Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

петък, 1 февруари 2019 г.

ВАГОН С ЦИМЕНТ СРЕЩУ ДОМАШЕН ОТПУСК, 1976

Новобранец - хамалин в комунистическия трудов лагер в  Дупница


От Момчил ПОПОВ
Още първата нощ след клетвата на стадион „Марек“ в Дупница картинката на екстериора рязко се смени. Като в диаскоп – щрак копчето, край на пансиона за благородни комсомолки край ТЕЦ „Бобов дол“... Тухлени бараки, стъпили направо на земята, само плаца поръсен с натрошен камък, градинка с басейн, който за 2 години го пълниха само веднъж, щаб, две столови, лафка, баня, лечебница – сиво, ниско, схлупено, зимата на печки с дърва и въглища... Някъде около 20 декара площ, която в мокро време се превръщаше в кална пързалка от хилядите стъпки върху нея. Точно същата или подобна конфузност, както при ходенето по паркетите на Цвингера, Сан Суси или Царския дворец в София, които бях посещавал до неотдавна. А стъпиш накриво, а си се хлъзнал...

Особено около бараката – тоалетна, която бе изградена ергономично и пестеливо за общо ползване. Трийсет дупки в циментовия под над обща яма, преградени една от друга с 80-сантиметрови стенички… Лют мирис на хлор за дезинфекция и вече ядени и отпратени долу стомашни пълнежи… Някои пъшкания, гърмежи, шеги, подвиквания през клетките, хумор… Някоя гръмка сексуална закана… Смях и радост човешка! Витална картина от поне десетина в момента, а сутрин и късна вечер 30 облекчаващи се войнишки кепета… Архитектура с ясна стратегическа насоченост: любезна комуникация между клечащите и гарантирана сигурност срещу посегателства върху личността. Всичко да е ясно още при първи поглед от дежурния. Силно и с груби краски като в истинска баталистична творба. На голямо платно, с маслени бои, с една-две чучурки за вода на стената.

Труд за Родината обаче, ела да видиш.. По шестобалната система  - десет! 

Строеж на завод „Тих труд“ в южния край Дупница /тогава град Станке Димитров/, Октомврий 1976-а след Христа, два-три месеца преди пусковия срок. Картина, епична, но не батална, а отчайващо мащабна, в стил „Соц-реализъм“. Сив, озъбен от железа и винкели панел на 3-4 етажа, с дълги тесни прозорци като амбразури, някъде 100- 120 метра дълга сграда в най-първия наклон на Рила до шосето за Гърция. Огромен срязал планината изкоп и около него 250- 300 души строители: войници, роби-мравки, които сноват нагоре-надолу по дъски върху пръстта с колички с тухли, вар, бетон, чували с цимент, лопати, офицери, тръби, старшини, цивилни майстори, волнонаемни... Вавилон! Не – строежът на Хеопсовата пирамида край Дупница. Чудо за сетивата от историческите ленти и анимационния филм „Астерикс и Обеликс в Древен Египет“ заедно...

Шаш... Какви ти латински измишльотини?! Люти балкански псувни само от гледката.
Там ме призова Родината в първия ден след клетвата... От „Ура! Строй се! Преброй се!“ с уклончива успеваемост ме хвърлиха направо на обекта - по 14 часа хамалогия на ден. Край на строежа - Нова година, закъснели сме, другари бойци! Затова обед и вечеря тук, кой където седне, в канче на коляното, като на война, в окопите... Половин час почивка... Край на работното време – 22 часа вечерта... Действай!...

Взех да посвиквам с „напрегнатия трудов делник“ на строител на съвременна социалистическа България. От 8 до 22 часа мятах лопатите, тичах с количките, стоварях и пренасях каквото пристигне с камион за новия завод „Тих труд“, спирах се да пуша с колегите...

-Момент, да пушиш тютюн ли?! Цигарки?! Че ти го раздаваше въздържател в техникума, дори трезвеник?!
-Беше тя тая! След две седмици на Хеопсовата пирамида в Дупница, като видях Дявола в очите, пропуших! Я оцелея, я не...

= = =
След кратко прослушване при старшина Мечков имах честта да бъда включен в ударна група за стоварване на два вагона цимент. Тая нощ, на бетоновия възел на Химико-фармацевтичния завод, дето също строим... В началото на града Дупница /тогава Станке Димитров/, току до река Джерман, където се влива в Струма... Два вагона по 28 тона, нищо работа, юнаци! До полунощ ще сте готови, няма страшно... Сутринта трябва да освободим вагоните. Иначе – глоба! А за вас, момчета, 3 дена отпуска допълнително за Нова година? А? Навити ли сте? 

Старшина Мечков - началникът на Бетоновия възел, е огромен и благ, говори меко, не крещи... Как де не му повярваш?! А и сигурно ме е гледал как се разхождам из обекта с торба 50 кг цимент на гърба... Затова ми се е доверил... Идва да ни вземе в края на работното време около пет след обед, а не през нощта в десет... Добре де, как да устоиш на изкушението?!

Е, пратиха ме да стоварям с бивши пандизчии 2 вагона с цимент. Едричък съм бил, та затова с батковците от кол и въже... От вагона на камиона. От вагона на камиона... Цимент, цимент, цимент... Старшинката ни даде някакви брезентови пелерини, да не се прашим, но и те не помагат. Всяка една торба трябва да се наведеш, да вдигнеш и да я метнеш на гърба. Какви ти четири прешлена дископапатия на гръбнака?! От падането като малък в Музикалната школа... Какъв ти мрак и пепел във вагона?! Каква ти куртка на въшкарника от шаяк? Че тя, насецана с камък на прах, дере като шмиргел жилите на ръцете! Вдигаш, обръщаш торбата на рамо, клатиш се от вагона до камиона... И пак обратно. Под светлината на една неонова лампа на стълб в Химическия комбинат...

Дори жилите на врата те болят, черепът ти омеква като локум... Ужас! Сам си дереш кожата, ходиш като тежко пиян... Добре, че старите каторжници взеха да ми се подиграват, да се кискат, по някое време да ме бутнат на купа с чувалите да падна... Че да пропусна курс и да си почина малко... Пет ли, шест ли души и 56 тона цимент...
Успяхме до полунощ! Стоварихме тая мерзост на съвременната мисъл – планина от камък на прах. В торби по 50 килограма...

Седим на камиона, пушим, ето ти го старшина Мечков иде към нас. Мрак под звездите...Там в неговата барака на Бетоновия възел прозорчето му е светело досега. И още свети.
-Браво, момчета! Браво на вас! Яки българи сте...

Бандюгите се кискат доволни, че са похвалени:
-Само тоя – учения, откъде го намери?! Глътна си езика от зор... Едвам диша вече... Ще мре... Хе-хе-хе...
-А-а, така ли? Нищо му няма- ще се научи! Нали така, момче?

Мълча. Тракам бетонирани клепачи на очите. Мигам в знак на съгласие... Що ли ми се върти из главата, че 12-годишен пък лежах цял месец в болница от задушаване. От възпаление на лявата трахея... Забравил съм... Карай! Нали дишам още?! Годен за военна служба си, боецо! Дерзай!...

Старшина Мечков ме тупа окуражително по гърба. Вдига облаче цинмент от мен:
-Я се засрами, столичанче... Хе-хе-хе... Каква голяма униформа носиш... А, момчета?! Хе-хе-хе... Аз имам едно цигане на Бетоновия възел – тежи 40 кг с мокри дрехи. Ама само жили! Носи 50 кг торба по купа с баластра до горе! А като се хване на бас, за две ракии или кутия вафли, качва на гръб 3 торби с цимент заедно! Чуваш ли, 150 килограма! Хе-хе-хе...

Кимам, че съм чул. Мисля си, че малкото човече е силно като мравка. Тя носи 10 пъти товар над собственото си тегло. Възможно е да е някакъв хибрид. Да. А „големият човек“, а аз?! Мърша, парцал, сопол, както казва щурмовакът Робев. Пфу!

-Юнаци, така и така сте загряли, ами да го пипнете и това вагонче с негасена вар? За още 2-3 часа...  А? Още по 2 дни отпуска от старшина Мечков за Нова година!... В кревата на булката и в механата цели 5 дни за празниците...

Негасена вар! В хартиени чувалчета... Още 28 тона!...

Чуха се бодряшки псувни за майките на булките и новата сделка стана. Аз леко изписуках във въпрос за някакви прахоуловители на устата... Добрият шеф отиде до бараката си и донесе някакви медицински наморници като за грип. Килна капата и се прибра в светлата си стаичка на строежа...

Значи, такъв зор беше с тия нови 28 тона негасена вар след цимента, че към 3 часа сутринта се проснах да умирам... Нищо не ме интересува! Не искам в болница! Писнало ми е вече... Мятайте ме направо в реката, на кучетата, в гробищата... Не мога повече! Всичко боли...
Бабанките ме пожалиха и ме оставиха да се свестявам.

В тая нощ на ударен труд, на военна мисия под прикритие „Хамалин в Дупница“, хич и не съм се сетил да сваля ръчния си часовник – купен лично от Дрезден, механичен, с кожена каишка, с няколко рубинчета из чаркалака. Така го бях насецал с циментов прах и вар, че тази нощ той умря. Аз обаче оцелях...  По воля Божия и Добро от каторжници – „бандити“.

= = =
Военната ми мисия „Хамалин под прикритие“ наистина се увенча в 5-дневен разкошен дошашен отпуск. За Новата 1977-а. Тогава Коледа не се толерираше за празнуване – Рождество Христово и разните му там баяния и молитви са вредни идейни заблуди и религиозни уклони в новото ни атеистично Отечество! Нова година, пет минути преди 12 часа реч по теливизора от диктатора, съответно глупости на диалект, заекване, простоти с лозунги, фойерверки и любимото му Дунавско хоро... Нова година – нов късмет!

Имаше обаче някои леки досадни усложнения преди да тръгна към Дунав 36 повече от три месеца, след като съм го напуснал. Бяха откраднали от сушилното помещение на спалното цялата ми парадна униформа. Зелени шинел, костюм, риза, вратовръзка, фуражка – заедно със закачалката! Ходих при артелчика, каза „Няма!“. Изпаднах в тиха меланхолия. На една пейка на плаца след вечерна проверка... Спира се Сухия Али, старата служба, майсторът ми от строежа, дето е лежал за убийство в затвора Бойчиновци.

Какво – що, новобранка?... А-а, не се ядосвай... Хе-хе-хе... Чакай ме в 12 през нощта пред барака еди коя си. Там има един едър като тебе, той може да те е обрал. Ще си приберем дрехите, ще си идеш в къщи... Велика военна мъдрост №1: „В казармата нищо не се губи, само сменя притежателя си“. Оказа се, че Али е много по-добър и бърз с плоска пружина и безопасна игла, отколкото с мистрия... И на сутринта рано ми подписаха билета за отпуска... София!

Спазих съветите на старите кучета. Вместо на Централна, се измъкнах от вагона на предишната гара, Захарна фабрика. Да не ме арестуват „неопрятен“ комендантските патрули в столицата... Ами... Крачолите на панталона едва сгигат до края на зелените чорапи, шинелът и куртката стискат толкова, че не мога да се наведа... Ластикът на униформената вратовръзка държи скъсаното копче на ризата, 2-3 номера по-тясна. От голото на шията стърчат циментови къдрави косми... Фуражката, ако направя по-рязко движение, се пързаля от темето според гравитацията в момента... И върху целия клошарски фешън - червена петолъчка метална на гордото чело... Военопленник, не боец... Бустанско плашило... Карай бе... „Строим за родината!“ 

И леко-леко, с тролея до Сточна гара, после с прибежки по тротоара, по-близо до оградите, се бухнах в двора на родната къща на ул. Дунав 36! Отечество любезно, как хубаво си ти!
Майка ми, Прекрасната Дора, защото вече ме беше виждала на строежа в Дупница в още по-гротесков вид, не изпищя на вратата, а бързо ме прибра вътре. Намери старото алуминиево корито, стопли вода и с тъп нож в ръката се зае да ме стърже от цимент и пепел в кухнята. И в ушите бях циментиран!... Като се измиеш сутрин със студена вода върху циментовия прах, и неусетно културните пластове се трупат...  Много ядове бра и с врата ми – транспортно строителната платформа на социализма... Магерешка талига за „врагове на народа“...
Стърже мърсотиите от каторгата по мен, усмихва се и плаче.

Момчил ПОПОВ, „Вагон с цимент срещу домашен отпуск“, откъс от романа „Дунав 36“, MMXIX