Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

вторник, 30 октомври 2012 г.

„Защо пращате чорапите в чужди страни”, 1966

Управляващ старейшина препоръчал оня ден „Младите да се възпитават в ценностите от преди прехода”. Тъй като моето съзнание е подлагано вече на такава процедура, следва вдъхновяващ, задушевен текст от този период – сияйната нощ на комунизма. С нескрит еротичен подтекст, четивото е изключително подходящо за посрещане и на Деня на моите будители, и на Нощта на зомбитата, духовете, пияните вещици и тънките офицерски перверзии -Хелоуин.

К О Н Г Р Е С
Дора Габе

Аз вече зная какво е конгрес: ще се съберат най-умните хора, ще докладват и ще решават. И татко е най-умен. Всяка вечер, щом се върне от работа, казва: „Хайде сега да ми докладваш какво си правила в детската градина днес”. Аз му отговарям: „Днес поливах дръвчето, дето го насадих. И цветето полях. И една песенчица научихме, и играчките подредих. Всичко изядох, не се мръщих.”

И мама докладва на татко: „Преместиха ме на новата машина. Сортирам чорапи.” А на мене мама казва: „От тази машина излиза всяка минута една бяла топка, плъзва се през една прозрачна тръба като бяла мишка и пада до мене. Аз я разтягам на калъп и тя става чорап. Всичко се прави много бързо. Всяка минута пада нов чорап. Додето ти си обуеш чорапите, машината дава десет чифта тънки найлонови чорапи!”

Аз питам мама: „Защо пращате чорапите в чужди страни? Не бива ли да останат у нас, всеки да си има сто чифта чорапи?” А татко отговаря: „Като ги изнасяме, срещу чорапите ни дават машини и те ни помагат да произвеждаме още повече!”

Сега вече разбирам защо леля Кина се хвали, че тази година в чест на Конгреса изпратили от тяхното ТКЗС много вагони домати в Полша. Вече не се ядосвам. И за нас останаха много домати! Нека се похвали леля Кина на Конгреса!

Само батко няма с какво да се похвали. Донесъл тройки н една двойка! Цял ден рита топка. Не учи...

Нямам търпение. Скоро ще дойде Конгреса! Ще докладват всички стопанства, всички заводи, всички училища. Тогава ще зная колко е богата нашата земя и колко са работливи нашите хора! Не са като батко! Мързеливите няма да докладват! И няма да се радват! Тъй им се пада!

Дора ГАБЕ
Сп.”Славейче”, кн.8, 1966

събота, 20 октомври 2012 г.

ПЕСЕН ЗА ГАНА МЪРЗЕЛАНА

След невероятния успех на „Звеноводката Елена” – друг поетичен бисер от 1950-те 

„Песен за Гана Мързелана”... Може би съм я слушал, а може би точно нея - не. Но съм стоял в захлас лично пред автора й – един от последните трубадури, пътуващи по сборове и панаири. На висока поставка към края на Женски пазар свиреше на физармоника – нещо като дървен акордеон, легнал на масичка. Да речем, пра-бабата на днешната йоника, но не с електрони, а на въздух. Вехт балтон, протрит огромен чадър против снежинките над коледния базар... Ръкавици с рязани пръсти, тъжна песен сред мириси на трушии, кебапчета, прегоряла скумрия на крак, с пластмасова виличка, сред зелени павилиони от истинско дърво, началото на 80-те.

Деца и празнуващи субекти като нас много го харесваха. Пееше така протяжно, че за минута-две можеше или да те разплаче, или да ти докара бяс и сърбежи под мишниците или зимната капа... А вместо късметчета, теглени от папагал, под старата умбрела, в сандъче на сухо продаваше песпопойки „с хубави народни песни”. По 20 стотинки едната... На първата страница най-горе бе отпечатано: „Марин Иванов Николов, народен певец, роден в с. Караш – Врачанско, живущ в София...” Вече стар, стар, като чудесата, които бе видял и чул, бивш младеж и хубавец. Все още нервни ноздри, но отпуснати пожълтели очи...

Караше дълги военни или любовни балади, но особено прочувствено изпълняваше „Марша на Будьони”. Тогава дори и пазарите за зеленчук, ватени гащи, живи кокошки и гумени цървули бяха наречени на революционери, та репертоарът трябваше да е подплатен със съответните идейно- политически акценти... Иначе: няма разрешитело – няма хляб! И така, развълнуван от металния куплет „Нашта конница помни дати черни и кобни...”, в онази далечна декемврийска вечер между снежинки и лучени кюфтета за мезе, вместо ново кило вино за компанията, си купих всичките 9 песнопойки на бай Марин. Най-първата на първата книжка, явно най-любимата от младини и съвсем авторска беше именно тази,

ПЕСЕН ЗА ГАНА МЪРЗЕЛАНА

Не ме карай мамо да се женя
за тази Гана мамо мързелана
мързелана мамо, дебелана.

Що не дойдеш мамо в Текезесето
там да видиш мамо нашите моми,
нашите моми, мамо работливи.

Аз ще взема мамо, бяла Станка
бяла Станка мамо, бригадирка,
бригадирка мамо, звеноводка
кога жъне мамо, вятър вее,
кога пее мамо, слънце грее.

Цена 20 ст.
Писмо на Мин. на Нар. Просвета и култура № 7728

 „ЗА МИР И ДРУЖБА МЕЖДУ НАРОДИТЕ ПО ЦЯЛАТА ПЛАНЕТА” се мъдреше на една от книжките джобен формат, на циклостил... Това го разбирах... Ала-бала, пунта –мара, да мине номера с печатането. Но един призив на автор- съставителя- трубадур от с. Караш, Врачанско и до днес ме изпълва със съмнения. Дали е творческо кредо или лъстив макияж:

„МЛАДЕЖИ И ДЕВОЙКИ, НЕ ПИЙТЕ СПИРТНИ ПИТИЕТА, НЕ ПУШЕТЕ ЦИГАРИ, НЕ ПОСЕЩАВАЙТЕ ЗАВЕДЕНИЯ, КЪДЕТО СЕ СЕРВИРАТ СПИРТНИ НАПИТКИ!”.

Ако наистина е бил въздържател, затова на пазара му е било студено.

Момчил ПОПОВ
Горе: Селска манифестация на работливи моми и момци от Текезесе (Трудово-кооперативно земеделско стопанство), 1950-те. Препасаните с ленти са „Ударници”, останалите – от песента...

четвъртък, 18 октомври 2012 г.

Роси е талантлива - послушайте

Младата певица Росица Делиева с първите си записи в професионално студио озвучи моя дигитална разходка около София. Благодаря й за удоволствието.
http://www.youtube.com/watch?v=l_BhKblZSuw


петък, 12 октомври 2012 г.

Рангел Вълчанов – „шведът” от Шопската долина

- Вълшебникът-разказвач от Кривина- София бе избран за Академик на БАН. Да му е честито!


Хитроумна раздумка из „Умно село – ДЕБЮТАНТЪТ”

Между Антоанета Бачурова и режисьорът Рангел Вълчанов

- Какво означава шопският корен – издържливост, инат, безстрашие пред възрастта – съдейки по десетките анекдоти с баща ти, които си разказвал, какво?...
- Виж сега... Пиша една статия, всъщност я написах де, за Кремиковци, в която, разсъждавайки по темата, между другото пускам един пасаж: Между кислорода и пушека над Шопската долина, която за кратко се нарича София...”

- Между другото какво стана с летището в Кривина, от което ти имаше едно парче?
- Ами дадохме го – да има къде да кацате, българите. Удължихме пистата. Родни парчета земя дадохме за тая цел. Не се смей! Има нещо шведско в нашия род, шопския... Шведски неща.

- Шведски в шопското? Как така?
- Виж сега, по време на кръстоносните походи шведите минават покрай нашето село. И са имали много хубави коне. Ние не сме имали такива коне... И дядо ми е подкокоросал баба ми да се завърти към тоя, шведския лагер, срещу това, да получи барем един кон. И баба ми, която е отговорна жена и обича семейството си, преспала една нощ с някой от шведските кръстоносци, и взела един кон. Оттам се корени факта, че нашия род има нещо общо с „Бергмановите”. Като произход. И сега ако се вгледаш в мене – има шопско, но има и шведско в мене, има нещо от Бергман.

- Винаги съм мислела, че от Фелини имаш нещо. Така се и говори.
- Не-е-е..., не! Те, италианците, не са достигнали до нас. Стигнали са до Биримирци и до Орландовци, до нас в Кривина не са дошли.

- Значи не е вярно, че си българският Фелини?

- Не, това са клевети, глупости. Ако има нещо – то си е от Бергман.

- Нещо прекалено ни бъзикаш ти...
- Не, аз самият съм човек „подбъзикнат”, един такъв... Например чича ми, който беше голям „играорец”, демек: играеше хора... Той беше много голям чешит, много остроумен, с много афористично чувство. И като прибавиш и шопския скепсис, се раждаше един хумор, на който не можеш да му видиш края. Баща ми, също беше много... „афористично- синтетичен”... Нали разбираш – и двамата селски хора, без образование, но изглежда, че от тях ми е останало това „бъзикане” към живота. Като ме питат нещо, и аз се чудя как да отговоря по друг начин, а не по тоя по който се отговаря.... Мога и да цитирам. Баща ми като му кажеш „Добър ден!” – той отговаряше примерно така: „Беше добър. А сега за какво ви требвам?”... Все нещо да е криво...

- А родителите ти – те как възприемаха твоите филми?

- Не ги одобряваха. Например бях ги завел на премиерата на „На малкия остров”. Свършва филмът и аз питам: „Какво ще кажете?”, а татко вика: „Ми... Убаво.” Мама се намесва и казва с укор: „Убаво! Он спа през целото време, па вика: „убаво”... А той: „ Ората викат, че е убаво... Щом ората викат, значи е убаво...” Та така - той не го гледал, защото заспал човекът, уморен от работа... И си спомням, че питам мама: „Ти харесваш ли филма?” А тя: „Като одат на една страна ми аресва, ама като одат напреде ми, и ме изтаралези и аз си закрием очите – те това не мога ‘а го гледам!” ... Питам - „А друго какво ти хареса?” „Ами това, дека е – водата, морето – оно шава, шава - като живо... Това ми ареса. Убаво е.” ... „А дето умират героите?” - „Кой?”... „Дето умират, смъртта на героите, хареса ли ти?...” - „Е, матьо, да ми аресва дето умират ората?” – и се кръсти – „Мен да ми ареса ми покажи кръщене, да играят ората, па да се целиват, па да одат да играят хоро, това вече ми аресва... А това дека да ми ареса, че ше умрем... Леле, за това ли си учил?! Я си знам, че ше умрем! Ти ми кажи какво да играем, да се кръщавам – те това е убавото!”...

И всъщност аз се засрамих тогава, защото разбрах нещо – че с всичките ми познания по кинодраматургия и прочее, тези хора ми съобщават много по-велики неща. Те са си изградили микроклимат, един патриархален свят, в който по друг начин възприемат света – не с фукня, а с някакво тяхно знание.. Просто така, естествено. А аз ги занимавам с нещо, което така или иначе е неотменимо, смъртта. Въпросът е да покажеш другото – „ти ме научи да играем и да пеем, а не да умирам”... Това ми беше урокът от „На малкия остров”. Затова направих с „Лачените обувки на незнайния воин” нещо като извинение пред моите родители, пред моите тетки и стрини; като особен поклон пред това, което съм преживял като детство...

Антоанета БАЧУРОВА
Из „(Не)възможни портрети”, или 21 глави от историята на „Умно село”
Пълният текст на шеметната лакърдия:
http://vipmedia.me/docs/Kniga_Chapter_Rangel.pdf

петък, 5 октомври 2012 г.

Започнаха честванията на 100-годишнината от Балканската война

Във военноисторическия музей: На кафе с пресата от 1912-1913 година 


Националният военноисторически музей почита годишнината с изложба, озаглавена "13 март 1913. Одрин – прокоба или илюзия". Името не е избрано случайно – Одрин е "ябълка на раздора" при преговорите по време на примирието (20 ноември 1912 – 21 януари 1913 г.) и при подписването на Лондонския мирен договор (17 май 1913 г.). Заради приноса на Одринската операция във военното изкуство тя и днес се изучава във всички военни академии.

Една от задачите на изложбата е да даде визуална представа за крепостта като укрепително съоръжение. Показана е и ходовата линия, за да може посетителите да добият представа за изпитанията, лишенията и усилията на българските войски при щурма на Одрин.
Представено е въоръжението и снаряжението на българските, турските и сръбските сили. Сред изложените експонати са лични вещи на генерал-лейтенант Никола Иванов, командващ 2-ра армия, неговия началник-щаб полк. Никола Жеков, генерал-лейтенант Георги Вазов, командващ войските на Източния сектор, и неговия началник-щаб майор Иван Вълков, генерал-майор Вълко Велчев, началник на 11-а дивизия.

Акцент в изложбата са бойните знамена на полковете, участвали при щурма (10-и пехотен родопски, 12-и балкански, 23-ти пехотен шипченски, 29-и пехотен ямболски, 32-ри пехотен загорски, 54-ти и 51-ви пехотен полк), и пленени бойни знамена при Одрин на фона на архитектурния символ на града джамия "Султан Селим".

Част от изложбата прави зрителя активен участник. Той може да чете избрана литература по темата, да направи справка в малка картотека или да разглежда пощенски картички от времето. Може да посети едновремешно кафене и да прочете вестниците, чрез които софиянци са следели събитията в Одрин през 1912–1913 г. В детския кът има карта на крепостта, върху която децата могат да подредят разположението на различните военни части. В залата се прожектират и архивни кадри от Балканската война, предоставени от Българската национална филмотека.

Източник: VESTI.bg
Горе: Илюстрация от онези дни във френския „Льо Пети Журнал”. Озаглавена е „Любопитен български обичай”... Цар Фердинанд І крачи върху пленени бойни знамена…

понеделник, 1 октомври 2012 г.

"КОПРИНЕНАТА МЕГ" - в Библиотеката на Конгреса на САЩ


Някой друг влюбен, не аз, представил моята „Копринена Мег” в Библиотеката  на Конгреса на САЩ. В най-голямата на Земното кълбо, с хиляди служители- жреци на свободното слово, на Капитолийския хълм, в съвременния Вавилон - Вашингтон... Това се случило в края на първото десетилетие на ХХІ век.

Хората там, които цял живот четат и пишат (като мен), решили, че разказът за едно гордо и красиво момиче от България е достоен да заеме мястото си сред най-добрите литературни творби на световната култура. И то на тудния български език, в оригинал, все още непревеждана книга по света... За което искрено им благодаря!

Казано с метафора, жреците от литературна Капитолия признали на автора на българския роман, че е възкачил духовния връх Олимп... Драскал по скалите, падал, ставал, ревал, задушавал се, ругал, ама стигнал. А може би е стъпил и на самата Чомолунгма- днес светът е много по-широк от разбиранията за него във времената на древната Александрийска библиотека... Казано на спортен сленг, през пролетта на 2012-та Момчил Попов е получил от Вашингтон олимпийски медал за книга (виртуален, не „в брой” като на мускулните артисти). 


А с думите на момче от софийската Драз махала (каквото съм) случката звучи така: „Не съм ги ручал жабетата напразно!”... Жабетата съсе камичетата... Сърбането на попарите на комунистическата цензура (с абонамент „до живот”), волската търпимост на околните  към откровената глупост, лъжа и наглост, умишлената забрава на „неудобните”, на „специфичната” морална хигиена в родното ми райско кътче на Балканите...

Затова, като минете пред огледало, спрете се и го заплюйте – за късмет. После ясно и звънко му кажете (като мен): „Браво! Браво! Умник и хубавец!”... Дори и околните да мислят точно обратното.

               
Рисунки: Из презентацията на стратегическия план на Library of Congress, 2011-2016

Собственоръчно,

Момчил ПОПОВ
Страницата на „Копринената Мег” в литературна Капитолия:
http://openlibrary.org/books/OL912311M/Koprinenata_Meg