. Нещо като дървена бухалка за пране, закачена с болт на рамка от дъски... Инструмент, та дрънка /в прекия смисъл на думата/! След тази операция конопът е превърнат в тънки жилави панделки от лико, а стеблото е „разпетлеяно на паздерки”. Паздерките на практика са клечки за горене, нещо като сламата от житото, но по-груби и твърди.

 Ликото се очуква наново, за де се превърне в кълчища. Кълчищата вече могат да се дърпат като вълна. Предат се с хурка, навиват се с чекрък на кълбета и вече във вид на осукани еластични нишки се качват на тъкачния стан. Жените тъкат страшно здрав плат – „канаваца”, и от него се шият летни ризи. Те държат хлад в горещините. Може би още при първите славяни на Балканите е било така, та до скоро... До преди 30- 40 години.

Почнахме, че и да завършим със зевзека Христофор Благоев. Преди да хукне да спасява гъсетата, стрина Куна Благоевица окръглила диалога с едно: „Мъре май ще вали!”. Това се запечатало дълбоко в паметта на националния метеоролог. На следващата среща с майка си той вече бил въоръжен с тефтер и молив, за да записва, каквото чуе. Така – с бележник в джоба и подпитване на стари хора, Христофор Благоев събра, записа и публикува по вестници и списания много народни мъдрости, наблюдения и вярвания за времето, хората и природните стихии. По-голям професор от народната мъдрост няма... Оттогава и аз го познавам.

Момчил ПОПОВ

събота, 16 юни 2012 г.

ПРОФ. ЛЮБОМИР ДАЛЧЕВ: „ДА СЕ ПРЕНЕСЕ НА СКРОМНО МЯСТО“

- 17 юни 2012, пореден протест срещу мнимия паметник на Съветската армия в центъра на София 
Имам приятел, който казва: „Ще повярвам, че комунизмът си е отишъл, едва когато видя с очите си, че паметникът на Съветската армия вече го няма“. Става дума за този срещу Университета, в градината с възстановено през 2011г. име Княжеска.
Защото на практика, в столицата на суверенна България те са два /2 броя/. Има още един мемориал с костница и добре поддържан парк на хълма Лозенец, по диагонал срещу хотел „Хемус“. Смислово, паметникът в Лозенец е истински, защото е спазено условието да пази паметта и костите на загинали през Втората световна война съветски войници.
Скулптурната композиция в Княжеската градина, с размахан автомат над главите на мирни и ошмулени от посткомунистическия кошмар софиянци, е една бутафорна заплаха- предупреждение за силата на комунистическата диктатура. Издигнат е през 1954 г. по време на най-първата и най-масовата антикомунистическа съпротива в Източна Европа, а именно Горянското движение. Привидно е „възхвала и признателност“ към „армията – освободителка“, а всъщност е размахано оръжие срещу хората, които не приемат комунизма за норма на живот и поведение...
Не знам колко още разсекретени документи, книги, филми и изложби трябва да се появят на бял свят, за да прозрат най-накрая заседателите в Столична община, че този паметник е мемориал на насилието, терора и вулгарната агресия на другарите от „работническо- селската власт“ срещу гражданите на България? И че още през 1993 г. е взето решение за премахването му?
Може би е дошло време да повторя думите на един от създателите на бутафорията с автомата, световно известния скулптор проф. Любомир Далчев, брат на поета Атанас Далчев. През 1979 г. проф. Л. Далчев скандално и демонстративно емигрира от България, въпреки че е Лауреат на Димитровска награда. Писмото е адресирано до редакцията на в.“Труд“ през 1993 г. и е изпратено от ателието на скулптура в САЩ.

ИЗ ПИСМОТО НА ПРОФ. ЛЮБОМИР ДАЛЧЕВ ОТ САЩ, 1993 г.:

-  “Моят “Октомври” беше върнат няколко пъти за поправки като “формализъм”. Най-голямата неудача е фигурата на комисаря, вмъкната като идеологическа необходимост и която е катастрофа за устрема, постигнат в раздвижените стойки на лица от натуража... И все пак моята композиция се отделя рязко от останалото”,

-  “И тогава къде са творческите ценности и постижения в тоя голям паметник? И сега редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците - жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението.”,

-  “Паметникът на Съветската армия не трябва да се извисява в центъра на столицата, но не да се унищожи, а да се пренесе на скромно място.”

Момчил ПОПОВ
На снимката: Скулпторът Любомир Далчев, София, 1945 г.

петък, 8 юни 2012 г.

ОЖИВЯВАТ ЗАГАДЪЧНИ ТРАКИ



ВАМПИРИТЕ ОТ ДЕБЕЛТ
07 юни 2012 , община Средец

Дебелт. След засиления медиен интерес от страна на световни медии като “Вашингтон пост”, “Ю Ес Ей тудей”, Си Би Ес, Дебелт привлече вниманието с ритуалните погребенияи, съобщиха от пресцентъра на община Средец.

Министърът на финансите Симеон Дянков е посетил историческата база в Дебелт и е разговарял с археолозите, работещи там. Странджанското село, което се намира на 15 километра от Бургас в посока Средец, нашумя в последните дни с разкритите погребенията от IV век, изпълнени с погребални ритуали срещу зли духове.

Страните скелети на вампирите от Дебелт, надхвърлящи 2 метра, са открити на необичайно голяма дълбочина през 2005 година, незнайно защо са погребани отново с християнски обреди след приключване на разкопките.

От музея в Дебелт са предоставили документацията на министър Дянков, свързана с археологическите разкритията в околностите на селото. „Благодаря за бързата реакция на министър Дянков. За нашата община е важна всяка възможност за привличане на интереса към даденостите на региона, това ще оживи икономиката тук, ще създаде нови работни места” каза кметът на общината Иван Жабов. Той добави още, че ще разчита и на сериозното лоби на бургаските депутати от ГЕРБ в парламент, за да развие възможностите за културен, исторически и дори окултен туризъм.

Преди около 3000 г. на мястото на сегашното селище е имало голям тракийски град – важно пристанище и тържище на име Добелт. Кръстопът - от Черно море за проходите в Балкана и от Дунав за Византион (днес Истанбул). Римският град Деултум възниква като тракийско селище по римско време става колония за ветераните от VIII Августов легион.

Тук се намира единствената проучена в Европа средновековна митница, в която Византия изплащала ежегодния си данък на България.

Оттук е преминала първата делегация, изпратена от цар Борис I до Константинопол да преговаря за покръстването на българите.

Според класация, направена в интернет, римският град Деултум е в топ 10 на Чудесата на България, изпреварвайки Рилския манастир и Велики Преслав.
Пресцентър на община Средец

СТЕПНИТЕ ГИГАНТИ, ИМЕНУВАНИ „КЪПИНЧОВЦИ”

Останките на гиганти отпреди 3000 години археолозите причисляват към т.нар. „Ямна култура”. БГ-митологията е запазила спомена за тях с разкази и притчи за „жидовите”, „елините” или „къпинчовците” – били толкова високи, че отгоре не забелязвали къпините, а паднели ли, от голямата си собствена тежест не можели да станат и умирали...

Според учените, били индоевропейци като нас и дошли от север в периода 3200 – 3000 г. пр.Хр. Конен, номадски народ, с доста напреднало развитие. С тях за първи път в Югоизточна Европа идват колелото, каруцата и познанието за въртеливото движение около ос. Вярвали в прераждането и това личи от погребенията им. Дошли на Балканите, за 700- 800 години се интегрирали с местното население и ръстът им от това смешение намалял. Смята се, че именно това смесване дало началото на великата тракийска култура.

Според антрополога проф. Йордан Йорданов подобни некрополи с гиганти от Древността са открити и в Североизточна България, край Тервел, Жегларци, Ореляк, Поручик Геново, Плачидол... Подробности за тези загадъчни исполини, които не се плашели от нищо, а само от...къпината, можете да прочетете в брой 1 на сп.”Осем” от тази година, както направих и аз.

А че е културна сензация, няма никакво съмнение – справка: “Вашингтон пост”, “Ю Ес Ей тудей”, Си Би Ес от тези дни.

Горе: Густав Дюре, Илюстрация към „Ад” от Данте Алигиери

четвъртък, 7 юни 2012 г.

Безплатни Wi-Fi зони в София


Свободен достъп до мрежата бе осигурен по бул. "Витоша" и пл. "Славейков", както и по линията на автобус №111 Пешеходната част на бул. "Витоша" и пл. "Славейков" станаха безплатна Wi-Fi зона.

Интернет със свободен достъп ще има и в една от най-дългите автобусни линии в София, която свързва ж.к. "Младост" и ж.к. "Люлин" - автобус №111, съобщи столичният кмет на Йорданка Фандъкова.
Ако интересът към безплатния интернет в градския транспорт бъде посрещнат положително, проектът може да бъде разширен и за други линии в столицата.
Новите точки за свободен достъп до мрежата са осигурени от един от мобилните ни оператори.
Безплатен интернет има вече на летище София, петте най-големи гари в страната - София, Пловдив, Варна, Бургас и Горна Оряховица, както и по линии на междуградски автобуси и в коли на таксиметрови компании.
VESTI.bg 
04.06.2012

събота, 2 юни 2012 г.

ЯМАТА С БОТЕВИТЕ ЧЕТНИЦИ

- Алчни овчари от село Челопек, Врачанско, в нощта след разгрома на Ботевата чета заварват негови комити да броят пари в Артарската пещера...
– Три експедиции (през 1948, 1966 и 1986 г.) се опитват да разгадаят съдбата на хъшовете- революционери...
– След две години отлежаване по редакционни папки текстът бе отпечатан в сп.”Турист”, но и там не намери читателите си. Заради участие в еко-протестите в Русе през пролетта на 1988 г. Държавна сигурност закри сп.”Турист”, а книжките бяха иззети от будките и претопени...

СЕНКИТЕ НА МЪЧЕНИЦИТЕ

"Не без собствено самоунищожение пишем ние тези черни страници от нашата книга и нам, и на читателите ще тежат те. Ние  ги бяхме оставили, намислили бяхме да ги скрием, но не си сдържахме думата, други чувства надвиха, сенките на мъчениците ни безпокояха..."

Наистина, нерадостни са последните страници от книгата на Захари Стоянов "Христо Ботйов (опит за биография)", в които разказва за съдбата на Ботевата чета след разгрома й. Нека надникнем пак в летописа на

ЗАХАРИ СТОЯНОВ за събитията от 1876 г.:

"...Други четирима души изпаднали пак пред челопешките овчари, с които се условили да ги водят за Сърбия. Поверили се един други, и нашите си дали парите, колкото имали, и оръжията на челопешките българи. Тези пари били толкова, щото българите селяни, които били пак четирима души, разделили си по 300 гроша.

Нощно време тръгнали по планината за Сърбия през гори и планини, без път и пътека в убийствен мрак.

Стигнали в една пустиня, гдето небето се виждало като кога гледа човек из дъното на дълбок кладенец. Водачите българи поканили нашите борци да седнат и си починат....”

Пълният текст:

петък, 1 юни 2012 г.

„Информиран и здрав”

„Маестро Попов (Олд Стюпид) прави физзарядка в Абсурдистан”
Днес, 1 Юни 2 и 12-еста е поредният паметен ден за парламентаризма в Задунаевская Болгария. Въпреки че 55 процента от поданиците на Европейския съюз в тази затънтена източна провинция са пушачи, без никой да ги е питал (или поне да им е ударил по шамар) се въвежда тотална забрана за тютюнопушене на обществени места. Приложени са смелите и конструктивни идеи на педагозите Макаренко и Дзержински, като се създават специални звена за преследване, умиротворяване и глобяване на тая нездрава сган. Оставена е и алтернатива за свободен избор – да хващат гората! Из „Хубава си, моя горо” при дедовците си айдуци, комити, кръвници, поборници, адамити, отшелници, партизани, монаси и всякакъв вид „-аси...”. Който нема такива, да се върне на село, да стане овчерин и да си намери!

Като млад-зелен бях въздържател, но после ме навряха под крилото на бащите и дядовците на повечето от родните парламентаристи – в Родната казарма. И там засмуках тютюна от зор, не от келешлък... Прибираха ме редовно на „топло”, в  ареста, обясняваха ми, че трябва да стана „Учение и труд, жизнерадост и дръзновение”. Предпочетох да си остана нормален, с умерени грехове индивид. Не може! Сега потомците на „Светлото бъдеще” пак ме гонят да ме арестуват. Ако не дай си Боже, запаля из града цигарка. И да ми вземат 300 лева глоба... Отде? Нямам и дори не ща! Поради стар и изпитан ревматизъм, няма как да хвана и гората. Рендосвал съм нарове в ареста – пак не е гот!

Предпочитам да си се друсам весело от земетресения, да участвам в наводнения, да пълзя внимателно из разнебитени тротоари, за да не попадна в лапите на „Здравната реформа”, да се сражавам с просещи клошари, да си ме крадат търговец до търговец - юнак до юнак, мила моя майно льо-о-о... Само дето трябва да  преодолея последната си слабост – цигарките, в срок до една година да се превъзпитам и да почна да се грижа за здравето си. Да, да полезно е! Дори възмечтах дръзко, че така лекичко ще успея да отлющя някое левче и за мен от инициативата на МЗХ „Информирани и здрави”. С две думи, защото съм европейски поданик, ИСКАМ ДА СЪМ ВЪВ, А НЕ ИЗВЪН ЗАКОНА.

И му намерих цаката. Рано-рано, днес, на историческия 1 Юни 2 и 12-еста, прескочих до любимо местенце за инициативи, директиви и попръжни. Започнах и да спортувам, и да се грижа за здравето си, и да спазвам Новите европейски изисквания. Така се роди сантиментално- фигуралната композиция

„Маестро Попов (Олд Стюпид) прави физзарядка в Абсурдистан”.