Цветан ме подбра надолу по стълбите и ме вкара в някаква баня.
- Абе, момче, каква ти е файдата да мълчиш и да не казваш, когато загубиш здравето си, когато излезнеш оттук сакат и негоден за нищо? - редеше той, като заключваше.
Отдолу мозайка, стените с фаянсови плочки, душ нямаше, но някъде високо към тавана от една затапена тръба съскаше тънка струйка вода и поръсваше като с прашец цялата два на три метра баня. На пода имаше около един сантиметър постоянен пласт вода...
Първоначално не си давах сметка за ужаса, който имаше да изпитам тук. Банята имаше едно високо поставено прозорче, което се оказа почти до краката на постовия милиционер при входа на неизвестната за мен сграда. Там идваха хора, преди всичко жени, и питаха за този или онзи арестант.
- Не знам! Нищо не знам!- отговаряше милиционерът.- Има си началства,них питайте, ако ви приемат.
- Ама не ги знаеме, бре - вайкаха се някои. - Те нощеска мою го взеа и какво ще става не знам. Деца реват дома, а я о да чина?
- Кой какво е дробил, да си го яде! Яс немам право да го изкарам - обясняваше постът и замълчаваше.
Понякога се заварваха по няколко жени, здрависваха се като познати, оплакваха се или се хвалеха за нещо си.
- Боже, боже свао, ваш Моно бил лицумер - фъфлеше някаква, като че ли беззъба баба.- Па и форма му дали, ма?
Това обаче беше първият и донякъде вторият ден от моето пребиваване в банята карцер. Все още стоях и се мъчех да се гуша в ъгъл, дето си внушавах, че водната струйка не ме засяга много. На третия ден вече усетих, че съм мокър до кости, краката ми се подгъваха, без да искам. Макар да не усещах глад, виеше ми се свят от слабост. В единия ъгъл имаше парче от тухла половинка, но твърдо изпечена.
Седнах на една кълка върху нея, за да не седна във водата. След час-два поместих от другата страна, докато до другия ден така ме заболя мястото на бедрата, като че на рана сядам. Но и нямах вече сили да стоя. Започнах да чукам по вратата. Никой не идваше, никой не се обаждаше. Знам, че милиционерът на входа ме чуваше, но си мълчеше. Седях вече долу във водата, опрял гръб в ъгъла. Бях в някакъв постоянен полусън и като че се възнасях някъде нагоре, нагоре... Освен честото уриниране, никаква друга нужда не усещах, само в полудрямката ми се привиждаше разчупен топъл хляб, средата му изпъкнала така и парата погалва ноздрите ми. Посягах да го взема и като усетех ръката си във въздуха, се стрясках. Не съм ли вече откачен, побъркан, си задавах почти гласно въпроси и се надигах да чукам.
Опитвах да махам с ръце и крака, да дишам по - дълбоко, но ръцете ми не се подчиняваха. Разголих бедрата си и видях, че от кисненето във водата там е така бяло и подпухнало, сякаш са варени. Късах цели парчета и не чувствах болка. Поради прозорчето, дните тук мисля, че отчитах, беше вече седми ден, когато започнах да викам на самия милиционер на входа:
- Ало-о, другарю милиционер, тука ме забравиха. Кой ше отговаря, аз загинах от глад и вода тука...
Той дълго си мълча, но на осмия ден, когато гласът ми беше вече и плач, преминаващ в рев на умиращ, се обади:
- Какво искаш, бе? Аз само външни посрещам, вътре се не бъркам. Има си началства, кой те е турил там, него го търси.
- Ама нема никой, забравили са ме-е-е - ревях аз и вече не му давах мира.
В такъв момент чух, че някой влизаше, и аз извиках още по-силно. Той надникна от прозорчето и си отмина. След малко някой отвори вратата и известният ми вече Цветан се показа на нея.
- Какво искаш, бе, момче? - рече той и допълни - Подпоручикът е в София и ние нямаме право да те отваряме.
Зад него се подаде старшината Иван Костов и също допълни:
- Отиде да доведе Хитлер, да правите очна ставка...
- Ония от Сливата чакат Хитлер, на тоя ще дирим Никола Петков. При него ще го пратим
изглежда... - поправи го Цветан и ми хвърли един комат хляб.
Аз инстинктивно скочих да го хвана като кученце, но се строполих във водата... Грабнал хляба с двете ръце, го натисках към устата си. Не бе много твърд, но се оказа, че зъбите ми не могат да дъвчат, болят и се клатят. От устата ми потече кръв. Изглежда от осемдневния глад бърните и устната кухина така са се изнежили, че допирът до хляба ги разкървавява.
- Глей, глей как се бори със хлебо! - каза старшината.
- Дай да бегаме, че не мога да гледам повече - отвърна Цветан и затвориха вратата....
Петко ОГОЙСКИ
Стр. 21/282 - част 1
Трите части на "Записки за българските страдания 1944-1989" може да прочетете и изтеглите оттук:
http://diktaturata.bg/index.php/2013-08-01-14-02-55
Няма коментари:
Публикуване на коментар