Блогът на Момчил Попов

Блогът на Момчил Попов

събота, 31 март 2012 г.

ХУМОРЪ ОТЪ 1908-А

Изъ В–къ „Българанъ“, който струва гологанъ, София, 28 октомври 1908 г. Редактори: Елинъ-Пелинъ и Александъръ Балабановъ. 



О П Е Р А Т А

След като разни даскали по пението, които не бяха си отваряли устата цели години, освен да попеят К а р а н ф и л ч е т о, след като те обръснаха мустаците си  и ги поднесоха молитвена жертва пред олтаря на бъдещия бюджет на народната просвета – всички повярвахме, че операта ще стане.
Най-после дожимяхме и това чудо. След павацията на софийските улици трябваше да дойде операта. Какво ще дойде пък след операта, никой не знае.
Ния с моята жена чакахме с нетърпение да видим „Фауст“. Било прочуто нещо, пък ния нищо не знаехме и всеки ден се срамувахме от комшийте. Нашите комшии са учени хора. Собствено, учени са само мъжете, ама от тях се научили жените им, пък от жените им слугините им и моята жена не смееше носа на пътя да си подаде. Току ще й кажат отнякъде:
-  Госпожо Гино, че идете ли у театрото? Чели „Фауст“ да онодат!...
-  Е кво, жъ ида!... Жъ си оставя децата да плачат ли?...
Чух аз един два пъти такива разговори, па си рекох: „чакай да заведа жената да й не е хатър“...

 „Атестати и портрети за артисти и поети“ от Ал.Балабанов – Н.Вулпе от българската опера  „Мефистофел“ във „Фауст“ и примадоните  г-ца Василева и г-ца Куртева.

И отидохме...
Театърът пълен до гуша. Консули, министри, министерки...
Виждал съм министерките едно време, когато бяха в опозиция /не на мъжете си/. Как мирно и скромно си седяха в ложите!... Пък сега, ще си искочат из кожите... Шават насам, шават нататък и все приказват, приказват... 
По всичко личеше, че повечето от дамите не бяха дошли от интерес към операта, защото през всичкото време приказваха.
Беше там и „бащата“ на операта – Министер Мушанов. „Майката“ ще бъде в бюджета, само да видим да не излезе „майка“ за операта, а мащеха за трупата.
Оркестъра засвири...
От галерията се чу разговор...
- Слушай бе, Иване, оня с голямото кемене ли е „Фауст“?...
- Фауст, приятелю, не свири, той само пее... Нека се вдигне пердето и ще го видиш...
Вдигна се пердето. На сцената тъмно. Моята жена беше заспала и аз не исках да я буда.
Излезе игумена на кокалянския манастир, нечист срамлив, с уплескана брада, че като запя – вика, дра си гърлото и си протяга ръцете, като вдовец на хоро... Ала не бе му за много, скоро прегракна и всички гледахме как му шават устата и как си проточва шията, но глас никой не чуваше.
Подир него излезе дявола. Аслъ, дявола винаги върви подир калугера. Той развесели публиката...
О, ако не беше тоя дявол, да се посмеем – парите ни щяха да идат по вятърът.

ЦЕНЗОР
София, 1908 г.
Карикатури: П.Павлов, Ал.Балабанов


Пояснение: Действието се развива в салона на новооткрития Народен театър, тъй като Софийската опера още няма своя сграда.

Източник: ANAMNESIS

събота, 24 март 2012 г.

Марица шуми от Холандия

Изключително интересна история прочетох вчера на новата страница "Емигрант БГ" във Фейсбук. Чудехме се защо и как в български вестник /24 часа" от 26.02.2012/ се е появила публикация от рода на "Холандски дипломат: "Балканците не са европейци, не знаят какво е “Шанел” от бившия дипломат и журналист Роберт ван Лансхот. Общо взето, горчиво се шегувахме дали и как е заслужен прословутия вече „лош имидж“ на родината ни, когато Илиана Бачева разказа следното:

„Преди осем години в Ротердам се запознах с възрастен холандец, който пя „Шуми Марица“ на много добър български. Бях изненадана откъде знае тази песен. Оказа се, че в периода 1930- 1940 г. е работил в България. Когато го попитах, защо в България, той ми отговори, че в този период нашата страна е давала най-добри заплати и че сме били много по-развити от Холандия.“

И Илиана, като всички нас в диалога от вчера, не може да разбере защо в Холандия от няколко години се коментират само негативите в страната ни...
Решено бе, ако е жив още, момичетата в групата на „Емигрант БГ“ да издирят пеещия холандец, да го интервюират и да публикуват разказа му.

Аз от своя страна искам да добавя, че думите на този честен приятел на България не са нито басня, нито измислица. От баща ми, който 27 години бе прокуден от Родината, съм чувал, че през 1939 г. България е била на 1-во място в Европа по производство и износ на аграрни стоки, и на 4-то или 6-то по икономически ръст. На Стария континет!

Момчил ПОПОВ
На снимката: Картичка от 1908 г. с музиката и текста на стария български химн „Шуми Марица“

петък, 16 март 2012 г.

НАНОТЕХНОЛОГИИ В ДРЕВНО ТРАКИЙСКО ЗЛАТО

Златният трилистник от Вълчитрънското съкровище

- Преди две-три години си купих детска енциклопедия по изкуствата. Европейска, със страхотни илюстрации – мечтата за всяко любознателно дете (като мен, около 50-те...). Ровя, ровя в къщи, кефя се, търся следа от българско или източноевропейско изкуство. Е, намерих...
На едно сгърчено малко кьоше в раздел „Варварско изкуство”! Панагюрското златно съкровище турено в раздел „Варвари”. Траките де, орфеевите, които даряват изкуство на Стараия континет...?!


Новината от Плевен и Брюксел, 5 март 2012

В. "Посредник"- Плевен
Утре в Брюксел се открива семинар на модерна и обърната към бъдещето тема - „Българските високи и нанотехнологии за повишена сигурност и по-добра защита на европейските граждани". „Вход" към него обаче е късче от древността -тройният съд от най-голямото златно съкровище, намирано по нашите земи - Вълчитрънското. Защото, оказва се, запояването на тръбичките, свързващи трите части на съда, днес, в 21-и век, може да бъде направено най-добре чрез нанотехнология.

Ето защо изложбата-семинар с участието на български и чуждестранни лектори от Германия и Австрия, евродепутати, комисари и ръководството на Европейския парламент, ще бъде открита с Орфеево винопиене с български мавруд на фона на картината „Чудният празник на Колобъра" на Иван Гонгалов, в центъра на която е пак трилистникът.

Форумът включва два панела. В първия ще  бъдат представени значението на нанотехнологиите за лична и национална сигурност, a втората част ще бъде посветена на феномените и качеството на водата като основен елемент на холистичното земеделие. Ще бъдат демонстрирани нанотехнологии срещу фалшификация на стоки и документи, проследяване
на автентичност, персонализирана защита, разшифроване на изтрити маркировки, разчитане на скрити шифри върху метални повърхности и други иновативни методи, представени и приети в ООН и внедрени пилотно в 5 европейски държави, сред които и България.

Събитието се организира от евродепутата Владимир Уручев и неправителствената организация Единение „ДЕН", чийто председател е проф. Живко Желев. В българската група е включен директорът на Регионалния исторически музей - Плевен, Стефка Григорова.

05 Март 2012 г.
Вестник „Посредник", Плевен 

Възрастта на Вълчитрънското златно съкровище е между 3200 и 3600 години

Вълчитрънското златно съкровище е намерено през 1925 година в с.Вълчитрън, Плевенско. При копане на лозе случайно било открито най-голямото златно съкровище познато на българската археология - 12,5 кг. чисто злато с естествени сплави от сребро мед и желязо. Състои се от 13 предмета...

Интерес предизвиква както самата форма на предметите, така и тяхното предназначение. Предполага се, че съдовете са се използвали за религиозни ритуали изпълнявани от тракийските царе жреци. По-специално ритуали и богослужения свързани с бог Дионис, почитан както от древните гърци, така и от траките...

Изключително любопитен факт отнасящ се за малките чаши е, че древните майстори златари са ги изработили по такъв начин, че да стоят в изправено положение единствено когато са пълни с течност... Съкровището е датирано към края на бронзовата епоха, т.е. към XVI-XII в. пр.Хр.
trakite.info  
 
Съд от Рогозенското съкровище

Кратка справка за джуджетата в ... милиметъра

Нанотехнология е всяко производство, при което се обработват и най-малките частици на материалите. Думата има старогръцки произход и значи джудже. Нанометър пък е една милиардна част от метъра и е равен на 1/80 000 част от дебелината на човешкия косъм. Колкото и странно да звучи, съвременните учени са вече в състояние да обработват частици с размери 1/100 от нанометра и дори се опитват да манипулират молекули и атоми. А това е вече революция в създаването на нови материали.

Като самостоятелна дисциплина с практически постижения нанотехнологията възниква в началото на 80-те години на 20 век.pharmacy-bg.com

Две - три думи за сензацията

Варварската страница
За човек с нормално зрение новината за Вълчитрънското съкровище си е чиста сензация. Засякох я преди 10-ина дни в плевенския вестник „Посредник”. Но в централната преса още не съм я срещнал... Явно днешното журналя предпочита да тича от офиса до микрофоните с червени лампички (по-скоро жълти :-)) и да позира пред лаптопо, или до стадиона да разузнае кои са новите баджанаци във фолк- бранша, или пък да пълни бузите по коктейли... Тяхна си работа (ама и наша).

Но пък като погледнеш – нанотехнологии, архелогия, древна цивилизация на достойни и умни хора... Абе, сложни неща: четене, математики, мозъчни гънки... И естествената реакция от „развитите” – айде у лево бе, учи докиментите наизуст и си плащай глупостта до девето коляно!...

Така преди две-три години си купих детска енциклопедия по изкуствата. Европейска, със страхотни илюстрации – мечтата за всяко любознателно дете (като мен, около 50-те...). Ровя, ровя в къщи, кефя се, търся следа от българско или източноевропейско изкуство. Пак въртя... И намерих!
На едно сгърчено малко кьоше в раздел „Варварско изкуство”. Панагюрското златно съкровище турено в раздел „Варвари”. Траките де, орфеевите, които
даряват изкуство на Стараия континет...?!

Това е като да кажеш изкуствоведски, че древногръцкият скулптор Фидий или Авторът на Рогозенското съкровище изящно са ваели шедьоврите си предимно с... тесли. (?!)

И друго. Важно е да знаем такива и подобни неща, защото... Родината е стара сватбена трапеза, постлана в тревата на целия свят. Седят и бедни, и богати, но обръщението е само едно: „Наздраве, брате!”. С тракийско „черно вино, сладко като мед”, възпято още от Омир в „Илиада”-та.

Момчил ПОПОВ
С цитати от: pharmacy-bg.com, в. „Посредник", trakite.info  

събота, 3 март 2012 г.

НИКОЛА КОРЧЕВ – ИСПОЛИНЪТ СЪС ЗНАМЕТО

- Бил висок 2,10 метра, с опълченския калпак – 2,30 м – не мъж, а хала, жива машина на бойното поле
- Смачкал двама при самозащита и послужил за прототип на Боримечката в „Под игото”
- После карал парен влак до Букурещ и крил Дякон Левски във въглищата
- С 11 рани счупил в боя при Стара Загора Самарското знаме и успял да спаси българската светиня
- С караул от гвардейци яздел тържествено из София, а хората му ръкопляскали – на героя-опълченец Никола Корчев, знаменосеца на Самарското знаме


На снимката: Никола Корчев с венеца на славата, София, 1911 г.
Фотограф: Иван Карастоянов

Константинка КОРЧЕВА
(правнучка на Никола Корчев)


Прадядо ми Никола Павлов Корчев е роден през март 1836 г. в село Горна Диканя, Самоковска епархия. Оженил се млад, на 19 години, за мома от Долна Диканя. Бил едър човек, много висок - около 2,10 м, силен, буен и непокорен. Богат бил, много имоти имал, воденицата на Долна Диканя например била негова. Една нощ, било е през 1872 г., пристигнали в дома му двама турци и пожелали да останат само жените в къщата, а прадядо ми и баща му отпратили. Никола и баща му се престорили, че тръгват, а всъщност нападнали турците, изтрепали ги и ги заровили край воденицата. Казват, че тая история била послужила като първообраз на сцената от "Под игото". Тъй или иначе, но като заровили труповете, трябвало бързо да бягат. Качили се всички на каруцата и тръгнали към Самоков.

Там мъжете се хванали на работа в самоковските ковачници, издържайки по този начин семейството. Но поради буйния си характер прадядо ми Никола не търпял никаква неправда. Една нощ той влязъл в дома на гръцкия владика - Лудия Матей, изнесъл го на гърба си навън и му показал пътя за Гърция, като му рекъл, че за него повече място в Самоков няма и да не се връща. След това турците пак го погват и той започва да се крие в домовете на различни бунтари, докато не решава да замине за Цариград. Там случайно прочел едно съобщение, че се набират машинисти за Барон-Хиршовата железница. Постъпил на работа, изучил занаята и станал  локомотивен машинист - първият български железничар в Барон-Хиршовата железница. Поне аз така знам, че е първият. А като го назначили да кара влак по линията Русе - Варна, на няколко пъти пътувал с него дяконът Левски, скрит във вагона за въглища и дърва. По това време Апостола често трябвало да пътува за Букурещ, където правил събранията на революционния комитет.

Хубаво, ама нали бил буен прадядо ми и не търпял никой за засегне честта му, пак влязъл в сблъсък с турците. На празника Трифон Зарезан станало. Никола и съпругата му, по това време бременна, отишли на мегдана да празнуват с хората. Там обаче един турчин закачил нещо жена му и прадядо ми като го хванал за единия крак, та го разчекнал. Наложило се бързо да избяга в Букурещ.

Ето там се свързал с българските емигранти и така се включил в опълчението, по-точно в Трета опълченска дружина под командването на подполковник Калитин. От Плоещ тръгва по пътя на Самарското знаме. Неговият подвиг е, че при спасяването на знамето, той с тялото си защитава подп. Калитин, получавайки 11 рани. Това се случва в днешното село Енина до Казанлък. Когато видял, че командирът пада, пронизан от щикове, той грабнал знамето. Понеже е бил много здрав физически, в последните минути, преди да пленят знамето, успява да го наведе ниско долу (затова дръжката на знамето е счупена) и го дава на едно малко момченце - Черногорчето. Това момченце спасява знамето, изнасяйки го от полесражението. За подвига си Никола Корчев бил награден с орден за храброст "Св. Георги" - IV степен.

След Освобождението се премества да живее във Варна със съпругата си и сина им Иван, където се ражда и вторият им син - Атанас. Живеят в центъра на Варна в голяма къща. Тук Никола започва да се занимава със строително предприемачество. По това време турските, арменските и гръцките къщи били хаотично разхвърляни във Варна. Прадядо ми участвал в тяхното разрушаване, за да се направи нов градоустройствен план. И тъй като бил много уважаван от всички, те го тачели наедно с капитан Петко Войвода,  издействал един много хубав градоустройствен план за стария център на Варна.

Но тогава пък Никола взема участие в борбите против цар Фердинанд. Хваща юздите на конете му и му казва, че за един предател, който не работи за каузата на българите, а гледа личните си интереси, няма място в България. Заради това, независимо от заслугите и медалите, не му е отпусната поборническа пенсия, защото се противопоставя на царското семейство. Преживяват само с пенсията на съпругата му и с това, което е изкарал дядо ми - техният син Иван, който завършил в Швейцария инженерство.
През 1902 г. на връх Шипка се състояли грандиозни тържества във връзка с 25-годишнината от Шипченската епопея. Тогава бил открит и осветен новопостроеният храм-паметник и били поканени всички живи опълченци. Те облекли униформите, нарамили пушките и се строили за парада. Всички решили дружно, че Самарската светиня може да бъде поверена само в ръцете на спасителя й - дядо Никола Корчев. Художникът Ярослав Вешин, който присъствал, бил силно впечатлен от достолепния знаменосец. След години той му изпратил телеграма, че иска да го нарисува със Самарското знаме в ръце. Старецът пристигнал с трена от морето и дълго време позирал пред живописеца в пълна бойна униформа. Картината била завършена през 1911 г. и станала толкова известна, че и досега реликвата се свързва с образа на моя прадядо.


Ярослав Вешин в ателието си в София, 1910

Рисуването ставало в ателието на художника. Преди да отиде там, прадядо ми обличал парадната опълченска униформа, отивал до двореца и от там, съпроводен от гвардейци със знамето, тръгвал към ателието на художника. Било като някакъв празничен ритуал. Софиянци по улиците го приветствали и му ръкопляскали. Рисуването продължило 4-5 месеца. Много често присъствал и писателят Иван Вазов и разговарял с прадядо ми, който, казват, бил рядко сладкодумен и интелигентен човек. (Перфектно владеел турски и гръцки език, но не е позволявал нито една дума да се проговори на чужд език в къщата му.) Между прадядо ми и Вешин се заражда голямо приятелство и художникът решава да нарисува още една картина със Самарското знаме. Тя е подарена на една от княгините, но в момента не се знае къде е. Картината е описана през 1893 г. в статия във вестник "Балканска зора". После вече нищо не се знае за нея, което е много жалко.
Прадядо ми Никола умира на 29 август 1921 г., На погребението му се стича цяла Варна. Изпратен е с военни почести. При преместването на варненските гробища през 1938 г. синът му Иван събрал костите му в сандъче и ги предал в храма-костница на Шипка.


„Самарското знаме”(1911) – прочутата картина на Ярослав Вешин, за която позира опълченецът- знаменосец Никола Корчев, родом от с. Горна Диканя, Самоковска епархия

На 2 март 1981 г. моят баща пожела всички материали, които имаме, да предадем на Националния военно-исторически музей. Това са оригинални подписи на Филип Тотьо, на Стефан Караджа, Георгиевските кръстове, ордени, сабя, униформа, както и много оригинални снимки на опълченци. Остана у нас само един кристален сервиз, подарък на дядо ми от императора на Русия - Николай по случай честванията през 1902 г. на връх Шипка. Това е единствената реликва вкъщи, никой няма право да я докосва.

Константинка КОРЧЕВА,
в."Атака", брой 428,21/02/2007
Снимки: Дигитална библиотека Варна, интернет, архив

За втория носител на орден „Свети Георгий –Победоносец”, IV степен (златен) от сражението при Стара Загора на 19/31 юли 1877 г. Нино КОМИТСКИ
четете тук:
УНТЕРОФИЦЕР НИНО КОМИТСКИ ОТ УГЪРЧИН – 
СПАСИТЕЛЯТ НА САМАРСКОТО ЗНАМЕ  
http://ugarchin-culture.blogspot.com/2012/03/blog-post.html