Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

вторник, 30 септември 2014 г.

Пра ЧОВЕКЪТ ОТ СЛАТИНА NEW


ЖАЛКА КАРТИНКА...

Марина Стоева написа нов коментар за публикацията ви 
"Пра ЧОВЕКЪТ ОТ СЛАТИНА":

Днес бях на мястото... Жалка картинка... Обрасло сякаш човешки крак не е стъпвал там от поне 40-50 години, но боклуци - колкото щеш. Мисля, че е прието да ги наричат "нерегламентирани сметища"; стълби, които водят наникъде. И тази абсурдна ограда откъм булеварда само разпалва въображението - сякаш може нещо да се види в този къпинак и трънак... Голямо разочарование ми беше, а очаквах нещо изключително, поне от ранга на значимостта на откритието за науката...
Прав сте, казвайки, че там може да се отвори тематичен парк с възстановки и модели... Това може да носи приходи и то не само във валута, но и в самочувствие и гордост за нас и децата ни, в международен престиж за София и България. Но за това трябват инвестиции, а нашите политици "инвестират" само в избори по 2 пъти годишно, а бизнесмените - в това, да се обогатяват още повече. Никой не мисли за другото...
Поздрави за материала Ви! Дано някой от "имащите" го прочете и се трогне... На какво друго да се надяваме?...
28 Септември 2014 г., Неделя
http://izsofia.blogspot.com/2011/06/blog-post.html
На снимката: Най-древното селище в Европа - кв. Слатина, Април 2014 г.

събота, 20 септември 2014 г.

НА ЛЯТО 1814 ДОЙДЕ ОТ БОГА КАЗЕП, СИРЕЧ ЧУМА

От Даскал Тодор ПИРДОПСКИ 

За сведение на всички четящи и слушащи. Ще се дивите много, като узнаете как със своя гняв Бог беляза нашите времена и години. Което не е било, откак Свят светува.
На лято 1814 дойде от Бога казеп, сиреч чума, от Изток до Запад да измори от Света половината. Защото и други път е дохождала чума, ала толкова свят не е морила като сега. А от тогава насам, до 1820-а, на султан Махмудово царство проклето Бог даде мир, като да бе благочестиво. Защото  вразуми Бог султан Махмуда, та даде изин /позволение/ да се направят черкови с нови темели от Едрине /Одрин/ насам до Пловдивска околия и по Пазарджишко на всякое село, големи и хубави. На тези времена се направи и нашата черкова.
А от 1821-а, да речеш от месец марта, излезе един дявол по Яналийско /град Янина в Северна Гърция/ - Али паша, на царя противник, със силна войска. И го огради орда царска, да речеш до 500  хиляди войска. Биха се много, но нищо не му сториха, защото калето му бе яко. И войската царска там много седя, села и градища изгориха и поплениха. И изсякоха род християнски. Та стана там ока брашно по грош, по 60 пари. Велик глад по сиромаси.

А после пак на този месец, към 25 март, излезе други дявол по Влашко – Влах бей. Пък събра войска и тръгна да обира села. Тогава от всичкото Урумъмеали / Европейска Турция/ се събра срещу него войска турска, та се биха, биха. И покрай Дунава много села изгориха и людете изсякоха и изробиха. Тогава изгориха и изсякоха Галац, Хуш /в Молдова/ и поразиха Покорещ /Букурещ/, Кралово /Крайова/ и стигнаха до Яш.

Тогава излязоха проклетите арменци и евреи на Стамбол /Истанбул/ на плач пред царя и фърлиха кривдата на християните, че са се сговорили да издадат царството турско на московеца. Та тогиз подвели проклетия цар, та хванаха патриарха Григория, без да го питат. Извлякоха  го от черкова, от литургия и го обесиха на Воскресение, на втория ден. На този ден едни избесиха, а други посякоха. В тях 12 владици, и протосингели, и калугери, и попове, и дякони. И после обърнаха калъча /ножа/ към християните и изсякоха Бог знае колко хиляди. А малко българи, много гърци и албанци все ги изчистиха из Стамбол, а жени, деца издавиха в морето.

Тогава като обесиха патриарха и други владици и калугери, що рекохме, ги хвърлиха в морето. Та се запали морето и гореше силен огън над телата владишки. И изгоря морето и намаля пет-шест ръста човешки. И тогава не се уплашиха проклетите турци и евреи, ами думаха и смееха се: „Тях Господ не ги е щял на земята, ами и в морето ги изгори със огън.” И не престана огънят дотогава, докато не извадиха телата владишки, та ги закопаха.
И друго: посякоха други патриарх стари Кирил на Едрене, и много калугери, и дякони, и протосингели, и владици, и попове, де що имаше из Едрене, избиха ги и хвърлиха ги из мооста в реката, в Тунча. И после излезе мучение на владици: едни затваряха да измъчват и изобраха ги, други посякоха, други избесиха. На всички градища таквози беше. И калугер вече се не чуеше никъде да има, освен в манастир.

Тогива много начални человеци /местни първенци/ погубиха по градища и по села. Тогава повелиха да се съберат пушките от християните и много ги мъчиха за тези пушки дяволски. И избиха люде много по други места. Тогава не се срещаше хубава носия, червен пояс или празнична дреха на человека, ами все проста и съдрана. Тогава излезе войска от Стамбол и отиде на Мора, та много села изсякоха. А после бегаха моралии по морето и завардиха всички на един остров, та много народ агарянски погубиха пък тия. И после се върнаха едни и дойдоха по Селенишка каза /Солунска околия/ срещу Света гора. Модя, Извор, Варвара и другите села, що имаше там, та ги всички изсекоха, а едни сиромаси жени, деца и мъже бегаха по гората и измряха от глади. Тогива влязоха и у Света гора, та поразиха няколко манастира мали и настана глад велик у Света гора. И после излязоха на плач калугерите при царя да не даде да развалят Света гора.  А проклетите турци много искаха изин /позволение/ да изсичат раята, ама еничарите царски не дадоха.

А цар проклети даваше изин, но не смееше пак от еничарите, за да не му намерят вина, че е грешен. За да му се изпълни думата проклета, наредиха на аяните /местните османски велможи/, та изсекоха гората, дето беше открай свят несечена. Тогава се изсече. И ние излезохме с попове, с чорбаджии и отидохме на Медет. Хванахме от Башидската гора, та сякохме до Чифут-алан гората на могилата, все едра и ситна гора. И сетне три пъти ни на тефтиш /разследване/ караха, замалко да ни погубят, но Света Богородица избави ни. И други злини, що теглихме, Бог знае само. Тогива и на тази година ходи поп Богдан и Хаджи Ненчо млади с жена си и децата на Йерусалим. И седяха една година там. И излезоха на Света гора, защо от злина нема път да си дойдат. Така, който прочете тази епистолия /писание, разказ/, да спомене, че писах аз, Теодор даскал.

Тогава посякоха търновският владика, а дяконите му едни се турчиха. А едно малко дяконче много мъчиха и после го потурчиха и него. И дадоха ги да се учат на турска книга. Тогива побесняха турците по всичките градища, взеха да маскарят жени, моми по улиците и да ги водят по лозята с музиканти. Войска тръгна, на всеки ден вървеше. Велико зло правеха, не можеше человек да им излезе насреща. Жени и моми маскаряха, мъже убиваха, ала Бог и Светата майка божия ни опази нас тука, така що аянинът по-добре да не идва. Тогава на София владиката затвориха и седя много затворен с попове, с протосингели, с дякони, с калугери и с чорбаджиите. И погубиха няколко чорбаджии.

Тогива на Враца владиката Методия, вързан със синджир под кон, закараха на Стамбол. Тогава насмалко да погубят нашия владика Антима, но го обраха, всичко му взеха. Случи се велико зло с християнския народ, Бог само знае, человек не е възможно да изкаже.

После завардиха се хората от морето, та прати царя силни оръдия и се биха с моралиите две три години. Но нищо не можаха да сторят, ами много свят агаряянски погубиха и поробиха. Та стана конското месо повече от 12 гроша оката и кучетата си изядоха. Тогива се потурчи даскал Панайот Паун от Етрополе.
-------------
Даскал Тодор ПИРДОПСКИ, Летописни бележки за годините 1814- 1826, Приписка към Протопопинския дамаскин от 17 в. Публикуван от Б.Цонев, „Един важен дамаскин от 17 век”, Годишник на Соф. у-т, кн. 8-9, 1912-1913 г. Осъвременен препис Момчил Попов, 2014 г.

вторник, 9 септември 2014 г.

КИЛИЯТА „СЪРП И ЧУК” 3


В дните на червения терор за установяване на „работническо- селска” власт в България веднага след 9.09.1944 г. в мазета, килии, стаи за разпити на „народната милиция”, после по лагери на смъртта, затвори, каторги много достойни българи са намерили смъртта си, въпреки своята праведност и невинност. Физически унищожени по най- садистичен начин, повечето от мъчениците на комунизма не са получили последна почит и молитва. Поели са пътя към Вечността угнетени, омерзени, гневни на човешкия род... И с право! С тази книжка ще се помолим за душите им. Мир и Светлина, най-нови Мъченици на България!

Съдържание
ГЕНОЦИДЪТ НАД БЪЛГАРИТЕ - От. Проф. Пламен ЦВЕТКОВ
МЕРЗКО КОЩУНСТВО С ЕДНА ВЕЛИКА СВЕТИНЯ - Послание от Софийския митрополит Стефан, водел литургията- опело по време на кървавия атентат в църквата „Св. Неделя” на 16 април 1925 г. 
ПРЕБРОЙТЕ КОЛКО ИЗБИХТЕ НА 9 –ТИ ! - От Христо МАРКОВ
„КЪРВАВИЯТ ЧЕТВЪРТЪК” – ЕДНА ЧЕТИРИГОДИШНИНА - Из „ Бълг. Свободно слово”, 1.02.1949 г.
РАЗСТРЕЛ, 5 МИЛИОНА ЛЕВА ГЛОБА, КОНФИСКАЦИЯ НА ЦЯЛОТО ИМУЩЕСТВО, 1945 - От Георги-Момчил ПОПОВ
РЕКВИЕМ ЗА МАРА РАЧЕВА - Из вестник "Народно земеделско знаме, 1992 г. и архива на журналистката  Румяна УЗУНОВА, Радио „Свободна Европа”, 1990 г.
КОНЦЕНТРАЦИОННИЯТ СВЯТ - От Владимир СВИНТИЛА, Из сборника "Българският ГУЛАГ. Свидетели.", Сф,1990 г.
ВРАЖДЕБНАТА МЛАДЕЖ - Из строго секретен доклад на Държавна сигурност за агентурно- оперативната работа по враждебната младеж към 30.06. 1957 година
СЪВЕТСКИЯТ ФЕОДАЛИЗЪМ - От Георги МАРКОВ
ПЕТЪР МАНОЛОВ, КАКЪВТО Е - Разговор с Екатерина и Момчил ПОПОВИ, 1994
ОТЕЦ АМБАРЕВ – ЖИВОТ В ИСТИНАТА - От Христо МАРКОВ
ЕВРОПА, БЪЛГАРИЯ И ПРИСЪДАТА НАД  КОМУНИЗМА - От Алфред ФОСКОЛО, Реч на конференцията "Международно осъждане на комунизма", Брюксел, 2004 г.

По повод 70 години от преврата на 9 септеври 1944 г. и 25 години от падането на Берлинската стена.
Помнете невинните жертви!


Електронният сборник Килията "Сърп и чук" - Кн.З
може да изтеглите оттук
https://decommunization.files.wordpress.com/2014/09/kiliya-book-3-fin-n.pdf

понеделник, 8 септември 2014 г.

ЕВРОПА, БЪЛГАРИЯ И ПРИСЪДАТА НАД КОМУНИЗМА

Реч произнесена на конференцията "Международно осъждане на комунизма" – Брюксел, 2004 г.

От Алфред ФОСКОЛО
Въпросът за оценката и осъждането на комунизма, включва и разглеждането на понятието антикомунизъм като нравствено и политическо поведение. Пристъпвам към темата нито като изследовател, нито като исто­рик, какъвто не съм, а като наблюдател и участник в събитията на една епоха. Някои биха предположили, че ще заема позицията на жертва, защото съм осъждан в България през 1969 г., тъй като бях набеден за „шпионин" в един измислен процес и лежах 3 години в Старозагорския затвор. Или от позициите на действащ закоравял антикомунист, тъй като 1966 г., по време на IX конгрес на БКП, участвах с група млади българи в разпространяването на позиви с демократично съдържание. Несъмнено тези преживявания са ока­зали върху мене известно влияние, но най-правилно би било да се приеме мнението ми тук като това на европеец, по стечение на обстоятелствата френски гражданин, роден в България, и скоро приел също българско гражданство поради естествените си чувст­ва към тази страна. Така че това ме прави по-скоро „ангажиран съзерцател", на който бе дадено да наблюдава и преживява комунизма, както в средата на френското, така и българското общество, т. е. откъм западната и от източната страна на доскоро разделена Европа. Ще се постарая да изложа противоречивите виждания по въпроса за всеобщото осъждане на комунизма, трудностите свързани с него и очертаващите се възможности за разрешение.

"За да се прекрати едно от най- крупните и пагубни за България престъпления на комунизма, който от 1923 г. до днес разделя народа на два враждуващи лагера, не е рано да се замислим дали не е уместно загиналите и оскърбените от тази конфронтация да бъдат всички признати като жертви на комунизма, без който те не биха станали нито жертви, нито палачи, а понякога и двете последователно“

Във Франция отношението към понятието, явлението и самата дума комунизъм до средата на 70-те години е често пъти предста­вено като това на т. нар. „леви интелектуалци", които, дори без да бъдат пряко ангажирани в партията, са я поддържали и представя­ли комунизма като положителен и неизбежен завършек на човеш­кия прогрес. Остават незабравими изказванията на видния писател и философ Жан-Пол Сартър, според който „всеки един антикомунист е куче", и който смяташе, че не бива да се разгласяват репресиите в страните на реалния комунизъм, за да не породи това отчаяние сред френското работничество. Това поведение на ляво мислещите не отразяваше мнението на болшинството французи, но определи обща обстановка, благосклонна към комунистическата идея и отрицателна към противопоставянето към комунизма.
Така например, когато през есента на 1961 г. постъпих в Парижкия правен факултет, студентството се вълнуваше за спазването на някои човешки ценности по повод Виетнам или събитията в Ал­жир. Току-що върнал се от летуване в България, аз също се приобщих към някои от тези инициативи. Но когато с наивността на 19-те си години, реших да съобщя на събрание, че в комунистическа България в този момент съществува Ловешки лагер, където се пребиват подобни на нас младежи, то моето изказване по факти бе посрещнато с негодуване и дори с възгласи „кулашки син", „фашист", провокатор.

Тук не е безинтересно да се отбележи, че вярата в крайната по­беда на комунизма се споделяше не само от неговите привърженици и симпатизанти, но и често пъти от неговите противници. Дори трезви опоненти на комунизма като Жан-Франсоа Рьовел в книга­та „Тоталитарното изкушение", издадена 1976 г., с болка и тревога предричаше, че световното господство на тази система е неизбеж­но. А писателят Жан Дормесон веднъж призна след 1989 г., че се противопоставя на комунизма с чувството, че води битка за чест в загубена вече борба.

Това обяснява защо, обратно на твърденията на комунистичес­ката пропаганда и на надеждите на мнозина зад желязната завеса, в Западна Европа не само не се е водела никаква борба против комунизма, но не е съществувала и никаква реална антикомунистическа воля. Вярно е, че с течение на времето, особено след ун­гарските, чехословашките събития и после издаването на „Архипелаг Гулаг", общественото отношение към комунизма, в лицето най-вече на Съветския съюз, охладня във Франция, броят и влиянието на комунистите намаля. Неочакваното за повечето хора рухване на Берлинската стена бе общо посрещнато като положително и прието с одобрение, но едновременно и с известна носталгия по рухнали мечти като при несбъдната любов.
На 31 декември 1991 г., когато френската телевизия излъчваше как червеният флаг е смъкнат от върха на Кремъл и заместен от руския трибагреник, спомням си, че водещият известен журналист приключи репортажа, като жалейно надгробно слово над покой­ния Съветски съюз с думите „Вие отъждествявате надеждите на човечеството. Не сполучихте, но благодарим ви, че поне се постарахте..." Или с други думи казано: вие добре го бяхте измислили, но поради зла участ не успяхте.

Всъщност комунизмът се осъжда повече не като същност, а за­щото не е успял да успее. Причината, за да не бъде все още низвергнат от цялото човечество, комунизмът, по подобие на германския националсоциализъм, се намира и в това, че злото е двулико. Явното му чудовищно лице е това на сатаната, въплътил се в нацизма, докато измамният му образ, затаил се в комунизма, е на лукавия в мимикрия на доброто. Поради това всеки е съгласен бе­зусловно да порицае фашизма, тоталитаризма и дори сталинизма, но не и комунизма като такъв, а само с прилагателните реален, команден, съветски или сталински комунизъм.

Алфред (Фреди) Фосколо е роден през 1942 г. в София от смесен брак между българка и французин. Получава образованието си във Франция, завършил е право и българска филология. През 1966 г. е един от основателите на софийския Съюз за независимост и възход "Левски", който разпространява позив с обръщение към предстоящия IX конгрес на БКП с искания за излизане от Варшавския договор и свободни избори. По тази причина Фосколо е осъден на 15 години затвор за шпионаж. Излежава три от тях, след което е пуснат. Бяга нелегално във Франция с бъдещета си съпруга, откъде организира бягството на други политически затворници, сътрудничи на известни български борци срещу комунизма и пише за България във френската преса. Дългогодишен сътрудник на сп. „Нова алтернатива“, което се занимава специално с Източна Европа. След промените правителството на Жан Виденов обявява Фосколо за „персона нон грата“ през 1996 г. В крайна сметка той получава българско гражданство през 2002 г. и днес продължава да пише за България.

 Тези обстоятелства обаче не означават, че комунизмът не бива и няма да получи неизбежната си присъда навсякъде в Европа. Нека подчертаем все пак, че „Черната книга на комунизма", един от първите крупни научни опити за разобличаване престъпленията на комунизма, е дело на френски историци. Също така забелязва се, че когато днес френските медии правят равносметка за миналия XX век, все по-често те нареждат един до друг нацизма и комунизма като главни обществени бичове. А за немалкото улици и площади във френските градове, кръстени досега на имената на Ленин, Маркс - и дори до 80-те години Сталин - са намерени вече други наименования.

Въпреки разликите в историческата постановка в следвоенна Франция и в посткомунистическа България, до известна степен френският опит може да се окаже показателен за развитието на общественото поведение не само за двете страни, но и за цяла Европа. Подобно на французите след освобождението от германците, българите след рухването на режима проявиха нежелание да разгледат трезво близкото си минало.
Волното или неволно изграждане на табу върху този период трябва да се приеме като закономерна защитна реакция от страна на мнозина. Тя се дължи по-скоро на естественото опасение при всеки, да трябва да съзерцава себе си в предишната обстановка и да намери място в новата, отколкото в някакво си грешно провъзгла­сено робско народно естество.

Фактът, че до 1953 г., без външна подкрепа, близо 2000 души са водили въоръжена борба против комунизма в България, фактите изнесени от британските историци Жозеф Ротшилд и Нисан Орен, според които в 1946 г. изборите дават на България парламент с най-силна опозиция в сравнение с останалите държави, окупирани от Червената армия, и че първата постсталинска стачка, регистрирана в тези страни, е на тютюноработниците в Пловдив през май 1953 г., опровергават мита за вроденото българско покорство пред комунизма.

От друга страна, фактите, че за четири години окупация на Франция немското Гестапо е получило близо 2 милиона писмени доноси, както и дейното участие на френската полиция в депортирането на френските евреи, не потвърждават генетичната привързаност на френския народ към свободата и единоборството му срещу окупатора.

Но за да признае през 1999 г. френската държава отговорността си в някои от най-болезнените моменти на френската съвременна история, трябваше първо обществената преоценка да премине от политическата плоскост в нравствената, за което трябваше време. Чак в средата на 80-те години се появи интерес и възникна отношение към това близко минало, когато младото поколение изследователи, журналисти и общественици решиха да съборят табуто и повдигнат завесата, забулила истината. Днес, когато темпът на историята е ускорен, подобен развой очаква на запад и на изток преразглеждането на комунистическия период. Европейската идея зачена в отричането на нацизма и реално се утвърди благодаре­ние на разгрома му. Съвременна обединена Европа успя да се офор­ми благодарение на срутването на желязната завеса и рухването на комунистическата система, но тази нова Европа че се роди като действителна сила не само когато изгради интегрирана икономика, финанси, сигурност, социално и културно пространство, но също когато съумя да отправи общ поглед върху общата история на континента. А това не може да стане без безусловно осъждане на комунизма и признаването на престъпната му същност.

Постигането на подобен исторически и морален консенсус не минава непременно вече през конфронтация. Както комунизмът не бе съборен със сила, а сам се заличи поради тежкото си вродено увреждане, така той ще бъде неминуемо всеобщо отречен и без задължителната намеса на трибунал. Но затова пък в настоящият момент е необходимо да бъде събрана и запазена паметта, която безвъзвратно се изтрива и заличава. Време за история ще настъпи скоро след това, но засега не бива остатъкът от комунизма да се ползва от нашето нехайство, след като полето на паметта, върху което никне историята, остава още слабо разорано, но цялото европейско пространство.

Оптимистични надежди навява и развоят на усета към минало­то, забелязан тази година при честването годишнината на съюзническия десант в Нормандия, който преди 60 години сложи начало на освобождението на Европа от Хитлеристкото господство. За пръв път на подобно събитие бе поканен и присъства немският канцлер, с което Германия бе вече призната не като враг, а като потърпевша страна и тя жертва на нацизма. Същият 6 юни 2004 г. телевизията показа как двама ветерани, единият десантчик, оживял на картечния огън, а другият немски картечар, стрелял по него, се прегърнаха на плажа на кървавия бряг и с това поставиха обща и окончателна присъда над престъпното нацистко минало.

Що се отнася до комунистическото минало подобна постъпка остава още преждевременна, но това не пречи да се замислим и тук за възможността на бъдещо подобно разрешение, което да сложи край на комунизма и съответно на антикомунизма.

За да се прекрати едно от най-трудните и пагубни за България престъпления на комунизма, който от 1923 г. до днес разделя на­рода на два враждуващи лагера, не е рано да се замислим дали не е уместно загиналите и оскърбените от тази конфронтация да бъдат всички признати като жертви на комунизма, без който те не биха станали нито жертви, нито палачи, а понякога и двете последователно.

Комунизмът ще бъде най-безапелационно осъден в деня, когато Никола Вапцаров и Георги Марков, Трайчо Костов и Никола Петков, партизани и Горяни, а и всички други угнетени намерят място един до друг в пантеона на българската – тоест, на Европейската история като жертви на една безмилостна илюзия. Нека помогнем да дойде подобен ден.
-------
Алфред (Фреди) ФОСКОЛО, Реч произнесена на конференцията "Международно осъждане на комунизма" през 2004 г., Фото: Георги-Момчил ПОПОВ, 2014 г.

петък, 5 септември 2014 г.

СОФИЯ СЕ ПРОВАЛИ - СЪВСЕМ ОСНОВАТЕЛНО!

Европейска столица на култура с найлони, руини на централни площади и с фонтани-писоари не става....
Сега кой ще връща парите за "проекти"? КОЙ?!
http://www.vesti.bg/bulgaria/obshtestvo/plovdiv-shte-byde-evropejska-stolica-na-kulturata-6021699