Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

събота, 31 декември 2011 г.

Стари български тостове - наздравици

Поздравявам четящите братя и сестри с грозната си коледна картичка: „Маестро Попов (Олд, Стюпид) позира важно в етно-рок-стайлинг носия «Хард шоп белогащовец» - 2011-та, като пра-прадядо си от с. Драгалевци, днес квартал на София.

А от «Сборник за народни умотворения», най-дълго писаната книга в света (от 1889 до 2002 г.), съм подбрал стари, двойно препечени български тостове – наздравици, подходящи за надпивания, надпявания, напикавания, годежи, менежи и всякакви други сродни глъткови мероприятия. Както и за посрещането на Новата 2 и 12-та, Божем...

1. Да напълниш гащите със жълтици! (преди пиенето)

2. Да се ражда на камък и на баир! (за виното и ракията)

3. Да ви върне Господ от едното хилядо!

4. Да ти е благо! Да ти е сладко!

5. – Наздраве!
    - Здраве те убило в главата!

6. Каквото мислим, таквоз да стиснем!

7. Желязо да хване, злато да му стане!

8. Колкото стои петелът на кокошката, толкоз да се спре стоката в дюкяна ти!

9. – Наздраве!
    - Сладко ви здраве!

10. От добро да се не куртулисаш!

11. Който не види на чашката дънцето, него не ще го види слънцето! Наздраве!

12. Честити и добро честити!

12а. Ние оттука, Господ тука! (при ставане от масата)

14.(от мен) И умната!

четвъртък, 22 декември 2011 г.

Сюр за младенец и стражар, 1923


Рождество Христово през 1923 зима

Сказание има от Марка,
обвито с мистична тъма:
"Мария бе с Йосиф другарка,
роди и остана мома..."

А тоз път тръби не тръбиха,
нема и звезда да сияй,
но два магазина разбиха
и биде обран Мордохай.

Мария, макар да бе проста,
разбираше много неща,
отнесе Исуса на моста
и мигом изчезна в нощта.

Детето обвито бе с вестник
и с молив бе писано там:
"Родители бедни, но честни
харизват отрочето вам."

Един херувим с карабина
се люшкаше татък пиян:
край моста тържествено мина
и спря се за миг замечтан.

Пристъпи усмихнат и весел,
затрогнат от детския вик,
но щом се над него надвеси -
изтръпна и дръпна се в миг:

видя младенеца застанал
на своите детски крачка -
стои, героически хванал
солиден револвер в ръка:

"Приятелю, горе ръцете!..."
Стражарят не бе толкоз прост -
повдигна ръце и усети
как в джоба му бръкна Христос...

Христо СМИРНЕНСКИ

вторник, 20 декември 2011 г.

БАКАЛИ - РОДОЛЮБЦИ ОПАКОВАХА ОРЛОВ МОСТ

Бакали от голяма търговска верига опаковаха с реклами за Коледа Орловия мост. Така наречените „Орли” е паметник на българските бунтовници – заточеници по каторгите на Диарбекир. На това място през 1878 г. сънародниците ни тържествено посрещали оцелелите затворници след Игото и Руско-турската война. Левче по левче събрали пари и през 1891 г. издигнали Орлов мост за благодарност и памет към делото на борците за свободата българска. Паметникът е един от най-старите в София.

Спор няма, актуалната рекламна иновация е изключително уместна и оригинална – вместо венци и свежи цветя, както през първите 50 години на Орлов мост, огромни чаршафи с рисунка „Дядо Коледа пазарува подаръци в телена количка” – вероятно кутии шкембе чорба, лютеница, тулумбички, кьопоулу, салата „Снежанка” и по избор на клиента...
Тъй като сега се коват маркетинговите и пиар стратегиите за 2012-та, ме напъва и аз да дам своите предложения за овкусяване и разкрасяване на столицата за догодина...

За 19 февруари – Арт инсталация от футболни гащи, топки и фланелки около Паметника на Васил Левски;
За 3 март – Накичване на Цар Освободител и Паметника на Вазов с гирлянди от баварски наденички;
За 6 май – Храбро обличане на лъва от Паметника на незнайния войн в униформа и шапка на главен готвач;
За 24 май – Венци от прясна БГ луканка по Паметника на Св.св. Кирил и Методий пред Народната библиотека;
За 6 септември – Родео с нови БГ джипове из релефите на градинката пред Военния клуб с прескоци на бронзовата посечена глава на Стефан Стамболов;
За 9 септември – „Бой с домати и каскети”, пърформанс– възстановка на славните мигове по установяване на работническо-селската власт през 1944-та около Високоуважаемия Пиедестал със шмайзерите;
За 1 ноември – Светлинно шоу с фойерверки, накичени по расото на Паисий Хилендарски;
За 8 декември – Тържествено преименуване на бул.”Цариградско шосе” в „Манджа стрийт” и Шествие на дюнери с пълнеж стриптизьорки из Студентски град...

Така сривът на народната ни памет ще бъде още по- емоционален и ефикасен. Така във всяко БГ сърце ще звънне поговорката „Да утрепеш майка си и баща си и да седнеш да се наядеш!”. Или казано накратко: „Жална ни майка!”. Или още по-кратко: „Хак ни е!”.

„Заточеници”. Фотография – възстановка от 1878 г. Част от героите –бунтовници, изобразени като орли на Паметника- мост от 1891 г.

М.П.ММХІ

понеделник, 19 декември 2011 г.

ВАЦЛАВ ХАВЕЛ ПОЕ КЪМ ВЕЧНОСТТА


Съвременният свят загуби велик хуманист. Европа загуби митичен трибун демократ. Чехите осиротяха без живия си бог. Вчера Вацлав Хавел пое към Вечността. Там, над главите ни, при колосалния си дух. При великите водачи на човеците.
Скърбя за тебе, Мъдрецо! Винаги ще ме вдъхновяваш...

ХАВЕЛ: ЛИЧНОСТТА – ЕПОХА
http://izsofia.blogspot.com/2009/11/1989.html

събота, 17 декември 2011 г.

„ЧЕТИРИТЕ КОТЕНЦА”

Пазя и любимата детска книжка на леля ми – „Четирите котенца”, албумче А5 със стихове от Атанас Душков. Нещо, ута-фата-мармалата, нова радост за децата… Само че за децата от първите години на 1940-те. На стотина, сто и двайсет лета, когато пак вляза във възрастта І-ІV клас, се сещам да я отворя. И всеки път им се чудя и мая как са дресирани тия котарачки, как са издокарани като живи пухени играчки, как са склонени да позират, как са фотографирани?
Скоро срещнах два подобни кадъра в световната мрежа… Имам някои предположения. Не знам обаче с точност. Погадайте и вие.
 
 

петък, 9 декември 2011 г.

КОГАТО ТИ СЕРВИРАТ „КЕФА НА ШЕФА”

> Хвалебствена рецензия

Кръчме «Старата къща» е в квартал «Изток» - бивш «Царица Йоана», а след това «Сталин». Менюто е изискано и съдържа вкусотии от рода на:

«ПОЗДРАВ ОТ ПРОВАНСА» (картофи по селски),
«ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА» (яйца на очи),
«ШОФЬОРСКО ПАРФЮМЧЕ» (боб чорба),
«СИРОМАШКА РАДОСТ» (пържени картофки),
«КЕФА НА ШЕФА» (прясно дробче на скара),
«БАНКОМАТЪТ Е НАБЛИЗО» (специалитетът на заведението),
«ПРИЗРАКЪТ НА КОМУНИЗМА» (салата зеленчуци със сметана),
«ТОПКИТЕ НА ДЯДО» (сладолед)
И ПРОЧИЕ...

Вълшебното тефтерче на готвача завършва с 10 съвета за правилно и културно хранене.
1 гласи: С нож и вилица се хранят тези, на които заведението е предложило само това.
10-ят е: Ако сервитьорката вече Ви е видяла сметката, не се сърдете – тя няма никаква вина.

Хубаво е в компанията да имате и малко дете. Ние случихме късмет с малкия Светльо – 2-ри курс в Детската градина. Докато големите обсъждат наболели вътрешни и външни фискални проблеми, юначето обходи первазите на чиниите с новата си лека кола. После направи подобен курс – родео и между обувките на празнуващите под масата. Около третия тост тихо се измъкна зад стола на баща си, за да покаже умения и на съседните маси.

С още едно момченце беше забелязан пред аквариума със златни рибки, който е под гишето към кухнята. Стояха кротко, въобще не пречеха, а русата сервитьорка Лили се навеждаше меко над главите им да приема поръчките.
Момчурляците дълго стояха уж пред рибките, а всъщност под топлото й младо тяло, с главици точно там, откъдето доскоро са кърмели... Унес...

Когато беше въдворен отново сред празнуващите и вместо да смучне наду със сламка оранжадата си до точка на кипене, майка му реши да го похвали с цитат от седмицата. Естествено, колко я обича детето: «Светли, кажи, мама, какво ми каза оня ден? Мама е...?»

Мама мига, изпъва врат и уши от предстоящето удоволствие. Светльо,   Слънчицето се пули и плези в резултат на повишеното внимание... «Кажи, де! Мама е...?» Достойният възпитаник на софийска детска градина се оглежда лукаво, за да засили още повече вниманието към себе си. Пак мълчи... Компанията също.

«Кажи, де! Мама е...?»
Бърз изстрел от засада: «Мама е наакана!»

Край на цитата. Любезно кикотене сред салтанатите и ароматите на тържеството.

На тръгване Светльо гали по ръката русата кака Лили. Майка му вика: «Я, виж го па тоя!». И а-ха да добави «Бащичко!», ама го глътва. То си е ясно. И двамата са със сини очи.

Така е в кръчмето «Старата къща». Винаги ухае на вкусни гозби. Хубаво е.
Българско е. Чувстваш се като прикътан на топло емигрант – външен или вътрешен, няма значение. Опитал си и от «Кефа на шефа»... Душата ти е нахранена.

По стените висят оригинални карикатури и автопортрет на Доньо Донев. Майсторството на готвача е изобразено с красива рисунка на Баба Яга в тоалетната... Сигурно големият художник – сатирик често е похапвал тук, на улица «Намерете си я сами» в квартал «Изток» (бивш «Царица Йоана», а след това «Сталин»).


Квартал «Изток» («Сталин») в карта на София от 1947 г.

Момчил ПОПОВ, ММХІ

петък, 2 декември 2011 г.

За исполините, антрополозите и Кузман Шапкарев...

В „Сборник от български народни умотворения» (СбНУ) от 1892 г. Кузман Шапкарев е записал и отпечатал старо-старо предание от град Охрид, Македония. На архаичен диалект то разказва следното:

Някога, в много старо време, на Земята имало извънмерно високи хора. Те били  толкова силни и храбри, че от нищо не се боели. И никой не можел да ги победи. Страхували се само от спиране и препъване, сиреч внимавали да не се ритнат или препънат в нещо и да паднат. Само така - от извънредната тежест на тялото си, сами можели да се убият и да загинат. Затова, когато се кълнели, в нищо друго не се вричали, освен да не се спънат и да не паднат.

Много митове и легенди по света разказват за гиганти, великани, титани. Можем да ги срещнем във всички древни писмени източници. Хилядолетия  тези предания били възприемани като притчи, като приказки за сплашване на непослушни деца... Напоследък обаче от различни ъгълчета на земното кълбо идват съобщения за открити скелети на древни хора с огромен ръст.
В пустината Сахара били забелязани погребения от каменната ера. Възрастта на останките била приблизително 5000 години. През 2005- 2006-та били намерени около 200 погребани. Всички се отличавали с висок ръст, надхвърлящ два метра.
В Китай са намерени хора с ръст 3- 3,5 метра и тегло 300 кг.
В Австралия антрополозите намерили вкаменен зъб с височина 67 и широчина 42 мм. По исчисления, притежателят на зъба би трябвало да е с ръст 7,5 метра и да тежи 370 кг. След анализ опрделили и възрастта на находката – 9 милиона години!
В пещера попаднали на сходна с човешката челюст, но с аномално по-големи размери.

Предположенията са, че всичките основни монументи от Древността (Египетските пирамиди, Стоунхендж, Сфинксът край Гиза) са били построени именно от тези гиганти. По мнение на учените, гигантите представляват предшествата ни раса, като не трябва да се смесват по-следващите понятия за принадлежност към една или друга националност. Исполините владеели необичайни за нашите разбирания психическа енергия и жизнена сила...
Расата на арийците се появила в недрата на Атлантическата цивилизация преди около 1 милион години. Арийци учените назовават всички съвремени земляни. Ранните арийци, от които се намират останки напоследък, имали ръст 3- 4 метра, като по-късно ръстът им намалявал.

Учените антрополози са намерили и нарисувани гиганти по камъните на инките в Перу. Тези рисунки показват, че хората са живели с... динозаври. Сравнявайки изображенията, учените забелязали удивителен факт: тук човекът и динозавърът имат сходни пропорции! Възможно е в епохата на динозаврите Земята да е била обитавана и от хора- гиганти. И човекът, в челюстите на динозавър, и динозавър с отрязана от ловеца глава ?...

Свидетелства за реално присъствие на  великани се намират по всички части на света: и в Мексико, и в Перу, и в Пенсилвания, и в Тунис, и в Тексас, Филипините, Сирия, Мароко, Австралия, Испания, Грузия...

Има ли такива и в България? Само мит ли е записаното предание от Кузман Шапкарев?

В края на октомври 2004 г. в.”Монитор” съобщава, че край родопското село Гела са открити 3-4 –метрови скелети на хуманоиди. Авторите на съобщениието от „Асоциацията по палеоконтакти” в София добавят: "В Родопите са открити и други скелети с неизяснен произход, но явно има хора, които нямат интерес такива факти да се разгласяват".

На националната уфологична среща в Добрич през 2005 г. председателят на клуба на пловдивските уфолози Вл. Петров потвърждава новината и я допълва:

«Гиганти по 2,50 м високи са живеели по нашите земи. Те са обитавали Родопите и Сакар Планина. В Западните Родопи са намерени гробове с дължина 3-4 метра. Откритите следи от исполини потвърждават връзката между древните траки и гигантските атланти.»

За това, находката да остане анонимна, отново са «допринесли» иманярите – именно те  открили костите на гигантските ни предци и... ги продали в чужбина.

Това са фактите и фотографираните истини. Ако продължим да търсим в писмените източници, се оказва, че преданията за исполини в Българския фолклор са много повече от едно.

Източници: СбНУ, lifeglobe.net, в. „Монитор”, infotourism.net

събота, 26 ноември 2011 г.

ДА, ТОВА Е ГАЛЬОТА

> Лудите глави от Драз махала – 2


Където е сега „Бърза помощ” на Сточна гара, навремето – до Девети девети 44-та (и малце след това) е бил Софийският битпазар.

Ако сте се заглеждали, сградата е във вид на елипса, във вътрешния двор опасана с рампа. Всичко това е било дюкянчета – носени, прани и изгладени панталони, сака, рокли; поомачкани, но лъснати за продаване чепици; галоши, чадъри, не много обувани гумени цървули „Бакиш”; работни дрехи, вехтории, кухненски чаркалаци, изхвърлени от богаташките къщи...

Съответно и майстори кърпачи на обуща, стари дрехи, изгорели от слънце или дъжд модни умбрели, прекройвачи модисти на леко захабени шапки, капели, каскети... Въобще, „Битов пазар” – втора ръка, екстра качество!

Сред опойващ мирис на нафталин, под зорките погледи на шмекери търговци важно се разхождала клиентелата- спаружени от ракии и блъскане по фабрики и строежи общи работници, хамали, каруцари. Заедно с нежните си половинки, предимно от слугинските стаички по сутерени и тавани. Мичета, Пенки, Петранки, Димитрички, Спаски и проч. с напукани от тежък труд длани, скоро забегнали от близки и далечни села... Но на „шляй пазар” в Софето... Столицата, бате, а ?!

През Владайска река пък по диагонал, под же-пе линията за Пловдив, където дълги години се мъдреше Кожно– венерическият диспансер, още по фердинандово време отваря врати полезен за здравния баланс на соковете публичен дом. С напудрена и гримирана „стока”, социален (тоест – пак за фукарята), винаги на „атрактивни” цени.

Бивши момчурляци от махалата са ми свеждали тихо как се катерели по  насипа към же-пе моста над Владайска река. Така погледите им се изравнявали с прозорците на проститутките. Изпускали доста часове от училище, но ги наваксвали с пълна програма - наблюдения по биология. По-точно, с нагледни уроци на тема: „Интимности на вида хомо сапиенс” (с подвидове: хомо-хамаликус, хомо-каруцарикус, хомо-цървуликус и т.н.)

И полегнали на тревата под линията, на броени метри и очи в очи срещу този виртуален разкош, се включвали в играта на живот... саморъчно. Тоест, така прегрявали механично собствените си любовни пружинки, че като се приберяли гузни в къщи, даже фокусът им се губел. А ръката за любов ги боляла силно чак до рамото... Да. Пак се отплеснах.

Та Битпазар, публичният дом под моста и самата Сточна гара („гара за стоки, товарна гара”) били любимо средище на шарен, пран по стотици пъти народ.

Най- гръмко, най- цветисто и на различни прото- диалекти псували представителите на т.нар. „транспортен сектор”. Те дали живот на изисканата забележка: „ Не псувай като каруцарин... файтонджия... гальотаджия от Сточна гара”.

Дори и днес, в първите години на електронното 21-во столетие, каруцата е любим и широко практикуван транспорт. В столицата традицията се пази жива (и уханна на конски фъшкии) от бизнесмените- роми. Не знам научните съображения, но обявени напоследък за съоснователи на Древен Рим – Ромул и Рем под Вълчицата-майка, а сега и брат им Ром?...

Поради енергийната криза се наблюдава и повишен интерес към еко - транспорта на дедите сред младежките среди от прованса. Предимствата са явни: за управление на превозно средство с 1- 2 конски сили не се изисква книжка за правоуправление на МПС - просто средството няма мотор. Талон, винетка, застраховки – забрави! Двигателят пасе трева, а не бензин. Бедната братовчедка на каретата вози меко с гуми от 12 до 20 цола, втора ръка. При нужда събира цяло бусче хора. На каруца- парти със съученичка можеш да си пийнеш спокойно, без да мислиш за евентуални духане в дрегер и актове, а само за случващите се в момента... Кеф!

Файтони има по курортите и по историческите филми. И те могат да се видят...

Докато гальотата  е изчезнала вече. А може би още през 30-те на 20-то столетие, когато кметът инж. Иван Иванов подхваща масово и повсеместно павиране на София с прочутите владайски павета от кариерата край Мърчаево... Когато камионетките започват да се множат, а през 1935-та тръгва първият градски автобус до Търговската гимназия.

Първият градски автобус в София, 1935

Та гальотата е къса товарна платформа с един кон и две големи колела, но не е за хора, а за стоки и товари. Колелетата й стигат до 2 метра в диаметър – като на тракторите, за да може да гази из калта по улиците на кварталите в миналото. Гальотите разкарвали по домовете мляко, зеленчуци, строителни материали, мебели, изхвърляли боклука. Много работа вършели.

На боядисаната снимка горе са изобразени оригинална гальота и водачът й гальотаджия – около1905 г., когато централната част на София е постлана с прочутите жълти павета. Чудно защо износвачът на боклуци и вехтории още тогава е заснет пред Българския парламент?!

Зареждали и Битпазар със стари чирепории. По-стари момчета като мен помнят, че чак до 70-те, 80-те години техни колеги – гальотаджии, но спешени вече рицари- амбуланти крещяха под прозорците из махалите: „Стари неща купу-у-у-у-вам!”.

И до днес каруцари от близките села им припяват: „Зеляро-о-о! Зеляро-о-о!”. А ехото на праотците отвръща с панелен ек: „От Витоша по високо нема-а-а! От Искъра по-дълбоко нема-а-а!”.

Носталгично разнежен слизаш, питаш...”Наше, българско е зелето! Екстра!”. И намигащият шоп ти насецва чувала с прясна стока от опушените и обпърдяни от комините на социализъма ниви на Кремиковци, Чепинци, Обрадовци или от онова, дето щеше да ни изтрепе преди три лета  - Бо(мбо)тунец... Не лъже човекът, наше си е, от подивелия Изток.

Софийски еколози от 21. столетие

Но най ме кефят еколозите с големите оранжеви камиони за боклука. Тия хора не спят! Имат и силни фарове за сесиите в 5, 6 и 7 сутринта. Ако не сте чували как попържа каруцарин в стил „Сточна гара”, как гласните ехтят в издрусваните алуминеви контейнери, много сте пропуснали... Много!

В сладка заран, в най-захарния сън дрезгавината процепва яка свирка към шафиорчето на камиона: „у-а-аа!”, „о-о-у”, „шефе-е-е-е”... Карай бе, уоу!... Не мърморете, а се заслушайте.

Това е живата традиция на балканския двугласен фолклор... Това е музика... Това са мелодии от боклуджийски кофи и премръзнали гальотаджии... Богато украсени с хилядолетни синкопи – балкански каруцарски псувни.

Момчил ПОПОВ, ММХІ

вторник, 1 ноември 2011 г.

БГ-стихове на 1100 години

Първите букви от редовете подреждат българската азбука

АЗБУЧНА МОЛИТВА

Константин ПРЕСЛАВСКИ (IX век)

Аз се Богу моля с тия думи:

Боже-светороче, що създаде
Видим свят и дивен свят невидим!

Господ-дух прати ми ти в сърцето
Да ме лъхне с пламенното слово -
Ето, в правий път да тръгнат всички
Живи в твойта заповед пречиста!

Знам, законът твой е жив светилник
И в пътеки светлина нетленна
Към евангелския дар възжаждан.

Литна днес и славянското племе
Милостта на кръста твой да търси...

Но на мене, който моли помощ,
Отче, сине и пресвети душе -
Просещ, - твойто мощно слово дай ми,

Ръце вдигам да получа мъдрост,
Сила, що обилно от небето
Ти даряваш на вси твари живи.

Упази ме ти от горда злоба
Фараонска, изцели ме, дай ми
Херувимска сила шестокрила,
Царю на царете! Да опиша
Чудесата твои вдъхновено,
Шествайки пак по пътя славен,
Що учителите двама, вечно
Юнни, начертаха... Да направя
Явно твойто слово за народа!

На Светата троица прослава:
всяка възраст ней хвала въздава!

И народът мой Отца и Сина,
и Светия дух възвеличава -
днес, вовек веков и до амина.


Поетичен превод от старобългарски:
Емануил Попдимитров

петък, 21 октомври 2011 г.

ТАНГО С РУСАЛКА

Артистът Иван Станев сред част от колектива на Кооперативния театър, 1930-те
Вторият период на успелия мъж протича по три различни начина. Първи - щастлив брак с малки деца, втори - с нова съпруга, трети – между щастлива съпруга и щастлива любовница, четвърти (резервен, но предпочитан) – в нов апартамент с поръчкова мебел, сред ласките на младо, заменяемо при отказ любимо същество: «коте», «катеричка», «гургуличка», «патенце» и прочие.. Най-големите щастливци успяват да уловят в пухените си завивки «златни рибки», че дори и «русалки»...

Хиляда деветстотин и тридесетте. Иван Станев е на върха на кариерата си като солист и председател на Кооперативния оперетен театър. Светлините на рампата топлят егото му както светлините на София.

След скандали, недоразумения и опити за надцакване в предишни формации е успял да създаде нещо ново и качествено различно в българския театър. По примера на Юнайтед Артист в Америка, с частни авоари на колеги артисти е съумял да сглоби финансово и да стартира Кооперативния театър. На акционерно-квотен принцип се определя репертоарът, турнета, гастроли и накрая на месеца приходите се разпределят пак така. За тогава (а и до днес) моделът е успешен и стимулиращ развитие, търсене, нюх.

Капиталът на театъра зависи от интереса на публиката, няма злоупотреби, няма мъгляви меценатства, всичко е наяве... Такова „чудо на икономиката” през 30-те е непознато и за столицата на България, и за големите европейски оперети – Виена, Будапеща, Белград, Букурещ. Артистът Иван Станев е прагматичен и находчив в делника, игрив и духовит на сцената. Харесват го много (особено госпожиците), канят го по журове и приеми. Името му често се появява из колоните на столичните газети – я за нов спектакъл, я за някое похождение из кафе-шантаните, я за гастрол и успех в чужбина...

След  развода с Вера асът на театъра се е преплел интимно с друга прима,  Невена Д. Госпожица – екстра! Бяла кожа, дълги линии... Игрива и закачлива като него самия. Ако попиташ шпациращ по вечерния чарк софиянец „Що е чардаш?”, няма да търси Будапеща, а ще посочи само нея, като царицата му...

Е какво?! Може да се рискува с второ венчило. Първият развод беше скандален, защото... Да не влизаме в подробности... И в лиричен час вече гонещият 40-те Иван е предложил дома и просперитета си на нова бъдеща половинка. С надпис на пръстена :”На Невена – с обич”.

Една вечер обаче телефонът пренася улегнал мъжки глас:

- Ало, г-н Станев? Да?... Трябва да ви съобщя, че годеницата Ви Невена в момента е на посещение на ул.”Дунав” 11, апартамент 6...
- Е?!
- Ако ви е интересно с какво се занимава, съветвам Ви да я посетите немедлено! – хлоп слушалката.

Хм, какво ли дири млада белонога в девет и петнайсет вечерта на непознат адрес? Днес няма представление и нищо чудно да е на ликьор от вишни при някоя дружка... Но улица „Дунав” не е в нейната махала...

Я, Иване, я наметни пардесюто,  тури бомбето и с бодра крачка „леви – леви”, та на адреса. Не е далеч – паметника Левски, покрай печатницата на бул. ”Дондуков” и първата пряка по посока Халите е улица „Дунав”... Номер 11 сигурно е някъде около пресечката с булеварда, в новите жилищни кооперации, около бистрото на журналистите „Волга Волга”... Според номерацията – левия тротоар, може би точно в най-стръмната част.

Да, да – тука е. Апартамент 6, трети етаж... Да, да – тука са фабриканти, търговци, рентиери, предприемачи... Кой ли ще ми отвори?

Звънец, суетене извътре, поглед през шпионката на вратата, тихо проскърцване.

- Добър вечер... О-о, г-н Койнаров!... Антрефилето ти за нашия театър е отлично. Поздравления! Къде е Невена?
- Ама...
- Я се дръпни!...

Койнаров – хроникьорът от вестник „Заря”, по халат и чехли на голо, опитва да състави изречение в антрето.

А през салона, зад една врата – и вечно засмяната „годеница”... Неподготвена за случая, сиреч без дрехи, седнала в широко легло с бели лилии и балдахин от дантели (о, младежът има вкус!), с придърпана завивка над носа си, но с неподходящо за царствеността й изражение – очи колкото виниловите дискове с фокстрот. В бързината пропуснала да покрие лявата част на белите си хълмчета, влажни зони, дълги и искрящи на електриката хребети... Да, и червилото й е излапано...

- Невено, Невено-о, много ти е широко сърцето на тебе – винаги има място за още един в него...

- Ама, Иване... Ти...

- Какво „аз”? Извила си се като русалка под балдахина на Койнаров! Оня ден се запознахте на интервюто в гримьорната... Пту! Да беше изчакала поне месец- два, че... Абе.. Край! Аз – ти, дотука сме!

Хубавецът  зад гърба му е по-мек от халата си. Мърда само, когато посегне да приглади или пощипне тънък мустак. Трае си – но не от срам, а от яд... Всеки вестникар би си задърпал космите нервно. Това, да присъстваш на скандал – интим, комплицит, между театрални звезди, а да не можеш да го резнеш на първа страница още сутринта!!! Триста суфражетки в леглото на ергена!... Защо ли? Защото ще трябва да омаскариш и самия себе си – като лъстител, изкушител и прелюбодеец...

Как наивно, крехко и добротворно се люшна този романс! Първо разходка с диалог из алеите на Борисовата градина, сетне – лудуване дискретно с хлапетата в Царската детска градина току до Университета,  привечер – Американската сладкарница на ул.”Раковска” и... допреди минута – вулканично сладострастно танго без публика... Е това последното, за тангото, ставаше за заглавие на първа страница... Ама на!... Язък!...

Затова пък г-н Станев е съвсем спокоен, несвойствено за темпераента му на сцената. Повдига леко бомбето си:

- Невено, и да не си ми виснала вкъщи да ми се тръшкаш и сополявиш... Край на годежа! Никаква сватба!...- и ледено, в най-ниския регистър -  Извинете за безпокойството...

В антрето, на излизане вече:

- Отличен вкус, г-н Койнаров. Виенска мебел!... Много е уютно... По Дунава с паровоз, а от Русе до София – по железницата. Моите мебели са по американски дизайн, тука ги поръчвах...

И потънал обратно в нощта.

Годеницата изпълнила горно „до” на наколко пъти, потупала с юмручета и хлипове  халата на прелъстителя си и взела да опакова обратно водопадните си прелести. А естетът с балдахина събирал последни капчици сияние и аромати парфюм от бялата й кожа... Наистина е звезда, наистина е царица, не – богиня на греха... Разкош от линии и грация! Дали ще склони и друг път да разпилеят дантели в спалнята на „Дунав”11 ?... Божа работа – като нея самата...
Оригинална пощенска картичка от 20/30-те години на ХХ век

Невена изпълнила заръката да не ходи при Иван. Прибрала се вкъщи и започнала да се... трови. Ама и такава една задача, ако я подкараш импулсивно и без предварителни репетиции, е обречена на провал. Като бракът й с шефа на театъра тая вечер... Малко били сънотворните, аспирините – изветрели, та като взела да се тръшка пред намръщената си хазяйка, младият й хубав живот съвсем нямал намерение да отлита където и да било... Кой е луд да изостави такова тяло?!... Телефонът, линейката и айде у Александровската болница, в „Спешното отделение”. Там веднага и отговорно я прочистили от отровите – както е по медицинските науки, и отгоре, и отдолу...

На сутринта озлочестената нееднократно през изминалата нощ госпожица Невена Д. вече давала изявление за пресата пред наобиколили болничното ложе съставители на антрефилета. В случая отсъствието на красавеца Койнаров било повече от наложително. Но телефонът вече бил изобретен и действал безотказно. Така че организацията на информационното събитие си останало негово скрито дело.

Резултатът от ненаписания репортаж „сладострастно танго със сгодена русалка” по първите страници на големите национални вестници „Зора”, „Заря”, „Утро”, „Дневник” изглеждал така:

„ОТРОВИТЕЛЯТЪ  ИВАНЪ  СТАНЕВЪ”,
„ПРИМАТА  НЕВЕНА Д.  ОТРОВЕНА  ОТ  ГОДЕНИКА СИ ”,
”ЛЮБИМЕЦЪТЪ НА ПУБЛИКАТА  И.СТАНЕВЪ ТРОВИ  ГОДЕНИЦАТА  СИ” и тем подобни.

Обективната и точна, набързо скалъпена информация служи на истината във всичките й форми. От хилядолетия първите две уважавани професии -проституцията и изисканият журнализъм, са жрици в храма на изящието (на тялото, словото и парите).

Тъгите и неприятностите около грандиозния скандал с отровителството отминали. Публиката и почитателите на представленията с игривата госпожица Д. нарастнали добротворно. Председателят на Кооперативния театър бивал отново доволен и от талантите, и от приходите в касата чрез нежната гласовита прима.

В този период г-ца Невена се увлякла и по художествената фотография. В прочутото ателие на Бончо Карастоянов - трето поколение придворен фотограф, г-ца Невена изпълнила пред обектива красиви пози на току-що изкъпани в пяната богини. На друг сеанс участвала в светлинно епидермална трактовка „Трите грации” – неглиже. И до днес може да я съзерцавате естетически на пощенски картички с полегнали до потока, тъгуващи по любимия русалки.

Красотата винаги е спасявала света... Мир, братя!

Момчил ПОПОВ, ММХІ

петък, 14 октомври 2011 г.

Сталин организирал катастрофата край Розуел, САЩ

Известната в историята "Катастрофа Розуел" – разбиването на  НЛО в щата Ню Мексико през юли 1947 г., била организирана от Сталин с цел всяване на паника и тероризиране на населението на Съединените щати.

Сензационната версия е от книгата "Зона 51" на журналистка, която твърди, че е получила информацията от разсекретен бивш служител на тайните служби, изпълняващ  държавни поръчки на Пентагона.

Според книгата, на Сталин хрумнала тази провокация след като научил за потресаващия ефект от радиопиесата за превземането на Америка от извънземните (1938 г., радиостанция CBS, „Война на световете”, по мотиви от романа на Хърбърт Уелс).


«Самолетът с едно крило» на Хитлер – диаметър 26 м, скорост – 1100 км/ч

Към края на Втората световна война Съветският съюз пленил немски изтребител от ново поколение, с едно крило, развиващ 1100 км/ч. Също така, там били натъпкани същества от тайните камери на лабораторията за любопитни факти. За разлика от хората, те били с ръст до 150 см, големи очи и непропорционални тела.

Когато «самолетът с едно крило» нахлул в американското въздушно пространство, бил ударен от мълния. Повечето от пътниците загинали при сблъсъка със земната повърхност, други починали по-късно.

Така или иначе инцидентът оставил своя отпечатък върху историята.

Източник: интернет RU,
30.09. 2011 г.  


Съветски плакат, изобразяващ мощта на военновъздушните сили 

Горе: Музеят в Розуел, САЩ, 2010 (Сн.: Коста АТАНАСОВ)

сряда, 28 септември 2011 г.

ДЕВЕТ КИЛИИ ПОД ЖЪЛТИТЕ ПАВЕТА

или за Студентските вълнения в София през 1968-ма
 
Прага, 21 август 1968. Арест на демонстрантка от „Пражка пролет”

От Момчил ПОПОВ 
Стар познат със служебен автомобил преди две лета ми разказа за студентски вълнения в София през 1968-ма. Доверително, почти на ухо... По улегнал през годините навик. Не бях и чувал за такива събития, въпреки че не спирам да ровя в живата рана – петолъчка. Нямам и много спомени от крехката и бурна възраст единайсет... А той е бил студент тогава – ляв член на „светлото бъдеще”. Та ми напълни главата как ги събрали другарите, предупредили ги да не се включват в протестите и им дали указания как по факултетите да разясняват, че жадуващите свобода съвсем са заблудени... От разказа му е останала в главата ми лятна нощ на 68-ма с младежи около Софийския университет, изтласкани и разгонени от народната милиция към „5-те кьошета” на Патриарха и уличките около него.

Две опреснителни думи за 1968-ма: студентски вълнения в Париж, изригване на протестите срещу войната във Виетнам, Пражката пролет и танкове с 200 хиляди войници на Варшавския договор по улиците на чехословашката столица.

Ако е така и наистина все още се мълчи „срамежливо”, то София – 1968 пропуска да се вреди сред нормалните и достойни източно евро столици, а не сред залупеняците, за каквито сме нарочени вече близо 70 години...

Скоро пак нещо ми щукна, та попитах друг, артистичен приятел, пак от по- горен клас, но от друго училище. Този път видях нещата от другата страна, още по - „романтични”:

„Току- що бяхме завършили гимназия и сме гледали още „умно” и зелено. Но имаше един от компанията – викахме му Гошоре, който цял живот си остана твърд фен на деокрацията и Запада. Интересуваше се какво става в Прага, разказваше и един ден донесе да прочетем прокламацията на чешките интелектуалци за „социализъм с човешко лице”. Казваше се „2000 думи” и съдържаше точно толкова текст.

Говореше се, че била преведена и размножена на циклостил от „Чешкословенския клуб у Булгарско”, този с ресторантчето на ул.”Кракра”. Чехи, преселени в България бяха се погрижили волята им да бъде чута и от нас.”

„Две хиляди думи” за Пражката пролет – 1968. И за това не бях чул. А ужким чета... Но в училище не са ми я преподавали де...

И новината от вчера. Точно в центъра на София, зад Двореца, на ул.”Московска” 5 е сградата на Държавна агенция „Архиви”. Знаех и съм публикувал вече на блога, че в мазетата под този градеж на жълтите павета е било място за изтезания, било е софийското Белене. На пъпа на София – цинично и арогантно! И с абсолютно основание (въпреки последни в бившия соц-лагер) хората от Държавния архив са решили да правят Музей на Държавна сигурност в зловещите подземия. Там, където директно са прибирани за „превъзпитание” хора, опълчили се против произвола и на Третия райх, и на Съветите...

Та в ти-ви репортажа снощи беловлас мъж, застанал пред една от 9-те запазени килии долу, каза:
„Тука е лежал брат ми. Той е участвал в студентските вълнения през 1968 г. в София”.

Звъня пак на артиста от горния клас да се похваля, че вече нещо се е размърдало под шапката на държавата. Той се радва и ми добавя още една към картинките от горещото лято на 1968-а:

„Тогава в София имаше голямо международно събитие – ІХ Световен младежки фестивал. Една помпозна комунистическа фиеста, предназначена да покаже на света, че сме за „Солидарност, мир и дружба” между народите. Цяла седмица София не приличаше на себе си, за пръв път беше интересно : имаше хора от цял свят, витеаше духа на свободата.

Из цялата тая гюрултия около стадион „Левски” и по алеите на Парка на свободата свободно се разхождаха наши младежи с наръч листовки „2000 думи”. И просто ги раздаваха на хората... После се затичваха нанякъде и се явяваха други – те пък събираха раздадените листовки и „играеха на гоненица” из храстите... Мисля, че и по трибуните на стадиона се раздаваха от листовките „2000 думи”. И там се явяваха другите хора и ги събираха...

Лятото на 1968-ма, национален стадион „В. Левски” – София. 12 000 косомолки и косомолци участват в масовките по откриването на ІХ Световен младежки фестивал

И цялото това движение, тази енергия, тези думи за справедливост ни караше да чувстваме, че свободата е нещо реално, нещо актуално. Нещо, което ни касае днес и нас, тук и сега, а не е мъгляво понятие от учебниците по история.

Мисля, че с този фестивал другарите не изписаха вежди, а извадиха очи... Сиреч, световната младеж ми е като някаква шарена паяжина в главата, а цели пасажи от проклаацията „2000 думи” помня и до днес. Искаш ли да ти цитирам нещо? Впрочем, сигурно вече я има и е достъпна”.

Така е, през лятото на 68-ма другарите „не изписаха вежди” – три седици след ІХ Световен фестивал в София нахлуха в Прага. И си тръгнаха чак през 1991-ва. А в края на лятото на 2011-та 9-те килии под жълтите павета пак започват да разказват истината – такава, каквато е.

Момчил Попов, "Девет килии под жълтите павета", MMXI 

Държавната агенция „Архиви” планира да създаде музей на Държавна сигурност

София. Държавната агенция „Архиви” планира да създаде музей на Държавна сигурност (ДС). Това каза пред Агенция „Фокус” Мартин Иванов, председател на Държавна агенция „Архиви”. Архивът по някакво случайно стечение на обстоятелствата се намира в една от сградите на ДС. За „Московска” 5 даже има градски фолклор. В една песен на Георги Минчев се е пее как са били затворени там. През ’60-те години се е казвало: „Внимавай какво казваш, за да не отидеш на „Московска” 5”. Тръгвайки от това съвпадение, че Архивът – място на памет, се намира именно в сградата на ДС нашият екип си дадохме сметка, че носим някаква морална отговорност пред обществото, което вече 20 години не може да се примири с най-близкото си минало. Може би то е твърде живо. България сигурно е последната държава в източния блок, която ще изгради такъв музей, заяви Иванов.
Той обясни, че идеята е той да бъде в някои помещения, ползвани за арестантски килии, тъй като не всички от тях са оцелели. „Сградата е построена през 1939 г. През 1972-1973 г. Секретариатът на ЦК на БКП е настанен там, след което профсъюз „Единство”, а накрая – Държавният архив от 1992 г. Сградата е преминала няколко трансформации, първоначално е строена като офис на застрахователно дружество, след това е на МВР. Сградата е емблематична за ДС. Ние ще се опитаме да избягаме от двете крайности – да представим една къща на ужасите, стаи с уреди за мъчение или обратното – да я възхваляваме. Искаме да разкажем история през няколко лични истории на няколко поколения българи”, посочи Мартин Иванов. Той призова хората да разкажат своите спомени: „Ще се опитаме да придадем един събирателен образ, като не вървим само през възстановки, но и чрез интерактивни методи на представяне”.
„Още не сме забравили времето на ДС. Нашето общество все още не се е помирило с близкото си минало. Този музей би бил проява на зрялост на обществото, че вече по някакъв начин започваме да се примиряваме с миналото”, допълни председателят на Държавна агенция „Архиви”.
Агенция "Фокус", 27 септември 2011



четвъртък, 15 септември 2011 г.

ВАЗОВ БЕШЕ ЖИВИЯТ НИ БОГ

«Като го срещнете по улиците, не пропускайте да го поздравите почтително. Нищо не чиним ние без него!»


Петър МИРЧЕВ

Жива връзка с предосвобожденското ни минало и гордост за нас беше и народният ни поет Иван Вазов, по-млад от повечето поборници, които срещахме по улиците.

Всеки народ цени даровитите си хора. С Вазов беше и друго. Обичта ни към него, чувството за нещо свое, близко и мило беше нещо повече от оценката за големия му принос в българската литература. Той бе пял за българския народ, бе плакал заедно с него в дни на горест и разруха, възпял бе красотите на България, трагичното величие на априлския му бунт. Затова народът го обичаше по особен начин и беше горд с него. Нямаше дете, жена или мъж, които да не са готови да кажат наизуст нещо от него.

Дядо Вазов беше влязъл дълбоко в българската душа и тя му отвръщаше винаги с много обич и признание. Вазов присъстваше навсякъде. При настроение, баща ми започваше: «Сто и двайсет годин.. .», а майка ми запяваше: «Морен орачът из нивата сееше. . .». Една вечер на софрата нашият баща, стар екзархийски учител, ни настави нас, шестимата братя и сестри: «Слушайте деца, живеем в София. Не забравяйте, че тук живее и Иван Вазов! Като го срещнете по улиците, не пропускайте да го поздравите почтително. Нищо не чиним ние без него!»

Името на Вазов изпълваше учебниците ни, изпълваше и душите ни. Бе живият ни бог, когото можехме да срещнем по улиците, край когото можехме да минем със свалена фуражка, и той да ни погали.
Организирахме групи в махалата, за да идем до къщата му на улица «Раковски». Обикаляхме я, взирахме се в балкона й, търсехме по прозорците да се мерне бялата му глава. Изпитвахме вълнение, че дишаме с него един и същ въздух.

Като сега го виждам. Ето го, излиза от дома си. Обръща се, бърка в джоба, изважда ключа и заключва вратата. Премята през ръка неизбежното и през лятото пардесю и тръгва изправен с отмерени крачки към Градската градина. Тротоарът е слънчев и пуст. Аз минавам насреща пред Земеделската банка с ученическата си чанта в ръка. Вазов крачи, наоколо сякаш става по-светло. След него кучето му Хектор мотка ситно кривите си крака. Дядо Вазов върви с вперен напред поглед, на височината на очите си. Гарсонетката му трепва от лекия «тик», почти подпряла буйните му вежди. Бузите му розовеят и святкат като люспести. Буйните грижливо вчесани бели мустаци сякаш повтарят на едро веждите.

Прекосих тичешком улицата и се изправих задъхан пред него. Той не спира и не свежда вперения си поглед. Закрачих заднешком и потърсих ръката му. Целунах я. Дядо Вазов кротко ме погали по косата, тържествен, безмълвен.

Нашият прогимназиален клас беше горд, че имаше за съученичка едно момиче, което казваше за народния поет «вуйчо ми». Тя бе Събка Фетфаджиева, дъщеря на Базовата сестра. Веднаж се забърка в класа и преди да започне да декламира едно стихотворение на Вазов - не си спомням кое беше - каза, след заглавието му: «от вуйчо ми». Събка Фетфаджиева, кръстена на името на баба си, майката на Вазов, живееше в една малка къщица в двора на Базовия дом, откъм старата улица «Вълкович» (днес «Иван Вазов»). Дворчето беше малко и зашумено от храсти по края. В средата имаше плочи, на които играехме. Стараехме се да не викаме, защото знаехме, че дядо Вазов пише горе. Но можехме ли винаги да сдържим увлечението си?

Петър МИРЧЕВ
Из книгата «София – тъжна и весела», 1978

Тържествена панихида на гроба на Иван Вазов – 22 септември 1934 г., пл. «Ал. Невски», в зелената площ зад абсидата на храм «Св. София». Събитието се предава директно по Радио София.
Горе: Улица «Раковска» - 1905 г.: почитателите, домът и живият бог Иван Вазов

събота, 27 август 2011 г.

3.СОФИЙСКИТЕ ШОПИ ЖИВЕЯТ, КАКТО СИ ЗНАЯТ, 1883

В село Долни Пасарел «общинският архив» се състоеше от 250 къси пръчки («рабуши») за всяко лице и 4 дълги
 
 

Акад. Константин ИРЕЧЕК

Софийските шопи всички са земеделци, освен немного пастири по подпланинските места; стоят постоянно в селото си и не ходят никъде другаде на работа, както техните съседи занаятчии, зидари от Трънско и Радомирско.

Като се направи София главен град, почнаха да забогатяват от продажба на храни, ала живеят, както си знаят, и само понякога оправят външността на своите колиби и тук-там градят черкви или училища; освен това подир войната си набавиха много коне, тъй че когато има селски тържества, навсякъде се показват силни кавалкади с живописни премени... В съда понякога един от другиго се оплакват, че му изкопал в градината биволските рогове, гдето били скрити жълтици. Те са набожни, ала не ми се показаха да бъдат и суеверни; поне аз често виждах по селата да работят и в неделя, и в празници, нещо, което другаде в България не ще забележиш.

И образованието между тях е слабо, па и сега, напук на всички усилия от страна на правителството, по селата малко се грижат за училища. Общинските сметки се държат изключително на рабуш, чиито резки се ползуват с по-голямо доверие, отколкото писаните книги.У кмета всеки селянин има своята клечка с финансовите резки: за държавните и общинските данъци; освен това там виси и «главната книга», дълга пръчка с общинските сметки (масрафи от тур.).



К. Иречек (седналият най- вдясно) и І курс за български светски учители

Например в село Долни Пасарел (117 къщи и 737 жители) видях в 1883 г. «общинския архив», който се състоеше от 250 къси пръчки за всяко лице и 4 дълги с общинските записи. Кметът знаеше на памет кому коя пръчка принадлежи, също и всеки селянин знаеше белега на своята клечка, който е изрязан на горния край и се състои от различно число хоризонтални и вертикални черти, различно кръстосани. Пръчките бяха все с четириъгълен разрез; от едната страна се правят резки за туй, що е длъжен да даде, от другата за туй, що е вече дал.

Това са «Чертъй и рязъй» на Черноризец Храбър, с които славяните са писали преди въвеждането на писмото. Освен това в термините за данъка на полуострова посочват често на резките: турски кесим (от кесмек рея), сръбски порез, данък въобще, и т. н.

Из «Пътувания по България»
( „Пътеписът е литературен труд от субективен характер”  -
 К. Иречек)

петък, 19 август 2011 г.

На плаж в Банкя с парен локомотив, 1950-е


Иде реч за времето, когато някои улици в курорта Банкя носели имената: „Партизанска”, „Ален мак”, „Аврора”, „Червеноармейска”, „Димитровград”,”Катюшите”, „Комсомол”. Но решително не е след 3-4 петилетки, когато други комуникационни артерии в балканския Баден Баден получават прозвищата „Десети конгрес”, „Леонид Брежнев”, „Язовирска” или „Газибарска”... Сиреч – през 1950-те.

Годините, когато тръгнеш ли на минерален плаж в Банкя, най- удобно е да се качиш на ... влака. С парен локомотив от Централна гара – София. След 40 минути с трен, ако вече си каталясал от жегата, а косите са ти пълни със сажди от висене по прозорците, първата ти работа от вагона е да се бухнеш направо в ресторантчето на гара Банкя. Гара – сладур, също като във Високите Татри или Алпите... Пък да му седнеш под сянката между бирите и гаровия часовник... А, и на прочутата банкянска лимонада (за децата - да не скучаят, а да смучат балончета).

Освен курортистки с извехтели от кризи, войни и купонни системи, шити по два- три пъти от една басма роклички, какво може да позяпаш? Разбира се, да се увериш (уж разсеяно, но съвсем прецизно) къде дамските тоалети са напрегнати достатъчно и къде-  не. Пъргава ли е походката, тънък ли е глезенът? Въобще, носи ли другарката необходимата радост за... окото?

Е, и маневрата, с която завъртат пуфкащия железен мечок – локомотива. Върху колелото с релсите. За да го закачат на опашката на влака с лице към София, за обратния курс. Последна гара, нататък са деретата на Люлин планина, сиреч шопско- граовска губерния. Територия за търпеливите и хладнокръвните...

Мечокът е с голяма червена петолъчка на челото. Тя ти докарва стихове, маршове и колики над чашата...

На гърба на гарата пък е големият ресторант „Червена звезда”. Въпреки стряскащото си име, той е в стил „модерн” или „нео”- не знам какво си. Има зелена тераса между борове, а дансингът му помни стъпките на тънки валсове, парещи танга, диви румби, степ, дори чарлстон... И не толкова на ръченица или дайчово хоро... Предстои обаче да си ги припомни.

И автобус е имало до Банкя през 1950-те. Разбира се! Само че от тия кръглите Шкоди с малките прозорчета. Поради големия наплив на кооператори- отпускари от цялата страна това красиво возило си имало и кръгло ремарке с 20 седалки. Като туриш отпред 40, та общо 60. И така се засилил един ден автотранспортът по равното шосе покрай института „Пушкаров”, че на завоя отървал ремаркето в канавката... Ама екскурзиантите отзад здраво закачени с теглича, та катурнали и рейса отпред барабар с шофьора...

Шум, олелия, писъци, пожарна... Ама никой не пострадал... На тоя завой срещу конната база – там покрай реката си е равно... Изтеглили ги де.

Завърти ли автобусът последната спирка до гарата, и си право на плажа. Забравил ли си нещо, моля – по сергиите и павилионите. Че дори и сутиени по поръчка, шити по предварително взета мярка... Помниш ли я леля Димитрана? Е как не?! Живееше в София чак на Сточна гара, беше ни комшийка. Двайдет години всяка събота и неделя беше тук, на павилиона си за сутиени на гара Банкя...

Иначе за плажа – какво? Минерална вода, течаща, 10- метрова кула за скокове, плувен басейн, с плочките му и т.н. Народ, народ, народ... Кеф, слънце, ресторант. Ресторантът се казваше „Ялта” (наречен на срещата Сталин– Рузвелт-Чърчил, 1943-та). Нещо като казиното във Варна, но само през деня, с маси от двете страни на басейна.

Неделен ден на минералния плаж в Банкя, 1953 г.

И най- хубавата лимонада на света! Като глътнеш, мехурчетата ти излизат през носа. И лютят. Толко газирана! От минерална вода ли я правят, от що ли, но най- вкусната! Фабриката е била тука, в Банкя, по-нагоре в дерето покрай реката.

През седмицата освен на плажа, можеш да покиснеш здравословно в двете бани на Банкя – старата в центъра пред чешмите, и новата – в профилакториума... Разбира се, и двете минерални.

Да, хубаво е да поседиш на пейка във вековния вече парк  „Кестените”... Да послушаш спомените на поживял банкянец... Да се полюбуваш на бароковата сграда на старата баня.

Така от дума на дума (пък и от някоя книжка) разбираш защо центърът на Банкя прилича доста на Баден Баден в Германия или Карлови вари в Чехия. Заради личната и навременна грижа на един български цар. Той (подобно на римляните отпреди 2500 години) редовно излетувал тук барабар с кочияша и каретата си. Фердинанд вижда бъдеще пред люлинското селце, обявава архитектурен конкурс в Европа и през 1907 г. старата баня и паркът вече са налице...

След минералната, на Стария континет е дошла модата на слънчевите бани. Трябва да се мисли за строителството и на обществен минерален плаж.

Момчил ПОПОВ
Снимки: Фамилен архив

петък, 12 август 2011 г.

2. СОФИЙСКИТЕ ШОПИ СА ПОДЧИНЕНИ НА ДЯДО - ТОЙ ПОНЯКОГА Е ЖЕНА, 1883


> Под Витоша в Драгалевци има две цветущи задруги: Алулови (36 души) и Даневи (34 души: вдовица, нейните 4 женени синове, 3 женени нейни внуци и 19 деца)

Акад. Константин ИРЕЧЕК

В домашния живот са запазили старите обичаи и уредби. В известни планински села около Витоша и Люлин съществуват още старите родове, където няколко женени братя или братовчеди живеят заедно под един домакин (домовладика, стопанин, дядо), който може да бъде и жена; също и в съседното Брезнишко и Трънско тази стара уредба още мъждее.

Първа статия за българската задруга написа не някой юрист, както очаквахме, а познатият финансист и икономист Иван Евстр. Гешов. Задругата в Западна България, Период. спис., кн. 21 и 22 (излязла през май 1888 г.), стр. 426- 449. От този много интересен и важен труд ще направим кратко извлечение.

Според него - задругата се намира в планинските места между Цариброд и Кюстендил, по крайбрежието на Горна Струма, около Витоша, в западната половина на Софийско поле, под планините и в Палакария; в източната половина зад Искър вече е рядкост.

София и Витоша през 80-те години на ХІХ век.

Под Витоша в Драгалевци има две цветущи задруги, Алулови (36 души) и Даневи (34 души: вдовица, нейните 4 женени синове, 3 женени нейни внуци и 19 деца)... В селото Горна баня (Юкаръ баня) Бежовите броят 35 души, от които главните членове имат различни занаяти: единият е поп, другият земеделец, третият воденичар, четвъртият кръчмар, петият овчар, а шестият шивач, обаче всички ядат от един котел, целият им имот е общ освен дрехите; освен тях в същото село има още 20 други задруги (Богровци, Дърневци,  Бижови и др.). Освен това в селата, наречени Гурмазово (на пътя за Сливница) и Герман (на пътя за Пловдив), последната задруга неотдавна се е разпаднала, а в селата, наречени Суходол и Обеля (те образуват една енория с Горна баня), отдавна вече няма никаква задруга.

Зад Владайския проход Мошино, при каменовъглените делове, всичко е заселено от задруги (Чавдарови, 5 братя; Деспотови с 30 души н др.). Като тях има много в Перник, където главният род са Попчевн, 34 души, т.е. 6 женени братя, между които единият е земеделец, другият воденичар, третият кръчмар, а двамина са управители на добитъка в егреците вън от селото; домакинът бил по едно време и секретар на Земеделската каса в София, но всяка събота си отивал у дома да нареди каквото трябва. Останалите пернишки родове са  Пуряковн, Пешови, Иглеви, Боневи и др.

След това Гешов споменава още и задругите в Ярлово, на южната страна на Витоша, и в Радомирско, покрай Струма (Жаблене, Враня стена и др.). Нему се струва малко средното число 5,9 души на къща в княжеството според преброяването на населението от 1881 г. Грешката може, казва, да се състои в това, че мнозина не са записвали децата си: инак в Софийско това число се увеличава на 6,37, в Кюстендилско на 7,82, в някои села на Трънско на 10—11. Може би са смятани и егреците (сгради за добитъка с колиби при тях) като особени къщи, при все че съставляват част от къщата, разбира се, отдалечени и само лятно време обитавани.

Терминът рода останал непознат на г. Гешов; аз съм го слушал много често, а знае го също и Каранов в описанието на Кратовско (ПСп, Браила, кн. 11 и 12, стр. 127). Мъж, който живее сам с жена си и децата си, се нарича самец. Децата на задругата се наричат не според името на рода (напр. Чавдарови), а според името на домакина (напр. Андонови), макар че той им се пада чичо или дядо.

Старейшината се нарича домакин. Той бива с редки изключения само мъжко лице, ако и вдовец или ерген. Той води сметките, продава и купува, представлява рода пред съдилищата, всичко според решението на самата задруга; тя самата дели длъжностите между своите членове, но домакинът надзирава тяхната работа. Той може да отстъпи или членовете могат да го свалят и да го отлъчат.

Покрай него женската работа разпределя и управлява домакинята, която може да бъде и мома. Жените от задругата готвят за целия род по известен ред. Всеки предава печалбата от своята работа на задругата, но затова пък тя ги храни и облича заедно с децата му. Отделен член може да се отдели или да бъде и изпъден; при оттеглянето си той получава своята част и дрехи, обаче докато е жив бащата, синът не смее да иска своята част.

К. Иречек ( вляво) при едно от пътешествията си из България

Родът съдържа освен лицата, близки по кръв, и доведените зетьове и снахи; ратаите не са в никаква връзка със задругата. Момата получава за сватбата си само зестра от дрехи и покривки, затова пък зетят дава на задругата прид в пари. На момата, която с венчаването е въведена в задругата, зестрата остава като частен имот.

Гешов споменава характерен случаи за положението на задругата пред закона. Домакинът на един род в Перник купил от общите пари две ниви и ги задържал за себе си; съдът решил в негова полза, тъй като в актовете за покупката се е споменавало само неговото име, обаче в селото се вдигнала такава буря, че домакинът се принудил да се подчини. Задругите са запазени там, където ги има повече и където някоя се отличава с по-големия сн имот. Стремежът за делене е силен от личен егоизъм, от взаимно недоверие и под влиянието на женската нетърпимост. - Примерът на Гешов може би ще въодушеви и други български писатели. На запад, в Родопите, в Северна Македония ще може да се издири още доста интересен материал.(За задругата вж. С.С. Бобчев. Българската челядна задруга в сегашно и минало време, СбНУ, кн. XXII- XXIII, София, 1906- 1907.)

Из «Пътувания по България», 1888 г.
( „Пътеписът е литературен труд от субективен характер”- К. Иречек)

вторник, 9 август 2011 г.

ДОСТОЕН АКТ НА СЪБУВАНЕ И ОБУВАНЕ, 1990

или Възмутително младежко мероприятие на жълтите павета 
Някъде 90-та, лятото, тоталитарно настроени младежи (от двата пола) решиха да вземат изпита си по марксизъм-ленинизъм по модерен и достоен начин. Докараха насред София грохнал соцавтомобил, типосаха го на жълтите павета пред входа на спорната сакрална сграда и подредиха учебници около и в него. Последва освобождаване от вехтите дрешки и позиране пред пресата ептен дибидюс. Родната полиция се намеси решително и отново им обу гащите.

Ние пропуснахме този достоен акт на събуване и обуване, но все пак успяхме да сварим таратайката агиттабло пред входа на сакрамента. Тиха печал и нега ни изпълни от непоправимия пропуск да съзерцаваме голо моминско дупе на площада, където съвсем доскоро можеше да се чуе предимно "Ура-а!", трясък от вериги на танкове и "Да живее БКП!". Тиха печал и съпричастие към грешките на младите... Първа грешка: че вече е изгряла демокрацията и на никого не му пука за другарчето. Втора грешка: че вече не се полагат изпити по истмат, диамат и тем подобни мъдрости. Трета грешка: айде, пичовете да си седят в строшената колица и да си се пържат в собствен соус из напечените ламарини, ама девойчетата, девойчетата-а...

Защо и те?! Я, както са си били така голички, да вземат да се качат на трибуната. Хем прохлада, хем всички и отдалече да ги виждат. И да им се радват...
Пълният текст:


И други възмутителни прояви (от "Ерос и Потури"):



Съхранил и показал фотосите: "Изгубената България" 
http://www.lostbulgaria.com/index.php?cat=11

петък, 29 юли 2011 г.

1.СОФИЙСКИТЕ ШОПИ И ТЕХНИТЕ СОПИ (ТОЯГИ ЗА БОЙ), 1883


 Акад. Константин ИРЕЧЕК

Жителите в Софийско поле са хора първобитни и затова в етнографско отношение интересни. Принадлежат към особен планински тип, който се отличава от съседите си по ръст, характер и
носия, по-малко по говор, и техните села са разположени по високо лежащите долини около Витоша и Западния Балкан. Тези хора се наричат от другите българи шопи, а земята им Шопско или с турско окончание Шоплук.

Произходът на това име не е изяснен, както и не знаеме доколко то е старо.Неизвестно е също и пространството, върху което то се простира. Източните българи смятат за шопи и жителите на Врачанско, Трънско и други краища. От друга страна, името засяга дори Македония, където селяните около Кратово се наричат отчасти шопе, отчасти поляци (жители на полето). Кюстендилци наричат шопи всички техни съседи, които са гащници, т. е. които носят бели тесни гащи.

Селяните около София са хора силни и високи. Лицата им не са еднакви, ала главно изпъкват два типа: един славянски покрай Балкана и един турански, може бн печенежки, около Витоша. Лицата на мъжете и жените не са много хубави; затова пък ще видиш красиви хора зад Витоша, в Радомирско.

Те са здрави и закалени; зимно време, когато има сняг, селяните излизат с отворени гърди, а момите и в най-големия студ ходят на пазар в града без кожух, в същото облекло, както и лятно време. Техният говор принадлежи към западната група на българските наречия, която се дели от източната горе-долу от течението на Искър, ала не е в цялото поле еднакъв, дели се още на няколко подговора. Между личните имена се е запазило по нещо странно, при все че и тук, както и другаде, всякога заемат първо място повечето имена на християнски светии.

По характера си те са хора добродушни, ала при това недоверчиви, с изкуствена преструвка, хитри и понякога вироглави. Раздразнени, стават много зли. В последните турски времена убивали са тайно отделни черкези по полетата с дълги дебели сопи, без които българският селянин не ходи вън от селото, които им са потребни за помушване воловете и биволите, впрегнати в колата.
Софийски шопи от края на ХІХ век
Носенето на тези големи сопи според свидетелството на рицаря Dernschwam е било общо в България още в XVI век. Софийските селяни със свирепи буйства вдъхнали такъв страх на гръцките епископи, щото последният от тях Доротей, който собствено бил българин от Копривщица, набързо побягнал в Берковица и вече не се върнал в своята столица.

Също и в българско време те понякога хубаво се набиват помежду си за селския синор. Освен това те се употребяват от време на време от политическите партии за произвеждане буйства при изборите в самия град.

Живеят много скромно, ала затова пък страшно пият, и то ракия. София още в турско време е била обявена като град, в който от всички български градове има най-много кръчми, и Софийско е единственият край, където по- често можеш да видиш пиян българин. Най-първобитната част от тукашното население са жителите на Искрецка околия, по планините между София и Берковица.

Из «Пътувания по България», 1888 г.
( „Пътеписът е литературен труд от субективен характер”- К. Иречек )