Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

петък, 29 ноември 2013 г.

ЮНАЦИТЕ И ЧУДОВИЩЕТО С ПОМПАТА

Приказка от Жълтите павета NEW
В есен жълта Юнаци с рунтави калпаци тръгнали край Парламента... Но не било разходка кротка, най им било шествие гръмовно, френетично, съдбовно. В очите – пламък буен, в устата свирки цветни, с вувузели още... Не било от ден до пладне, май били трамбовки неуморни от пролет китна (от 14 юни), та до първи ски по планините... Под статуята „Цървул и Шмайзер”, по булеварда „Коня” и улица „Моксовеца”... По Жълтите павета с лачени чепици, джапанки, комай маратонки... До Орловия мост и по „Братята”. До посолства, централи, кучкарници... На Бутанки с пейки, каски, бели автобуси и черни катафалки- арести под кръстовете на „Алекс от Нева”, „Света София” и „Светото мълчание”... Сред ТВ камери и юруши срещу ботуши с каски и палки, концерти, заклинания, дейност, окупации... Танци и смешки с голи Свободи и Одухотворени  девойки... С пърформа- мани- евала!-манси... Ден и нощ!... На кафе и кроше... Нищо! Сто шейсет и три дни... Ни дума, ни вопъл, ни стон.

Не клюмнали Юнаците, юнаците още Младежи с бели коси... Тръгнали и в деня  164-и , на датата 24-и Ноември то.го., миналата неделя де. Между кестени софийски, по павета жълти. Да повикат бурно, да попсуват умно... Ега някой туземец ги чуе по трасето „Роднина – Миционер... Роднина – Миционер”...

Глави буйни, глави престарели, глави бели, май още непрекипели.

И най-сетне, на Ден 164-и чудото се случило! На подлеза пред Университета Софийски срещнали камион огромен, жълт и гръмовен. С човка – маркуч над кабината, дошъл да я напъха в някоя обществена клоака. Чудовище с помпа и човка! Казано свойски: цистерна смукателна, специална за канали…

Най-младият се намръщил: „Да го боря ли с мегафона, братя комити?! Чудовището лайномет? Сто на сто депутатите са го задръстили с кюфтаци!!!”... Юнаците обаче се спогледали съзаклятно и се наредили около цистерната специална. Засмяли се волно, доволно... Току извадили от пазвите мисъл-лозунг и я разпънали като Феникс над пепелта: „еСеСеРковци си бяхме, ЕСеРеРковци сме си!”.

И се фотографирали за поколенията. Видях ги във Фейсбуката, умилих се и заключих  филоложки: „Създали сте една истинска ФЕКАЛО-ПЛАСТИКА, юнаци!”. А те ми отвърнаха с думи младежки: „Тази го*новозка беше върха!”. Хм... Приказки! Като на Битака...
Интелектуалци - краката студени, главата  гореща!

Аз им давам художествена интерпретация на тази еманация на социума в БГ-то понастоящем, а те... Иди познай, че около афиша с биологични прозрения стоят хора бивши архитекти, редактори, журналисти, инженери, физици, математици, някои доктори, преводачи, поети и всякаква интелектуална ... духовност. Дори един от нас плака на митинг на Ранобудните студенти... Тайно така, в тъмното, след 24 години в соса на КУЛТУРАТА „ЗА ЗЕЛЕН ХАЙВЕР”. После бързо си тръгна към къщи. Да чуе поне от компютъра деца и внуци, през девет земи в Десета... А после да не мигне до зори.

Images: Al. Bojinov, M. Popoff, Alex Kochoff

вторник, 19 ноември 2013 г.

АЛПИНЕУМЪТ В КНЯЖЕСКАТА ГРАДИНА


Където са сега въздуховодите над подлеза пред СУ, през 1960-те и докъм средата на 1970-те имаше красиви гьолчета с лилии и храсталаци. Викаха му Алпинеума - с Козела отгоре. И едно- две ниски каменни пешеходни мостчета.
Звучи доста екзотично, странно и романтично в днешни дни, но присъствието на моята намръщена прохождаща милост с Мама илюстрира документално спомена ми. Да, Княжеската градина (тогава Градината пред Зоопарка) - пред Гьола с лилите и проч. Лятото на 1958-ма.
Върху бронзовия Козел на върха на алпинеума (останал може би от Царската детска градина) съм пък през 1961 г. Отзад се вижда Софийският университет, от чиито високи прозорци е заснета как е изглеждала Княжеската градина през 1930-те. Най - вляво се вижда и каменното мостче и малка водна площ.
Фото: Семеен архив, Албум "Софийски университет - 1930-те"

събота, 9 ноември 2013 г.

КАРЦЕРЪТ

Из "Записки за българските страдания 1944-1989" - част 1, Стр. 21/282
Петко ОГОЙСКИ
Цветан ме подбра надолу по стълбите и ме вкара в някаква баня.
- Абе, момче, каква ти е файдата да мълчиш и да не казваш, когато загубиш здравето си, когато излезнеш оттук сакат и негоден за нищо? - редеше той, като заключваше.
Отдолу мозайка, стените с фаянсови плочки, душ нямаше, но някъде високо към тавана от една затапена тръба съскаше тънка струйка вода и поръсваше като с прашец цялата два на три метра баня. На пода имаше около един сантиметър постоянен пласт вода...
Първоначално не си давах сметка за ужаса, който имаше да изпитам тук. Банята имаше едно високо поставено прозорче, което се оказа почти до краката на постовия милиционер при входа на неизвестната за мен сграда. Там идваха хора, преди всичко жени, и питаха за този или онзи арестант.
- Не знам! Нищо не знам!- отговаряше милиционерът.- Има си началства,них питайте, ако ви приемат.
- Ама не ги знаеме, бре - вайкаха се някои. - Те нощеска мою го взеа и какво ще става не знам. Деца реват дома, а я о да чина?
- Кой какво е дробил, да си го яде! Яс немам право да го изкарам - обясняваше постът и замълчаваше.

Понякога се заварваха по няколко жени, здрависваха се като познати, оплакваха се или се хвалеха за нещо си.
- Боже, боже свао, ваш Моно бил лицумер - фъфлеше някаква, като че ли беззъба баба.- Па и форма му дали, ма?

Това обаче беше първият и донякъде вторият ден от моето пребиваване в банята карцер. Все още стоях и се мъчех да се гуша в ъгъл, дето си внушавах, че водната струйка не ме засяга много. На третия ден вече усетих, че съм мокър до кости, краката ми се подгъваха, без да искам. Макар да не усещах глад, виеше ми се свят от слабост. В единия ъгъл имаше парче от тухла половинка, но твърдо изпечена.

Седнах на една кълка върху нея, за да не седна във водата. След час-два поместих от другата страна, докато до другия ден така ме заболя мястото на бедрата, като че на рана сядам. Но и нямах вече сили да стоя. Започнах да чукам по вратата. Никой не идваше, никой не се обаждаше. Знам, че милиционерът на входа ме чуваше, но си мълчеше. Седях вече долу във водата, опрял гръб в ъгъла. Бях в някакъв постоянен полусън и като че се възнасях някъде нагоре, нагоре... Освен честото уриниране, никаква друга нужда не усещах, само в полудрямката ми се привиждаше разчупен топъл хляб, средата му изпъкнала така и парата погалва ноздрите ми. Посягах да го взема и като усетех ръката си във въздуха, се стрясках. Не съм ли вече откачен, побъркан, си задавах почти гласно въпроси и се надигах да чукам.

Опитвах да махам с ръце и крака, да дишам по - дълбоко, но ръцете ми не се подчиняваха. Разголих бедрата си и видях, че от кисненето във водата там е така бяло и подпухнало, сякаш са варени. Късах цели парчета и не чувствах болка. Поради прозорчето, дните тук мисля, че отчитах, беше вече седми ден, когато започнах да викам на самия милиционер на входа:

- Ало-о, другарю милиционер, тука ме забравиха. Кой ше отговаря, аз загинах от глад и вода тука...
Той дълго си мълча, но на осмия ден, когато гласът ми беше вече и плач, преминаващ в рев на умиращ, се обади:
- Какво искаш, бе? Аз само външни посрещам, вътре се не бъркам. Има си началства, кой те е турил там, него го търси.
- Ама нема никой, забравили са ме-е-е - ревях аз и вече не му давах мира.

В такъв момент чух, че някой влизаше, и аз извиках още по-силно. Той надникна от прозорчето и си отмина. След малко някой отвори вратата и известният ми вече Цветан се показа на нея.

- Какво искаш, бе, момче? - рече той и допълни - Подпоручикът е в София и ние нямаме право да те отваряме.

Зад него се подаде старшината Иван Костов и също допълни:
- Отиде да доведе Хитлер, да правите очна ставка...

- Ония от Сливата чакат Хитлер, на тоя ще дирим Никола Петков. При него ще го пратим
изглежда... - поправи го Цветан и ми хвърли един комат хляб.

Аз инстинктивно скочих да го хвана като кученце, но се строполих във водата... Грабнал хляба с двете ръце, го натисках към устата си. Не бе много твърд, но се оказа, че зъбите ми не могат да дъвчат, болят и се клатят. От устата ми потече кръв. Изглежда от осемдневния глад бърните и устната кухина така са се изнежили, че допирът до хляба ги разкървавява.

- Глей, глей как се бори със хлебо! - каза старшината.
- Дай да бегаме, че не мога да гледам повече - отвърна Цветан и затвориха вратата....

Петко ОГОЙСКИ
Стр. 21/282 - част 1
Трите части на "Записки за българските страдания 1944-1989" може да прочетете и изтеглите оттук:
http://diktaturata.bg/index.php/2013-08-01-14-02-55

събота, 2 ноември 2013 г.

РИЛА И ОРЕЛЪТ-ФЕНИКС

За Деня на българската духовност си разменяме думи на обич и надежда с Моята Мария, учителката ми по изящна словестност и етика. Тази година обаче нейният поздрав изпревари моя с красива,  ураганна притча. Излята на един дъх, висока и бляскава като светкавица... Затворете очи и слушайте...
***
Скъпи мой сине,
Радвам се, че си измежду будните! Харесва ми.
Колкото до Рила, тя е знакова за мен, защото въз основа на нейните седем езера във "Физиолога" се е родила славянската версия за птицата феникс, но в славянската версия вместо за феникс се говори за орел.
Орелът живеел 200 години. Когато ги навършел, перата му побелявали, крилете му отслабвали... Тогава орелът събирал последните си сили, въпреки премалата, извисявал се до последното, най-високото планинско езеро, и се изкъпвал в него. Побелелите му пера окапвали и прораствали нови пъстри пера, немощните му криле наливали  сили от небето (то, небето де, над последното езеро е на едно орлово око разстояние!), укрепвали и ставали могъщи.
После орелът живеел нови 200 години!
Затова за мен Рила е космическото сърце на България!
Докато действа магическата сила на нейната девствена дивност, ще има и възраждане на нашата немощ за нови векове съществуване на народа български и на държавата България!
Знам, че си баш турист и не мога да си предствя, че не си нощувал под звездните гроздове на рилския купол, че не си пил от ледената рилска вода, че не си слушал и страховития вой на боровете в буря, и нежния им шепот в тишината, когато само Божието дихание се усеща като зефир...
Искам си Рила точно такава: люлка на митове, място за медитиране на онези (не съм от тях!), които виждат в нея пантеистичното, и занемяла красота, и адски котел на бурите... Искам си я точно такава! Тя е на децата и на внуците ми, от които аз я взех назаем (мисълта за заема не е моя - от индианска поговорка я заимствах и перифразирах!) и съм длъжна да сторя всичко, за да им я върна чиста, здрава, ненаранена, неосквернена...
Мария
(Прегръдка по обезянски, както казва Петър Берон!)
***
Е, това беше притчата. А за който не се сеща, какво е рекъл авторът на "Рибен буквар", моля: "прегръдка по маймунски". Възрожденска шега. Пренесена 30-ина години по-високо и подлютена от Алеко в устата на Бай Ганю: "На маймуни ни направихте, маскари с маскари"... Прескочила в наши, последни дни, „шегата” вече боли. От снеговете на Рила пие вода 80 години вече цяла милионна София! И от Седемте рилски езера – очите на Бога... И от горите между Сапарева баня и Говедарци, където наново искат да трупат бетон, ексклузивни кифтета, пражоли, шишове в натурален и "преработен” вид...
Фотографии: Гергана ПОПОВА