Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

сряда, 28 септември 2011 г.

ДЕВЕТ КИЛИИ ПОД ЖЪЛТИТЕ ПАВЕТА

или за Студентските вълнения в София през 1968-ма
 
Прага, 21 август 1968. Арест на демонстрантка от „Пражка пролет”

От Момчил ПОПОВ 
Стар познат със служебен автомобил преди две лета ми разказа за студентски вълнения в София през 1968-ма. Доверително, почти на ухо... По улегнал през годините навик. Не бях и чувал за такива събития, въпреки че не спирам да ровя в живата рана – петолъчка. Нямам и много спомени от крехката и бурна възраст единайсет... А той е бил студент тогава – ляв член на „светлото бъдеще”. Та ми напълни главата как ги събрали другарите, предупредили ги да не се включват в протестите и им дали указания как по факултетите да разясняват, че жадуващите свобода съвсем са заблудени... От разказа му е останала в главата ми лятна нощ на 68-ма с младежи около Софийския университет, изтласкани и разгонени от народната милиция към „5-те кьошета” на Патриарха и уличките около него.

Две опреснителни думи за 1968-ма: студентски вълнения в Париж, изригване на протестите срещу войната във Виетнам, Пражката пролет и танкове с 200 хиляди войници на Варшавския договор по улиците на чехословашката столица.

Ако е така и наистина все още се мълчи „срамежливо”, то София – 1968 пропуска да се вреди сред нормалните и достойни източно евро столици, а не сред залупеняците, за каквито сме нарочени вече близо 70 години...

Скоро пак нещо ми щукна, та попитах друг, артистичен приятел, пак от по- горен клас, но от друго училище. Този път видях нещата от другата страна, още по - „романтични”:

„Току- що бяхме завършили гимназия и сме гледали още „умно” и зелено. Но имаше един от компанията – викахме му Гошоре, който цял живот си остана твърд фен на деокрацията и Запада. Интересуваше се какво става в Прага, разказваше и един ден донесе да прочетем прокламацията на чешките интелектуалци за „социализъм с човешко лице”. Казваше се „2000 думи” и съдържаше точно толкова текст.

Говореше се, че била преведена и размножена на циклостил от „Чешкословенския клуб у Булгарско”, този с ресторантчето на ул.”Кракра”. Чехи, преселени в България бяха се погрижили волята им да бъде чута и от нас.”

„Две хиляди думи” за Пражката пролет – 1968. И за това не бях чул. А ужким чета... Но в училище не са ми я преподавали де...

И новината от вчера. Точно в центъра на София, зад Двореца, на ул.”Московска” 5 е сградата на Държавна агенция „Архиви”. Знаех и съм публикувал вече на блога, че в мазетата под този градеж на жълтите павета е било място за изтезания, било е софийското Белене. На пъпа на София – цинично и арогантно! И с абсолютно основание (въпреки последни в бившия соц-лагер) хората от Държавния архив са решили да правят Музей на Държавна сигурност в зловещите подземия. Там, където директно са прибирани за „превъзпитание” хора, опълчили се против произвола и на Третия райх, и на Съветите...

Та в ти-ви репортажа снощи беловлас мъж, застанал пред една от 9-те запазени килии долу, каза:
„Тука е лежал брат ми. Той е участвал в студентските вълнения през 1968 г. в София”.

Звъня пак на артиста от горния клас да се похваля, че вече нещо се е размърдало под шапката на държавата. Той се радва и ми добавя още една към картинките от горещото лято на 1968-а:

„Тогава в София имаше голямо международно събитие – ІХ Световен младежки фестивал. Една помпозна комунистическа фиеста, предназначена да покаже на света, че сме за „Солидарност, мир и дружба” между народите. Цяла седмица София не приличаше на себе си, за пръв път беше интересно : имаше хора от цял свят, витеаше духа на свободата.

Из цялата тая гюрултия около стадион „Левски” и по алеите на Парка на свободата свободно се разхождаха наши младежи с наръч листовки „2000 думи”. И просто ги раздаваха на хората... После се затичваха нанякъде и се явяваха други – те пък събираха раздадените листовки и „играеха на гоненица” из храстите... Мисля, че и по трибуните на стадиона се раздаваха от листовките „2000 думи”. И там се явяваха другите хора и ги събираха...

Лятото на 1968-ма, национален стадион „В. Левски” – София. 12 000 косомолки и косомолци участват в масовките по откриването на ІХ Световен младежки фестивал

И цялото това движение, тази енергия, тези думи за справедливост ни караше да чувстваме, че свободата е нещо реално, нещо актуално. Нещо, което ни касае днес и нас, тук и сега, а не е мъгляво понятие от учебниците по история.

Мисля, че с този фестивал другарите не изписаха вежди, а извадиха очи... Сиреч, световната младеж ми е като някаква шарена паяжина в главата, а цели пасажи от проклаацията „2000 думи” помня и до днес. Искаш ли да ти цитирам нещо? Впрочем, сигурно вече я има и е достъпна”.

Така е, през лятото на 68-ма другарите „не изписаха вежди” – три седици след ІХ Световен фестивал в София нахлуха в Прага. И си тръгнаха чак през 1991-ва. А в края на лятото на 2011-та 9-те килии под жълтите павета пак започват да разказват истината – такава, каквато е.

Момчил Попов, "Девет килии под жълтите павета", MMXI 

Държавната агенция „Архиви” планира да създаде музей на Държавна сигурност

София. Държавната агенция „Архиви” планира да създаде музей на Държавна сигурност (ДС). Това каза пред Агенция „Фокус” Мартин Иванов, председател на Държавна агенция „Архиви”. Архивът по някакво случайно стечение на обстоятелствата се намира в една от сградите на ДС. За „Московска” 5 даже има градски фолклор. В една песен на Георги Минчев се е пее как са били затворени там. През ’60-те години се е казвало: „Внимавай какво казваш, за да не отидеш на „Московска” 5”. Тръгвайки от това съвпадение, че Архивът – място на памет, се намира именно в сградата на ДС нашият екип си дадохме сметка, че носим някаква морална отговорност пред обществото, което вече 20 години не може да се примири с най-близкото си минало. Може би то е твърде живо. България сигурно е последната държава в източния блок, която ще изгради такъв музей, заяви Иванов.
Той обясни, че идеята е той да бъде в някои помещения, ползвани за арестантски килии, тъй като не всички от тях са оцелели. „Сградата е построена през 1939 г. През 1972-1973 г. Секретариатът на ЦК на БКП е настанен там, след което профсъюз „Единство”, а накрая – Държавният архив от 1992 г. Сградата е преминала няколко трансформации, първоначално е строена като офис на застрахователно дружество, след това е на МВР. Сградата е емблематична за ДС. Ние ще се опитаме да избягаме от двете крайности – да представим една къща на ужасите, стаи с уреди за мъчение или обратното – да я възхваляваме. Искаме да разкажем история през няколко лични истории на няколко поколения българи”, посочи Мартин Иванов. Той призова хората да разкажат своите спомени: „Ще се опитаме да придадем един събирателен образ, като не вървим само през възстановки, но и чрез интерактивни методи на представяне”.
„Още не сме забравили времето на ДС. Нашето общество все още не се е помирило с близкото си минало. Този музей би бил проява на зрялост на обществото, че вече по някакъв начин започваме да се примиряваме с миналото”, допълни председателят на Държавна агенция „Архиви”.
Агенция "Фокус", 27 септември 2011



четвъртък, 15 септември 2011 г.

ВАЗОВ БЕШЕ ЖИВИЯТ НИ БОГ

«Като го срещнете по улиците, не пропускайте да го поздравите почтително. Нищо не чиним ние без него!»


Петър МИРЧЕВ

Жива връзка с предосвобожденското ни минало и гордост за нас беше и народният ни поет Иван Вазов, по-млад от повечето поборници, които срещахме по улиците.

Всеки народ цени даровитите си хора. С Вазов беше и друго. Обичта ни към него, чувството за нещо свое, близко и мило беше нещо повече от оценката за големия му принос в българската литература. Той бе пял за българския народ, бе плакал заедно с него в дни на горест и разруха, възпял бе красотите на България, трагичното величие на априлския му бунт. Затова народът го обичаше по особен начин и беше горд с него. Нямаше дете, жена или мъж, които да не са готови да кажат наизуст нещо от него.

Дядо Вазов беше влязъл дълбоко в българската душа и тя му отвръщаше винаги с много обич и признание. Вазов присъстваше навсякъде. При настроение, баща ми започваше: «Сто и двайсет годин.. .», а майка ми запяваше: «Морен орачът из нивата сееше. . .». Една вечер на софрата нашият баща, стар екзархийски учител, ни настави нас, шестимата братя и сестри: «Слушайте деца, живеем в София. Не забравяйте, че тук живее и Иван Вазов! Като го срещнете по улиците, не пропускайте да го поздравите почтително. Нищо не чиним ние без него!»

Името на Вазов изпълваше учебниците ни, изпълваше и душите ни. Бе живият ни бог, когото можехме да срещнем по улиците, край когото можехме да минем със свалена фуражка, и той да ни погали.
Организирахме групи в махалата, за да идем до къщата му на улица «Раковски». Обикаляхме я, взирахме се в балкона й, търсехме по прозорците да се мерне бялата му глава. Изпитвахме вълнение, че дишаме с него един и същ въздух.

Като сега го виждам. Ето го, излиза от дома си. Обръща се, бърка в джоба, изважда ключа и заключва вратата. Премята през ръка неизбежното и през лятото пардесю и тръгва изправен с отмерени крачки към Градската градина. Тротоарът е слънчев и пуст. Аз минавам насреща пред Земеделската банка с ученическата си чанта в ръка. Вазов крачи, наоколо сякаш става по-светло. След него кучето му Хектор мотка ситно кривите си крака. Дядо Вазов върви с вперен напред поглед, на височината на очите си. Гарсонетката му трепва от лекия «тик», почти подпряла буйните му вежди. Бузите му розовеят и святкат като люспести. Буйните грижливо вчесани бели мустаци сякаш повтарят на едро веждите.

Прекосих тичешком улицата и се изправих задъхан пред него. Той не спира и не свежда вперения си поглед. Закрачих заднешком и потърсих ръката му. Целунах я. Дядо Вазов кротко ме погали по косата, тържествен, безмълвен.

Нашият прогимназиален клас беше горд, че имаше за съученичка едно момиче, което казваше за народния поет «вуйчо ми». Тя бе Събка Фетфаджиева, дъщеря на Базовата сестра. Веднаж се забърка в класа и преди да започне да декламира едно стихотворение на Вазов - не си спомням кое беше - каза, след заглавието му: «от вуйчо ми». Събка Фетфаджиева, кръстена на името на баба си, майката на Вазов, живееше в една малка къщица в двора на Базовия дом, откъм старата улица «Вълкович» (днес «Иван Вазов»). Дворчето беше малко и зашумено от храсти по края. В средата имаше плочи, на които играехме. Стараехме се да не викаме, защото знаехме, че дядо Вазов пише горе. Но можехме ли винаги да сдържим увлечението си?

Петър МИРЧЕВ
Из книгата «София – тъжна и весела», 1978

Тържествена панихида на гроба на Иван Вазов – 22 септември 1934 г., пл. «Ал. Невски», в зелената площ зад абсидата на храм «Св. София». Събитието се предава директно по Радио София.
Горе: Улица «Раковска» - 1905 г.: почитателите, домът и живият бог Иван Вазов