Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

понеделник, 29 декември 2014 г.

ЗИМНИ ПЪРЗАЛКИ

 
1894. София. - Пръзалката при Орловия мостъ. Художник: Йозеф Обербауер

2014. София. - Пързалката в кв."Изгрев" - 2 станции на метрото по-нагоре.

Температурата нощес - Минус 14 градуса по Целзий.
До два часа закъсняват полетите на летище София. Налага се пистите да се почистват през около час и да се извършват процедури срещу обледеняване на всички самолети, което води до забавяния спрямо разписанието.
Поледици и обилни снеговалежи в страната. Затворени са всички пътища от Силистра за Русе, Шумен и Добрич. 30 автомобила са затънали в преспите между Монтана и Лом. Бедствено положение във всички села в община Ловеч...
Източници: VESTI.bg, NovaNews.bg, Фотоархив Л.Юруков

неделя, 21 декември 2014 г.

"БЪДНИ ВЕЧЕР" от Георги МАРКОВ

* Машинописният оригинал не е датиран, но есето е четено по радио „Дойче Веле” в периода 1974–1976 г. *  „Бъдни вечер” се публикува за първи път тази година в сп. “Християнство и култура” с любезното разрешение на г-н Любен Марков. 


Вървя по потъналата в коледни елхи и разноцветни лампи лондонска улица Оксфорд Стрийт и примигвам срещу блестящите прожектори, превърнали полумрачния зимен следобед в сияещ летен ден. Около мен, край витрините, като някаква дълга тъмна река, в която плуват човешки лица, тече тълпата. Отляво и отдясно витрините разиграват неонови игри, неизбежно придружавани от воя на високоговорителите, които бълват неспирно поп музика, сякаш се опитват да удавят всякакви човешки гласове. Човек има чувството, че тази студена и доста грозна улица в тези дни е превърната в нещо невероятно, някакво съчетание на приказност и лудост. И дори пушекът, който струи от мангалите с печени кестени, придава на общата картина витлеемска мистериозност. Зад цялата тази оргия от светлини и звуци стои съвсем прозаичната причина – купуването на коледните подаръци. Такава е целта на всеки около мен, такава е и моята цел. Пред мен възрастен гражданин вади от джоба си дълъг списък, в който вероятно фигурират всички роднини, дори ония, които човек едва ли вижда и среща от години. И аз имам такъв списък. И зная, че моето име също фигурира в нечии списъци. Защото такъв е обичаят. Вероятно измислен не от християните, а от търговците като практическо доказателството за любовта към ближния. Малцина са щастливи от подарени думи. Огромното мнозинство признава само подарени вещи. Всякакви вещи. От най-символични до най-практични. Според човека. Според чувството. А най-често според кесията. Ако нямате достатъчно пари, директорът на вашата банка ще ви даде.

Това е единственото време в годината, когато банковите директори са сантиментални. И може би единственото време, когато продавачите в магазините са груби, защото са изтощени от нестихващия напор на купувачите, от непоносимите им капризи и досадна до смърт колебливост. И все пак търговията изглежда върви добре, защото все по-често виждам претоварени с пакети ръце, които бързат към паркираната кола или към зиналата огнена уста на метрото.

На първия ден на Коледа край някаква дълга маса, събрала всички възможни и невъзможни членове на фамилията, тия пакети ще се отворят и ще започне истинска престрелка с подаръци. Всеки всекиму. Това е най-съществената част на съвременна западна Коледа. Останалото се допълва от препиването, преяждането и забавленията. А аз ще стоя като африканец в царството на ескимосите и ще си мисля за отдавна отминала Бъдни вечер, за отдавна изчезнала българска Коледа. За времето, когато на земята нямаше неонови светлини, нямаше поп музика, не се разменяха лицемерни подаръци, не се пращаха картички, нямаше телевизия и хората не се събираха за една измислена вечер, а живееха заедно цял живот.
Тогава бяха зимите на дебелия свят. Из Софийско по Коледа натрупваше такъв сняг, че понякога само комините на къщите оставаха да стърчат и когато снеговалежът спреше и настъпеше нощен „ясник”, тогава най-злият студ разтваряше ледената си уста и сковаваше реки, кладенци, чешми и хапеше всяка открита човешка плът. Селяните в Сливница, където живеехме, се радваха и на снега, и на студа. Снегът значеше берекет, студът – здраве.
Някъде под този дебел сняг в моята памет стои едно почти безплътно, призрачно утро, когато кучетата в нашия двор залаяха настървено и само след миг гръмна хор от нестройни, силни гласове:
„Бог се роди, Коледа!”

Това бяха първите селски коледари, седем или осем души, от които най-малкият беше в първо отделение, а най-големият беше войник. Те бяха от долната махала и бяха тръгнали веднага след полунощ, за да могат да обходят повече къщи. Всички бяха облечени в топли кожуси с вълнени качулки и носеха през рамо големи торби, а на рамо дълъг дрянов прът, на който нанизваха колачите. Всяка година в деня преди Бъдни вечер майка ми и жените от махалата месеха тия невероятни колачи с формата на малки венчета. Доставяха се купища орехи, плодове и дребни пари и винаги се изпитваше тъжно суеверие, ако не дойдеха много коледари. Ала те следваха просто едни след други. Майка ми излизаше на вратата с цяла тава колачи и други подаръци, изслушваше песента и после даряваше коледарите по ред. И тъкмо първата коледарска група беше сигнал и за мен да тръгвам. Отначало тази работа ме плашеше – беше студено, мрачно и из селото имаше толкова много зли кучета, но у дома, както и навред из Шопско, се смяташе, че ако не си коледар (и куче не те ухапе отзад поне два пъти), никакъв мъж няма да излезе от тебе. От друга страна, приятелите ми от училище и техните батковци никога нямаше да ми простят подобно дезертьорство. И някъде към четири и половина аз закрачвах на опашката на нашата група, нарамил някаква неимоверно голяма торба и дряновия кривак на нашия съсед дядо Рангел. После аз слушах пискливия си глас да реве пред нечия врата: „Бог се роди, Коледа!” или „Станенине господине, добри сме ти гости дошли, добри гости коледари” и т.н. Вратата се отваряше и на прага заставаше домакинята, почти винаги с голямо сито в ръка, препълнено с колачи, ябълки, орехи, бонбони. В онези времена хората бяха много щедри. Те пълнеха торбите ни, така че само след няколко къщи аз едва се движех под тежестта на торбата си, а прътът с колачите все по-заплашително се накланяше надолу.

„Влезте де, влезте вътре да се огреете” – канеха ни на повечето места и ние се намъквахме в дълги „одаи” с измазан под от пръст с неизбежната миризма на туршия и чудния дъх на прясно опечен хляб. За мен, градското момче, това беше друго царство, изпълнено с топъл полумрак и най-чиста сърдечност. Понякога ни даваха греяна ракия, а на друго място вино, докато селският поп (помня много добре) ни покани на… чаша чай.

„Отче – попита го моят приятел Стоянчо, – пие ли Господ чай?”
Отецът се засмя и каза, че Господ е създал чая, за да го пият хората, а не сам Той да си го пие.
Мисля, че най-много ни се радваха бабите, особено по-старите. Там ние целувахме пропукани, сбръчкани или костеливи ръце, които след това разрошваха косите ни и в добавка получавахме скришом по някое левче или пък „шекерче”. Захарта в ония години се смяташе из Шопско за драгоценен подарък.

След около два часа „коледуване” гласът ми пресипваше и скърцаше горе-долу като вратата на нашата барака, а бузите си и носа си не усещах повече, като че природата си ги беше взела обратно. Но нашият главатар беше заповядал категорично, че ще продължим, докато неговият прът не се запълни догоре с колачи. А той сякаш беше нарамил един от пилоните, на които военните издигаха знамето.
„Че защо са ти толкова колачи!” – протестирахме ние, по-малките и по-премръзналите. „Да се убиеш, не можеш да ги изядеш!”
„Че аз няма да ги ям!” – отвръщаше той. – Но е казано прътът да се напълни догоре, и щом е казано, така ще бъде…”

Думата „казано” имаше за мене задгробен смисъл. Много любопитствах „къде” и от „кого” е казано, но никога не посмях да запитам, за да не ме уличат в неграмотност.

С развиделяването и с нашата умора очарованието на коледарското пътешествие почти изчезваше и малко преди обед, отмалели, изтръпнали и премръзнали, но с гордото чувство за изпълнен дълг, ние се дотътряхме до домовете си. А в това време у дома, както и във всички къщи се развиваше трескава дейност.

От всички традиции, обичаи, обреди и празненства, които вековете са съхранили в живота на българите, няма нищо по-красиво, по-съдържателно и по-завладяващо от старата българска Бъдни вечер. За разлика от моите градски връстници бях щастлив да живея в семейство, където традицията се зачиташе най-строго и се предаваше задължително от поколение на поколение. По-късно никога не приемах, че имаше хора, които прекарваха Бъдни вечер на маса, а не слагаха софрата на пода. И сякаш всеки път чувах гласа на дядо ми да казва:
„Само поганците ядат на маса тази вечер!”

Едва ли някой от роднините ми беше религиозен в сериозния смисъл на думата, но традицията сама за себе си беше задължителна религия. Да правиш това, което са привили баща ти, дядо ти и прадядо ти, винаги се смяташе, че дава смисъл на живота, че човек не е случаен самотник, а продължител на много дълъг и много силен род.

За нас, децата, тази вечер имаше най-силно обаяние, защото на нея всички се събираха и целият рояк от братовчеди, братовчедки, чичови стринки, вуйчовци, вуйни и т.н. нахлуваше като шумно празнично шествие у дома, сякаш за доказателство колко сме много и колко сме силни. Изведнъж изчезваше самотата на нашия дом, глъч и врява изпълваха всички стаи, в които мъжете дълбокомислено говореха за „мъжките” работи по света, а жените разискваха минали погребения и бъдещи сватби.

Дядо ми, заедно с някои от чичовците, донасяше кош със слама, която разпиляваха равномерно в средата на голямата стая, след което баба ми разстилаше отгоре огромна шарена черга. Върху нея вече поставяха месали, които по-късно щяха да бъдат заменени с покривки. Около този голям кръг се нареждаше цялото население, като всеки сядаше било по турски, било просваше краката си назад и се подпираше на лакът. В средата се поставяше хлябът за Бъдни вечер (пълен с късмети), разбира се, върху него се забождаше и запалваше дълга свещ, после другото пространство се запълваше с тиквеник, баници, абсолютно задължителните сарми и неизбежния накрая ошав. На Бъдни вечер никой месо не ядеше. В ония години елхата беше все още европейска измислица. Но кой имаше нужда от лъскавите дрънкулки, с които по-новите поколения щяха да окичват празниците? После идваше най-силният момент, когато всички ставаха на крака и дядо ми, държейки лопата с горящ и димящ тамян, започваше молитвата.

По-късно баща ми, а след това аз, щяхме да произнасяме същата тази молитва, която иде някъде от дълбините на Средновековието и която в софийските села все още произнасят. Паметта ми пази с любов тази картина на изправени гологлави мъже, на жени, застанали в тържествено мълчание, и на деца, които се гледат учудени едно друго. Като че в този миг, когато се чуваше един-единствен глас и ни обграждаше голямата тъмна тишина на зимата, ние чувствахме, че се докосваме до оная всеобща сила, която носеше всички тайни на света. Ние се чувствахме приобщени към нещо голямо и достойно, което щеше да ни придружава цял живот. След „Амин” трябваше да се обиколи къщата, трябваше да се отиде в обора при животните, при кошерите с пчелите, при кокошките, за да се прогони всичко зло и миризмата на тамяна да обещае добра година. Едва когато лопатата с тамяна се върнеше обратно, можеше да започне вечерята. Дядо ми започваше да разчупва от голямата пита с късметите. И до ден днешен виждам огромните му напукани ръце да чупят хляба и да го подават наоколо по реда на старшинството. И същевременно се отчупваше хляб за отсъстващите и за мъртвите. Ние моментално разтваряхме подаденото ни късче, за да дирим някакъв късмет – пара, който символизираше богатство, дрянова клонка, която символизираше здраве, тресчица, която символизираше щастие в дома, и т.н. Докато се ядеше, никой не биваше да става, а всички накрая трябваше да станат заедно, за да се запази единството на рода. Имаше още куп правила и поверия за тази вечер, които времето е поизличило в паметта ми, но зная, че баба ми непрекъснато отделяше от трапезата за някакви нейни магически цели. Всичко завършваше с неизбежното комарджийство, разиграване на орехите, което хвърляше нас, децата, в луд възторг.

При някои от нашите съседи тази същата вечер предлагаше цели театрални представления. Те отиваха в градината, където се спираха пред всяко безплодно дърво и се водеше класическият диалог. Един от мъжете замахваше с голямата брадва и викаше: „Сега ще те отсека!”. Друг го питаше: „Че защо ще го отсечеш?”. „Ами оти не ражда” – отговаряше първият. „Чекай! – викаше вторият. Тая година ще роди!”

С годините щях да видя, че из цяла България имаше такова невероятно разнообразие на коледни обичаи, което само народ с дълъг живот и огромна фантазия би могъл да създаде. Всичко беше такава чудна смесица от суеверни символи, чрез които традицията на миналото се заставяше да гадае живота в бъдещето. През тези вечери нашият живот някак загубваше своята делнична реалност и започваше да плува всред свят на приказност и фантазия, където всяка вещ, всеки образ съдържаше благословия, заклинание или проклятие.

Когато гледам назад, струва ми се, че през тази вечер, докато гореше „бъдникът”, всички – и възрастни, и млади – ставаха деца и може би в това връщане назад, в това откъсване от суровата действителност на живота и заменянето, макар и за една-единствена вечер с фантастичния свят на децата човек обновяваше мисълта си и чувството си.

А плътното обкръжение на близките, техните лица, усмивки, погледи, думи, сякаш преутвърждаваха, че ние не бяхме сами, че бяхме част от голямо и дълголетно дърво, което имаше своя Бог, своя традиция и свои плодове.

Георги Марков, „Бъдни вечер”, радио „Дойче Веле”, 1974–1976

четвъртък, 11 декември 2014 г.

НУЖЕН ЛИ БЕШЕ ГРЕХЪТ И КОЙ Е ВИНОВЕН?

* Мога да поискам милост и да дарявам такава. Мога да вярвам в Бога и човека. Мога да се надявам. Мога да преобразя света. Мога да възкръсна за нов живот и така отново и отново... * Коледни размисли на един филантроп 

Архиепископ Христо ПИСАРОВ
Седя си доволно на дивана вкъщи и гледам с умиление как моята дъщеря подрежда коледната елха. Ентусиазмът й е толкова голям, че си мисля дали като дете съм преживявал с такава радост тези празници. И въобще, дали тези празници не са само за децата? Знам, че тя по детински вярва в Дядо Коледа, знам, че вярва на моите разкази за раждането на Иисус Христос и е твърдо убедена в грижата на Небесния Отец, Който пази нейните любими майка и татко, баба и дядо и, разбира се, любимата й братовчедка, които с нетърпение очаква да види на празничната семейна вечер.

Радостта в очите й ме кара с благородна завист да погледна в себе си и да намеря тази истинска искра, която да ми дава сили в днешно време да мога да преживея радостта от предстоящите коледни празници, но не като родител и съпруг, не като свещеник или проповедник, а като дете. Защото самият Иисус казва: „Истина ви казвам; ако се не обърнете и не станете като децата, няма да влезнете в Царството небесно.” Чудя се какво ли в мен може да бъде детското и единственото за което се сещам, което наистина ни прави да бъдем като децата е непринуденият въпрос-защо? Защо, татко….?

И в мен започват да бликват потоци от размисли за смисъла на човешката история, за Божието провидение, за смисъла на радостта и човешкото страдание, за войните, за противоречивия характер на човека и…..вече не мога и да се спра. Гледам светлото личице на дъщеря ми се сещам колко труд са положили хиляди радетели и мъченици за вяра и свобода, за да може днес моето дете да празнува в мир и любов празника на раждането на Спасителя. Сещам се и за вопъла на Никос Казандзакис, който имаше дързостта и смелостта да се обърне към Господа и да попита защо този благ Бог, за когото говори християнството, иска кръвта на децата си. Сърцето ми се свива. Защо покрай раждането на Иисус Христос трябваше да умрат 14 хиляди младенци и колко още за името му?

Защо Господи, обикна толкова света, та изпрати единородния си син, когото убихме безжалостно? Въобще възможно ли е вечността да стане съпричастна на човешката история, да се принизи до трагикомизма на човешкото битие? Дали, Господи, тези въпроси към вярата могат да разкрият радостта от тайната на твоята славна победа над егоизма, жестокостта, братоубийството, ненавистта? Мога да изреждам дълго, но не мога цяла вечност, защото Ти си вечността и все пак- защо Господи е нужно да те познаваме в тленността, да ставаме съпричастни на смъртта, нужен ли беше грехът и кой е виновен за това? Знам, ще кажат, че всичко това се осмисля в Неговото възкресение, което се възвести за целия свят. Но дали, Господи, целият свят знае за Теб, дали всяка част от всемира очаква Твоето тържество, дали наистина в тази велика нощ на Твоето славно Рождество цялата вселена е научила за Теб. Ами ако на този свят, в който ние проповядваме, има и други паралелни на него светове, с друга нужда, с друга логика?

Знам, ще ми кажат някои: та нали затова обявихме Твоя Бог за Универсум, за да бъде Бог на всички! А защо тогава трябва да го познаваме с вяра и надежда? Та това е толкова сложно, за някой неясно или неприемливо, че няма как да не се питам отново и отново защо?

-Защо?!
-Моля? - сепнах се аз и усетих как дъщеря ми ме държеше за ръката и настойчиво ме питаше нещо.
-Защо, татко, не ми отговаряш?! Не ме ли чуваш? Колко пъти те питам, тате, дали искаш да ми помогнеш да поставим това ангелче на високия клон на елхата?

Понадигнах се засрамен от това, че не бях проявил участие в нейната енергична работа около украсяването на стаята. Взех коледната играчка и я поставих на мястото, където тя пожела.
-Тате, искаш ли….?

И отново, без да искам, сякаш някакъв вътрешен глас ме облада, с топлина се изпълни цялото ми сърце и аз започнах с тих шепот наум да изговарям: Искам! Искам като децата! Искам да се чувствам невинен! Искам да бъда невинен! Искам да не умират деца! Искам човекът да познае същината на любовта, да забрави за религиозните войни и кръстоносните походи. Да се стопят ледените сърца на религиозните фанатици и човекоубийци. Искам хладният ум на технократи, бюрократи, неправедници и спекуланти да бъде облъхнат от топлината на Светия Дух. Искам да няма смърт. Искам всички хора да се спасят, да станат наследници на Царството Небесно. Искам…

-Татко, какво си се замислил? Не ме ли чуваш? Можеш ли да ме повдигнеш? Искам да закача звездата на върха на елхата. Моля те.
Взех я в ръцете си, повдигнах я и прошепнах тихичко зад вратлето й: мога, мила моя, разбира се че мога. И в този миг душата ми, като че ли в участие с ангелски хор, започна да пее, но някак си не на мястото където се намирах . Мога, разбира се, че мога да помогна на този, който е в нужда. Мога да поискам милост и да дарявам такава. Мога да вярвам в Бога и човека. Мога да се надявам. Мога да преобразя света. Мога да възкръсна за нов живот и така отново и отново. Мога да посветя живота си на доброто. Да бъда състрадателен. Да се възпитавам в култура на поведение, чрез която да бъда проводник на извечната Светлина. Мога да бъда по-красив и да дарявам и другите с красота. Мога да бъда нежен. Мога да бъда миротворец, пророк, свещеник, творец. Мога да стана син Божи. И всичко това да мога да правя, и планини да премествам, любов нямам ли, нищо не съм!

„Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.

Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати”
Целия този текст, написан от апостол Павел, прошепнах неволно зад гърба на дъщеря ми. Тя се обърна към мен, прегърна ме силно и рече:
-Татко, нали от всички Бог най-много обича света?
-Да, тате. Бог е любов и затова на Неговото рождество ангелите възпяваха тайнството на обичта Му, чрез която се яви Син Божи в света., като пееха: „Слава във висините Богу, на земята мир, между човеците благоволение.”

-А това само на Коледа ли става, тате?
-Аз мисля, мило мое дете, че Бог обича постоянно света, но всеки човек трябва да започне отвсякъде. Затова празнуваме Коледа, за да имаме възможност да станем по-добри.

-Не може ли тогава по-често да празнуваме Коледа, тате?
-Може, но трябва да знаем, че идва и Великден!

Из ФБ- страницата на Архиепископ Христо ПИСАРОВ, "Вселенска църква на Христос", 9 декември 2014
На снимката: Отец Христо със съпругата си, 14 Юни 2014 г., София

четвъртък, 13 ноември 2014 г.

ГЕОРГИ МАРКОВ СЕ ЗАВЪРНА

На пл. „Журналист“ в София тържествено бе открит паметник на писателя Гeорги Марков

Понякога мечтаел на глас пред  Анабел да се върне тайно в София. Ей така, само за 24 часа... Да види родителите си в Княжево, да се отбие в Клуба на писателите.  Да си поръча порция сарми със зеле... В  Лондон през 1970-е. На откриването пред паметника на писателя  Анабел Маркова  каза, че по един начин Георги Марков се е върнал в България. Но не за 24 часа, а завинаги.
Георги Марков е един от светлите световните умове, сринали Берлинската стена. Със словото си, с вярата си, 11 години след екзекуцията му в Лондон през 1978-а... Неговите "Есета" и "Задочни репортажи за България", издадени на Запад веднага след това, вече 35 години разказват на света за карикатурата балкански комунизъм. С игриво слово, горчива усмивка, интелект  Георги Марков и до ден днешен продължава да ни разказва...
Георги Марков със семейството си в Лондон, 1970-е

Със скромни тържества в родината, сериозен филм-разследване и обявяване място за паметник на пл. "Журналист" в София бе отбелязана 85-годишнината му. Писателят Георги Марков е роден е на 1 март 1929 г. в Княжево, зелено кътче на София, под голямата Витоша. В Германия 85-годишнината на световния хуманист Георги Марков бе ознаменувана с луксозен том на "Задочни репортажи", преведен на немски. А на корицата „осквернения” в цветовете на младостта паметник на съветската армия в Княжеската градина - Берлинската стена в София...

Във вторник, 11 Ноември 2014 България се отсрами пред великия Георги Марков. Тържествено, с присъствието на трима Президенти на РБ и Кмета на София, на пл. "Журналист", където е живял известно време съвременният Алеко - Георги Марков, бе открит паметник па писателя.
"Живите затварят очите на мъртвите, мъртвите отварят очите на живите" – това пише на пиедестала...
 
 
Сред  официалните лица при откриването на 11.11. 2014 са и приятелите и колегите на Г. Марков - писателят Димитър Бочев и режисьорът Асен Шопов 
 Говори Анабел Маркова
 

Скулпторът на паметника Данко Данков и писателят Георги Мишев
 
Д-р Георги Лазаров от САЩ /вляво/, основен дарител за паметника, политически емигрант от комунистическия режим и скулпторът Данко Данков /вдясно/ пред творението си. Автор и на паметника на Сашо Сладура в Пловдив.

Текст и снимки: Момчил ПОПОВ

петък, 7 ноември 2014 г.

НА УХО ЗА ЩАЗИ, БЕРЛИН 1989

25 години без Берлинска стена


От Момчил ПОПОВ
Като страшна приказка ми прозвучаха откровенията на домакинята ни в Берлин през пролетта на 1989 година. Беше католическият Великден и естествено бе да отидем на църква. Да не объркам превода, в St-Hedwigs-Kathedrale... След великолепната служба спрях на стълбите отвън и предложих да се снимаме за спомен. А тя с шарещ усмихнат поглед ми подшушна: снимани сме вече от милицията, бъди сигурен. Нещо се погнусих и закрачих по площадчето, видяло аутодафето на Хитлер. Полунашега, полунасериозно попитах дали не се шегува. И тогава съвсем шепнешком чух следната история.

Тук, на Унтер ден Линден, близо до Бранденбургската врата са посолствата на Щатите и Съюза. Неотдавна имало седяща младежка демонстрация. Със запалени свещи в ръка жадуващите правда хора направили жива връзка между двете посолства. Сиреч, като не можете да се погодите, ние ще ви помогнем. Организаторите се изхитрили да поканят предварително всички чуждестранни кореспонденти. И така вързали ръцете на милицията (тогава не знаех, че на това в ГДР му викали ЩАЗИ, звучи ми като чудовището Неси).

Нашата домакиня имала близък на служба в тайните служби. Та от него: хода на акцията. Младежите връчили петициите си за правата на човека и седели докъм полунощ, когато чуждите журналисти си тръгнали. Дочакали мига за действие, оперативните момчета набързо намели демонстрантите по превозни средства и хайде у кауша. Там без много питане ги изправили с изправени ръце и лице към стената. До сутринта. Имало сред младите и едно бременно момиче, вече да ражда или месец-два преди това. Над него се смилил близкият на домакинята и го поканил да седне. То гордо отказало... Гледал докъм сутринта, когато разкрачът и вдигнатите ръце омаломощили бъдещата майка. И бременното момиче (с дълбок поклон и извинение към достойнството му!) се напикало и свлякло на пода... Трогнал се "оперативният", та се изпуснал после в разговор.

Исках да напиша за някакъв учен пътешественик от Хумболтовия университет, но ме отклониха с твърдението, че не е надеждна личност и не може. Какво значи това? Ами подал си е документите за заминаване в Западна Германия.

Не можах да вляза в катедралата "Николай Кирхен", защото била опасна и заключена. Но тя скоро е реставрирана, не вярвам гредите й да паднат, доста наивно се учудих. И пак на ухо: берлинските младежи се събирали тук да говорят за демокрация, та за по-сигурно - ключ!
От 240 метра височина - тази на телевизионната кула в Берлин, хората по Александър платц изглеждат по-малки и от печатни букви в досие. Снимах ги през пролетта от платформата за наблюдение на 204 метра, а на 9 и 10 ноември същата година "малките" берлинчани удушиха чудовището Неси. Докато властта си е още у тях - тоест суверена, юрнаха се, разбиха щаб-квартирата на ЩАЗИ и изхвърлиха миналото си през прозорците. После, без да сядат, се напиха с йодлери, псувни, горещи наденички и бира.

Върнах се и написах за "Пергамон музеум"... Ако тогава си бях позволил да оставя тези неща на лист, можеше да загазя. Но не това е най-важното. Трябваше ми цяла година и нещо да се престраша...
Дано изживявам края на страшната приказка.

.....
П.П. Публикувам за пореден път картата на Желязната завеса - розовата линия през цяла Европа. От нея ясно личи, ЧЕ ТРИ ОТ 4-те ГРАНИЦИ НА НРБ БЯХА "БЕРЛИНСКА СТЕНА" и нас – българите, пряко ни засяга.
Горе: Момчил Попов пред Берлинската стена месеци преди събарянето й - огражденията и караулките около Бранденбургската врата, април 1989 г., Берлин, бивша ГДР.

Момчил Попов,  „Ерос и Потури“, София, ИК "Черноризец  Храбър", 1996.
http://liternet.bg/publish22/m_popov/eros/content.htm

петък, 31 октомври 2014 г.

ЗАБРАНЕНИТЕ ПИСАТЕЛИ

• Специални затвори за книги в София и Сливен
• Обезглавяването на българската духовност от тоталитаризма, арестите на автори и книги с нарочни указания и списъци


От Йордан ВАСИЛЕВ, депутат в VII Велико народно събрание на България
• Предговор към Христоматия по литература за 12. клас, Център „Хана Аренд“ - София, 2013


Тази книга ни отправя във времето на забраните - годините на комунистическия режим (1944-1989). Серия от трагедии - това е съдбата на немалко големи писатели през тези десетилетия.
В началото са започва с изключване на десетки членове на Съюза на българските писатели (СБП). На 23.11.1944 са изключени 29 души, между които Йордан Бадев (вече убит), Владимир Василев, Фани Попова-Мутафова, Михаил Арнаудов, Димитър Шишманов, Змей Горянин (Светозар Димитров), Димитър Талев, Кирил Кръстев, Георги Константинов, Йордан Стубел, Славчо Красински, Жана Николова-Гълъбова, Петър Горянски, Ненчо Илиев и др. В същото време са приети 74 нови членове, които са предимно комунисти.
Сатирикът и карикатурист Райко Алексиев (1893-1944) е арестуван и пребит до смърт, застрелян е хумористът Борис Руменов (Борю Зевзека), като убиецът е смятал, че това е Елин Пелин. Също литературният критик Йордан Бадев, големият журналист Данаил Крапчев. За него беше пуснат слух, че се е обесил в тоалетната на ареста с чорапите си, което е невъзможно да стане, защото са къси. Чак след 1990 се разкри, че е застрелян на улицата в Горна Джумая (сега Благоевград) на 10.09.1944, а след това е осъден от „Народния съд” на смърт, за да могат да конфискуват имотите му - редакцията и печатницата на в. „Зора” на ул. „11 август” в София, където по това време вече се издава вестник „Отечествен фронт”.
Трябва да посоча - на световния Нюрнбергски процес срещу водачите на хитлеристката държава са издадени 12 смъртни присъди, а в малка България 2730. Димитър Талев (1898-1966) е между изключените от СБП, но е изпратен в концлагера в Бобовдол. После е преместен в лагера „Куциян” край Перник (там е и писателят Йордан Вълчев), оживява случайно, освободен е, но след това е изселен в Луковит (1948-1952). По това време не му се дава никаква работа, той мизерства, но именно в този период успява да създаде романите „Железният светилник”(1952), „Преспанските камбани” (1954) и „Илинден” (1953). Освободен е, завръща се в София, когато Тито и Сталин влизат в конфликт и тези романи веднага са отпечатани, защото Македония е в пределите на Титова Югославия.
Големият литературен критик и редактор на списание „Златорог” Владимир Василев е арестуван през септември 1944, освободен след няколко месеца, но не му се дава никаква работа. Журналистът и белетрист Цвети Иванов е изпратен в лагера „Белене” и заставян да чисти клозети и там умира. Проф. Иван Дуйчев е арестуван и заставян да чисти клозети, но поне няма съдбата на голямата писателка Фани Попова-Мутафова, която е осъдена на пет години затвор за „профашистка дейност”, излежава две и е освободена, но няма достъп до печат и първата нейна книга след 1944 излиза едва през 1962.
Посяга се и на класиката. Например творчеството на Яворов е разделено от тогавашните литературни историци на два периода и вторият се отрича като модернистичен, макар през него да са създадени най-известните му творби. Името на Симеон Радев, както и имената на още редица писатели (Димитър Бояджиев, Александър Вутимски, Теодор Траянов) не се споменават, а на Пенчо Славейков се гледа с подозрение, както и на проф. Боян Пенев.
Поет като Атанас Далчев е оставен без работа (1947-1952), а след това е назначен като редактор в списание за деца. Първата му книга със стихове излиза през 1969, предишната е от далечната 1943. Странна е историята на поета Стефан Гечев. През 1967 той издаде сбирката „Бележник”, която беше обругана веднага с две статии във вестник „Литературен фронт”, защото пише само за природата и то модерно, а няма нито едно стихотворение за партията (БКП- Българска комунистическа партия). Главен редактор на вестника е неговият първи братовчед Богомил Райнов, който на въпроса защо статиите са в два последователни броя отговаря, че не би искал в партията да помислят, че го толерира като близък роднина. Такъв откровен кариеризъм не се среща често, но случаят е показателен за пълното своеволие на управниците. Но защо да се занимавам с Далчев и Гечев, когато Вапцаров не е издаван цели две години след идването на комунистическата власт - първото издание на стихотворенията му е от септември 1946, когато живите леви писатели са издали вече по няколко книги.
Показателна е трагичната съдба на поета-партизанин Веселин Андреев. Когато се разкриха престъпните действия на комунистическата власт, той написва прощално писмо, в което обявява, че напуска БКП и се самоубива на 11.02.1991. Оставя недовършена повестта си „Живков - мъртъв приживе”, издадена от сина му в 1991, но останала без отзвук, защото разобличава диктатора Тодор Живков.

От включените в Христоматията автори, ще започна с Трифон Кунев (1880-1954). Неговият житейски път е доста сложен. За ранните му стихове Владимир Василев пише: „У Кунев има народен колорит” (списание „Мисъл”, 1905). Той е редактор във вестник „Воля” (1911), издаван от Симеон Радев като неофициален орган на стамболовистката партия на д-р Никола Генадиев. Фейлетоните си подписва с псевдонима Ланчелото и Риналдо Риналдини. Член е на Висшия съвет на Народно-либералната партия (стамболовисти, 1911-1919). Печатал е в големите литературни списания „Мисъл”, „Демократически преглед”, „Художник”, „Златорог”. След края на Първата световна война се сближава с дейци на БЗНС, избран е за народен представител (1920-1923) при управлението на Александър Стамболийски. След това е арестуван и интерниран. По време на правителството на Народния блок (1931-1934) отново е народен представител. След преврата на 09.09.1944 е председател на Съюза на писателите и директор на Народния театър, но скоро преминава в опозиция и е редактор на вестник „Народно земеделско знаме”, издаван от Никола Петков. Там печата популярните си фейлетони в рубриката „Ситни-дребни като… камилчета”, издадени и в книга със същото заглавие (1946). Тези фейлетони са протест срещу диктатурата и срещу ограничаването на свободите. След забраната на опозицията и осъждането на смърт на Никола Петков, Трифон Кунев е осъден на пет години затвор (1947-1951), интерниран, болен, името му не се споменава, книгите му са забравени. Симеон Радев пише за него в книгата си „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени” (1965).
Тук ще вмъкна една важна подробност - след 1947 е съставени списък на забранените книги, а те са иззети от всички читалищни библиотеки в страната и са унищожени. В Народната библиотека са извадени от каталозите и пренесени в специален склад, където читателите нямат достъп до тях. Така след 1990 там открих, че Тодор Кожухаров (Щабс-капитан Копейкин, 1891-1945) не е само блестящ журналист, но и интересен писател, автор на 6 тома есета, пътеписи и др.
Той е осъден на смърт от червения „Народен съд”. В нощта на 02.02.1945 в 02.00 ч. е в двора на Съдебната палата, заедно с останалите жертви, за да ги откарат на разстрел. Тогава е извикал: „Не трябва да плачем за нас, а за България” и запял химна „Шуми Марица”, но един от пазачите го разстрелял. Бил е на 53 години, инвалид от Първата световна война, подпрян на бастуна си. Той завършва Военно училище, а след това право, редактор е на прекрасния обеден всекидневник „Слово” в продължение на 20 години. По време на Втората световна война е сред защитниците на българските евреи. Той е един от създателите на Българското национално радио, които подпомагат Сирак Скитник. През есента на 1944 Александър Цанков го кани в емигрантското правителство, но той отказва и обяснява на близките си с писмо: „Мои деца, преди 5 минути взех съдбоносно решение, с което се осъдих на смърт, а вас на много страшни изпитания, моля от сърце да ми простите. Бе ми предложено да вляза в състава на задграничното правителство на Александър Цанков, да стана емигрант, но аз не мога да лая срещу моя народ и страна”.
До 1990 редовна практика на държавните издателства (частни нямаше) бе да отказват отпечатването на книга, независимо от нейните качества, само по идеологически съображения. Голяма част от авторите, включени в Христоматията, са пострадали от това своеволие на комунистическата власт. От преживелиците с моята съпруга Блага Димитрова зная, че технологията е била такава: предаденият в издателството ръкопис се бави и отива в някакви тайнствени „редакции” на Държавна сигурност, бави се дълго и често по тяхно нареждане е спрян за печат от щатния редактор, който изпитва неудобство към колегата си автор, чуди се какво да измисли, за да обясни отказа….. Така след 1990 излязоха от печат няколко книги на Блага, които бяха спирани. Ще посоча като особено характерен случай книгата „Хобиада”, която е написана през 1980. Тогава Борис Димовски направи чудесни рисунки за всеки откъс, но изданието беше отказано и томчето се появи чак през 1992, след 12 години чакане. Блага има няколко книги със стихове, есета, драмата „Богомилката”, които стояха у дома след отказ и бяха отпечатани след 1990. Към тях ще прибавя и продължението на нашите два тома за миналото на българската литература и култура с главна героиня Багряна, които през 1975 бяха жестоко разгромени идеологически в целия официален печат и беше забранено издаването на третия том. Част от него под заглавие „Кръстопътна среща, документална новела, Багряна и Драйнац” издадохме през 1999. Романът „Лице” престоя в издателството няколко години, съкратени бяха цели пасажи като на гърба на всеки лист бе поставен печат, за да не може авторката да прави промени. Но накрая беше отпечатан. На втория ден от появата му от книжарниците бяха иззети останалите екземпляри и ние смятахме, че са изгорени. Изненадата ни бе, когато през 1990 ги видяхме по сергиите на площад „Славейков”. Тогава узнахме, че са излежали 8 години затвор за книги в Сливен.
Интересна е историята на книгата „Люти чушки” (1968) от Радой Ралин. Тя е отпечатана, пусната на пазара и веднага иззета от Държавна сигурност. Закарват томчетата в Полиграфическия комбинат в столицата и нареждат на огнярите да ги сложат в пещите. Момчетата тачат Радой и измислят нещо необичайно - пускат висока тяга, книгата се разпада на листове, които само обгарят по краищата и се разлетяват над квартала около ул. „Николай Ракитин”. Хората ги събират и четат. Притежавам такава страница, подари ми я познат, който живее там.
А Радой беше наистина странна птица - не си постави домашен телефон и когато веднъж при многобройните му гостувки в нашия дом го попитахме с Блага защо не иска телефон, той отвърна кратко и ясно: - Да им плащам, та да ме подслушват. И сега тъжен финал за него. През пролетта на 2004 у дома се звъни. Отварям - Радой. Каня го, той влиза и аз очаквам, че както обичайно е намислил нещо да вършим. Но той поговори пет минути за ланския сняг и си тръгна. След месец-два го изпратихме. Той е дошъл за сбогом, усещал е явно. А на опелото в църквата „Свети Седмочисленици” имаше огромна опашка за поклонение. Една непозната жена се приближи към мен, подаде ми малка торбичка и ме помоли: - На мен вероятно ще откажат, сложете това до него в ковчега. В торбичката имаше люти чушки. Така историята на книгата „Люти чушки” се затвори.
Сега за странното ми познанство с Георги Марков (Джери). Преди да емигрира той, учехме заедно английски при Надя Сотирова. Той добре е знаел, че в нейния дом всичко се подслушва (тя преподаваше и на дипломати) и затова започваше разговор, когато слезехме на бул. „Патриарх Евтимий” пред нейния дом. Беше сърдечен, откровен, казваше ми да предупредя Блага да се пази, защото на среща при диктатора Тодор Живков нейни колеги злословели срещу нея. Докато пишеше сценария за сериала „На всеки километър” той имаше достъп до архивите на МВР и по цял ден е прекарвал в читалнята на ул. „Гурко”. Така се пусна слухът, че е бил агент на Държавна сигурност. Неговите знаменити „Задочни репортажи” слушахме по чужди радиостанции, но у нас името му беше забранено, след което комунистическата власт изпрати в Лондон убиец, за да го накаже. Тези текстове излезли в книга на български в Швейцария, благодарение на наш емигрант, който ни изпрати един екземпляр и на нас с Блага. През 1990 от едно издателство ни поискаха книгата, тя се появи у нас, а ценния екземпляр забравиха да ни върнат.
Георги е талантлив писател, който заслужава признание за текстовете си, не само заради съдбата си.
Всички автори, включени в Христоматията са стойностни и интересни. С Йосиф Петров (1909-2004) и Петко Огойски (1929) бяхме заедно депутати във Великото Народно събрание ВНС (1990-1991). Като най-възрастен депутат Йосиф Петров откри първото заседание на ВНС, а след това често обичаше да вплита в изказванията си стихове. Бай Йосиф бе много любезен и отзивчив. Не мога да не отбележа, че той не е публикувал нищо от 1948 до 1990, когато издаде стиховете „Вик от каторгата”. Петко Огойски е от 1950 по затвори и концлагери. Сега е издал 6 книги. Георги Заркин пише стиховете си в затвора в Пазарджик, където загива. Димитър Инкьов е емигрант, журналист, оригинален автор. Стефан Стамов също заслужава признание, а за Яна Язова да не говорим - тя е фигура в нашата литература и култура в продължение на десетилетия, но е убита по време на комунизма в дома си, след като е работила упорито десетилетия върху ценните си творби, които не бяха издавани, докато беше жива.
Йордан ВАСИЛЕВ
26.08.2013
Фотоколаж: Нина Денева, Момчил Попов


Христоматията може да изтеглите оттук:
http://www.diktaturata.bg/index.php/2013-08-01-14-02-55

събота, 25 октомври 2014 г.

КАМЕННИЯТ КРЪСТ НА СВ.ИВАН РИЛСКИ ВЪВ ВИТОША

На пътеката от Владая до "Тихият кът" има едно малко възвишение, белязано с каменен кръст.
За много дълги години, местните хора пазеха спомена и тайно почитаха това осветено място, запалвайки свещ, защото каменния кръст беше затрупан с пръст. Тогава можеха да се виждат само петолъчки!

На това място са пренощували пренасяните от Търновград за Рилския манастир мощи на светеца, изпратени до тук от софиянци и боянчани!

"През IX век от новата ера след превземането на Сердика /София/ от хан Крум (809 г.) в тази важна стратегическа област се заселват българи. Била е изградена крепостна стена, дълга 270 м. около която възникнало българско селище. В неговата околност намерил скалисто убежище Свети Иван Рилски преди да се установи в Рилската обител (927 г.). Много по-късно през 1469 г. мощите на светеца пренощуват в местността "Лешница" при пренасянето им в Рилския манастир. Това събитие е увековечено с обочен камък и малък параклис."
Из историческа справка за с. Владая http://www.bureau-izgrev.hit.bg/history%20vladaya.html

На 19 Октомври почитаме Чудотвореца, а владайци раздават курбан!
Честит празник, да сте живи и здрави! За много години!


Кирил ГЕОРГИЕВ
19 Октомври 2014 - местността "Лешница", Витоша

сряда, 15 октомври 2014 г.

ХАЛИТЕ И ИНЖ. АЙФЕЛ, 1910

Че Халите в София са братовчеди на Айфеловата кула в Париж разбрах скоро. На публична лекция на Проф. Евелина Келбечева през септември. За да влезе в темата на конференцията, историчката представи накратко един от големите български дарители, предприемача Спас Темелков. Роден в „бедната, нещастна Македония“, както я нарича в свое писмо, преселил се в Новата столица, работил много, успял. Замогнал се до толкова, че по време на строежа на Софийските хали, през 1910 г. за своя сметка поръчва металната конструкция в Париж, в леярницата на инж. Александър Густав Айфел.

Трудно е да си представи човек колко пари накуп са това! Особено ако е влизал в Халите и се е чудил на какво му напомня конструкцията. Вече е ясно:

ХАЛИТЕ В СОФИЯ И АЙФЕЛОВАТА КУЛА СА ПРАВЕНИ В ЕДНА И СЪЩА ЛЕЯРНА – ТАЗИ НА ИНЖЕНЕР АЙФЕЛ В ПАРИЖ!
И ТОВА СОФИЯНЦИ ДЪЛЖАТ НА ДАРИТЕЛЯ СПАС ТЕМЕЛКОВ.
На Централните софийски хали още не са монтирани металните конструкции и покрива, 1910. Снимка: Фотоархив Л.Юруков. Горе: Инж. Айфел

За благодарност, след комунистическия преврат на 9.09.44 на Спас Темелков са отнети къщата в София, авоари, ценности, бъдеще. Репресиран е, но оцелява и е жив до 1963 г. Благодаря на Проф. Евелина Келбечева за този нов, важен и дълбоко крит щрих от историята на София. Ще приключа с нейни думи от доклада през септември...

...Ето какво ни е оставил в едно интервю от 1962 г. Спас Темелков, който е предприемач, репресиран след 9 септември 1944 г. и не на последно място той е един от основните информатори на прочутата Карнегиева анкета:

„Когато комунистите дойдоха на власт, те първо трябваше да обогатят собствените си партизани, което си е отдавнашна практика. И за това първо ни взеха имотите, така и Хитлер подгони евреите – за да им вземе имотите. Беше нормално да конфискуват всичко, но буржоазията не беше много богата. За това посегнаха на хляба на хората, а на българина хляба беше земята – взеха му я. И когато изядоха всичко и видяха, че нищо не става, започнаха да взимат заеми.
Кой можеше да им ги даде – естествено капиталистите – те дори няма да питат за какво ще са им тези пари. Но когато видят, че комунистите не могат да плащат лихвите, ще си поискат и лихвите на лихвите, и главницата. И понеже няма да могат да платят, те ще трябва да си ходят.
И ще видиш, ще влязат в църква да се кръстят, за да останат на власт.
А колкото до земята на българина – когато се разбере , че и там нищо не става – ще трябва да му я върнат, но няма да има на кого.  Тогава ще настъпи седем годишен глад.”

 


Текст и актуални снимки: Момчил ПОПОВ

вторник, 30 септември 2014 г.

Пра ЧОВЕКЪТ ОТ СЛАТИНА NEW


ЖАЛКА КАРТИНКА...

Марина Стоева написа нов коментар за публикацията ви 
"Пра ЧОВЕКЪТ ОТ СЛАТИНА":

Днес бях на мястото... Жалка картинка... Обрасло сякаш човешки крак не е стъпвал там от поне 40-50 години, но боклуци - колкото щеш. Мисля, че е прието да ги наричат "нерегламентирани сметища"; стълби, които водят наникъде. И тази абсурдна ограда откъм булеварда само разпалва въображението - сякаш може нещо да се види в този къпинак и трънак... Голямо разочарование ми беше, а очаквах нещо изключително, поне от ранга на значимостта на откритието за науката...
Прав сте, казвайки, че там може да се отвори тематичен парк с възстановки и модели... Това може да носи приходи и то не само във валута, но и в самочувствие и гордост за нас и децата ни, в международен престиж за София и България. Но за това трябват инвестиции, а нашите политици "инвестират" само в избори по 2 пъти годишно, а бизнесмените - в това, да се обогатяват още повече. Никой не мисли за другото...
Поздрави за материала Ви! Дано някой от "имащите" го прочете и се трогне... На какво друго да се надяваме?...
28 Септември 2014 г., Неделя
http://izsofia.blogspot.com/2011/06/blog-post.html
На снимката: Най-древното селище в Европа - кв. Слатина, Април 2014 г.

събота, 20 септември 2014 г.

НА ЛЯТО 1814 ДОЙДЕ ОТ БОГА КАЗЕП, СИРЕЧ ЧУМА

От Даскал Тодор ПИРДОПСКИ 

За сведение на всички четящи и слушащи. Ще се дивите много, като узнаете как със своя гняв Бог беляза нашите времена и години. Което не е било, откак Свят светува.
На лято 1814 дойде от Бога казеп, сиреч чума, от Изток до Запад да измори от Света половината. Защото и други път е дохождала чума, ала толкова свят не е морила като сега. А от тогава насам, до 1820-а, на султан Махмудово царство проклето Бог даде мир, като да бе благочестиво. Защото  вразуми Бог султан Махмуда, та даде изин /позволение/ да се направят черкови с нови темели от Едрине /Одрин/ насам до Пловдивска околия и по Пазарджишко на всякое село, големи и хубави. На тези времена се направи и нашата черкова.
А от 1821-а, да речеш от месец марта, излезе един дявол по Яналийско /град Янина в Северна Гърция/ - Али паша, на царя противник, със силна войска. И го огради орда царска, да речеш до 500  хиляди войска. Биха се много, но нищо не му сториха, защото калето му бе яко. И войската царска там много седя, села и градища изгориха и поплениха. И изсякоха род християнски. Та стана там ока брашно по грош, по 60 пари. Велик глад по сиромаси.

А после пак на този месец, към 25 март, излезе други дявол по Влашко – Влах бей. Пък събра войска и тръгна да обира села. Тогава от всичкото Урумъмеали / Европейска Турция/ се събра срещу него войска турска, та се биха, биха. И покрай Дунава много села изгориха и людете изсякоха и изробиха. Тогава изгориха и изсякоха Галац, Хуш /в Молдова/ и поразиха Покорещ /Букурещ/, Кралово /Крайова/ и стигнаха до Яш.

Тогава излязоха проклетите арменци и евреи на Стамбол /Истанбул/ на плач пред царя и фърлиха кривдата на християните, че са се сговорили да издадат царството турско на московеца. Та тогиз подвели проклетия цар, та хванаха патриарха Григория, без да го питат. Извлякоха  го от черкова, от литургия и го обесиха на Воскресение, на втория ден. На този ден едни избесиха, а други посякоха. В тях 12 владици, и протосингели, и калугери, и попове, и дякони. И после обърнаха калъча /ножа/ към християните и изсякоха Бог знае колко хиляди. А малко българи, много гърци и албанци все ги изчистиха из Стамбол, а жени, деца издавиха в морето.

Тогава като обесиха патриарха и други владици и калугери, що рекохме, ги хвърлиха в морето. Та се запали морето и гореше силен огън над телата владишки. И изгоря морето и намаля пет-шест ръста човешки. И тогава не се уплашиха проклетите турци и евреи, ами думаха и смееха се: „Тях Господ не ги е щял на земята, ами и в морето ги изгори със огън.” И не престана огънят дотогава, докато не извадиха телата владишки, та ги закопаха.
И друго: посякоха други патриарх стари Кирил на Едрене, и много калугери, и дякони, и протосингели, и владици, и попове, де що имаше из Едрене, избиха ги и хвърлиха ги из мооста в реката, в Тунча. И после излезе мучение на владици: едни затваряха да измъчват и изобраха ги, други посякоха, други избесиха. На всички градища таквози беше. И калугер вече се не чуеше никъде да има, освен в манастир.

Тогива много начални человеци /местни първенци/ погубиха по градища и по села. Тогава повелиха да се съберат пушките от християните и много ги мъчиха за тези пушки дяволски. И избиха люде много по други места. Тогава не се срещаше хубава носия, червен пояс или празнична дреха на человека, ами все проста и съдрана. Тогава излезе войска от Стамбол и отиде на Мора, та много села изсякоха. А после бегаха моралии по морето и завардиха всички на един остров, та много народ агарянски погубиха пък тия. И после се върнаха едни и дойдоха по Селенишка каза /Солунска околия/ срещу Света гора. Модя, Извор, Варвара и другите села, що имаше там, та ги всички изсекоха, а едни сиромаси жени, деца и мъже бегаха по гората и измряха от глади. Тогива влязоха и у Света гора, та поразиха няколко манастира мали и настана глад велик у Света гора. И после излязоха на плач калугерите при царя да не даде да развалят Света гора.  А проклетите турци много искаха изин /позволение/ да изсичат раята, ама еничарите царски не дадоха.

А цар проклети даваше изин, но не смееше пак от еничарите, за да не му намерят вина, че е грешен. За да му се изпълни думата проклета, наредиха на аяните /местните османски велможи/, та изсекоха гората, дето беше открай свят несечена. Тогава се изсече. И ние излезохме с попове, с чорбаджии и отидохме на Медет. Хванахме от Башидската гора, та сякохме до Чифут-алан гората на могилата, все едра и ситна гора. И сетне три пъти ни на тефтиш /разследване/ караха, замалко да ни погубят, но Света Богородица избави ни. И други злини, що теглихме, Бог знае само. Тогива и на тази година ходи поп Богдан и Хаджи Ненчо млади с жена си и децата на Йерусалим. И седяха една година там. И излезоха на Света гора, защо от злина нема път да си дойдат. Така, който прочете тази епистолия /писание, разказ/, да спомене, че писах аз, Теодор даскал.

Тогава посякоха търновският владика, а дяконите му едни се турчиха. А едно малко дяконче много мъчиха и после го потурчиха и него. И дадоха ги да се учат на турска книга. Тогива побесняха турците по всичките градища, взеха да маскарят жени, моми по улиците и да ги водят по лозята с музиканти. Войска тръгна, на всеки ден вървеше. Велико зло правеха, не можеше человек да им излезе насреща. Жени и моми маскаряха, мъже убиваха, ала Бог и Светата майка божия ни опази нас тука, така що аянинът по-добре да не идва. Тогава на София владиката затвориха и седя много затворен с попове, с протосингели, с дякони, с калугери и с чорбаджиите. И погубиха няколко чорбаджии.

Тогива на Враца владиката Методия, вързан със синджир под кон, закараха на Стамбол. Тогава насмалко да погубят нашия владика Антима, но го обраха, всичко му взеха. Случи се велико зло с християнския народ, Бог само знае, человек не е възможно да изкаже.

После завардиха се хората от морето, та прати царя силни оръдия и се биха с моралиите две три години. Но нищо не можаха да сторят, ами много свят агаряянски погубиха и поробиха. Та стана конското месо повече от 12 гроша оката и кучетата си изядоха. Тогива се потурчи даскал Панайот Паун от Етрополе.
-------------
Даскал Тодор ПИРДОПСКИ, Летописни бележки за годините 1814- 1826, Приписка към Протопопинския дамаскин от 17 в. Публикуван от Б.Цонев, „Един важен дамаскин от 17 век”, Годишник на Соф. у-т, кн. 8-9, 1912-1913 г. Осъвременен препис Момчил Попов, 2014 г.

вторник, 9 септември 2014 г.

КИЛИЯТА „СЪРП И ЧУК” 3


В дните на червения терор за установяване на „работническо- селска” власт в България веднага след 9.09.1944 г. в мазета, килии, стаи за разпити на „народната милиция”, после по лагери на смъртта, затвори, каторги много достойни българи са намерили смъртта си, въпреки своята праведност и невинност. Физически унищожени по най- садистичен начин, повечето от мъчениците на комунизма не са получили последна почит и молитва. Поели са пътя към Вечността угнетени, омерзени, гневни на човешкия род... И с право! С тази книжка ще се помолим за душите им. Мир и Светлина, най-нови Мъченици на България!

Съдържание
ГЕНОЦИДЪТ НАД БЪЛГАРИТЕ - От. Проф. Пламен ЦВЕТКОВ
МЕРЗКО КОЩУНСТВО С ЕДНА ВЕЛИКА СВЕТИНЯ - Послание от Софийския митрополит Стефан, водел литургията- опело по време на кървавия атентат в църквата „Св. Неделя” на 16 април 1925 г. 
ПРЕБРОЙТЕ КОЛКО ИЗБИХТЕ НА 9 –ТИ ! - От Христо МАРКОВ
„КЪРВАВИЯТ ЧЕТВЪРТЪК” – ЕДНА ЧЕТИРИГОДИШНИНА - Из „ Бълг. Свободно слово”, 1.02.1949 г.
РАЗСТРЕЛ, 5 МИЛИОНА ЛЕВА ГЛОБА, КОНФИСКАЦИЯ НА ЦЯЛОТО ИМУЩЕСТВО, 1945 - От Георги-Момчил ПОПОВ
РЕКВИЕМ ЗА МАРА РАЧЕВА - Из вестник "Народно земеделско знаме, 1992 г. и архива на журналистката  Румяна УЗУНОВА, Радио „Свободна Европа”, 1990 г.
КОНЦЕНТРАЦИОННИЯТ СВЯТ - От Владимир СВИНТИЛА, Из сборника "Българският ГУЛАГ. Свидетели.", Сф,1990 г.
ВРАЖДЕБНАТА МЛАДЕЖ - Из строго секретен доклад на Държавна сигурност за агентурно- оперативната работа по враждебната младеж към 30.06. 1957 година
СЪВЕТСКИЯТ ФЕОДАЛИЗЪМ - От Георги МАРКОВ
ПЕТЪР МАНОЛОВ, КАКЪВТО Е - Разговор с Екатерина и Момчил ПОПОВИ, 1994
ОТЕЦ АМБАРЕВ – ЖИВОТ В ИСТИНАТА - От Христо МАРКОВ
ЕВРОПА, БЪЛГАРИЯ И ПРИСЪДАТА НАД  КОМУНИЗМА - От Алфред ФОСКОЛО, Реч на конференцията "Международно осъждане на комунизма", Брюксел, 2004 г.

По повод 70 години от преврата на 9 септеври 1944 г. и 25 години от падането на Берлинската стена.
Помнете невинните жертви!


Електронният сборник Килията "Сърп и чук" - Кн.З
може да изтеглите оттук
https://decommunization.files.wordpress.com/2014/09/kiliya-book-3-fin-n.pdf

понеделник, 8 септември 2014 г.

ЕВРОПА, БЪЛГАРИЯ И ПРИСЪДАТА НАД КОМУНИЗМА

Реч произнесена на конференцията "Международно осъждане на комунизма" – Брюксел, 2004 г.

От Алфред ФОСКОЛО
Въпросът за оценката и осъждането на комунизма, включва и разглеждането на понятието антикомунизъм като нравствено и политическо поведение. Пристъпвам към темата нито като изследовател, нито като исто­рик, какъвто не съм, а като наблюдател и участник в събитията на една епоха. Някои биха предположили, че ще заема позицията на жертва, защото съм осъждан в България през 1969 г., тъй като бях набеден за „шпионин" в един измислен процес и лежах 3 години в Старозагорския затвор. Или от позициите на действащ закоравял антикомунист, тъй като 1966 г., по време на IX конгрес на БКП, участвах с група млади българи в разпространяването на позиви с демократично съдържание. Несъмнено тези преживявания са ока­зали върху мене известно влияние, но най-правилно би било да се приеме мнението ми тук като това на европеец, по стечение на обстоятелствата френски гражданин, роден в България, и скоро приел също българско гражданство поради естествените си чувст­ва към тази страна. Така че това ме прави по-скоро „ангажиран съзерцател", на който бе дадено да наблюдава и преживява комунизма, както в средата на френското, така и българското общество, т. е. откъм западната и от източната страна на доскоро разделена Европа. Ще се постарая да изложа противоречивите виждания по въпроса за всеобщото осъждане на комунизма, трудностите свързани с него и очертаващите се възможности за разрешение.

"За да се прекрати едно от най- крупните и пагубни за България престъпления на комунизма, който от 1923 г. до днес разделя народа на два враждуващи лагера, не е рано да се замислим дали не е уместно загиналите и оскърбените от тази конфронтация да бъдат всички признати като жертви на комунизма, без който те не биха станали нито жертви, нито палачи, а понякога и двете последователно“

Във Франция отношението към понятието, явлението и самата дума комунизъм до средата на 70-те години е често пъти предста­вено като това на т. нар. „леви интелектуалци", които, дори без да бъдат пряко ангажирани в партията, са я поддържали и представя­ли комунизма като положителен и неизбежен завършек на човеш­кия прогрес. Остават незабравими изказванията на видния писател и философ Жан-Пол Сартър, според който „всеки един антикомунист е куче", и който смяташе, че не бива да се разгласяват репресиите в страните на реалния комунизъм, за да не породи това отчаяние сред френското работничество. Това поведение на ляво мислещите не отразяваше мнението на болшинството французи, но определи обща обстановка, благосклонна към комунистическата идея и отрицателна към противопоставянето към комунизма.
Така например, когато през есента на 1961 г. постъпих в Парижкия правен факултет, студентството се вълнуваше за спазването на някои човешки ценности по повод Виетнам или събитията в Ал­жир. Току-що върнал се от летуване в България, аз също се приобщих към някои от тези инициативи. Но когато с наивността на 19-те си години, реших да съобщя на събрание, че в комунистическа България в този момент съществува Ловешки лагер, където се пребиват подобни на нас младежи, то моето изказване по факти бе посрещнато с негодуване и дори с възгласи „кулашки син", „фашист", провокатор.

Тук не е безинтересно да се отбележи, че вярата в крайната по­беда на комунизма се споделяше не само от неговите привърженици и симпатизанти, но и често пъти от неговите противници. Дори трезви опоненти на комунизма като Жан-Франсоа Рьовел в книга­та „Тоталитарното изкушение", издадена 1976 г., с болка и тревога предричаше, че световното господство на тази система е неизбеж­но. А писателят Жан Дормесон веднъж призна след 1989 г., че се противопоставя на комунизма с чувството, че води битка за чест в загубена вече борба.

Това обяснява защо, обратно на твърденията на комунистичес­ката пропаганда и на надеждите на мнозина зад желязната завеса, в Западна Европа не само не се е водела никаква борба против комунизма, но не е съществувала и никаква реална антикомунистическа воля. Вярно е, че с течение на времето, особено след ун­гарските, чехословашките събития и после издаването на „Архипелаг Гулаг", общественото отношение към комунизма, в лицето най-вече на Съветския съюз, охладня във Франция, броят и влиянието на комунистите намаля. Неочакваното за повечето хора рухване на Берлинската стена бе общо посрещнато като положително и прието с одобрение, но едновременно и с известна носталгия по рухнали мечти като при несбъдната любов.
На 31 декември 1991 г., когато френската телевизия излъчваше как червеният флаг е смъкнат от върха на Кремъл и заместен от руския трибагреник, спомням си, че водещият известен журналист приключи репортажа, като жалейно надгробно слово над покой­ния Съветски съюз с думите „Вие отъждествявате надеждите на човечеството. Не сполучихте, но благодарим ви, че поне се постарахте..." Или с други думи казано: вие добре го бяхте измислили, но поради зла участ не успяхте.

Всъщност комунизмът се осъжда повече не като същност, а за­щото не е успял да успее. Причината, за да не бъде все още низвергнат от цялото човечество, комунизмът, по подобие на германския националсоциализъм, се намира и в това, че злото е двулико. Явното му чудовищно лице е това на сатаната, въплътил се в нацизма, докато измамният му образ, затаил се в комунизма, е на лукавия в мимикрия на доброто. Поради това всеки е съгласен бе­зусловно да порицае фашизма, тоталитаризма и дори сталинизма, но не и комунизма като такъв, а само с прилагателните реален, команден, съветски или сталински комунизъм.

Алфред (Фреди) Фосколо е роден през 1942 г. в София от смесен брак между българка и французин. Получава образованието си във Франция, завършил е право и българска филология. През 1966 г. е един от основателите на софийския Съюз за независимост и възход "Левски", който разпространява позив с обръщение към предстоящия IX конгрес на БКП с искания за излизане от Варшавския договор и свободни избори. По тази причина Фосколо е осъден на 15 години затвор за шпионаж. Излежава три от тях, след което е пуснат. Бяга нелегално във Франция с бъдещета си съпруга, откъде организира бягството на други политически затворници, сътрудничи на известни български борци срещу комунизма и пише за България във френската преса. Дългогодишен сътрудник на сп. „Нова алтернатива“, което се занимава специално с Източна Европа. След промените правителството на Жан Виденов обявява Фосколо за „персона нон грата“ през 1996 г. В крайна сметка той получава българско гражданство през 2002 г. и днес продължава да пише за България.

 Тези обстоятелства обаче не означават, че комунизмът не бива и няма да получи неизбежната си присъда навсякъде в Европа. Нека подчертаем все пак, че „Черната книга на комунизма", един от първите крупни научни опити за разобличаване престъпленията на комунизма, е дело на френски историци. Също така забелязва се, че когато днес френските медии правят равносметка за миналия XX век, все по-често те нареждат един до друг нацизма и комунизма като главни обществени бичове. А за немалкото улици и площади във френските градове, кръстени досега на имената на Ленин, Маркс - и дори до 80-те години Сталин - са намерени вече други наименования.

Въпреки разликите в историческата постановка в следвоенна Франция и в посткомунистическа България, до известна степен френският опит може да се окаже показателен за развитието на общественото поведение не само за двете страни, но и за цяла Европа. Подобно на французите след освобождението от германците, българите след рухването на режима проявиха нежелание да разгледат трезво близкото си минало.
Волното или неволно изграждане на табу върху този период трябва да се приеме като закономерна защитна реакция от страна на мнозина. Тя се дължи по-скоро на естественото опасение при всеки, да трябва да съзерцава себе си в предишната обстановка и да намери място в новата, отколкото в някакво си грешно провъзгла­сено робско народно естество.

Фактът, че до 1953 г., без външна подкрепа, близо 2000 души са водили въоръжена борба против комунизма в България, фактите изнесени от британските историци Жозеф Ротшилд и Нисан Орен, според които в 1946 г. изборите дават на България парламент с най-силна опозиция в сравнение с останалите държави, окупирани от Червената армия, и че първата постсталинска стачка, регистрирана в тези страни, е на тютюноработниците в Пловдив през май 1953 г., опровергават мита за вроденото българско покорство пред комунизма.

От друга страна, фактите, че за четири години окупация на Франция немското Гестапо е получило близо 2 милиона писмени доноси, както и дейното участие на френската полиция в депортирането на френските евреи, не потвърждават генетичната привързаност на френския народ към свободата и единоборството му срещу окупатора.

Но за да признае през 1999 г. френската държава отговорността си в някои от най-болезнените моменти на френската съвременна история, трябваше първо обществената преоценка да премине от политическата плоскост в нравствената, за което трябваше време. Чак в средата на 80-те години се появи интерес и възникна отношение към това близко минало, когато младото поколение изследователи, журналисти и общественици решиха да съборят табуто и повдигнат завесата, забулила истината. Днес, когато темпът на историята е ускорен, подобен развой очаква на запад и на изток преразглеждането на комунистическия период. Европейската идея зачена в отричането на нацизма и реално се утвърди благодаре­ние на разгрома му. Съвременна обединена Европа успя да се офор­ми благодарение на срутването на желязната завеса и рухването на комунистическата система, но тази нова Европа че се роди като действителна сила не само когато изгради интегрирана икономика, финанси, сигурност, социално и културно пространство, но също когато съумя да отправи общ поглед върху общата история на континента. А това не може да стане без безусловно осъждане на комунизма и признаването на престъпната му същност.

Постигането на подобен исторически и морален консенсус не минава непременно вече през конфронтация. Както комунизмът не бе съборен със сила, а сам се заличи поради тежкото си вродено увреждане, така той ще бъде неминуемо всеобщо отречен и без задължителната намеса на трибунал. Но затова пък в настоящият момент е необходимо да бъде събрана и запазена паметта, която безвъзвратно се изтрива и заличава. Време за история ще настъпи скоро след това, но засега не бива остатъкът от комунизма да се ползва от нашето нехайство, след като полето на паметта, върху което никне историята, остава още слабо разорано, но цялото европейско пространство.

Оптимистични надежди навява и развоят на усета към минало­то, забелязан тази година при честването годишнината на съюзническия десант в Нормандия, който преди 60 години сложи начало на освобождението на Европа от Хитлеристкото господство. За пръв път на подобно събитие бе поканен и присъства немският канцлер, с което Германия бе вече призната не като враг, а като потърпевша страна и тя жертва на нацизма. Същият 6 юни 2004 г. телевизията показа как двама ветерани, единият десантчик, оживял на картечния огън, а другият немски картечар, стрелял по него, се прегърнаха на плажа на кървавия бряг и с това поставиха обща и окончателна присъда над престъпното нацистко минало.

Що се отнася до комунистическото минало подобна постъпка остава още преждевременна, но това не пречи да се замислим и тук за възможността на бъдещо подобно разрешение, което да сложи край на комунизма и съответно на антикомунизма.

За да се прекрати едно от най-трудните и пагубни за България престъпления на комунизма, който от 1923 г. до днес разделя на­рода на два враждуващи лагера, не е рано да се замислим дали не е уместно загиналите и оскърбените от тази конфронтация да бъдат всички признати като жертви на комунизма, без който те не биха станали нито жертви, нито палачи, а понякога и двете последователно.

Комунизмът ще бъде най-безапелационно осъден в деня, когато Никола Вапцаров и Георги Марков, Трайчо Костов и Никола Петков, партизани и Горяни, а и всички други угнетени намерят място един до друг в пантеона на българската – тоест, на Европейската история като жертви на една безмилостна илюзия. Нека помогнем да дойде подобен ден.
-------
Алфред (Фреди) ФОСКОЛО, Реч произнесена на конференцията "Международно осъждане на комунизма" през 2004 г., Фото: Георги-Момчил ПОПОВ, 2014 г.

петък, 5 септември 2014 г.

СОФИЯ СЕ ПРОВАЛИ - СЪВСЕМ ОСНОВАТЕЛНО!

Европейска столица на култура с найлони, руини на централни площади и с фонтани-писоари не става....
Сега кой ще връща парите за "проекти"? КОЙ?!
http://www.vesti.bg/bulgaria/obshtestvo/plovdiv-shte-byde-evropejska-stolica-na-kulturata-6021699

вторник, 26 август 2014 г.

ТАЙНИТЕ НА ПРИДВОРНИЯ КНИЖОВНИК

Наздравица за 60-годишнината на писателя 
ПЕТЪР ВЕЛИЧКОВ

Бар „Луна“ на стълбите между „Московска“ и „Дондуков“, закрит още в средата на 1950-е : едно от тихите скришни кътчета на Цар Борис III. Последният Велик монарх на българите обичал да посядва набързо тук, да се види с приятели като най-обикновен човек, какъвто в живота си бил. Хем току под Двореца, хем без преструвки, на коняче и сладки приказки...

Тук, под съборената Часовникова кула на Стара София, на кривата Уличка на времето, в края на 1970-е го срещнал и студентът-книжовник Петър Величков. Представил се младият и заговорили... Клас, интелект, жажда за знания... В друга нощ минали по „Царя“, кривнали между бални зали, локали и театри по „Раковска“, поседяли в прочутото кафене „България“ досами тържествената порта на Двореца.

А когато Царят бил зает, придворният книжовник от следващия половин век с голяма радост се мушвал в Писателското кафене на ръба срещу Военния клуб... Там пък сред облаци тютюн, сърбане на кафе и люти остроумия се срещнал с колеги – класици от Царство България. Приели го като един от тях. Какъвто си е. И така до ден днешен... Нова книга, нова книга, нова книга – над 30 под перото и лупата на откривателя Петър Величков! Великата битка за спасяването на Яна Язова, съдебни процеси, скандали, истини... Великата битка за спасяването на творчеството на Фани Попова – Мутафова. Великата битка на „Рицаря на книгата“ Петър Величков за достойнството на една съсипана литература – ерго, нация.

Аплодисменти, Петре Скромни, но Велики! На везните на съвестта останаха малко творци като теб. Времето ги държи тези везни, а те претеглят нацията... Дори и във вид на скъсана черга, просната по цялото Земно кълбо, Българската култура ще остане благодарение на ерудити като теб. С невероятен хъс за работа, денонощно, смело, с вяра в истинските ценности, пред хиляди читатели и почитатели... Аплодисменти!

Ние отскоро сме приятели – с този фин, крехък, но силен като боздуган човек, писателя Петър Величков. Широка, безкрайна личност, автор на епос за изчезващите българи в митичната библиотека на Капитолийския хълм... „Литературният детектив“ на България!... Все трябва да има и някакви тайни, лични, скрити кътчета?... И хрумка: екран, Ай-Ти поща, питане: Петьо, добрутро! Наумил съм за 27 август нещо весело и велико. Да ми отговориш на същите въпроси,  зададени на Щастливеца от щерките на проф. Шишманов? Тези, на вилата им в село Владая, през месец Юлий 1894 г. Щеш ли?... - Е, добре, че са приятелите. Ще отговоря.
„Рицарят на книгата“ за цялостно творчество Петър Величков и част от неговите творения: „Софийските потайности“, „Страсти и скандали в Царска България“, „Яна Язова – проклятието на дарбата“, „Българинът: голата истина“, „Прототипи и герои – тайни, загадки, съдби“, „Какво хапнаха и пийнаха великите българи“....

ПЕТЪР ВЕЛИЧКОВ: МОЯТА ИЗПОВЕД
(Из един семеен албум - по Алеко Константинов)


 Име и презиме?
- Петър Величков.
Месторождение?
- Поповица, Пловдивско.

1. Коя краска предпочитате?
- Синята.
2. Коя е любимата Ви миризма?
- На прясно окосената трева.
3. Кой цвят Ви се вижда най-хубав?
- Перуниката.
4. Кое животно Ви е най-симпатично?
- Котката.
5. Коя краска на очи и коси предпочитате?
- Зелени очи и кестеняви коси.
6. Коя е, според Вас, най-почтената добродетел?
- Състраданието.
7. Кой порок мразите най-много?
- Наглостта.
8. Кое е любимото Ви занятие?
- Да пиша стихотворения.
9. Кое развлечение Ви е най-приятно?
- Разходка в планината на чист въздух, без компания.
10. Кой е според Вас идеалът на земното щастие?
- Да усетиш въздуха или водата с голото си тяло.
11. Коя съдба Ви се вижда най за окайване?
- На алчния за пари и власт.
12. Може ли да ви попита човек на колко сте години?
- 60 години, нула месеци и нула дни.
13. Кое кръстно име бихте си взели, ако да бихте си го избрали сам?
- Пак Петър, а като псевдоним Павел.
14. Кой е най-хубавият момент в живота Ви?
- Този на раждането ми.
15. Кой е най-тъжният?
- Последният ще да е.
16. Коя е Вашата главна надежда?
- Че въздухът стига за всички.
17. Вярвате ли в приятелството?
- Да.
18. Кой е, според Вас, най-хубавият момент през деня?
- Минутата преди полунощ.
19. Кое историческо лице Ви е най-симпатично?
- Левски.
20. Коя личност от роман или театър?
- Жан Валжан от „Клетниците“ на Виктор Юго.
21. В коя страна бихте предпочели да живеете?
- България.
22. Кой е любимият Ви писател?
- Яна Язова.
23. Кой живописец?
- Иван Милев.
24. Кой компонист?
- Вивалди.
25. Ако бихте желали да имате девиза, коя бихте си взели?
- Плюй и отмини!
26. Кое е според Вас, майсторското творение на природата?
- Способността й да заличава човешките вреди.
27. От кое място Ви е останал най-приятен спомен?
- Делфи.
28. Кое е любимото Ви ястие?
- Мусака.
29. Предпочитате ли меко или твърдо легло?
- Средно.
30. Кой чужд народ Ви е най-симпатичен?
- Германците.
31. Напишете някоя Ваша мисъл или цитат, смисъла на който Вий одобрявате?
- Не се предавай, даже и на колене да си, бори се и ще победиш!

27 Август 2014 г., София
С благодарност и наздравица: Момчил ПОПОВ

четвъртък, 21 август 2014 г.

ПЕТЪР МАНОЛОВ, КАКЪВТО Е

*„Най-страшното, което надвисва над нас, това са анонимните престъпления срещу нашия народ.” 
* Наш разговор отпреди 20 години за страната, където реките тръгват от морето и пълзят обратно към планините 
*„Сега на България това, което й е най- нужно, е да се почне с простите неща.”

Поетът Петър Манолов, 1994

СУРОВОТО ДЪРВО ПЛАЧЕ, КОГАТО ГОРИ...

Ето какво пише за поета-дисидент вестник "Работническо дело" на 7 февруари 1989 г.:
"Той е роден през 1939 г. в с. Садово, Бургаска област. Завършил е текстилния техникум в Сливен, установява се да живее в Пловдив, където за кратко време е пазач на древния театър. Другаде не е работил. Не членува в никаква политическа или обществена организация, женен е и има едно дете.
През 1990 г. излиза от печат първата му стихосбирка, издадена от варненското издателство, а три години по-късно това издателство отпечатва и втората му стихосбирка."

- Г-н Манолов, имате ли какво да поправите или да добавите в писаното за този период?

- Това са податките на Шесто управление на МВР. Главните неточности се отнасят до образованието и работата. Работил съм и като възпитател, и като метеоролог на нос Емине. Метеорологичната станция се помещаваше на фара, а управлението на самия фар - извън сградата.
- Моля, разкажете по-подробно за годините на нос Емине.
- Там няма гори. Толкова е ветровито, че всеки, който се е опитал да посади дърво, е видял, че то не може да се прихване. В края на Стара планина микроклиматът е особен, дърветата се съпротивляват по особен начин. Всяко отсичане на дърво там е престъпление, защото се оголва фронта на растителността и така възниква ерозия. Изсичането или изсъхването на дървета там подпомага морето всяка година да отнема десетки метри от сушата на България и да ги превръща в свлачища и пустинни брегове.
- Може ли да се каже, че тогава осъзнахте екологичната идея?
- Екологичното нещастие, което съвременната цивилизация осигурява на планетата Земя, там е най-видимо. Вие си нямате представа каква гледка са падналите в нефтено петно лебеди, които се мъчат да излязат от него. Черното вещество постепенно обхваща отвсякъде птицата, докато тя маха с крилото си, дори с част от крилото си. Има периоди, особено през зимата, когато няколко метра от брега са обхванати от нещо като разтопен асфалт, който по-късно потъва в пясъка, за да се превърне в своеобразна бомба със закъснител.

- Малцина знаят, че сте председател на фондация "Болна планета". Екологично движение ли е това и какви цели си поставя?
- Фондация "Болна планета" е екологична в най-широкия смисъл на понятието, защото включва и психоотношенията между хората, правата на човека, опасността от етнически и военни конфликти, природните бедствия и безобразията, които причиняваме на планетата Земя, държейки се с нея като някакви конквистадори.
Това движение е повече интелектуално, не цели събирането на хората на митинги. Не искам да омаловажа митингите, когатоте са необходими, например срещу обгазяването на Русе. Но "Болна планета" има за предмет по-трайни екологични проблеми.
- Фондацията има ли практически задачи?
- Миналата година се бях споразумял с група студенти от Географския факултет да минат по поречията на двете Камчии и да изследват всички води, вливащи се в тях. В Източна България няма по-голям източник на питейна вода от тези реки и ако се случи нещо с тях, на хората ще трябва да се носи вода от други места - може би от Рила. Защото нашата икономика сега не позволява да създадем пречиствателна станция за морска вода, както правят богатите средиземноморски държави. Та трябваше да осигуря един микробус за целта. Цялото войнство от законодателна и изпълнителна власт в лицето на хора, чиито имена бих могъл да спомена, се обедини да възпрепятства това начинание. Да не би Петър Манолов да стане известен и да стане известно екологичното движение "Болна планета". Аз съм достатъчно известен, но знам, че у нас вече има хора, които няма какво да пият. Същото стана с моята предизборна платформа. Тя беше преди всичко „Вода за пиене на България и на Балканския полуостров". В нея бях предвидил президентът и вицепрезидентът да пият вода от устията на реките, които напускат страната или се вливат в морето и Дунав.
Една амбициозна програма, защото без вода ние сме нищо. А това значи и без гори. Защото водите не идват от пустинята.Тази програма бе скрита от хората, като че ли е нещо еретично. Сякаш призовавам хората да пият сярна киселина.

- Г-н Манолов, какво мислите за опитите за разтуряне на горското ведомство, които се активизираха отново?
- Престъпна е сериозната заплаха срещу горите като ведомство и като национално богатство, за да се облагодетелстват няколко групировки, които по-късно ще бъдат погълнати от световния капитал и изхвърлени като въшкави аби от световната икономика. Можем да намерим няколко икономически престъпници, които да ни лишат от гори. После те ще трябва да пият вода от мръсните градски канализации. И аз им го пожелавам, ако те са се захванали с това грозно дело.
Много бих искал, когато говорим за вини, да говорим с имена. Това е най-важното нещо. Най-страшното, което надвисва над нас, това са анонимните престъпления срещу нашия народ. Ние ще поискаме имената на виновниците, защото трябва да знаем кой конкретно ни унищожава кой нанася генетични поражения срещу нас като народ и етнос.

- Обявявате се против сляпото заемане у нас на модели от други страни, застъпвате се за балканска федерация, в момент, когато на Балканите има война. Какво й трябва на България в този труден момент?
- Когато замислях балканската федерация, на Балканите нямаше война, но тя чукаше на портата. Сега на България това, което й е най- нужно, е да се почне с простите неща. Не с тази  говорилня, наречена "Отзвук", тези витии, професори, които могат да ви прекарат през девет дола и да не ви дадат да пиете вода. Най-малко са й нужни времеядци по телевизията, по радиото и навсякъде другаде. Трябва да се започне с конкретни неща: т.е. ной обработва тази нива, откъде идва това зърно, откъде идва това мляко, масло, кой е произвел този зеленчук, кой е запалил една гора, за да я изсече след това. Щом тези конкретни неща ги осъзнаем, ще има конкретни виновници и публичност.
- Станахте широко известен през 1989 г, по-късно се кандидатирахте за президент, писахте писма до Садаам и Буш, сега сте главен секретар на СБП. Популярността Ви, която надхвърля националните рамки, не намаля. Чувствате ли се сега по-добре, отколкото някога на Емине?
- На Емине живеех като в златния век на човечеството. Гол почти четири сезона, само когато валеше сняг, слагах нещо на гърба. Сечах изсъхнали дървета, събирах дървета покрай морето. Аз в огъня сурови дървета не слагам. Знаете ли, суровото дърво писука, сякаш че плаче, и този писък много наподобява писъка на отчаяно същество. Макар и отсечено, дървото плаче.

- Написахте: "Освободете ни от освободителите и повече не ни освобождавайте... " Да
приемем ли, че това е житейското Ви верую?

- Да, идеята за свободата ние я носим исторически със себе си. Кой би могъл да дойде и да ни каже: "Бъдете свободни по този начин". Все едно на ескимосите да иде и да им рече: "Бъдете свободни и ходете по гащи". Или някой да иде при пигмеите ида им каже: "Вие сте длъжни да ходите с кожуси". Манията на всеки народ, който е тръгнал да учи другите каква свобода е нужна тук, и там, граничи с глуповатост.

- Черпите ли вдъхновение от гората, от природата?
- Засега вдъхновението е с обратен знак, тоест, като видя посегателство срещу природата, аз побеснявам. Роден съм в Котленския балкан, една зона, която все още не е засегната в екологично отношение. И като че ли за да ми отмъстят, някои хора, безотговорни бизнесмени, построиха кланица и колбасарски цех върху едно мое наследствено дворно място. Отпадъчните води отиват в бистрата като сълзица планинска рекичка, която след това няма да е вече така бистра.

В заключение господин Манолов пожела от страниците на нашето списание да се обърне към Комитета по горите с молба за съдействие да се организира конкурс за проект на два нови пътни знака, свързани с опазването на водите: предупредителен знак за вододайна зона и забранителен - за зона, през която да не минават превозни средства с отрови, бойни вещества, хербициди и други.
А за нашите читатели написа:
ГОРА – ВОДА – ЖИВОТ!

"Петър Манолов: Без вода ние сме нищо, а значи и без гори", Разговор на Екатерина и Георги-Момчил ПОПОВИ, Сп. „Гора”,  Кн. 5/1994 г.

неделя, 10 август 2014 г.

РОСИ ПЕЕ С ФАМИЛИЯ NIGHTWISH

Nightwish -Week Kitee, Finland - 2014
Кацне ли Славеят на Скандинавия в София, 10- 15 хиляди почитатели се събират да слушат музиката на ХХI век: тътенът на Световния океан, ритъмът и светкавиците от Преди Потопа до наши дни, гениалното пеене - разказ на легенди за герои, царе, мореплаватели, завоевания, битки... Общият прастар език на Планетата Земя, срещите с боговете, полетът на мечтите, крушенията, надеждите... Скандинавският славей се казва Таря Турунен и е обичана по цялото Земно кълбо.  Дори и да говорите на различни езици, ще притихнеш и ще слушаш вокалната лира и мощ на тракиеца Орфей. И също като в легендите за създателя на еврокултурата, ще се опитате да го последвате. Особено млади „славеи“ като нашето момиче Росица Делиева. Роси я чу пра-таткото на „Найтуиш“, българинът Пламен Димов, разбра колко може и я покани на гости- фестивал в родното гнездо на великата група във Финландия... За да я присъедини към Фамилията „Найтуиш“.  Летя нашият славей Росица Делиева до горите на Финладния, раздаде таланта си, влезе в общото пеене на планетата. Върна се се с истински криле на рок-симфони-славей и първо разказа на нас, нейните най-близки приятели и почитатели за преживелици и радости...
Разказва РОСИЦА ДЕЛИЕВА: През месец юли 2014г. за втора поредна година се състоя фестивалът „Седмица на Найтуиш“ в Китее – родния град на известната финландска симфоник метъл банда. Организатор на събитието е българинът Пламен Димов. В началото на 90-те години ученици в музикалното училище на Пламен Димов са Таря Турунен, Туомас Холопайнен, Емпу Вуоринен, Юкка Невалайнен и Сами Ванска (първия официален състав на групата). Пламен чува демо запис на песента „Nightwish”, от което последва и името на групата. Той вижда в парчето потенциала на Туомас като композитор, и иновативния похват, с който събира рок музика с оперни вокали. Но дори тогава не е подозирал бъдещето и развитието, които предстоят на групата.
През 2013 година Пламен Димов за първи път организира Седмица на Найтуиш в Китее. Чрез изгледани стотици клипове в YouТube, той избира изпълнители от цял свят, които правят музиката на Найтуиш, но със собствен уникален стил. Фестивалът събира музиканти, художници и творци, подвластни на тема „Nightwish” като музика, послания, вдъхновение.
 

Пламен Димов и Росица Делиева на  Седмица на Найтуиш в Китее, Финладния, Юли 2014

Събитието се повтаря и през 2014-та в още по-голям обхват – участниците са дори повече от предишната година, като присъстват представители от България, Сърбия, Румъния, Хърватия, Германия, Холандия, Швеция, Англия, Канада, Австралия, Бразилия, Мексико и Русия. Фестивалът зарадва местни и световни зрители с 3 концерта: 1. Музика на финландски език в евангелистката църква в Китее. 2. Открит концерт в центъра на Китее, на който участниците изпълняват песни на родните си езици 3. Концерт с песни на Найтуиш в залата на Китее, като концертът бе излъчен на живо - онлайн.
Среща с Флоор Янсен, Туомас, Емпу, Юкка и Марко Хиетала (сегашния състав на Найтуиш)

Една от много изненади, които Пламен беше подготвил за участниците в събието, бе лична среща с Флоор Янсен, Туомас, Емпу, Юкка и Марко Хиетала (сегашния състав на Найтуиш). Както Пламен се изрази на финалния концерт – в град Китее, насред финландската гора, се зароди една прекрасна традиция. Кой знае какви изненади ще чакат участниците догодина ...“


Nightwish-Week Kitee, Finland - 2014

www.youtube.com/channel/UCD1efvyRWahPmT4CI7sASvA
www.youtube.com/watch?v=Ows_mNUJd2g
www.youtube.com/watch?v=I1X_BcOkFD0

Around Sofia – Digital Drawings, Momchil Popov, songs performed by Rositsa Delieva,  2012 - https://www.youtube.com/watch?v=l_BhKblZSuw

Inteview and Posters: GERGANA POPOVA