Хитроумна раздумка из „Умно село – ДЕБЮТАНТЪТ”
Между Антоанета Бачурова и режисьорът Рангел Вълчанов
- Какво означава шопският корен – издържливост, инат, безстрашие пред възрастта – съдейки по десетките анекдоти с баща ти, които си разказвал, какво?...
- Виж сега... Пиша една статия, всъщност я написах де, за Кремиковци, в която, разсъждавайки по темата, между другото пускам един пасаж: Между кислорода и пушека над Шопската долина, която за кратко се нарича София...”
- Между другото какво стана с летището в Кривина, от което ти имаше едно парче?
- Ами дадохме го – да има къде да кацате, българите. Удължихме пистата. Родни парчета земя дадохме за тая цел. Не се смей! Има нещо шведско в нашия род, шопския... Шведски неща.
- Шведски в шопското? Как така?
- Виж сега, по време на кръстоносните походи шведите минават покрай нашето село. И са имали много хубави коне. Ние не сме имали такива коне... И дядо ми е подкокоросал баба ми да се завърти към тоя, шведския лагер, срещу това, да получи барем един кон. И баба ми, която е отговорна жена и обича семейството си, преспала една нощ с някой от шведските кръстоносци, и взела един кон. Оттам се корени факта, че нашия род има нещо общо с „Бергмановите”. Като произход. И сега ако се вгледаш в мене – има шопско, но има и шведско в мене, има нещо от Бергман.
- Винаги съм мислела, че от Фелини имаш нещо. Така се и говори.
- Не-е-е..., не! Те, италианците, не са достигнали до нас. Стигнали са до Биримирци и до Орландовци, до нас в Кривина не са дошли.
- Значи не е вярно, че си българският Фелини?
- Не, това са клевети, глупости. Ако има нещо – то си е от Бергман.
- Нещо прекалено ни бъзикаш ти...
- Не, аз самият съм човек „подбъзикнат”, един такъв... Например чича ми, който беше голям „играорец”, демек: играеше хора... Той беше много голям чешит, много остроумен, с много афористично чувство. И като прибавиш и шопския скепсис, се раждаше един хумор, на който не можеш да му видиш края. Баща ми, също беше много... „афористично- синтетичен”... Нали разбираш – и двамата селски хора, без образование, но изглежда, че от тях ми е останало това „бъзикане” към живота. Като ме питат нещо, и аз се чудя как да отговоря по друг начин, а не по тоя по който се отговаря.... Мога и да цитирам. Баща ми като му кажеш „Добър ден!” – той отговаряше примерно така: „Беше добър. А сега за какво ви требвам?”... Все нещо да е криво...
- А родителите ти – те как възприемаха твоите филми?
- Не ги одобряваха. Например бях ги завел на премиерата на „На малкия остров”. Свършва филмът и аз питам: „Какво ще кажете?”, а татко вика: „Ми... Убаво.” Мама се намесва и казва с укор: „Убаво! Он спа през целото време, па вика: „убаво”... А той: „ Ората викат, че е убаво... Щом ората викат, значи е убаво...” Та така - той не го гледал, защото заспал човекът, уморен от работа... И си спомням, че питам мама: „Ти харесваш ли филма?” А тя: „Като одат на една страна ми аресва, ама като одат напреде ми, и ме изтаралези и аз си закрием очите – те това не мога ‘а го гледам!” ... Питам - „А друго какво ти хареса?” „Ами това, дека е – водата, морето – оно шава, шава - като живо... Това ми ареса. Убаво е.” ... „А дето умират героите?” - „Кой?”... „Дето умират, смъртта на героите, хареса ли ти?...” - „Е, матьо, да ми аресва дето умират ората?” – и се кръсти – „Мен да ми ареса ми покажи кръщене, да играят ората, па да се целиват, па да одат да играят хоро, това вече ми аресва... А това дека да ми ареса, че ше умрем... Леле, за това ли си учил?! Я си знам, че ше умрем! Ти ми кажи какво да играем, да се кръщавам – те това е убавото!”...
И всъщност аз се засрамих тогава, защото разбрах нещо – че с всичките ми познания по кинодраматургия и прочее, тези хора ми съобщават много по-велики неща. Те са си изградили микроклимат, един патриархален свят, в който по друг начин възприемат света – не с фукня, а с някакво тяхно знание.. Просто така, естествено. А аз ги занимавам с нещо, което така или иначе е неотменимо, смъртта. Въпросът е да покажеш другото – „ти ме научи да играем и да пеем, а не да умирам”... Това ми беше урокът от „На малкия остров”. Затова направих с „Лачените обувки на незнайния воин” нещо като извинение пред моите родители, пред моите тетки и стрини; като особен поклон пред това, което съм преживял като детство...
Антоанета БАЧУРОВА
Из „(Не)възможни портрети”, или 21 глави от историята на „Умно село”
Пълният текст на шеметната лакърдия:
http://vipmedia.me/docs/Kniga_Chapter_Rangel.pdf
Няма коментари:
Публикуване на коментар