Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

вторник, 27 август 2013 г.

ПРИКАЗКА ЗА "БОСИЯ" ЦАР

70 години от кончината на НВ Цар Борис III Обединител

От Петър ВЕЛИЧКОВ

Новият хотел "България, завършен през 1937 г. Веднъж Царят гощава Елин Пелин и Балабанов тук. Борис ги пита какво още да направи, за да го обикне повече народът. Пелин и Балабанов му казали да захвърли обувките и да се прибере бос в двореца, както много българи ходят боси. Царят ги послушва, а царицата се разядосва и му забранява да храни оттук нататък Пелин и Балабанов в двореца. Всеки ден от царската кухня оттогава обаче носят на Пелин ядене от царската трапеза - оставят новото, прибират съдинките от вчерашното.

Ретро- фото: Любомир ЮРУКОВ

събота, 17 август 2013 г.

СОФИЯ - ДИГИТАЛНИ РИСУНКИ 213

Красотата на Стара София така се прикри зад светофари, олющени фасади, табели, климатици и жици, че често я разривам и човъркам от забравата като археолог. Може би съм печален нещотърсач на отстатъчна романтика...

 

Дигитални рисунки: Момчил ПОПОВ

петък, 2 август 2013 г.

СОФИЙСКОТО МОРЕ, 1950-те

Или защо на Княжевската трамвайна линия се появи табела „Тук ще бъде пристанище Павлово“

Георги МАРКОВ
Из "Задочни репортажи за България", 1978

...
И така, в началото на петдесетте години, при напълно разстроено стопанство, мизерия, оскъдица и глад из цялата страна, ние бяхме призовани да започнем строежа на софийското море, което щеше да се състои от система канали и езера. Доколкото ми е известно, много от консултираните технически специалисти се бяха изказали решително против тази неоправдана глупост. Но въпреки това партията пусна в действие своя мотор и тежко на този, който дръзнеше да оспорва проекта. Всеки гражданин на голяма София беше задължен да даде известен брой работни дни, които варираха от 3 до 20 (доколкото си спомням). И тъй като почти всички тия хора работеха, то отбиването на ангарията отначало ставаше за сметка на почивните им дни или на годишните отпуски. Ала изглежда, че на вожда, който гореше от нетърпение да плува с яхта от Панчарево до Павлово, това се видя твърде бавно и недостатъчно. Внезапно беше издадено нареждане, което за няколко години всяко лято и есен разстройваше значително нормалната работа на предприятия и учреждения, а именно ония, които имаха да отбиват трудови дни за канала, да правят това в работно време. Всеки у нас си спомня хаоса, който настъпи навред, когато значителна част от служители и работници биваше извеждана всеки работен ден край София, за да копае за мечтата на Червенков и неговите наследници. Маса гишета и важни бюра трябваше да затворят, хора, изпълняващи важни функции в производството, трябваше да оставят текущата си работа и да отидат да копаят. Главната тежест падна върху чиновниците, които по онова време бяха смятани за нещо като лентяи. Ние се събирахме на определени пунктове рано-рано заранта, след това пристигаха камиони, ние се качвахме и с песни пристигахме на съответното място, което представляваше някакъв безнадежден ров. Голямата част, разбира се, бяха жени и момичета, които никога през живота си не бяха хващали кирки и лопати. Резултатът от тяхната работа беше почти плачевен. Повечето от тях така стояха, приказваха си и въобще не похващаха работа, въпреки настойчивите апели на съответния отговорник. Аз лично се съмнявам дали средното количество изкопана пръст по време на всички трудови дни надхвърля една кофа на човек. Милиони работни дни бяха пропилени за нещо, което два багера можеха да свършат за един месец. Отгоре на всичко времето съвсем не покровителствуваше идеята за изкуственото море, често валеше дъжд и сума народ се изпоразболя, така че след трудовите дни по работните места се появяваха вместо хора медицински свидетелства.
На Софийското море, 1950-те "... значителна част от служители и работници биваше извеждана всеки работен ден край София, за да копае за мечтата на Червенков..."

Но партийното и държавното ръководство настояваше. Тогава се запитах — защо те всъщност не приложиха сериозна строителна техника, защо не използуваха масово машини! Отговорът неизбежно беше — защото на построяването на изкуственото море се гледаше не само като на строеж, а преди всичко като на средство за тероризиране на хората, за упражняване на непрестанен натиск върху тях, за изнасилването им, за провокиране на нервните им системи, защото онзи, който внезапно въстанеше срещу тази лудост, се изпращаше на доста продължителен трудов курорт край Дунава или другаде. И трябва да кажа, че провокацията беше огромна, защото аз поне не познавам нито един здравомислещ гражданин, който за секунда дори да е повярвал, че ще се вози на кораб около София. Дори най-фанатизирани и дисциплинирани партийци мърмореха и казваха „На гол корем — чифте пищови“. Някои средни партийни ръководители, които имаха важни производствени задачи, остро възразиха срещу отклоняването на хората им за морското строителство. Въобще надигна се цяла вълна на разума срещу лудостта. Но въпреки това работата по каналите край София продължи. Вече съм забравил колко години трая това, може би седем, може би повече, защото беше нещо обикновено да потърсите някого и да ви кажат: „Ами той отбива трудова на канала.“ Едва ли друг обект в България е предизвикал повече псувни и проклятия от софийското море. Колко пъти чиновничките от предприятието, където работех, са плакали, че не могат да дадат неделите на децата си, а трябва да ги жертвуват заради маниащината на шепа безотговорни ръководители.

Постепенно с годините работата по каналите започна да намалява, но дълго време тя не спря. Партийният и вестникарският ентусиазъм за корабоплаване през боянските ливади се изпари, но хора продължаваха да се изпращат да копаят — просто така, да се намират на работа, въпреки че едва ли някой вярваше в това прехвърляне на пръст. И така нещата продължиха до началото на шестдесетте години. Спомням си добре — бях в „Литературен фронт“ този ден, когато главният редактор Гошкин с презрение съобщи, че инженери били открили, че ако се пуснела вода в канала Павлово-Панчарево, цяла София щяла да се издави. Каналът, който беше на по-високо ниво от града, бил пропускал, а освен това имало и някакви стари римски канали, които щели да наводнят София. И така официално се сложи край на първия акт от комунистическата трагикомедия, наречена „софийското море“, а именно копаенето на морето. Но хората биха били големи оптимисти, ако си мислеха, че с това се свършваше. Защото следваше второто действие — „зариването на морето“, което трябваше да бъде направено от същите ръце на обикновени и безправни хора у нас, които бяха правили копаенето. И това зариване също отне години и предизвика същите псувни и проклятия. Бях вече на работа в издателство, когато мои колежки отиваха да зариват. Достоевски в своите „Записки от мъртвия дом“ разказва за различни наказания, налагани от директора на сибирската каторга, някакъв майор изверг, който имал налудни идеи и наричал себе си „Цар и Бог“. Каторжниците били в състояние да понасят и най-трудните изпитания, но онова, което бе ги смазало напълно, било чувството за безсмислица. Ако, пише Достоевски, ни наредеха да наливаме вода в каца без дъно. Софийското море, или, ако щете, плавателните канали край София бяха такава каца без дъно, в която изчезнаха не само трудът и парите, но и отговорността за тях.

И така след много години на копаене и зариване една нощ надписът на спирка „Павлово“ „Тук ще бъде пристанище Павлово“ изчезна. Както опитните криминалисти заличават умело всички следи на извършеното престъпление и прикриват всички улики, така и у нас днес едва ли ще намерите останали следи от канали, кораби и пристанища в землищата на Драгалевци, Симеоново или Дървеница.

Но едно нещо не може да бъде изличено въпреки времето и неспирния заглушаващ паметта вой на партийните високоговорители — спомените на хиляди и хиляди хора, които и до ден днешен повтарят в разни варианти думите на оня драгалевчанин, който, когато го запитали защо е закъснял за работа, отговорил:

„Ами чеках параходо да дойде… па като не дойде, тръгнах пеша…“ 
....
Георги МАРКОВ
Из "Задочни репортажи за България", 1978
Пълният текст:
http://chitanka.info/text/2898/18#textstart