Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

неделя, 31 май 2009 г.

„Плешивото куче”- рок шедьовъра на Унгария, 1981


Филмът е изпъстрен с мъдри рок–мисли, изписани на унгарски, английски и руски език от рода на: „Рокендролът е фалшив, а тези, които го пеят, свирят и съчиняват – те в по-голямата си част са кретени.(Франк Синатра)”, „За какво са ти пари, като притежаваш чувство за хумор?!(собствен извод)” или „Ние ще върнем Дядо Мраз обратно в неговото леговище.(Франк Запа)”.
В България този рок-шедьовър бе прожектиран през 1987 г. за кратко в малък софийски салон. От Москва беше се задала Перестройката, та може би затова – от немай къде си, обновяваме се, демек. И днес не се намира кой да го преведе на български – фонът на филма е същият като в София по това време: работническите бордеи в Будапеща са същите като тези около Захарна фабрика, плакатите и ковьорчетата по стените – едно към едно, да не говорим за червените читалища, автомобилния парк от трабанти, варбурзи и зилове, опърпаните модни дрешки, по-ценни от зеницата на окото.

Кварталната рок банда "Колорадо" изнася концерти в празни селски читалища, свирейки кавъри на известни групи. Публиката в салона обикновено се състои от кмета, чистачката, местния идиот и някоя и друга заблудена кокошка. Виждайки безпътицата, в която са, продуцентът на бандата решава да изгради нов имидж. Как? Като създаде собствен стил в блуса, банда с нов вокал и соло китарист, пишейки сами текстовете си и следвайки най-доброто от нашумелите по това време групи.

 
Символ на бандата става един помияр, взет от екарисажа, на който кръщават новата група: "Kopaszkutya (Плешивото куче)". Музи – две избягали от пансион ученички, които прибират на автостоп. Собственият стил е труден, оригиналната поезия – също. В момент на творческа немощ обаче вокалистът и поет на групата намира вдъхновение в татуировките по момичешкото тяло...Тялото е поставено до пишущата машина и животът нахлува директно от кожата на девойката в блуса. А оттам през жиците и микрофона - до все по-големите сцени на читалищата, кръчмите, културния дом, дори и под широкото небе на парка...

На концертите в работническият квартал „Кобаня-Пищеш” на Будапеща тълпите вече изпадат в истерии, но пари няма и няма. Естествено, виждайки своя успех, групата иска от продуцента си и изяви по телевизията. Но нещата в бранша са съвсем различни от мечтите – въпреки уверенията, че е много на „ти” с телевизионния бизнес, продуцентът познава само Йошка, шофьорът... И основателят на рок бандата единодушно е бит и изгонен.
Продуцентът (с лека синина на окото) пак е в екарисажа, да върне обратно ненужното вече "Плешиво куче". Там, пред пещта обаче го посреща ...отново музиката. Пак в гащеризон, работник - рокаджия, басист със свои идеи. Поредният проект започва още между смрадливите черни пушеци с невероятното парче на P-MOBIL. Филмът свършва!!! Но се ражда една от най-големите легенди в източноевропейската култура.


Hobo – Ласло Фьолдеш – емблематичната фигура за блуса и изобщо за унгарската популярна музика, е роден през 1945 г. в Будапеща. През 1968 г. написва първата си песен („Лакейска песен”) в защита на прочулия се по-късно в цяла Европа състав „Омега” и неговата публика. След това той пише текстове на песни, стихове и новели, участва във филми, организира клоунска трупа, докато през 1978 г. в една кръчма се сформира Hobo Blues Band.
Започват да изнасят концерти още в годината на създаването си. През 1980 г. излиза първата им плоча, озаглавена „Централноевропейски Hobo Blues Band”. През същата година Дьорд Сомяш започва снимките на култовия си филм „Плешивото куче”. Плочата „Плешивото куче” е забранена, но филмът - не.
 

През следващите години албумите на Hobo Blues Band излизат един след друг. Наред с всичко друго Hobo намира сили и за изпълнения на главни роли в различни театри, както и за представянето на собствена рецитаторска програма по забранени произведения на преследвания дисидент Ищван Йорши. През 1984 г. излиза „Лов” - най-популярният и до днес албум на групата. Плочите на Hobo Blues Band продължават да излизат, докато Hobo работи съвместно с Албърт Гинсбърг, пее в защита на човешките права в будапещенския стадион „Непщадион” заедно със Стинг, Трейси Чапман, Питър Гейбриел, Брус Спрингстийн. През 1988 г. Унгарската телевизия излъчва клипа на Hobo Blues Band „Другата Унгария”, в резултат на което съставът веднага е отстранен от унгарската звукозаписна сцена.

Мементо парк, Будапеща

До смяната на режима през 1989 г. унгарската столица Будапеща е била осеяна с десетки статуи, пропагандиращи ценностите на комунизма, издържани в т.нар. социалистически реализъм - грозни, идеологически „издържани”, с много натрупан бетон.


Главните „герои” – съветски войници, вождове на пролетариата, анонимния работник – любими персонажи на изкуство, просъществувало 50 години.

Съвсем естествено възникнал въпросът дали да бъдат унищожени или тази колекция от четиридесет статуи да бъде съхранена по някакъв начин. След много дебати скулпторите били демонтирани и изнесени извън града и полезрението на онези, които са живели и страдали от съветския режим. За интересуващите се специално, скулптурите били превърнати във визуален документ за тази ера от историята. И не на последно място – обект за туристически бизнес.


Така край Будапеща бил създаден Мементо парк (Парк на спомените).


Когато грее слънце, паркът си е най-обикновен... Но когато над Южна Буда се засили вятър и завърти прахоляк или над Дунава се вдигне мъгла, тогава внушението на експозицията става зловещо – скулптурите придобиват бели или черни аури. И сърпът и чукът – също...



В Мементо парк е устроена и малка изложба, която описва унгарската битка за независимост.



На постера на Мементо парк сред световните комунистически символи фигурира и името на Георги Димитров

Джон Гуздек, Република Южна Африка

Фотографии: Уебсайт на Мементо парк
http://www.mementopark.hu/

събота, 30 май 2009 г.

1953 – Берлинското въстание от 17 юни

На 17 юни 1953 г. в ГДР избухва първото народно въстание в социалистическия лагер, жестоко потушено от съветските войски.


Моя – М.П. добавка към Дойче Веле: Виж статията в блога
„1944 – 51: Горяните въстават първи в Източна Европа”


На 17 юни 1953 г. в ГДР избухва първото народно въстание в социалистическия лагер. Очевидно, ръководството на страната, въпреки изобилието на весдесъщи сътрудници на държавна сигурност, лошо си е предсдтавяло истинското настроение на собствения си народ. Разбира се, за въстанието имало конкретен повод – повишение на нормите за заработка с 10 процента, - но причините се криели по- дълбоко. Главната била масовото недоволство от запоочващото изграждане на социализма по съветски образец в ГДР. Започнали брожения заради хранителните продукти. Ръководството на страната било увличило цените на месото, яйцата и захарта, обяснявайки дефицитът на продовоствия разбира се с провокациите на вражески агенти – наемници на империализма. Този безмислен лов на вещици довела до това, че затворите на първата в света германска държава на работници и селяни се оказали препълнени... За една година броят на затворниците се удвоил, достигайки 60 000.
Също така отношенията на населението със съветските окупационни власти не вървели никак гладко. Не бива да се учудваме, че само за 1952 година от Германската демократична република във Федерална република Германия са избягали 180 000 души, а за първата половина на 1953-та – още 226 000... Така че повишението на нормите се явило последната капка, която преляла чашата на търпението.

С камъни срещу танковете

Още първите искания на работниците били чисто политически: настоявали за свободни избори, за обединение с ФРГ, скандирали: „Долу Германската социалистическа партия!”.
На 16 юни 1953 г. берлинските строителни работници се събрали пред сградата на правителството на ГДР на стихиен протест и призовали за провеждането на следния ден на генерална стачка. Призивът бил чут по цялата страна – не на последно място, благодарение на западногерманските радиостанции. Настроението на демострантите било приповдигнато: струвало им се, че ненавистния режим на Валтер Улбрихт изживява последните си дни. Действително, на практика ръководството на ГДР вече не владеело ситуацията.
Но на сутринта на 17 юни съветският военен комендант на Източен Берлин генерал-майор Дибров въвел в града 13-часово извънредно положение. Към центъра на въстанието – Потсдамския площад, били изпратени танкове. Забранени било митингите, демонстрациите, събранията, появата на обществени места в група по-голяма от трима души, въведен бил комендантски час.

Първите жертви в Берлин

Със силата на оръжието въстанието било потушено – и в Берлин, и в други градове на ГДР. Загинали не по-малко от 125 души, ранени били стотици демонстранти. Радио ГДР тържествено съобщило: „Поздравления за народната полиция и съветските окупационни власти, които само за няколко часа разгромиха метежа!
Проникналите от Западен Берлин провокатори бяха арестувани. Пресечена бе не демонстрация на работници, пресечена бе акция на бандити”.

Лайпциг , 17 юни 1953 г.

От въстанието все пак ръководството на ГДР си взело някои поуки: ако щандовете и рафтовете в магазините са празни, не помагат никакви лозунги. Отменено било и повишаването на трудовите норми. Цените на много стоки били понижени с 10 – 20 процента. Властите решили в бъдеще да действат на принципа на тоягата и моркова пред „магарето”.Впрочем, най-вече на тоягата: цялата страна либа залята от наказателни процеси. Но главният извод, направен от Валтер Улбрихт и неговите друтгари се свеждал до необходимостта всячески да се укрепват органите за държавна сигурност и репресивния апарат.
В крайна сметка, и това, както е известно, не спаси ГДР от напълно закономерната й участ.

Владимир Фрадкин, Дойче Веле
Снимки: AР

понеделник, 25 май 2009 г.

1954 - Другарю, дай да се целунем

Странен военен обичай вече 55 години краси центъра на София


Голям културен скандал между Москва и Париж от есента на 2007-ма заостри вниманието на света към проблемата славянско целуване. Изложба на съвременен руски Соц Арт, която месец си висяла в Третяковската галерия в Москва, я харесал меценат от Франция и я договорили за там.. И руски министър (на културата ли, на вътрешните работи ли) си рекъл: я да проверя тия господа – другарчета какво са натворили? Кошмар, ужас, порнография, позор за Русия ! Извинения на директора на галерията за допуснатата „грешка”, протестни декларации на църква и обществени организации, вето... Въйставката все пак поема за Париж, но с орязани 17 платна. Чуден рекламен скандал...Световно културно събитие!

И глухите по света чуха, че в бившия социалистически лагер се е зародило ново артистично течение – Соц Арт. Не Социалистически реализъм, а неговата пародия – Соц Арт. И то заради снимка на двама премръзнали милиционери, решили самоотвержено да се стоплят...Е, яко се целуват и се държат взаимно за задните джобове на панталоните...И туй то!


Целуващите се милиционери

Тъй като се интересувам и безутешно практикувам това изкуство, реших да отговоря на засиления си интерес електронно. Хоп - Москва и с повечко зор по клавишите – и до забранените експонати. Да ме прощават таваришчи – творците от групата „Сините носове” , ама за някои от творенията министърът им е бил прав. Има  някои садо- и гей- милитари реминисценции, които и при каквато и да е разкрепостеност, са далеч от изкуството. По-близо са до кокаиновите сънища от Афганистан, Бог да им помага за изцеление, не са виновни бившите бойци от Червената армия... И наистина не са за показване, каквото вече е положението с издирването им из Нета година -две след това....

Едно от обясненията - извинения на братята „Сини носове” за „Целуващите се милиционери” бе, че отдавали почит към английския си колега Банкси и неговата творба „Целуващите се полицаи”


Целуващите се полицаи на Банкси

Така-а... Писано ми било обаче през 2007-ма да направя още една-две стъпки към сензационната модерна култура... Годината 1957 е световна по три причини – изстрелян е първият спътник в Космоса (Начало на космическата ера за човечеството), Създаден е Европейският съюз и е пуснат на пазара първият „Трабант”. (Чак сега загрявам защо тази велика машина е наречена „Спътник”!).
И леко рулирайки в Нета по третата тема - хоп! – Хонекер и Брежнев се целуват на Берлинската стена... Качени на „Трабант”!


Прочутият по цял свят графит на панел от Берлинската стена

Прерисувани от истинска тяхна снимка от летището в Берлин. Руските модернисти, автори на примижалите милиционери, просто са взели мотив от поведението на един от най-могъщите съветски ръководители... Маршал! Как яко е захапал германския си колега (само полковник)... Може би тази спонтанна славянска фриволност се дължи на факта, че в момента Леонид Илич е в командировка...

През 1990-та части от разрушената Берлинска стена поеха към музеи и частни колекции по цял свят като символ на неговото обединение. А този панел с гениален графит на него си е останал в Берлин като културен знак за цяла една епоха. Вождовете нека си се целуват, животът е нещо обикновено и неумолимо – той просто си върви напред. Парченце мъдрост върху парченце смърт - още се уточнява броят на застреляните соц- лагеристи при опит да прескочат Берлинската стена.

Ето ни и в 2009-та. В „шеги и закачки” с електората неусетно са отлетели 20 години от падането на Берлинската стена. И ето ти нов културен скандал... През пролетта мекокитко чешко художниче изобрази България в Брюксел като клозета на Европа. Добре че се намесиха някои наши държавници и завиха кенефа с черен пищимал. След месец- два Мекокитко си отнесе „произведението” обратно в Прага, за да си припомня всеки път, като клекне на него, как е крещял по нашето Черноморие „Топим се, пане...Давим се!”. Но горчилката от пренебрежението остана.

Тия дни българите търпим ново пренебрежително отношение от страна на Европа – завъртя се клипче в Световната мрежа за съпротивата срещу комунистически терор в Източния блок. По повод 20-годишнината от рухването на тоталитаризма. Тоя път България въобще я няма. По новините съобщиха, че се очаква реакция от българското правителство, ама нещо не съм чул за такава. Защото всеобщо и все още добре поддържано е мнението, че България няма своята реакция, своя бунт, своето въстание срещу комунизма. Глупости!


Българският Соц Арт от 1954 г.

Този паметник, който все още стърчи в центъра на София, е издигнат през 1954 г. и се нарича Паметник на Съветската армия. Сериозни анализатори на най-новата ни история казват, че той е издигнат като предупреждение към разбунтувалите се срещу колективизация, насилие и разстрели българи. Той е издигнат като заплаха- предупреждение към ПЪРВАТА В ИЗТОЧНА ЕВРОПА ВЪОРЪЖЕНА СЪПРОТИВА СРЕЩУ ТОТАЛИТАРИЗМА, НАРЕЧЕНА ГОРЯНСКО ДВИЖЕНИЕ. Още много факти са засекретени, но около 10 хиляди души в продължение на 11-12 години (от 1944 – 1956) реално с оръжие в ръка са се сражавали за правото си на свободен избор. И това са българи, на територията на България.

Две години преди „първото” антикомунистическо въстание в Берлин от 1953 г. на 2 юни 1951 г. в Сливенския балкан 106 горяни водят 48-часова битка с 13 000 армия от милиционери! Естественият и кървав финал на народното въстание са 86 концентрационни лагера и около 200 000 жертви на комунизма.


София, Паметникът на Съветската армия, 2009

А българските художници (между тях и големият български творец проф. Любомир Далчев), които дълго време са се противили и протакали направата на паметника на Съветската армия, по принуда извисили 30 метра над София автоматът „Шпагин”. Но на две места в основата на „приоблачния” монумент  още през 1954 г. изобразяват разкрепостения и странен за нормалните военен обичай „Другарю, дай да се целунем!”.Това, което чак през 1990 г. нафуканите европейци се осмелиха да осмеят. Да осмеят през плач, също като нас българите:
„Господи! Помогни ми да оцелея сред такава смъртоносна любов!”.


Още един стенопис на парче от Берлинската стена, който е избран за лого на Къща – музей „Чек Пойнт Чарли” в столицта на Германия


От такава любов под пагони десетилетия наред зависеше съдбата на милиони хетеро-тъпанари като мен...


Момчил Попов
Снимки: Личен архив, Интернет

петък, 22 май 2009 г.

София,1999 - Мемориал за жертвите на комунизма в България

Мемориалът е издигнат през 1999 г., по повод 10-годишнината от падането на комунистическия режим в България. На територията на площад- градината “България”, в зелената площ, северозападно от централния вход на Народния дворец на културата в София.
Параклис, в който се събират двама-трима души, и около 30-метрова стена от черен мрамор. Със ситно изписани хиляди имена.Надписът между тях гласи:

Поклони се Българино!
В тази стена е вградено страданието на нашия народ.
Мемориалът е издигнат в памет на нашите съотечественици,
жертви на комунистическия терор: лишените от живот,
безследно изчезналите,
изпратените на разстрел от така наречения „Народен съд”.
Той напомня за лагеристите, политическите затворници,
изселените, подложените на политически репресии и
техните злочести семейства и близки.
Нека споменът за невинно пролятата кръв
гори сърцата ни като вечен огън.
Нека миналото да не се повтаря!

Успокой, Господи, душите на Твоите мъченици.
Въздай им Твоята Правда.
Приеми ги за наши застъпници, свети и безсмъртни –
Сега и во веки веков.
Амин!


Из книгата "София - европейска дестинация"

1944 –51: Горяните въстават първи в Източна Европа

Всепризнато е твърдението, че българите за разлика от германци, унгарци, чехи и поляци нямат своята революция срещу съветския режим и комунистическата власт...Истината обаче е съвсем различна. Българите не само че оказват съпротива, но всъщност са ПЪРВИТЕ в Източна Европа, които се вдигат на бунт.
До днес се смята, че първото въстание срещу съветския режим в социалистическия лагер е в ГДР през 1953 година.
Първата масова въоръжена съпротива, обаче, започва още през 1944 година и е в България и не само е първата, но е и най-упоритата и най-продължителната.
За съжаление тази съпротива остава почти неизвестна, а нейното изследване и популяризиране би ни освободило от позорния мит, че само ние, българите, не сме се бунтували срещу наложения от Москва режим.
Горянското движение възниква като спонтанна съпротива срещу съветизацията на България и комунистическия терор и няма единна организация и стратегия. В него се включват - горяни и техни помагачи - около 10 000 души от различни прослойки на българското общество. Самите горяни са около 2000 души, а разкритите нелегални организации - над 600. Горяните се сражават с комунистическата власт от 1944 до 1955 година. Чети действат из цялата страна, а около 160 горяни се сражават самостоятелно.



Атанас, Иван и Димитър Баталови от с. Каравелово, Пловдивско. И тримата братя заедно излизат в нелегалност като горяни на 31.12.1950 г.


Баща им Иван Баталов при завръщането си от концентрационния
лагер в Белене, 1956 г.



ПЪРВАТА ЧЕТА, прераснала в бригада "Д-р Г.М.Димитров" е образувана в Кюстендилско още през пролетта на 1945 г. укриваща се в горите на Осоговската планина, поради което народа от тогава ги нарече "ГОРЯНИ".
Следващата по време е Светиврачката чета от 1947 г. действала в района на Сандански, Благоевградски окръг. По същото време се организират отрядите на Асеновградската организация "Национален християнски кръст", действащи в Асеновградско, Смолянско и Пловдивско, също през 1947 г.
В началото на 50-те ръководството на компартията създава специален отдел ХII към Държавна сигурност за борба и ликвидиране на горянското движение с поделения към окръжните управления на МВР като залага на създаването на агентурна мрежа. В периода 1951-1961 от околностите на Атина предава радио "Горянин", което създава кореспондентска мрежа в България, ръководена чрез шифровани съобщения по време на радиопредаванията. Емигрирали опозиционери се завръщат в България и се включват в четите с надеждата, че тяхната борба ще подпомогне интервенция на Запада за освобождението на Източна Европа.
Годините 1949, 1950 и 1951 са почти масов бунт срещу болшевишката власт с появата на: "Съюз на свободните войни" в Пазарджишко, "Нелегалният областен център на БЗНС № 1" в Русенско, ОСДБ - Горяни отряд "Н. Петков" в Казанлъшко и Пловдивско, редица още чети в Родопите, Хасковско, Софийско, Трънско-Брезнишко, Бургаско, за да се стигне до НАЙ–ГОЛЕМИЯТ ВЪОРЪЖЕН БУНТ СРЕЩУ БОЛШЕВИЗМА - ДВЕТЕ ГОРЯНСКИ ЧЕТИ В СЛИВЕНСКО, ЯМБОЛСКО, КАЗАНЛЪШКО, КАРНОБАТСКО И ДРУГАДЕ.
Едната от тях, начело с ГЕОРГИ МАРИНОВ ТЪРПАНОВ събира през юни 1951 г. в Сливенския балкан 106 въоръжени бойци-горяни и по проучванията ни това е най-големият отряд срещу червените властници в целия т. нар. Социалистически лагер. Той е разгромен от хилядна войска, милиция и въоръжени БКП-партийци на 1-ви и 2-ри юни, като дава над 40 бойци убити в сраженията и осъдени на смърт след залавянето им.
Георги Маринов Стоянов - Търпана

Роден на 6 май 1915 в с. Желю войвода, живял в с. Тополчане. Командир на четата в Сливенския балкан, още приживе наричан от хората Бенковски. В края на май 1951 г. радио „Горянин” съобщава, че в Сливенския балкан се сформира въстаническа армия и от цялата страна натам тръгват хора, готови да се сражават срещу комунистическата власт. 13-хилядна армия е концентрирана в сливенския гарнизон, 6 хиляди войници обкръжават четата, която въпреки това успява да пробие блокадата и Търпанов, с 12 огнестрелни рани, я извежда към безопасни места. В края на 1951 Георги Търпанов е заловен, осъден на смърт и екзекутиран на 2 декември 1951.

Художник на портрета е Костадин Събев от Чирпан, който е събрал биографичните данни и е нарисувал портретите на над 70 горяни.

Малцина от горяните оцеляват, повечето загиват в битките или заловени, са осъждани на смърт или убивани без присъда. Семействата им с десетилетия са преследвани и подтискани.
Всички от посочените до тук горянски чети и отряди са разгромени от МВР и войската с голяма жестокост, със стотици загинали, хиляди вкарани в затвори и лагери, изселени и прогонени в чужбина.

Източници: Decommunization
горянин — Уикиречник

Архивни снимки: Из книгата „Справедливост трябва” от Стою Стоев-Изворски, Пловдив, 2002 г.

неделя, 17 май 2009 г.

1947 г., София -Волуек -Перник, 26 000 вербувани „доброволци”

Георги Димитров беседва с бригада „Георги Димитров” за строежа на язовир „Георги Димитров”, 1947

В изпълнение на Държавния народостопански план за 1947 и 1948 г. Младежите от националната строителна бригада „Георги Димитров” през тази година ще вземат участие в редица големи мероприятия, като строежа на новата железопътна линия София – Волуек – Перник, прокарването на прохода „Хаинбоаз”, строежа на язовирите „Георги Димитров” и „Росица”, както и направата на далекопровода Курило – Пловдив. От всички тези обекти най-трудният за младежите бригадирци е строежа на железопътната линия София – Волуек – Перник. Линията до края на текущата година ще бъде довършена изключително с труда на младежите. Според предвидения план, тук ще бъдат ангажирани 26 000 младежи, формирани в първия пернишки баталйон на националната бригада „Георги Димитров”.
Работата на строежа на линията започва на 1 април от една извънредна смена доброволци, вербувани изключително от София и Софийска област. Тя ще подготви работата за следващите три редовни смени от по 8000 младежи всяка една, начиная от 1 май. Отделните смени ще работят по два месеци.
Значението на новата линия София – Волуек – Перник е извънредно голямо. Както е известно сегашната железопътна линия София – Владая – Перник, поради крайно неблагоприятния терен през който минава, е извънредно трудна за експлоатация. Тя има наклони, които достигат до 28 метра на един километър и радиус на кривите от 200 метра. Поради това транспортът е труден и ограничен. Той в никакъв случай не може да отговори на постоянно увеличаващите се нужди. Именно това обстоятелство наложи постройката на новата линия София – Волуек – Перник.. В последната максималните наклони са 12 метра на километър и радиуса на кривите 500 метра. Оттук и нейните големи преимущества. Докато по старата линия един влак от 1100 и 1200 тона се тегли от 3 – 4, а дори и от 5 силни локомотива, то по новата линия същият влак ще се тегли само от един обикновен локомотив. Това ще даде големи икономии в експлоатацията.
При сегашния трафик от 19 чифта влакове в денонощие, по линията София – Волуек – Перник ще се получи годишна икономия от 100 000 тона въглища, 50 000 кгр. смазочни материали и 375 души ж.п. персонал. Заедно с това ще бъдат спестени ежедневно 12 силни локомотиви и 60 товарни вагона.
Като се вземе предвид, че в непродължително време трафикът по новата ж.п. линия ще може да бъде засилен до 25 чифта влакове в денонощие, то ще се получи една икономия над 400 000 000 лева годишно и 24 локомотива и 250 вагона ежедневно.

„Трудът окриля духа и дава много радост”...

Новата линия ще позволи да се засили извозването на въглища както от мините Перник, така и от мините Бобов дол и Пирин, които сигурно ще увеличат значително производството си. С това ще се улесни снабдяването с въглища на Столицата и индустриалните предприятия за отопление, което през полследните години бе трудно, вследствие мъчния транспорт.
Новата железопътна линия има и голямо международно значение. Чрез нея ще се свържат Украйна, Полша, Унгария и Ромъния с Егея, а по- късно и с Адриатическо море.
Железопътната линия София – Волуек – Перник ще има дължина от 50 километра и ще минава през силно пресечена местност. По нея се предвижда направата на три тунела с обща дължина 1912 метра, а само единият – 1346 метра при с. Радуй. До прокопаването на тунела при Козница той ще бъде най- големият тунел в нашата страна. Общо по цялата линия ще бъдат извършени землени и скални работи 1 355 000 кубически метра и ще бъдат приготвени и извозени 340 000 броя блокчета за тунелите.
От страна на младежите бригадирци ще бъдат пложени всички усилия новата железопътна линия да бъде готова за експлоатация до края на настоящата година.

В.К.,
Списание „Сердика” Бр.1/1947, Стр.29

Немски ученици идеализират ГДР, 2008

Представите на немските младежи за следвоенната история на Германия силно се различават от официалните концепции.

Немските ученици лошо се ориентират в историята на родната си страна. Такъв е изводът от изследването, проведено от Берлинския свободен университет.

Кой е построил Берлинската стена?


1962 г.

Учените се допитали до 5200 средношколци от Бавария, Северна Рейн – Вестфалия, Бранденбург и Берлин. Задаваните въпроси се отнасяли до ГДР, социалистическата държава от Източна Германия, престанала да съществува преди 20 години. Резултатите неприятно удивили историците. Оказало се, че представите на немските младежи за новата история, меко казано, се отличават от общоприетите. Много млади били убедени, че в ГДР са се провеждали демократични избори и е съществувала отправена към благото на хората социално-икономическа система. Почти половината от източногерманските ученици и 66 процента от западногерманските мислят, че ГДР не е била под диктатура.
По мнението на изследователите, така изказана, едва ли не позитивна представа се дължи най- вече на непознаване на фактите. Две трети от запитаните заявили, че за следвоенната история на Германия малко научават в процеса на учебните занятия. Например, много от тях посочват бившия канцлер на ФРГ, социал-демократът Вили Брандт като политик от ГДР...Далеч не всички могли да отговорят на въпроса кога и от кого била построена Берлинската стена...Дори се намерили двойкаджии и тройкаджии, според които символът на разделението на Германия бил построен от западногерманците или американските военни.

Модата „осталгия”


Но обяснение имат само белите петна в училищното образование. Колкото повече отива в миналото обединението на Германия, толкова по-позитивно германците оценяват ГДР. В началото на 90-те години процентът на тези, които жестоко критикуваха провалилия се социалистически експеримент, беше доста по-голям. Сега на мода е „осталгията” – неологизъм, възникнал от съкращенията на думите „ост” – изток и носталгия. Мрачните, тоталитарни страни на ГДР се забравят, премълчават се. Някои започват да разглеждат ГДР като едва ли не загубения социален рай, където за всички е имало работа и безплатни места в детските градини.


1989 г.

Политиците и експертите реагираха на резултатите от допитването с тревога. Министърът на културана Бернд Нойман нарече дефицитът от знания за ГДР „възмутителен”. Министърът на транспорта Волфганг Тифензее призова родителите от Източна Германия да разказват на своите деца истината за ГДР, за Стената и бодливата тел. Бившият източногермански дисидент Райнер Епелман поиска изменение на учебните планове в немските училища. Необходимо е повече да се разказва на младите за отишлата си диктатура, да се посещават мемориали, да се организират срещи с тези, които са се борили с режима на ГДР, заяви Епелман.

Олег Зинковски, Дойче Веле


Снимки: TIME/SNN

понеделник, 11 май 2009 г.

Сталински барок в София


Плакат на Сталин като стратег - архитект

Архитектурен стил, създаден по личните вкусове, предпочитания и капризи на Бащата на народите Йосиф Висарионович Сталин. Практикуван по задължение от Москва на територията на целия социалистически лагер от края на Втората световна война докъм края на 50-те години на 20. век. Разрушенията от бомбандировките са естествена предпоставка за стоежи на обществени и жилищни сгради, които по същество унифицират (уеднаквяват) архитектурния облик на много градове на суша, разпростряла се от Японско до Балтийско море.
Което на практика е опит за отстраняване на културната идентичност на много народи.
В края на 60-те години на същата огромна територия се появява нов задължителен архитектурен „бисер” – масовото панелно строителство. Под благовидната форма на настаняване в нови жилища в градовете, милиони соцлагеристи са подредени в кутии (а не в собствени къщи). Основната цел е въвеждане на ред, дисциплина, строга отчетност пред Партията - майка и страх в личния живот.
Печалното е, че вече 20 години след рухването на тази система, и от Космоса си личат купищата бетон, населени с хора, на територия, разпростряла се върху една шеста от сушата на Земното кълбо.

Ларгото











Техникум „Сталин” (до 1956 г.)









Бул. „Ал. Стамболийски”
















Бул. „Цариградско шосе”